Халище, или защо писателят трябва да има повече доверие в себе си

бр. 9/2018

Георги Гочев

Пиша този текст за „Хавра“, втория роман на Захари Карабашлиев, донякъде и за да разбера колебанието ми по отношение на тази книга – кое е онова в нея, което ме увлече да я прочета въпреки големия й обем, и кое е другото, или може би същото, което ме разочарова. Не искам да звуча нито заядливо, нито изобличително. Оценявам личното усилие, което Захари Карабашлиев е вложил в тази книга – да привлече повече интерес към осмисляне на българския живот тук и сега, както и да припомни един малко нетипичен, дошъл отвън, герой на нашето Освобождение. В същото време обаче и като писателско изпълнение, и като осмисляне на онова, за което писателят говори, тази книга, смятам, е длъжник на своите читатели. В нея едновременно има прекрасно написани страници и страници, които всеки сериозен редактор би трябвало да промени; има проникновени наблюдения върху българския живот и заедно с тях изненадващо повърхностни констатации и клишета; има, най-сетне, автентично доверие в мисленето на писателя, и като контрапункт на това доверие, едно усещане, че написаното от него трябва да угоди на всички читателски вкусове.

Започвам от стила, от есенцията на писателското майсторство. То действително личи. Личи на конкретни места като дългото описание на Варна (с. 127) или сцената със злополучното изтупване на родопското халище в океана (с. 644-646), но личи и в по-общото умение да се пише за различни неща в различен стил. Изтъквам това умение не от естетически, а от екзистенциални съображения. Ако стилът е знак за определен вид живот, употребата на повече стилове означава да се допусне свободното съществуване на различни типове живот, да се приеме възгледът, че животът и човекът са нещо принципно неочаквано и небанално. От тази гледна точка „Хавра“ е един демократично построен текст – текст, който на ниво стил внушава на читателя, че разнообразието е нещо хубаво, нещо радващо, и само по себе си нещо точно толкова смислообразуващо, колкото и строгото, едностилово послание. Писателят влиза успешно в ролята на човек, който умее да се превъплъщава, да говори на различни езици, да се движи леко и свободно между различни места и времена. Той е гласът на редовия съвременен човек, който ако не друго, пътува по света и наблюдава с радост различно устроения бит.

От друга страна, в това редуване на стилове личи и нещо самоцелно, бягането от баналността води често до декоративност. Какво разбирам под „декоративност“? Това са заигравания със стила, които не са обосновани от самото действие, преднамерено разкрасяване на неща, които е естествено да се кажат просто. Може би най-яркият пример за това е на страница 133, където четем изключително поетично описание на сексуален акт, който по логиката на сюжета е по-скоро маловажен – редови сексуален акт между млад мъж и млада жена, привлечени един от друг. Декоративно и малко като имитация на Реймънд Чандлър стоят и иначе ироничните и точни сентенции, с които се завършват често несъстоятелни разсъждения или случки. Декоративни са и по-голямата част от диалозите, в които изказванията повече маркират желание за реализъм и психологическа достоверност, отколкото казват нещо. Изобщо не е нужно да чуваме празните разговори между главния герой и неговата сестра, която настойчиво се обръща към него с „брат ми“, за да разберем, че те общуват неформално, както и не е нужно във всеки разговор на героя с варненските мутри той да остроумничи, за да разберем, че е напрегнат и изплашен.

По-сложно разработен е стилът в т.нар. историческо повествование за американския кореспондент Макгеан. Не мога да преценя доколко е постигната стилова достоверност на личен и културен документ от втората половина на XIX в., но веднага се усеща, че особеният стил не е в разнобой с личността, събитията и ситуациите, за които авторът говори. Парадоксално, но именно в тази част от романа, която героят чете на своята възрастна приятелка, изцяло липсва усещането, че някой произнася реплики, написани от друг – което усещане често доминира в съвременната част. Тук авторът не иска да демонстрира литературно майсторство, а просто разказва и текстът е много по-убедителен, отколкото другаде. Приключенията на Макгеан в пустинята Къзълкум, перипетиите му в България, атмосферата в Петербург и руската войска – всички тези сцени са от най-добрите в романа и според мен читателят само може да съжалява, че тази част, която е много по-ясна като концепция, герой, сюжет и стил, не е станала основа на книгата, а й е отредена скромната роля на един вид историческа пауза. Всъщност тя е тази, която притежава по-естествено качествата на голям социологически и авантюрен роман.

Ще обясня защо. Много повече Макгеан, отколкото Никола може да бъде герой на такъв тип роман. Той, кореспондентът на световните вестници, а не барманът и нереализиран писател, е този, който по-естествено може да стане агент на справедливостта в едно общество. Опитът на Макгеан да помогне на българите е естествен и достоверен, докато опитът на Никола да се пребори с руската и българската мафия е напълно изкуствен и разчита изцяло на популярната медийна идеология, че и обикновеният човек – особено онзи, който претърпява голяма лична несправедливост, – има право на голям гняв и геройство. Затова и би било по-убедително истинският герой на този роман да бъде Макгеан, а Никола да бъде просто онзи, който се интересува от него в съвременността, давайки му глас. Никола – такъв, какъвто е представен от писателя – не е образ от истински литературен роман, а образ от комиксите, един стилизиран медиен образ на добрия среден човек, чиято борба с лошите в крайна сметка завършва с хепиенд.

Ако главният герой на романа е Никола – което е изборът на Карабашлиев, – тогава неговият сюжет трябваше да завърши по друг начин. Позволявам си да напиша това, защото виждам, че и самият автор мисли така до страница 646, където е логичната и много силна поанта на романа. Как трябваше да завършва този сюжет? Може би с осъзнаването, че не можеш просто така да се завърнеш в една страна, от която си отсъствал твърде дълго, за да я откриеш отново същата; с осъзнаването, че тази, поне в твоите очи, опустошена родина, тази т.нар. хавра, изобщо не се нуждае от теб и твоето спасяване, за да продължи да съществува; с осъзнаването, че истината е нещо по-сложно от личното ти желание за справедливост; с осъзнаването, че някои тежести, с които по незнайно какви причини си се натоварил, в един момент просто трябва да бъдат пуснати  – да изгорят, да отлетят, да потънат; с осъзнаването, че нещо, което обичаш – баща, любима жена, родина – може да умре и горчилката от това умиране не означава край на живота; най-накрая, с осъзнаването, че все пак човешкият живот не е като живота на дървото, че човек живее вкоренен, но и като се отмества.

Какво има на страница 646? Големият писател личи по това, че умее да събере целия си сюжет в историята на някакъв символ. В романа на Карабашлиев това обаче не е хаврата, на която е наречена книгата, а едно родопско халище, което Никола някога е купил заедно с бившата си съпруга Камелия и което – въпреки тежестта и неудобството – е мъкнал навсякъде при постоянните си премествания в Щатите. И така, на страница 646, след като е станало ясно, че любовта с Камелия е мъртва, след като е станало ясно, че връзките с родината са до голяма степен разрушени и единственото, което може да се направи, е да се забрави, героят решава да изтупа в океана халището, напоено със спомени. Отнася го до самата вода, разгръща го и тогава, в един приказен миг, тежкото халище е поето от вятъра, литва и потъва във водата. Тежестта, буквална и символична, е отнесена – без самообвинение, естествено, кротко, по най-нормалния и жизнен начин.
Романът трябваше да завършва тук, а не след 50 страници с един бутафорен финал, в който Никола ще се пребори последователно и с руската, и с българската мафия, и отгоре на това ще открие, че е отново лек и влюбен. Без този финал Никола би изглеждал като убедителен герой на роман; с този финал е като герой на комикс. Което – в заключение – беше и основната причина да кажа в началото, че писателят остава длъжник на своите читатели. Длъжник, защото ги е лишил от едно ценно разбиране, което спокойно е можел да им даде, но длъжник и защото, струва ми се, ги е подценил. Не съм убеден, че ако пред българския читател стои избор дали да прочете дайджест от различни жанрове, или по-сложен, но консистентен роман за своето време, той би избрал дайджеста. Всъщност не съм убеден, че изобщо този избор би могъл да се състои. Ако се състоява изобщо, той се състоява само и единствено в главата на писателя. Захари Карабашлиев може би е трябвало да се довери малко повече на талантливия писател в себе си.

 

Захари Карабашлиев, „Хавра“, София, „Сиела“, 2017

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Тъй рече редакторът

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s