Благодарение на литературата следите се запазват по-дълго. Но въпреки всичко – не прекалено дълго

бр. 12/2018

Разговор с писателя Жером Ферари

Жером Ферари по време на посещението си в София

Какви са впечатленията Ви от възприемането на творбите Ви в превод в на други езици?
Не мога много да сверявам и проверявам преводите, за съжаление. Мога да чета английския превод на мой френски роман, мога да проверя испанския и италианския вариант. Доколкото мога да преценя, съм много доволен от преводите на своите романи, защото преводът за мен има голямо значение. Имам впечатлението, че един текст съществува наистина, ако съществува на различни езици. Освен това не чета преводите на романите си със силно критичен поглед, а по-скоро с любопитство, защото винаги си задавам въпроса как преводачът е излязъл от ситуацията, когато има малко по-специфична формулировка, която дори на френски звучи доста трудно. Разговарял съм също с преводачи на езици, които не говоря и не разбирам, защото това винаги много ме е интересувало при превода на моите книги.

Какво влияние оказа спечелването на толкова важна и престижна награда като „Гонкур“ върху писателската Ви кариера?
Наградата „Гонкур” се отнася винаги за една определена книга; всъщност романът е награден, а не цялостното творчество. Във Франция това е наградата, която има най-голям комерсиален отзвук. Така че непосредственият и бърз ефект е, че броят на продадените книги просто избухва. Това веднага въвежда книгата в една търговска зона, което й осигурява, разбира се, продажби. Има много хора, които я купуват, и то затова, че е получила „Гонкур“. Така че когато човек получи тази награда, не трябва да се очаква, че хората ще имат някакъв специален интерес към автора, просто книгата се купува, защото е с приз. Наградата „Гонкур” ми беше връчена през ноември, тоест романът стана автоматично нещо като коледен подарък, който се дава на хора, които иначе въобще не четат. Но наистина след получаването на „Гонкур” за една определена книга продажбите скачат неимоверно и са несравними с тези дори на много известни научни трудове или на много качествена художествена литература. Мисля обаче, че има и последици със задна дата върху това, което съм публикувал преди получаването на наградата. Не съм го изчислявал, но съм сигурен, че има ефект и по отношение на преводите на други езици.

Жером Ферари по време на посещението си в София

Кои са най-важните литературни влияния, които Ви формираха като писател?
Имам доста дълга история на влияния от други автори. Странно беше това, че започнах да чета качествена литература доста късно, накрая на лицея. И преди това четях много, но всичко, каквото ми попадне, безразборно. Мисля, че моите първи истински естетически вълнения дойдоха от южноамериканската литература – Кортасар, Маркес, Борхес. Първият роман, който публикувах, се казва „Aleph zéro“ („Алеф нула“) и като мото имаше една фраза от „Алефът“ на Борхес. След това открих по-задълбочено и северноамериканската литература, а към 23-24-годишна възраст открих руската класика, която за мен беше нещо много вълнуващо и впечатляващо. Днес сутринта вече ме попитаха в едно радио за руските класици и аз споменах Достоевски, от когото съм прочел всичко. След това се появиха нови преводи на Достоевски, прочетох и тях, и това беше наистина определящо. После открих и други автори; може би литературата, която открих най-късно – това беше съвременната френска литература.

Кои съвременни европейски прозаици следите и харесвате?
Обичам много Томас Бернхард, който е починал, но все пак е съвременен автор; във Франция Клод Симон – наистина съжалявам, че толкова късно се запознах с творчеството му. Опитвам се също да чета съвременни живи автори като Хавиер Серкас от Испания, от Каталония Жауме Кабре и неговия роман „Изповядвам“. Възползвах се от минаването си през Сърбия, за да потърся интересни съвременни сръбски автори и четох някои техни произведения. И същия въпрос ще поставя, преди да си тръгна от България – да ми бъдат препоръчани съвременни български автори, но естествено, трябва да намеря такива, преведени на френски. От авторите от моето поколение във Франция – Мари Ндиайе и Матиас Енар, като според мен той е преведен в България, може би с романа „Зона“ от 2008 г. Мога да посоча Льоро Мовиние, Патрик Дьовил и от едно предходно поколение, чиито автори са все още живи, Пиер Бергунийо и Пиер Мишон, като мога, разбира се, да добавя още десетки имена.

Произходът и връзката Ви с Корсика влияят ли върху начина Ви на писане или на отношението Ви към френската култура?
Естествено, в огромна степен се чувства това влияние. Първо, защото винаги съм бил поставян в една малко периферна зона, бидейки корсиканец по произход. Първите си романи публикувах в корсиканска издателска къща, защото това, което се случва в Корсика през XX в. в политически и други аспекти, за мен беше голям източник на вдъхновение. Предполагам, че по тази причина в началото моите романи бяха малко трудно възприемани, защото имаше някои странни и екзотични виждания в тях по отношение на Корсика, погледната от континента. Разбира се, казвайки континента, имам предвид погледа от Франция към Корсика. Знаех, че е изключително трудно да се избегне фолклористичният поглед към моите книги, още повече, че цяла част от френската литература от XIX в. се интересува и е обърната към Корсика като към една дива и странна страна и основно в тези книги от XIX в. се говори за вендета, за отмъщения. А заради този малко митичен имидж не ни се обръщаше внимание, когато говорехме за нещо друго, свързано с Корсика. Сигурен съм, че десет години по-рано книга като „Проповед за падането на Рим“ нямаше да получи „Гонкур“. Започнах да пиша с корсикански приятели в края на 90-те години на миналия век и всички имахме едно и също безпокойство да избегнем това легендарно минало, с което се е прочула Корсика, и да говорим за съвременната реалност. Първите ми романи обаче бяха много зле приети в Корсика, хората ги намираха за почти обидни.

На премиерата на романа си вчера в София отбелязахте, че не го смятате за философски текст. Какъв роман е за Вас „Проповед за падането на Рим“ – тъй като в него можем да намерим силен философски и теологичен пласт, но може да го четем и като роман на израстването или като семейна история, проследяваща съдбата на няколко поколения през бурния ХХ в.?
Всичките тези прочити са валидни и възможни, но за да отговоря по-точно върху философския аспект на книгата, трябва да се върнем към Борхес. Защото, четейки Борхес, от него разбрах, че можем да вземем теоретични и философски единици и да ги третираме по един чисто литературен начин, да дадем плът на една идея. Това не е начинът, по който би се развило едно философско третиране на нещата, и е нещо, което Борхес измисля и което за мен отваря много широки перспективи. Когато казах вчера на премиерата, че романът не е философски, исках просто да кажа, че не смятам, че романът ми е начин философията да се възприеме и преработи по един по-лесен начин, не това е целта му. Това, което е сигурно, е, че „Проповед за падането на Рим“ не представлява философска теза; бих го възприел по-скоро като различни експерименти, които се въртят в един общ цикъл на различни нива.

Каква е връзката между философията и теологията, които отчетливо присъстват в „Проповед за падането на Рим“, и историята на главните герои в съвремието? Виждате ли в падането на Рим модел, повтарящ се в личностен и исторически план – в съдбата на героите Марсел и Матийо и на Френската империя например?
Естествено, връзка има, защото самото падане на Рим също е илюстрация на падането на другите империи. За да бъда по-точен, това, което ме интересуваше – става въпрос за падането на Рим през 410 г., – не е наистина изключително събитие. Това е просто един римски генерал от варварски произход, който е в конфликт със Сената – той навлиза в Рим за три дена и безчинства, а после си отива. Така че не може да се възприеме като някакво страхотно събитие, за което да се плаче. А тогава, тъй като съм срещал това в различни текстове, хората са се почувствали изключително травмирани, защото в продължение на 800 години армия не е влизала в Рим, а в същото време по-проницателните като св. Йероним се питат дали наистина се е случило кой знае какво. И това, което ме интересува, е да покажа по някакъв начин, че нищо драматично не се е случило – и седемдесет години по-късно просто няма вече Римска империя. Това са неща, което много ме интересуват, в романа много търсих кои биха могли да бъдат малките невидими елементи, които изчезват, без това да бъде забелязано от когото и да било, и след това всичко се срива, без да се знае защо. Всички нишки, които изтъкават романа, всъщност повтарят тази логика на тихата мълчалива катастрофа. За всичко това е говорено, но за мен беше важно да го изложа по този начин. И да изложа начина, по който пък аз преживях падането на съветския блок. Когато мисля за това, то се случи в рамките на часове, без много шум, и все пак това за мен – и не само за мен, а за всички европейци – изглеждаше космическо, промяна във вселената.

В такъв случай бихте ли определили романа и като автобиографичен и почерпен от личния Ви опит?
Да, но всъщност аз съм използвал тези автобиографични елементи, без те да са много специални за мен. Това са по-скоро елементи, свързани с поколението, което представлявам. Защото това, което се случи с мен, се случи с много хора от моето поколение. Общото, което имам с Матийо, е това, че съм роден в Париж, прекарвах ваканциите си винаги в Корсика и чаках с нетърпение деня, в който ще се върна там. На двадесет години се върнах в Корсика – използвам глагола „върнах се“, но всъщност би трябвало да кажа „отидох“, и когато пристигнах, имаше десетки момчета и момичета, които бяха направили точно като мен. Така че това е и автобиографично, и не чак толкова, защото е характерно за цялото мое поколение. Няма нищо интимно, прекалено лично, това е просто проблем на поколението.

Въпреки смъртта и пораженията все пак романът има оптимистично послание, както и самата проповед на св. Августин, от която идва заглавието му. Смятате ли, че в изкуството може да се съхранят споменът и ценностите от един отишъл си или разрушен свят?
Искам да благодаря за това, че за първи път моят роман се обвързва все пак с оптимистично послание. Обикновено ме обвиняват, че съм прекалено песимистичен в „Проповед за падането на Рим“, и в един момент това наистина започва да ми тежи, защото според мен романът ми не е песимистичен, макар повечето хора да го възприемат така. Един френски писател, Матийо Рибуле, който почина преди месец, има фраза, която много харесвам – че романите имат възпоменателна роля за хора, които никога и никъде не се възпоменават. И аз мисля, че това е доста точно казано. Смятам, че – и сега ще кажа нещо песимистично – литературните творби правят така, че следите от нещо се запазват по-дълго време. Но въпреки всичко – не прекалено дълго.

Въпросите зададе КРИСТИЯН ЯНЕВ

Интервюто е осъществено по време на гостуването на Жером Ферари в София за представянето на романа му „Проповед за падането на Рим“ на 14 март.

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s