Между привързването и освобождаването

бр. 25/2018

Амелия Личева

Виргиния Захариева има 5 поетични книги. Тя не е от поетите, които се страхуват да изчезнат задълго. Появява се и публикува, когато наистина има какво да каже. И ако в предишни свои книги тя експериментираше много с женския език и изобщо с женското писане, в новата си поетична книга тя е отвъд идеологиите. И не че езикът не е важен за нея, но той е някак отвъд, прекрачил е в мълчанието. Разбира се, жената и тук е в центъра, но тази жена е някак друга, притихнала, поела от мъдростта на Изтока, прозряла. Да, може би бунтарството е поизчезнало, но в „Етюди за една ръка“ виждаме мъдрата и проницателна Виргиния Захариева, която е овладяла силата на думите, а през тях – и силата на света. Защото това е книга, която иска да подрежда – тишината, предметите, хората, чувствата, света. И най-вече – себе си. Да ги подрежда според цветовете, формите, сенките, според присъствията, и отново – предимно чрез отсъствията и спомените. При това с ясното съзнание за ред и закони. А в крайна сметка какво друго е поезията, ако не онова вторично мотивиране на думите, което ни кара да застиваме и притихваме пред точността, което съживява вярата ни, че светът е овладяем, че думите назовават с точността на спринцовки. Затова и вселенският и човешкият хаос са се утаили в една повторяемост и една минималистичност, които понякога плашат. Как се разказват такива истории? Как се пише за света и за Аза в малко думи, с пестеливост и почти с недоизканости?
Разказът, твърди стихосбирката на Виргиния Захариева, е възможен. Той е разказ за всичко онова отвън, пречупено през собственото преживяване, чувстване, запомняне и визуализиране. Затова той е разказ за или на една ръка. Другите някак са се изплъзнали от него. Много са индикациите за самотата в тази книга. Багажът, който се реди, не е приготовление за щастливо пътуване, а знак за напускане, което отдалечава от другия. Огледалото не показва други образи, само собствения. Вечерта е изпълнена с музика без слушатели, тъй като не става дума за концерт, а за някакво самотно изпълнение. С взаимността се е случило това, което с мечето от детството – детското насилие го е превърнало в ненужен парцал. И което е може би най-важното – собствената плът е предала жената, започнало е остаряването, а то е сигурен вход към отсъствието на любов, която да съживява тялото. Как по-добре би могло да се онагледи раздалечаването от този стих: „Понечих да се облегна на теб/ и ми се схвана сърцето“.
Новата героиня на Виргиния Захариева е изгнаничка – от света, от себе си, но не и от думите. Тях тя продължава да ги владее, вдъхновена от мъдрото съзерцание, идеята за прераждането и онази подреденост, за която стана дума. Може би затова успява да канализира тъгата и копнежите в нещо като прочетено бъдещо себе си, което й дава сили да продължи да върви към някакви нови, непознати територии, в които липсата я прави само по-силна и устойчива. Пълнотата й се ражда от загубите, които са осмислени и превърнати в образи на отсечени въжета, имащи способността да крепят в света. Защото тази жена е имала много, опитала е много, привързвала се е, обичала е, после любовта и взаимността са си отивали, но от тези уроци е оставало много. Именно това й е позволило да възпита в съвместно съжителство всички жени, които е била на различни възрасти, в различни позиции, с различни възлюбени, и да оцелости себе си в едно сдобряване със себе си и със света. Сдобряване, при което от всеки предмет надничат загуби, но и следи от миналото, от нечие присъствие, което оживява във въпросния предмет. Оттук и емоции като опростяването, почистването, улесняването, с които героинята се е въоръжила по пътя си напред.
Не знам дали някоя българска поетеса може да мине, без да влезе в пряк или задочен диалог с Елисавета Багряна и мощното й присъствие в традицията. Струва ми се, че и Виргиния Захариева не пропуска индиректния разговор с Багряна, а може би и с Вирджиния Улф, когато рисува своята жена, която от векове седи на брега някак изпразнена (може би от предразсъдъци?), някак прозрачна, вгледана в своите бездни и създаваща историята на своето себе си и на своя живот с другите и без тях.
Накратко, Виргиния Захариева е написала мъдра, майсторска, силна книга, която поразява сетивата и те кара да се вгледаш в тялото, в душата, в другия, в предметите, всички по един особен начин обърнати, напуснати, отдалечени. И все пак, опитомени.

 

Виргиния Захариева, „Етюди за една ръка“, С., 2018.

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Тъй рече редакторът

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s