На света има много изцяло неверни неща, които са изключително полезни

бр. 28/2018

Богдан Богданов

Фрагмент от „Колесничарят“, 470 г. пр. Хр., Археологически музей в Делфи

Публикуваният откъс е от предстоящо издание на записите от семинарите, водени от проф. Богдан Богданов в Нов български университет в периода 2009-2016 г. В първия том, който ще бъде публикуван през есента в издателството на НБУ, попадат два семинара: върху Омировата „Одисея“ и диалога „Федон“ на Платон. Изданието е подготвено от редакторски екип в състав: доц. Веселин Методиев, проф. Христо Тодоров, проф. Михаил Неделчев, д-р Владимир Маринов, д-р Веселина Василева, д-р Георги Гочев. Словото е от 24 март 2011 г., когато е проведена деветата сбирка на семинара върху Платон. Заглавието е на „Литературен вестник“.

В Платоновия „Федон“ действително се предпоставя, че душата съществува. Точно затова сме избрали този диалог, защото, ако направите едно допитване, едно социологическо проучване, ще видите, че като питате съвременни хора – и възрастни, и млади – дали има душа, те ще ви кажат, че има душа. Т.е. няма никакво съмнение. Ние си работим с термина „душа“. Друг е въпросът, че това питане – „Има ли душа?“ – то е двусмислено, защото, от една страна, ти можеш да работиш с термина „душа“ и с идеята за душа, а пък да се съмняваш, че има такова нещо душа. (…)
Има ли живот, има ли нарастване, има ли хранене, значи има душа. Но съвременният човек не различава реалното нещо „душа“, което също по такъв виталистичен начин смята за принцип на живота, от модалното нещо „душа“, което ни позволява да говорим за човешки проблеми, като прави това различаване между душа и тяло. Това е едро различаване между душа и тяло, една едра опозиция, с която ние си служим всекидневно. Тежкото е, че ние объркваме едното и другото. Значи, ако ви запитам вие вярвате ли, че имате душа, този въпрос е много сериозен. Общо взето, ние вярваме, защото е удобно да имаме душа и тяло и защото тази опозиция ни служи, за да решаваме всякакви други въпроси. И ние не различаваме парадигмата, с която си служим, от самите реални неща. Това е фактически основният проблем на интелектуалното съществуване, и то не само на редовия човек или на нас като редови хора, когато не се занимаваме с наука, а просто разсъждаваме; това е голям интелектуален проблем и в самата наука.
Ако започнете да четете хуманитарни съчинения, ще ви бъде много трудно да намерите съчинение, в което онзи, който пише по някакъв въпрос, различава идеята, примерно, за общество от самото общество. Инструментът на езика, без който ние не можем като съвременни хора – ние смятаме, че живеем в общество – и, от друга страна, обществото като нещо, което е независимо от тази идея. В хуманитарната наука, а и изобщо във всяка наука, тези разграничавания не са обичайни. И именно поради това, че те не са обичайни, се достига до много големи обърквания. Много рядко има съмнение, че това, за което говорим, и инструментът, чрез който ние говорим за него, са донякъде различни неща.
Ние говорим, така да се каже, реалистично. И четейки този текст, ние виждаме какво става тогава, когато наистина дълбоко се вярва, че душата съществува като нещо. Тук, в този текст, който днес ще разгледаме, е това място, на което кротичко Симий се опитва да каже, че душата би могла да бъде хармония. Сократ го опровергава – каква хармония ще бъде. Начинът на опровергаването е ясен: хармонията е нещо, което е съставно, и следователно хармонията не е нещо повече и по-голямо от тези неща, от които е съставена, и като умрат нещата, ще умре и тя. Така Сократ натиква Симий в едно дълго разсъждение, че това, което е съставено, и елементите, които са го съставили, по някакъв начин вървят заедно. В този смисъл не може да има по-добра или по-лоша душа. Имаме ли съзвучие, съзвучието на душата трябва да бъде едно и също, а принципът на душата според Платон е точно обратен: душата е нещо господарско, което заповядва на тялото.
Аз на няколко пъти ви казах да не се чудим на Платон, защото ние постоянно се отнасяме така към собствените си неща. Казваме: „Няма да го направя, няма да го допусна това нещо, искам да заповядам! Искам да заповядам на чувството, което предизвиква някой в мене. Как ще позволя да покажа, че някой предизвиква в мен такова чувство? Забранявам!“ Това е акт на душата според Платон. Ако не мислим душата за нещо, което съществува, трябва да влезем в една поредица от синоними, които да я заместят, за да може да избягаме от императива на душата. Императивът на душата идва с езика, с опозицията тяло – душа. Трябва да влезем в някакви синоними, но кои са тези синоними, имаме ли ги?
Аз, който съм напълно убеден, че това е инструмент, а не нещо, което съществува, упорито не употребявам думата „душа“ никога в общуванията си, в частното си съществуване. Това е прекалено и аз не мога да бъда същият, но така или иначе, не употребявам „душа“. Има и други думи, които не употребявам нарочно, защото смятам, че те са само инструменти. Моето убеждение е, че знанието започва в момента, в който ние разберем, че инструментите, с които си служим, и езиковите форми, с които си служим, силно се разминават с онова, за което мислим. В това съм напълно убеден и това е едно от нещата, които се опитвам да внуша с анализите, които ви предлагам. (…)
Мисленето не е в постулирането на разликата и приликата, мисленето е в преминаването през разликите и приликите и достигането до дълъг текст, в който има сложни твърдения. Това е и въпросът за идентичността. В този смисъл китайската вселена на езика не може да е абсолютно различна, това не е възможно. Тя ни прилича на различна, но в момента, в който започнем да я усещаме, виждаме, че тя прави същите класификации, които правят и други езици, макар и с други средства. В момента, в който изучаваме един чужд език, първото нещо, което ни отвлича вниманието, е да се възхитим, че този чужд език – например английски – прави разлика между прасето, което се яде и което е pork, и другото прасе, което е pig. И аз казвам: „А българският не прави такава разлика“. И понеже имам работа, добавям: „Я какъв велик език е английският“. Българският прави други разлики. Сега, ако трябва да отчетем всички разлики между български и английски, те нямат край.
Душа/тяло е една много едра опозиция, която е налице, изглежда, във всички езици. Изглежда обаче, че във всички езици това не е доказателство, че душата съществува и че тялото съществува. Едни езици правят разлика между мъртвото и живото тяло, други езици не правят разлика. И разни други разлики могат да бъдат направени. Оттук и моето настояване, че ние трябва да четем текст. Трябва да четем текст и затова сме влезли в този наш текст тук.
Нека сега да се обърнем към текста. Същинският диалог минава така, както ние сме го превели – през четири аргумента. Четири довода за безсмъртието на душата. Това вече го разбрахте. Ние сега сме в третия аргумент, в неговия край, в който, покрай представянето на третия аргумент, след като Сократ прави едно и друго, в почивката изведнъж се разбира, че неговите партньори в разговора, Кебет и Симий, имат съмнения по някакви въпроси. Този трети аргумент, изказан накратко, е, че душата е тъждествена на себе си, неразрушима, несъставена, проста и безсмъртна. Една такава примитивна идея, която е много силна, тя е силна и днеска, че онова, което е просто, е хубаво; но към него сега е прибавено и това, че то е неразрушимо. Простото, затова е просто, защото е неразрушимо.
И така, тя е проста и безсмъртна. След като излага аргумента, Сократ развива отново това, което прави и по-напред в диалога – последствията от това за съдбата на душата и значението на занимаването с философия. И след това се влиза в една интермедия, както изобщо става в диалогичното протичане на текста. Имаме някакво разсъждаване, което разсъждаване може да бъде много аналитично и много логически оголено, но почти никога в Платоновия текст то не е напълно логически оголено. Ако искаме да четем логически оголен аналитичен текст, трябва да отворим „Метафизика“ на Аристотел. „Метафизика“ на Аристотел е такъв действително аналитично оголен текст.
Влиза се в интермедия, в която интермедия има ново повдигане на въпроси, защото Кебет и Симий проявяват съмнение. Интермедията, така както е представена тук, е много хубава. Тя е едно разсъждение на Сократ за умиращите лебеди, които именно когато умирали, пеели най-красиво, защото, както казва Сократ, изпадали в радост, във възхита от това, че отиват при боговете. Т.е. с тази реалия се представя това, което се случва на самия Сократ. Това е един много красив пасаж, който, разбира се, може да бъде четен и бавно. Имайте предвид, че ние в нашия семинар цяла година четем „Федон“ бавно, но може да се чете още по-бавно. Това означава да се избере един откъс и вниманието да се насочи към него. Може да се проучи въпросът за лебедите, защо са тези лебеди тук, какво значи пеенето на лебедите, къде другаде се говори за пеене на лебеди. В Платон защо е така? Лоша работа, защото влизаме в един вид култура, която е най-лошото нещо на съвременното съществуване.
Поканим някой поет, както правят в департамент „Нова българистика“ на НБУ, почваме да му се възхищаваме, и най-напред затова, че има и стихосбирка на английски. Ау, страшно! И почваме да го разпитваме той на английски ли е мислил своите стихове? Поетът Владимир Левчев – действително, истински, прекрасен поет  каза: „Вижте какво, понякога направо написвам стихотворение на английски, обаче има и стихотворения, които ги превеждам, има и стихотворения, които не мога да ги преведа и ги превеждам с помощта на американец поет“. Прекрасен отговор, обаче аудиторията се интересува от културни неща. Какво е двуезичието? И за разни други неща става дума, не става дума обаче за това какво е поезия. И се оказва, че хората са се събрали да слушат поет, обаче никак не ги интересува това.
И Платон може да четем по този начин. Къде лебеди, какво, защо лебеди, какво означава κύκνοι на старогръцки и прочие, и прочие? Но това е един прекрасен пасаж. След този пасаж се обажда Симий и прави пак като интермедия едно разсъждение, че той изпитва затруднение, но сега няма да го каже точно кое е затруднението. Той прави едно разсъждение колко трудно е да се разбере едно нещо – което е напълно в Платонов и Сократов стил. Но човек не трябвало да бъде малодушен, добавя Симий, ами да подложи на щателна проверка това, което се говори по този въпрос. Държи се като учен човек.
Естествено, че когато се интересуваме от нещо, можем да се обърнем към по-знаещ. Това ние правим в науката: обръщаме се към еди-кой си автор или философ, които са се изказали по този въпрос. И като разберем различни неща, можем да изберем най-ценното от тях. Та разсъждение за това как, когато човек има съмнение за нещо, трябва да постъпи. И тогава Симий прави своето възражение. Това възражение е, че душата според него трябва да бъде свързана с идеята за съзвучие или хармония. „Съзвучие“ в текста е ἁρμονία. И понеже на старогръцки Хармония е също така името на една митологическа героиня, която се омъжва за Кадъм, затова и Сократ си прави едни шеги: „Разрешихме въпроса за Хармония, хайде сега да се обърнем към въпроса за Кадъм“. Ако душата е хармония, т.е. ако тя е една настроена лира, това, което тревожи Симий, е какво става с хармонията, когато се счупи лирата. Виждате, тук се влиза в едно типично нещо, от което ние си страдаме постоянно. Когато искаме да докажем нещо на някого, избираме един факт. Пример, който е силен. Научните разговори и спорове са винаги избиране на някаква пълна аналогия, която свършва работата на самото мислене. (…)
Спомняте си, аз ви задавах такива неща, да разделим текста на моменти. Ето сега имаме момент: Сократ говори за лебедите; имаме момент-интермедия: Симий говори за необходимостта да се разбере едно нещо; и имаме вече не интермедия, а текст, в който Симий излага пълната теза за това какво е душата-хармония. Тази теза обаче той излага с аналогия, с един пример, който пример му казва това, което той би могъл да изкаже и сухо аналитично.
Говоренето никога не е равно, дори философското говорене. Философското говорене, както и тук имаме такова философско говорене, се колебае между топли примери и аналогии и съвсем сухо аналитично изказване на нещо. Ако искаме да се упражняваме по текст на Платон, можем да го делим на такива пасажи, в които, да кажем, имаме интермедия, подготовка на това, което ще се каже по същество и влизане в казването по същество, което казване по същество е също от няколко типа.
Пример, топло казване без пример, съвсем сухо аналитично казване. Текстът винаги има температура, която се сменя, особено хубавият текст. Лошите текстове са тези, които нямат температура. Разбира се, има и текстове с абсолютно еднаква температура, които са прекрасни. Имаме такива философски текстове, които казват: „Не, аз няма да меня температурата“. Защото философията не е говорене, в което се мени температурата, а равно говорене. Е, известно време това се счита за философия. След това се получава възмущаване от този режим и се влиза в друг режим. (…)
След това идва пасажът: „Сократ отговаря на възраженията на Симий и Кебет“. Пак се започва с една интермедия – шега:
– Утре, Федоне, рече – сигурно ще острижеш тая хубава коса.
– Така изглежда, Сократе – отвърнах аз.
– Но не утре, ако ме послушаш, разбира се.
– Ами, кога? – попитах аз.
– Днес – рече Сократ. – И аз моята коса трябва да острижа.

При умиране имаме остригване, но и при проваляне в говоренето също трябва да има остригване. Прави се една аналогия, интермедия, понижено е мисловното напрежение.
Защо не направите нещо такова тогава, когато участвате във важен разговор с някой ваш близък, с който разрешавате някакъв проблем. Той казва: „Трябва да говорим“. Примерно, някой, влюбен във вас, иска да разговаряте за вашите отношения. Това е много чест разговор в младата възраст. И вие не искате, обаче казвате: „Добре, хайде, като искаш, да разговаряме“. И почва разговорът. В този разговор има пасажи с различно напрежение. Разговорът може да протече така, че фактически за онова основно нещо, за което трябва да говорите – за отношенията си, за него да не говорите. Повечето разговори са такива: поставят някаква тема, но на темата не се обръща никакво внимание, защото отношенията чрез разни други неща се показват косвено, а за самите отношения не става дума. Разговорът може да бъде обаче много добър и за двете страни. Едната страна се радва, че за отношенията не е станало дума, а другата страна е изразила отношението си, и като че ли отношенията, за които искахме да говорим, се разрешиха в промяната на настроението, защото всъщност е важно да се промени настроението. Ако почнете да наблюдавате така разговорите, ще разберете и тези смени на температурата в говоренето в Платоновия текст.
След тази интермедия следва едно друго знаменито място, на което обръщам внимание, и искам да останем по-дълго при него, защото е много важно. То е важно, то ни засяга. Разбира се, става въпрос за едно нещо, което тук се нарича „мизология“. „Мизантропия“ знаем какво е, но „мизология“ не употребяваме. Това също е интермедия, увод към онова, което Сократ след малко ще каже, едно много дълго разсъждение върху темата за мизологията.
Диалогът е такова пространство, в което може да се направи завой, може да се направи спиране, голяма пауза, в която пауза да се развие някаква друга тема. Която е свързана съвсем леко с тази, за която става дума сега и всъщност е напълно не на място затова, защото нито Кебет, нито Симий, нито другите присъстващи биха изпаднали в мизология. Мизологията е мразене на словото. Ние го знаем много добре това мразене на словото. Искаме да кажем нещо, не успяваме да кажем нищо. Основното, което правим, като не успеем да кажем нещо – и тук имате прекрасно разсъждение на тази тема, – е да кажем, че със слово нищо не може да се направи. Словото е слабо. И да намразим словото. И да млъкнем. (…)
Това е един много хубав пасаж, съветвам ви да си подарите този лукс. Разберете, ние живеем като много бедни хора и като много бедни хора постоянно бързаме, макар че много бедните хора никога не бързат, защото те са наясно, че никога няма да забогатеят, имат много време. Влезте в този текст и го прочетете бавно, за да видите каква – казвам нещо, което тук не се казва, – каква психологическа мощ има, защото действително човешкото същество прави едно основно нещо, а именно да размества предметите. Когато каже: „Този човек, той не е наред, лукав, лош човек е, няма да общувам с него“, той прави и обобщение за всички подобни, от които той не се е разочаровал. Т.е. като подвижно същество човекът постоянно мени предмета си, употребявайки едни и същи думи. Имайте предвид, че това нещо може да бъде научено и само по диалогическата херменевтика на Платон.
И така, този пасаж за мизологията. Тук, разбира се, в този пасаж се съдържа и това знаменито място, в което Сократ, говорейки за мизологията и за себе си и своята позиция, казва нещо много силно и си прави следната сметка: „Мили ми друже, ти прецени дали не прекалявам“. Такива са Сократовите каденци на това, което се казва. Те някак забавят: „Ако е истина това, което казвам, хубаво е, че съм убеден“. Т.е. ако е истина, че душата е безсмъртна, хубаво е, че съм убеден. А ако след смъртта не остава нищо, тогава е добре, че няма да бъда тягостен за вас тук с воплите си, в оставащото до смъртта време. И така е добре, и иначе е добре.
Вървя по улицата в много лошо настроение и изведнъж ме спират двама лъчезарни мормони. Но аз съм в лошо настроение, а когато съм в лошо настроение тази черта, която имам – да убедя някого в нещо, се усилва агресивно. И казвам: сега ще се спра пред тях, видях, че други хора отказват да говорят с мормоните, но аз спрях. Говорят хубав български. Можете ли да си представите каква силна организация е това, която може да разпрати хора по целия свят, че и в България, да ги облече, да ги нахрани, да им намери квартира и да ги научи на български език. И те лъчезарни, каквито са мормоните. И разбира се, започват да ми задават въпроси. Един от въпросите: вярвам ли в Бога. Без всякакво колебание казвам: „Не вярвам“. „Защо не вярвате?“ „Ами, казвам, не вярвам затова, защото смятам, че Бог не съществува“. Те казват: „А откъде знаете?“ И аз се сещам за това място от „Федон“ и казвам: „А, не съм сигурен. Ако Бог не съществува, като умра, ще видя какво ще правя“. Не отговарям дори така елегантно като Сократ. А мормоните – упорити, лъчезарни, усмихнати и ни най-малко не смутени от това, което казвам. „Знаете ли за мормонството?“, питат. „Зная, разбира се“, казвам. Чета ли Библията? Казвам: „Чета я, понеже съм професор по литература, обаче не постоянно“. „А тази книга познавате ли?“, казват мормоните. Казвам: „Не!“ „Можете да си я купите“, казват. „Не, няма да си я купя“. „Можем да ви я дадем за известно време“. Казвам: „Не, не я искам“. И казвам: „Момчета, нека да ви кажа нещо, по-възрастен съм от вас. На света има много изцяло неверни неща, които са изключително полезни. Такова нещо е мормонството“. И те са пред очите ми и са доказателство за това: млади, хубави, усмихнати, абсолютно позитивни в една среда, в която ходят само мрачни лица. Дали са вярващи – не знам. Може би не са вярващи, но все едно, това не е необходимо, те са екстравертно настроени и не си задават въпроса дали вярват, ами просто са в една среда – среда, в която вярват.
Виждате тази подвижност и тук, само че тук по един конкретен въпрос. Сократ трябва да ги убеди в безсмъртието на душата. Упорства, но разбира се, казва за себе си: „Ако е вярно, хубаво, ако не е вярно – поне няма да си досаждате с воплите за мен“. Защото ако няма душа – умира се и край, нищо друго не остава, т.е. няма никакъв проблем. След което следва знаменито резюме на онова, което са казали Симий и Кебет. Имайте предвид, че това са знаменити резюмета, защото те са невероятно точни. Онова, което Симий казва, и онова, което казва Кебет, е точно това, което тук е казано по-накратко. Но понеже онова, което е казано от Кебет, е казано много надълго на много страници, когато ще започнат да опровергават Кебет, Сократ ще каже: „Хайде пак да го повторим, защото от повтарянето няма зло“.
Тук, в това резюме, вие чувате едно нещо, което много остро ни засяга. Ние, особено тук в такава среда – университетска и научна, която се интересува от истини – много пъти ви казах това, – смятаме истината за нещо същностно, което може да се каже накратко. Аз почти не срещам хора, които смятат друго. Ако нещо е вярно, то може да се каже накратко, и толкова, и да си гледаме работата. Значи нещата имат същност и същността може да бъде изказана. И там се смята така: онова, което Симий е казал, и онова, което Кебет е казал, може да се съкрати. Да, обаче това се прави не в името на науката и на истината. Прави се в името на това, което наричам „диалогична температура“. Онова, което надълго е казано, да се каже накратко. Онова, което е казано по един начин и в една комбинация, да се каже в друга комбинация, в трета комбинация, в четвърта комбинация.
Затова, защото съществуването – а диалогът е съществуване в слово – е съществуване във време, в което време се минава през различни ситуации. Онова, което прави науката, е да унищожи старателно възможността от ситуации, защото онова, което е казано накратко и ясно формулирано и дефинитивно, то е само така и друго няма. Затова и след като едно нещо е казано накратко, то следващото вече е излишно. Това идва от една силна съвременна идея – че словото е еднопластово. И затова трябва да има едно най-добро слово, което в един пласт и в една линия да каже как стоят нещата. Защото истината за нас е еднолинейна и еднопластова. Това е просто невярно. Това е едно от нещата, които ви повтарям всеки час. Не, нямаме възможност за нищо да кажем, че е точно това, което се казва.

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Общи

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s