Как ще коментирате скандала около наградата „Иван Пейчев“?

бр. 11/2018

След като на 21 февруари 2018 г. в Шумен и второто гласуване отреди Петър Чухов да бъде носител на националната награда „Иван Пейчев“ за 2017 г., ръководството на Съюза на българските писатели разгърна в електронната и печатната периодика кампания. В интервюта и статии на Иван Гранитски, Боян Ангелов, Панко Анчев, Петър Андасаров, Тодор Коруев, Деньо Денев, Никола Инджов и прочее автори се преповтаря тезата, че в книгата на Чухов „АДdicted“ има „две гавраджийски стихотворения с паметта на Райна Княгиня и Никола Вапцаров“.
На фона на врявата, идваща откъм избрани възмутени фигури от СБП се обърнахме към поети и литератори, които да коментират скандала около наградата.

БОЖАНА АПОСТОЛОВА, поетеса и собственик на ИК „Жанет 45“:

Това е опит да се произведе скандал, за да се покажем ние в него, а за хората, които четат поезия, нещата са ясни. И Петър Чухов, и Валентина Радинска са великолепни поети – вярно, различни, но успешно влизащи в душата на читателя, а това е най-важното. И аз като издател на Петър Чухов бих заявила, че пише талантливо, че в последните години се превърна в учител на младите и мъдрата тъга в стихотворенията му е за предпочитане пред чистия декларативен патриотизъм. А тези две стихотворения, за които се спори, са едни от най-хубавите в книгата му „АДdicted“.
В крайна сметка за мен има два вида поезия – хубава и слаба. А аргументите на Иван Гранитски ни подсказват, че той е токсично индоктриниран и нека не пояснявам с какво. То се знае.

ДЕЯН ЕНЕВ, белетрист и поет:

Обстоятелствата около наградата „Иван Пейчев” във връзка с поета Петър Чухов и опита за денонсирането на първоначалното решение на журито от Иван Гранитски и Боян Ангелов доведоха в крайна сметка до два ясни резултата. Превърнаха Петър Чухов в единствения български поет, печелил национална поетична награда два пъти и така удостовериха с нещо като „царски указ” дарбата му. И поставиха изведнъж Иван Гранитски и Боян Ангелов в твърде уязвимо положение, защото, както е известно, и двамата, освен другата си битност на издател и председател, са и поети с доста стихосбирки зад гърба си.

ПАЛМИ РАНЧЕВ, поет и белетрист:

Значителни части от съвременната ни литература са припознати и парцелирани от политически ориентираните писателски съюзи. От едната страна е така нареченият в началото на деветдесетте казионен съюз (СБП), който е литературно продължение на уж политическата левица, от друга – Сдружението, в началото подкрепящо СДС, по-късно неговите останки. Едните (СБП) приютиха класическия стих и каквото докопаха от класиката, другите (СБП), постмодерно поиграли на прескочи кобила с новите времена, напоследък основно са изразител на партийните и литературните пристрастия на университетските литератори. Писателите от двата съюза се движеха по различни магистрали, шосета, черни пътища и планински пътеки. Поради тази причина досега нямаха сблъсъци. Книгата на Петър Чухов и награждаването му се превърна в кръстовище, на което двата съюза (естетиката им) се сблъскаха. Предполагам, че причината са грешки на регулировчика, или – регулировчиците.
При катастрофата възникна спор за овладяване на символни части от въображаемите територии на единия и на другия съюз.
Накрая „AДdicted“ и Петър Чухов заслужено получиха наградата.

МИРА ДУШКОВА, поет, литературовед, доцент в Русенския университет „А. Кънчев“:

Осъждането на авторски произведения в XXI век за мен е нелепо и ретроградно. Литературната история помни изгаряния на книги, създаване на списъци със забранена литература, защитаване на държавата от произведения, организиране на съд за авторите, физическо изличаване на авторите… Тези примери трябва да са за поука, а не за повторение.
Харесвам поета Петър Чухов. Смятам, че той е един от най-добрите съвременни български поети. Според мен посочените две стихотворения не са му сред най-силните, но в никакъв случай не мога да ги квалифицирам като „гавра“.
Кое е скандалното в случая с конкурса? Първо, „осъждането“ на художествени творби. Второ, провалянето на конкурс, в който мнозинството гласува за определен автор, а малцинството, незачитащо гласовете на колегите си, ги бламира. Демонстрирано е крайно неуважение към гласовете на журито, към паметта на Иван Пейчев, към условията на самия конкурс, към поетите като цяло.

БОЙКО ЛАМБОВСКИ, поет, редактор във в. „Сега“:

Чух от встървени в литературния живот люде, по-точно от обсесивно податливи на най-различните знаци на внимание, които той може да осигури, че имало скандал – някои щели да дадат, ама не дали на Чухов награда.
Не съм запознат с подробности по следните причини. Смятам, че не наградите, тяхното даване или недаване правят контакта на писателя и читателя. А че удоволствието и съпреживяването идват от обикновеното харесване на текста. Това ми е важно, смятам го за важно и за оцеляване на интереса към писания художествен текст.
Многобройните литературни награди могат да осигурят известен кредит на недостигаща публичност на четивата и авторите им, но не могат да осигурят нито качество, нито нуждата от аура, от култ около високите образци. Тъкмо тези последните неща липсват днес, и това смятам ако не за скандал, то за печал.
Самия Петър Чухов ценя, а книгата му „AДdicted“ съм чел и харесал, което заявих публично по време на връчването на призовете „Иван Николов“ и във в-к „Култура“ впоследствие. Въпросните стихотворения, за които говорите, не помня, а да ги чета пак не ми стига времето в момента. Не знам кой и къде не ги е харесал, но както Чухов има право да пише каквото смята за добре, така други хора имат право да заявяват симпатии или антипатии с написаното публично където си щат.

ДЕСИСЛАВА НЕДЕЛЧЕВА, поетеса и литературен критик:

Включвам се в тази анкета, защото през август 2017-а представях „АДdicted” на Алеята на книгата във Варна, след което написах критически текст за нея „Чухов постлюбов” в Портал „Култура“ от 10. 09. 2017. С това казвам, че познавам отвътре и нашироко въпросната книга и съм „пристрастна” и към случилото се на конкурса „Иван Пейчев”.
Разразяването на скандала според мен е опит на СБП да отърси праха от себе си, да надигне капака на ковчега. След повторното гласуване беше ясно, че ще влязат в собствения си капан. Продължиха да напъват.
Няма смисъл да отговарям на въпроса за двете стихотворения, смешно е.
Спорът е изкуствен, просто желаят да лъснат малко оръжието, интересува ги единствено, както и досега, властта, да проверят до каква степен могат да влияят и дали са същите начините, има ли сила техният натиск.
Това е „наистина налудната халюцинация на комунистическия режим, който си въобразява, че може да решава кое е изкуство и кое не, но и кой може да прави изкуство и кой не може” (Георги Марков, есето „Имаше такъв…”).

АНТОАНЕТА АЛИПИЕВА, литературовед, професор:

Понеже в момента пространствено съм встрани от станалото, мога да се ориентирам само по медийните изяви. Което ще рече, неемоционално. В този случай има гласуване на журито – надделява кандидатурата на Петър Чухов и е редно това да не се оспорва. Двете нарочени за „гавра“ стихотворения не могат да бъдат подлагани на подобна буквалистика. Художествената литература е свободна във въображението си, в различните си гледни точки. Тя не е документалистика, има право да пародира, експериментира, да разлага колажно и т.н. Да представяш собствения си вкус като всеобщ закон спонтанно отприщва емоционални изригвания, каквито и наблюдаваме в този случай. Разбира се, въпросните две стихотворения не са и шедьоври. Тези, които страстно ги нападат, а другите, които страстно ги защитават, изпадат в полемична неадекватност. Петър Чухов е съвременен поет, който е спечелил първенството в конкурса, а Валентина Радинска е един от сериозните поети в днешна България – кому е нужно тези автори да бъдат градирани, естетически оклеветявани и тикани в чувалите „вашето момче“, „нашето момиче“ и обратното?
Има нещо наивно в разбирането, че един поетичен конкурс може да те направи добър автор или да провали литературната ти кариера. Често пъти решенията на журитата са плод на конюнктури, на лобита, на случайност, на господстващ вкус сред членовете им. Тези, които са приели литературата като съдба, трябва да са наясно, че пътят е бавен и горчив. Като всички живи хора авторите считат, че сегашният момент е много важен за утвърждаването им. Но той не е. Понякога отрицанието се оказва по-благотворно, отколкото нескончаемите хвалби и победи приживе.
Погледнато отстрани, напълно излишен спор, който е ретро връщане към средата на 90-те години от миналия век, когато партизанските сблъсъци се преживяваха дълбоко. Но пък показва, че българската литература е жива.

РАДА ПАНЧОВСКА, поетеса и преводач:

Случаят с (не)връчването на наградата „Иван Пейчев“ на Петър Чухов дълбоко ме огорчи, макар и да не ме изненадва. Не е за вярване до какви висоти стига човешкото снизхождане в тези гузни времена. Поезията е минно поле за възпитателите на вкусове, а преводачите най-добре знаят по какви пътеки се излиза от него. Странно е, когато хора, имащи се за поети, се опитват да налагат окончателно тълкуване на стихотворни текстове. Така и не разбрах получи ли все пак двукратно журираната книга „АДdicted” своята награда и какви са тия гаври с поезията.

ВЛАДИМИР ДОНЕВ, литературовед, доцент във Великотърновския университет:

Гръбнакът на скандала е политически (идеологически, властови), а после естетически.
Няма да коментирам бойния рефлекс на някои хора около Боян Ангелов и самия шеф на Съюза на българските писатели, които възприемат всеки конкурс в страната като барикада и всяка различна поетика като вражеска. Това си е съвсем директна борба за власт – награди, парични поощрения, ограждане на територия… Тоталитарни рефлекси от миналото.
За двете стихотворения „Логично“ и „Шие Райна Княгиня…“ мога да кажа, че се включват в духа на едно писане през 90-те, което събаряше Берлинската стена на клишетата, чрез поставянето на цитатите в нов смислов контекст в началото радикално, а после като използван похват от следващи поети. В 2018 г. това ми звучи банално и не ме вдъхновява. Не откривам някаква особена дълбочина във второто стихотворение „Шие Райна Княгиня…“ Съмнявам се не само в актуалността на такава поетика, но и в разбирането, че целта на добрата поезия е само да обръща, играе, трансформира традицията или вкаменелостите по такъв повърхностен начин. Често поетическата творба се доближава до злободневното, политическото, остроумието, за някои – „гаврата“. И какво от това?
Все пак правя уговорката, че говоря за стихотворенията на Петър Чухов не в контекста на неговата стихосбирка, която не съм чел, нито в развитието на лирическия му почерк.

РОМАН КИСЬОВ, поет и художник:

През последните години у нас зачестиха литературните скандали, които (според мен) нямат много общо с литературата по същество, за голямо съжаление… Последният (засега) скандал около наградата „Иван Пейчев“ е „черешката на тортата“ – със своята арогантност, напомняща едни отдавна отминали времена (дали?)… Квалификациите на двете стихотворения на Петър Чухов за „гавра“ с Вапцаров и Райна Княгиня са не просто неверни, а направо манипулативни, явно с цел да му бъде отнета наградата (гласувана за втори път, законно, с мнозинство от членовете на журито), за да я получи поетът, посочен от СБП… Така се противопоставят двама прекрасни поети, които са много различни… Не зная как се е почувствала в цялата тази гадна ситуация Валя Радинска, която много ценя и като поет, и като човек… Зная само, че тя е над тези страсти… Защото те нямат нищо общо с етиката, с поезията и с големия Иван Пейчев.

 

ТОНИ ТЕЛЛАЛОВ, поет:

Когато някой се съгласи да участва в жури на конкурс, той не просто приема да изчете един обем от творби, от които да излъчи най-добрите според него, той приема да работи в полза на този конкурс. И когато мнозинството вземе решение, различно от неговото мнение, той се подчинява на това решение. В случая с наградата „Иван Пейчев“ наблюдаваме как едни хора работят в посока компрометиране на конкурса. Глобално погледнато, те се опитаха да подменят един демократичен вот по съвсем тоталитарен начин. Твърденията, че стихотворенията „Логично“ и „Шие Райна Княгиня…“ са гавра с исторически личности, са само претекст. Тези текстове са авторски гледни точки. Същинските мотиви на тези хора вероятно са съвсем меркантилни. Нещо повече, видя се, че те са свикнали да натрапват мнението си и не приемат други позиции.

ЮЛИАН ЖИЛИЕВ, литературен критик и преводач:

Не си обяснявам как е възможно литературни банди да участват в журирането на конкурс, да се опитват да наложат „своя” кандидатура и да клеветят поет, чиято книга е предпочетена от повечето членове на журито.
Определянето на двете стихотворения на Петър Чухов като „гавра”, освен че е смайваща глупост, говори за напразните усилия на първосигналния прочит да се справи с вторично моделиращи знакови ансамбли.
„Логично”, „Шие Райна Княгиня…” и още ред творби от последните две книги на Петър Чухов са елегични, близки по дух и (очаквано) различни в изказността си от късния елегизъм на Иван Пейчев.

ГЕОРГИ ГАВРИЛОВ, поет:

Според мен спорът около награда „Иван Пейчев“ не се корени в това гавра ли са двете стихотворения на Петър Чухов. Журито, в частта си от СБП, показва напълно неадекватно поведение, кореспондиращо и всъщност разкриващо две неща: реалния манталитет и самовъзприемане на една част от членовете на този ретрограден и нездраво функциониращ „фактор“ в българската литература и култура, фантомното усещане, останало отпреди, за значимост и ръководителна грамотност, за налагане и незачитане на другото вън от тесния и ръждясал пръстен на псевдопатриотичния патетичен обхват на писанията на същите. И второто – вредното влияние на ежедневната непрекъсната употреба на етилови стимуланти на вдъхновението, която е повече от установен дневен ред – за немалко членове – в подложието на председателското бюро, откъдето към света се разкрива гледка, подобна на вевелсбургска мечта, разбира се и затова нямаща нищо общо със света.
Стихотворенията на Петър Чухов не са гавра. Гавра е поведението и самозабравата на една институция, която, вместо да заеме адекватна и актуална роля в съвремието, се изживява като абсолютен юридически орган и сама подрива общественото доверие в нея.

ВЛАДО ЛЮБЕНОВ, поет:

Относно скандала – не съм запознат, само чух за него, а и не ми се рови да чета. Темата е твърде дребна за обсъждане и не си заслужава енергията и патоса, който се влага в нея.
Относно двете стихотворения на Петър Чухов мога да изразя лично мнение.
Стихотворението за Райна Княгиня е странно, оригинално и напълно в стила на Петър Чухов. Има подтекст и той не ми навява нито подигравка, нито пошлост, нито гавра. Закачката е напълно в духа на постмодерна, интересно ми е стихотворението, макар че много не го разбирам. Петър Чухов е оригинален талант и има място в съвременната литература с много добри стихове и книги.
Ролята и ползата на постмодерна е в това, че той разби ПАТОСА на соцреализма, който царуваше в стиховете на поетите до 1990 г. като масова тенденция. Естествено, големите поети и стихове са извън тази тенденция. Подигравката, иронията и еклектиката на постмодерна се появи в точното време и място.
Стихотворението „Логично” на Чухов, поставено до последното стихотворение на Вапцаров, заигравката с него в заглавието, поантата и в израза „разстрел преди разстрела”, честно казано, не ми се понрави. Звучи ми някак пошло и дребно, ако влезем в подтекста и асоциациите, които буди според мен. Например с книгата „Третият разстрел” на Марин Георгиев и с всички опити да бъде повторно разстрелян Вапцаров заради идеологията му, и оттам – за саможертвата му. Бих нарекъл стихотворението на Пешо само „Разстрел” и бих извадил всичко свързано с Вапцаров. Тогава „червейчетата” си идват на мястото.
Мисля, че стихотворението на Вапцаров е от много по-висш порядък, който му се придава/асоциира с „Логично” на Чухов. Допускам и че не съм разбрал стихотворението на Петър. Но за мен саможертвата е велико нещо, а червейчетата – не!
Накрая искам да добавя, че скоро бях изненадан при разговори с млади поети (под 30 г.), които ми се оплакаха, че в днешно време трудно пишат и им липсва социална идея. Но после осъзнах, че това е чудесно. Може би е дошло отново времето нещо да се разбие в литературната тенденция. С патос или без.

МИРЕЛА ИВАНОВА, поетеса:

Скандалът около връчването на наградата „Иван Пейчев“ попада в общия контекст на несекващи обществени скандали, които поне донякъде проясняват съществуването на различни, понякога и напълно несъвместими като начин на мислене български общности. Как и къде аргументираните текстове на проф. Неделчев и проф. Шуликов се досягат и разговарят с псувните на „разярената глутница“? Пренеприятното в случая с този скандал е, че той привидно се осъществява в полето на литературата…
Струва ми се, че спорът е за сфери на идеологическо и финансово влияние и няма нищо общо с литературата като територия на свобода. Виждаме някакво разразяване на „чугунена лексика“, откровена и бездарна арогантност, насъскано безсилие, които ни отпращат в петдесетте години на миналия век, в насилническите практики да се разправиш с врага без оглед на средствата.
„Разярената глутница“ напада, клейми, дамгосва, обижда, лае, оголва зъби, вие на умряло, но какво общо има това с поезията на Иван Пейчев, с паметта за него, с ореола на бохемската митология и наградата на негово име, с великолепната книга на Петър Чухов? Какви гаври, какви пет лева? Циментът в нечии глави съвсем се е втвърдил.

АНЖЕЛА ДИМЧЕВА, поетеса и литературен критик:

Очевидно местните литературни авторитети в Шумен и региона желаят сами да решават на кого да присъждат наградата „Иван Пейчев”. За какво им е тогава СБП? Още повече Община Шумен предоставя финансовото изражение на приза. За какво им е грамотата с печата СБП? Но явно търсят столична или национална етикетираност на тяхната награда. Да, добре, но защо тогава не се съобразяват с предложенията на председателя на журито, който по статут на наградата е председателят на СБП? Ами да си променят статута и да правят каквото искат! Да дават наградата всяка година на Антонин Горчев примерно.
Какво на практика става с наградата „Иван Пейчев”? И на първото заседание, и на преразглеждането СБП предлага по 5-6 автори и техните книги – сред тях са безспорно талантливите поети Ивайло Диманов и Валентина Радинска. Опонентите им – като удавници за сламка – са се хванали за Петър Чухов. Те не допускат никакъв шанс за обсъждане на други имена… Е, какво да си помисли страничният наблюдател – освен че тук действат други, задкулисни игрички. А самодоволните изяви на проф. Неделчев по БНТ и други медии ме навеждат на мисълта, че той е кукловодът. Как той ще преживее дори една седмица, без да нахълта в ежедневието на обикновените хорица сутрин от екрана на БНТ? Без да изиграе ролята на преследван от някакви „комунистически конспирации”… Ето ти и подходящ сюжет – наградата „Иван Пейчев”! Нали трябва Неделчев да поддържа имиджа си на „инакомислещ” интелектуалец пред спонсорите си! Нали трябва да разбива с нападки и обиди „цитаделата” на СБП! Нали трябва да е постоянно в ролята на последна критическа инстанция…
А Петър Чухов всъщност е един много добър белетрист и не толкова добър поет според скромното ми мнение. Стремежът му да превръща свободния стих в заложник на пародийната метафора, да подкопава устойчиви понятия и символи чрез ирония, невинаги му се получава. Прочитайки двете стихотворения („Логично” и „Шие Райна Княгиня…”), които са обект на скандала, читателят остава с един лош вкус в устата и просто затваря тази книга, забравяйки я на мига. Търсената оригиналност тук влиза в територията на фиаското. Има сакрални понятия, които не можеш да превръщаш в пошло зрелище – червеи да дъвчат и рецитират предсмъртните стихове на Вапцаров… Литературоведите обичат да говорят за взривяване на канона, за провокативността като най-ценно качество. Но дали Салвадор Дали щеше да е велик, ако беше само провокативен? И Радой Ралин беше провокативен, но притежаваше харизмата на човек с етическо, катарзисно въздействие чрез словото си. Това не би могло да се каже за Петър Чухов.

ВАЛЕРИ ВАЛЕРИЕВ, поет:

Ръководството на СБП наруши установения регламент за присъждане на наградата „Иван Пейчев“ и на два пъти оспори редовния избор на журито, което отличи Петър Чухов и книгата му „АДdicted“. По този начин ръководството на СБП разруши авторитета на наградата, за което няма смислено оправдание.
Петър Чухов е поет, който чета, харесвам и уважавам. Поздравявам го за достойнството, с което понася отправените към него нападки. Струва ми се, че книгата му „АДdicted“ получи заслужено признание и смислен критически прочит много преди и независимо от разразилия се скандал. Мисля, че поезията на Петър Чухов заслужава да бъде четена и дискутирана, но не и в парадигмата на „гаврата“, зададена от ръководството на СБП, която изглежда напълно фалшива, изкуствено натрапена.
За мен няма скандал с поезията на Петър Чухов, нито намирам за скандален факта, че му е присъдена наградата „Иван Пейчев“. Недопустимо ми се струва поведението на Иван Гранитски, Боян Ангелов и техните поддръжници от СБП. Очаквам членовете на СБП, които не са съгласни с охулването на Петър Чухов, да се разграничат от действията на ръководството.
Огорчава ме, че поведението на Иван Гранитски и Боян Ангелов им спечели публичност. Успехът на елементарния похват, с който автори се вкарват в обяснителен режим, е опасен прецедент. Не съм убеден, че в действителност нормите на цивилизованото поведение изискват да се отговаря на абсурдни обвинения и да се оборват очевидно нелепи тези. Не мисля, че формулираните от Иван Гранитски и Боян Ангелов литературни императиви имат по принцип потенциала да предизвикат сериозна дискусия, ако не са свързани с опит за силова намеса в литературното поле.
За разлика от Петър Чухов, Иван Гранитски и Боян Ангелов не са ми известни като писатели. Марката „СБП“ не предизвиква в мен никакви специални трепети и асоциации (вероятно за добро). По тази причина ми е трудно да схвана от каква позиция Иван Гранитски и Боян Ангелов говорят като носители на литературен авторитет. Иван Гранитски ми е познат с политическите си изяви. Демонстрираното и от двамата поведение се вписва в начертаната линия на крайно популистко политическо говорене, примесено с дейна носталгия по отминалата тоталитарна епоха и утвърдената от нея естетика. Поведението на Иван Гранитски и Боян Ангелов е нелепо, ако не са разбрали, че тоталитарната епоха е отминала. Поведението им е плашещо, ако всъщност тоталитарната епоха не е отминала или се подготвя нейното триумфално възстановяване.

ПЛАМЕН АНТОВ, поет и литературовед, доцент в Института за литература при БАН:

Мисля, че самите представи за литература тук – не за „добра” или за „лоша” литература, а изобщо за това, що е литература – са дотолкова различни, че на практика е невъзможен какъвто и да е диалог. Две напълно успоредни, недокосващи се представи за литература. В тази ситуация изобщо нямат значение конкретните стихотворения на П. Чухов. Би било наивно да започнем да ги убеждаваме например, че това са добри стихотворения. Би било абсурден опит за разговор между хора, които просто говорят на различни езици. Всеки опит за спор, за изясняване на позиции, за излагане на аргументи е предварително блокиран поради фундаменталната липса на общ код.
Нека просто оставим нещата както са си. Те си имат „Словото днес” (или по-скоро „вчера”; или по-скоро отпреди половин век, от преди новата ера), ние си имаме „Литературен вестник”. И нека всеки да си копае градинката както може.

Advertisements

има 1 коментар

Filed under Дискусионен клуб

One response to “Как ще коментирате скандала около наградата „Иван Пейчев“?

  1. константин еленков

    Склонен съм да приема \допадна ми като формула!| съждението на Анжела Димчева за обекта-субект на дискусията:““Стремежът му да превръща свободния стих в заложник на пародийната метафора, да подкопава устойчиви понятия и символи чрез ирония, невинаги му се получава.“

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s