Всяка дума трябва да заслужи мястото си върху листа (Разговор с писателката Бианка Белова)

Бианка Белова. Сн. Марта Режова

бр. 32/2018

 

Името на чешката писателка Бианка Белова стана известно извън родината й след появата на романа „Езерото“ през 2016 г. Той й носи авторитетната чешка литературна награда Magnesia Litera, както и Наградата за литература на Европейския съюз. За двете години от появата на романа досега са издадени или се подготвят седемнадесет негови превода на различни езици.
Преди да напише „Езерото“, авторката е публикувала още три прозаически книги.
Настоящият разговор с нея е свързан с току-що издадения български превод на „Езерото“ (изд. „Изида“, прев. Васил Самоковлиев). За авторката той има по-различно значение от останалите – защото, макар да е родена и да живее в Прага, тя има и български произход.

Госпожо Белова, две години след появата си романът Ви „Езерото“ вече е публикуван на множество езици. Това е твърде интензивен процес на чуждестранна рецепция на една творба дори и в съвременния литературен контекст, принципно доминиран от процесите на превод. На какво отдавате този интерес към Вашата книга?
Този въпрос би трябвало да зададете на читателите и издателите, които са харесали книгата. Аз си го обяснявам с класическия сюжет, в който героят тръгва по света, за да опознае и намери себе си, след което се връща, за да внесе равновесие в живота си. Текстът е непретенциозен, без експерименти в езика, в повествованието или в задълбочена интроспекция; навярно и затова е прилично четивен.
Всичко това обаче е оценка ex post, пост фактум – когато пиша, не се и замислям да го правя така, че да се харесам на читателите.

Романът Ви всъщност представлява антиутопия. От Ваши интервюта и изказвания оставам с впечатлението, че сте ангажирана с проблемите на съвременността, със случващото се в момента по света. (Споменавали сте например, че в импулс за написването на книгата са се превърнали снимки на превърнатото в пустиня Аралско море в сп. National Geographic.) Има ли връзка този Ваш ангажимент с избора на жанра на антиутопията? И как виждате мястото на своя роман в дългата антиутопична традиция в литературата от XX, а вече и от XXI век?
Не мисля, че пиша в някакъв жанр, в никакъв случай не и преднамерено. Неотдавна прочетох, че един чешки писател заявил, че не можел да прочете романа на носителя на Нобелова награда Ишигуро „Погребаният великан“, защото фентъзито не му било интересно. Не знаех да се смея ли…
За мен на първо място е историята, която искам да разкажа, фонът и средата служат единствено на нея. Нямам никакви политически или обществени послания или амбиции, просто съм разказвач на случки. За мен най-интересното при писането е това, че в текста всеки читател ще намери нещо свое – за някого той е антиутопия, за друг политически роман, за трети класически разказ за възмъжаването. Един читател в Полша откри в книгата полски реалии от 80-те години, когато самият той е израснал, друг – северночешките въгледобивни мини.
„Езерото“ не е антиутопия, а просто разказ за това какво ще стане, когато човекът поема в ръцете си историята на света и я приспособява към своите нужди. Ако погледнем например разрухата вследствие социалното инженерство в областта на Аралското езеро и как тя се отрази на околната среда и обществото, на неговото здраве и благополучие, ще открием, че реалността е много по-драстична от моята „антиутопия“. В никакъв случай не се смятам за антиутопист, пък и не познавам много такива.

Няма как да не Ви попитам за българския Ви произход, и най-вече влияе ли върху писането Ви фактът, че идентичността Ви е формирана между две култури?
Възможно е атмосферата на „Езерото“ да се окаже близка за българския читател. Българският контекст и обстановка ми се сториха доста по-подходящи от средноевропейските – използвах много неща от тях. От кухнята през човешките взаимоотношения до характера на общественото пространство. А като четях българския превод на Васил Самоковлиев имах чувството, че текстът си е дошъл у дома; като че на български той звучи по-автентично, отколкото на езика, на който бе написан.
Български владеех свободно, докато всяко лято прекарвах ваканциите си в България, четях и много книги на български език. Миналата година взех участие в литературен фестивал в Русе и там установих, че език, който не се ползва постоянно, лесно се забравя. Май ще имам нужда да прекарам още много ваканции в България.

Във Ваше интервю отпреди няколко години прочетох, че първият написан от Вас роман така и не вижда бял свят. Казвате също, че сюжетната линия в него е свързана с историята на Вашата баба по българска линия. Кажете, случи ли се нещо с този ръкопис по-нататък, смятате ли да го преработите или издадете? Както и каква е историята, свързана с баба Ви?
Този роман наистина не излезе – никой така и не пожела да го издаде. Сега обаче се радвам, макар тогава доста да си поплаках. Добре че редакторите проявиха взискателност в преценката си, аз я нямах. Текстът бе прекалено приповдигнат, прекалено „измислен“, с твърде много компоненти. Всъщност този опит е много полезен и аз бих го препоръчала на начинаещите автори – да си напишат текста и с чиста съвест да го забравят в някое чекмедже, а после отново да започнат да пишат, по-добре, както трябва. Естествено, има и редица автори, които блясват със своя дебют (често обаче не написват нищо по-добро), и това също е факт. Всеки автор е различен и пише различно. И трябва да извърви свой собствен път.
Аз се радвам, че записах спомените на баба си за нейния богат на събития живот. Била е всичко – българска царица на красотата, коронована от самия цар, млада майка, домакиня, глава на семейство, народен представител, чувствителна поетеса, но най-вече любяща баба. За мен тя бе олицетворение на широката, чувствителна българска душа, на великолепните гозби, на песните, на планините и на невероятния диапазон от емоции. Когато си отиде, имах чувството, че сякаш се стъмни – това усещане всъщност не ме напуска и до днес.
Има ли разлики в начина, по който книгата Ви е приемана от публиката в различните страни, където е преведена, или тематиката й прави възприемането й универсално?
Общо казано, не виждам големи различия, но е факт, че различните читатели я възприемат от различен аспект. В Италия например питаха за колективизацията в селското стопанство и за колхозите. Поляците се интересуваха от присъствието на руската окупационна армия. Немците търсеха в текста предизвикателствата на цивилизацията и глобализацията. За мен като автор това всъщност е твърде забавно.

Изглеждате като човек, който се отнася резервирано към литературната суета – твърдите например, че не държите да пишете на всяка цена, както и че предпочитате да се определяте като „автор“, не като „писател“. Защо, какво влагате в понятието „автор“?
Знаете ли, като вляза в библиотека, в книжарница или съм на панаир на книгата, винаги ме обзема отчаяние, като виждам толкова много книги накуп. Защо все още който и да е да пише каквото и да е? Защо да се издаде дори още една-единствена книга? И защо точно моята? Имам ли действително какво да кажа? Наистина ли е толкова интересно, новаторско, откривателско, та да си струва хартията, на която ще бъде напечатано? Или пиша просто защото това се очаква от мен? Така че всяка дума, която ще бъде отпечатана, трябва да си заслужи мястото върху листа.
Докато преди „Езерото“ ме знаеха само неколцина читатели, днес не минава ден някой да не ме попита: „А пишете ли нещо? Очакваме го с нетърпение!“ А това за автора е донякъде ангажиращо, дори задължаващо. Освен това имам и немалко ангажименти в подкрепа на книгата, излизаща на различни езици, интервюта и прочее – така че за писане почти не остава време.
Писателят е човек, който пише по някакви рационални съображения, например за пари или за слава (което в никакъв случай не означава, че текстовете му са лоши), просто програмирано. Такъв е човекът, който нарича себе си писател.
А авторът е човек, който пише, защото инак текстът в ума му ще го взриви.

Следите ли интензивно съвременната литература – чешка и чуждоезична? Как бихте характеризирали процесите в нея?
Да, чета съвременна чешка и чужда литература – втората определено повече, най-вече англоезичната. Не съм литературовед, не умея да анализирам и синтезирам тенденции и процеси в литературата. Мога само да кажа какво ми харесва у съвременните автори, които аз чета: предлагат сюжетни линии и поанти, до които читателят обаче трябва сам да се добере, със собствените си усилия и фантазия да разбере къде между редовете е скрито послание… това ме забавлява.

Въпросите зададе АНИ БУРОВА

Преведе от чешки ВАСИЛ САМОКОВЛИЕВ

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s