Символната война

бр.35/2018

Александър Кьосев

1-ва

Иван Шишиев

Помним, че в публичното пространство езикът трябва да бъде вежлив и толерантен. Но този път беше прекрачена всякаква граница и в университета възниква спонтанно движение на преподаватели, които изискаха от декана и от ректора публична реакция – и тя се случи. Поводът за цялата работа беше атаката на лицето Александър Урумов срещу един университетски курс на професор Миглена Николчина, наречен „Политики на идентичността“. Въпросният Урумов се беше опитал тема по тема да „разбие“ този курс – с един брутално хулигански и нахален език, а вестник „Труд“ беше препечатал този пост от социалните мрежи със заглавие, взето от самия текст: „Ако взема едно дЪрво“.
Никой няма право да коментира по такъв брутален начин един университетски курс, който е минал през всички академични процедури и е преценен като балансиран. Университетските органи са сметнали, че в него няма политически залитания, тъй като университетът е неполитическо място. И университетът застана зад този курс, той застава зад принципа за свобода на словото – в случая на академичното слово. Тоест, най-накрая смислените хора се обединиха и реагираха както трябва на тази агресия. При това реагираха официално, чрез самата университетска институция.
Но най-фрапантното не е в конкретния случай, нито в позицията на този или онзи. Най-фрапантното е състоянието на публичния език. В България той се „разваля“ още от 1990-те години, когато се появиха така наречените „независими медии“, които създадоха един абсолютно брутален език, един език на заглавията от типа „Тъща изяде куче“.
На първо място в този език няма никакво съдържание, той само имитира такова. Той е език на жестовете, език на обидите, на ругатните, на псувните, на нацапванията, както би казал Бай Ганьо. Вътре в този език на другия, на опонента не му е оставено никакво място за реагиране. Защо публичният език трябва да бъде вежлив ли? Защото той предполага, че ти живееш в мир с опонента си, че той трябва да има мирно място да живее, да мисли и да се изразява. Ти може и да не уважаваш това, което той мисли, но уважаваш правото му на участие в демократичното общество, правото му на това да изрази своето мнение. Така можете да живеете заедно, макар и различни, в диалогичен мир. Сега това толерантно съществуване е разрушено (вижте само обидната дума „толерасти“) и вместо него в публичното пространство се е настанил един празен, но убийствен език, абсолютно кух, пълен само с ужасяващи епитети и етикети, език, който е толкова брутален, че унищожава опонента, преди изобщо да чуе за какво става дума.
На английски има един израз, който означава приблизително „Не ме наричай с обидни имена“. Днешният български публичен език обаче се състои именно от „обидни имена“, друго няма. А това е знак, че в публичното пространство вече се води символна война – то не поддържа мира, поддържа конфликтите и омразата. Никой никого не слуша, никой никого не уважава, никой не допуска, че опонентът може да има право на място в демократичното общество, толерантността е оплюта и обявена за джендър-отклонение. Много е възможно това култивиране на агресия в публичното пространство, което минава и през армия доброволни и платени тролове, да има и практически следствия. От подобен език лесно се преминава към подобни (унищожителни) действия.
Всъщност, в този език няма нищо друго освен действия, в него има символически убийства, той унищожава непрекъснато опонента, а от символическото до реалното убийство стъпките не са чак толкова много. Точно такава унищожителна обида беше отправил и Александър Урумов, нападайки не само професор Николчина, а и университетската общност: той беше създал един обобщен образ на професора-идиот, който заслужава само и единствено „дЪрво“. Тоест, беше се опитал да срине авторитета на академичната общност с всички възможни средства на бруталната реторика. С лекота бих казал, че всъщност неговият език срива единствено самия него, ако той не беше официално лице – ръководител на пресцентъра на Министерството на отбраната. Това вече прави нещата страшни. И според мен Министерството на отбраната трябва да реагира. Защото ако не реагира, все едно псува университета заедно със своя служител. Представете си държава в която вече не само хората, а и институциите се псуват.

Текстът е откъс от интервю с Александър Кьосев за Дойче Веле, 19.10.2018

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Непремълчано

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s