Мимесис

бр. 8/2018

Валерий Александрович Подорога

Преведе от руски Мария Липискова

Цвета Софрониева, „Моята киберидентичност“, 2012

Двойници

Огледалното отражение също е двойник. Ако случайно видиш отражението си в огледалото, особено ако го видиш нощем, нима нямаш усещането за нещо тайнствено и не те обхваща смущение и страх? Ако нощем видиш себе си в огледалото, нима страхът не преминава в ужас, в непреодолима неспособност да се огледаш в огледалото? Огледалният двойник ме повтаря, което само се преструва на пасивно отражение, което е тъждествено с мен, но в един момент ще се изсмее, ще направи гримаса, ще се превърне в нещо автономно, ще свали маската си на подражание. Отражението изглежда нещо естествено, но такова ли е всъщност – голям въпрос: оттам и страшното. Нима не разполагаме с физическо обяснение за появата на огледалното отражение или не знаем за отражението на светлината? При Суворов страхът от огледалата обхваща всички огледални повърхности и всички огледала трябва да бъдат покрити. И не без основание – това е страхът, че във всеки един момент физическото лице може да бъде изгубено: както става в гаданията с огледало – вместо отражението се появяват други образи, а мистичният трепет преминава в истински ужас.

Сблъсъкът. Смътните огледала

Позната сцена: полумрак, и вие сте сами в полутъмната стая, трябва да станете от креслото, ставате, пресичате коридора и изведнъж… какво е това? Вие сте смутени от собствената си слабост и уплаха, потрепервате от неясното отражение в огледалото. Не сте разпознали собственото си отражение, което се явява като непознат чужденец… Точката на разрива е промеждутък между вас и плашещото огледално отражение. Естествената реакция е на шок, отхвърляне, неразпознаване, за миг вашето тяло е бързо преминаваща сянка, която изчезва във внезапно появяващата се фигура на двойника. Всичко се случва за един миг, но ако задържим мига, той ще придобие онтологичен статус и ще обхване цялото време на нашето присъствие в света. И какво ще се случи? Мимическата поддръжка на огледалния ни образ (гримасите, промяната на позата и жеста, гласът), която е необходима за признаването на себе си, се оказва невъзможна. Възможна е единствено взривяващата, негативна реакция, която ни отчуждава от собствения ни телесен образ. Там, където би трябвало да бъде „аз“, е „този“; подобно на процеса на отделянето на тялото от душата. Другият ни всмуква, присвоявайки си нашата психосоматична способност. По този начин присъствието-в-света, веднъж и завинаги, ще се определя от двойника, с когото позитивните връзки са изгубени. В това продължаващо мигновение аз завинаги губя образа на своето тяло, в този смътен миг всичко мое принадлежи на Другия. Позитивната норма на отношение към огледалния образ е нарцистичният поглед, завръщащият се поглед. Моят поглед трябва да съвпадне с погледа, идващ от огледалното отражение. Огледалото ме удостоверява в жизнеспособността на моя наивен нарцисизъм. „Светът съществува“ и “аз съществувам“ – това ми съобщава огледалото. Пълнотата на моето присъствие в света зависи от наситеността на света
с моите огледални образи, чиито знаци единственоаз мога да дешифрирам. Отразявам се, доколкото разпознавам собствените си следи в предметното и телесно обкръжение, най-близкото и най-далечното, миналото и бъдещето. Моето присъствие-в-света е обусловено от съществуването на огледалния двойник. Притежавам ги като форма на самоотъждествяване. Аз се виждам, но се виждам в нещо, което ме прави видим, виждам в другото, в това призрачно пространство, което се стича по огледалната повърхност като тънък, почти нереален слой от значения, които успешно използвам. Аз не съм там, аз съм тук, но бидейки тук,аз съм там. Намирам се в пред-огледалното място, но се виждам на друго място, в не-място (non-place), в което не присъствам физически, и същевременно благодарение на него придобивам собствения си образ. Огледалният двойник винаги ни превъзхожда, защото без него не сме в състояние да опознаем себе си, не можем да оставим тялото си без сянка. Фотографията, която се приближава до огледалното отражение ни поставя в непоносимата ситуация на незавръщащия се поглед. Когато не можем да се разпознаем, двойникът ни гледа с поразяващо безразличие. Да, това съм аз на фотографията, но съм чужд: отсъства погледът, който ме търси, погледът, който се обръща към мен или който търси признание. Eто защо толкова дълго разглеждаме нашите фотографии, опитвайки се да смекчим тяхната власт над нас. Пределът на завръщащия се поглед предполага желанието да видиш себе си, да притежаваш себе си и да принадлежиш на себе си, на собствената си другост, която е „аз“. Неясният Друг, който се появява толкова внезапно и разрушително, ни лишава от безопасното, нарцистичното вцепенение. Огледалността ни застрашава, избухваща в колебаещия се пламък на свещта и отново изчезваща в мрака. Може би единствено огледалното отражение удостоверява, че присъстваме в света, че нашето тяло съществува редом с другите тела не само в качеството на неустойчив вътрешен образ на „аза“, който ни е даден по рождение, но и в неявния за нас самите, външен образ. Явно свидетелството за съществуването трябва да бъде непрестанно, не трябва да бъде случайно и не трябва да зависи от играта на демоничните сили.
Както в ранните, така и в късните произведения на Достоевски, огледалният образ често се явява еквивалент на самосъзнанието. Трябва да имаме предвид, че съзнанието и съзнаването, както и самосъзнанието, Достоевски тълкува негативно като самозаблуда, симулация, маска. Един пример: „Едва успя да погледне в огледалото и лицето му съвсем се измени. Като по заповед, усмивката му изчезна и на нейно място се появи огорчението, неволно, пробиващо си със сила път през сърцето, чувство, което въпреки великодушното си усилие, не беше в състояние да скрие. Устата му се изкриви, някаква конвулсивна болка нагъна бръчките на челото му и веждите му се повдигнаха. Мрачният поглед се скри зад очилата – сякаш по команда, в един миг, стана съвсем друг човек“[1]. И още един пример: „В огледалното отражение не се вижда как огледалото гледа на предмета, по-точно, видно е, че то не гледа, а отразява пасивно, механично“[2]. И така, огледалото отразява, но самото то не вижда това, което отразява. Би било нелепо да искаме това от него. Огледалният образ – е образ на нищото, разрива, пустота… В този случай всеки опит за себеосъзнаване довежда личността до разпадане на всички нейни положителни, човешки качества. Това, което виждаме в отражението е само мъртъв, механичен образ. Самосъзнанието е принцип на антиживота. Двойникът е заплаха. Защо през XIX век толкова се страхуват от появата на двойника? Човешкото отражение се възприема много по-остро в края на романтичната епоха, често то се възприема като крайно опасно приключение, при което човекът под въздействието на враждебни, демонични сили (или „Хофмановата оптика“) се превръща в жив мъртвец или в механична кукла. Може би страхът Божий отстъпва място на страха пред Другия, възприеман като мой Двойник?
Огледалото е част от стаята, гостната или залите, но може да присъства и скрито, навсякъде, отразявайки единното като множественост. Двойникът никога не
е един, винаги е множество от двойници. Огледалото може да бъде пасивно, неутрално, но може да провокира и драматична, крайно мъчителна поредица от преживявания. Понякога опитът да се възстанови единството на „аза“ с помощта на огледалото само усилва властта на двойника. Този, който ме гледа от огледалото – не съм „аз“, а е Другият, „моят враг“, защото със своята поява разрушава порядъка на образите, чрез които се опитвам да се защитя, да удържа телесната си и психична идентичност, да не допусна раздвоението. Смътните огледала раздвояват, фрагментаризират отразявания образ, раждат чудовища. Именно този поглед, който принадлежи на огледалото, получава власт над нас, някой ни гледа, и този поглед ни превъзхожда. Погледът, пораждащ идола – е нашият собствен поглед, който не можем да върнем,
за да затворим веригата от образи и да се потопим в обичайното състояние на нарцистична заблуда. Това явление можем да наречем идолопоклонничество на погледа. Другият, който поглъща погледа ни, получава власт над нас. Единственото, което ни остава е да разбием огледалото…

По друг начин стоят нещата с иконата (иконописния лик). Съвпадайки с иконописния лик, огледалото губи свободата на движението, и най-важното, внезапността на появата. Иконописният лик замества огледалното отражение („наивният нарцисизъм“), по този начин ние се лишаваме от жадното желание към удоволствието от съзерцанието, но откриваме „огледалото на душата“, където случайната игра на смътните отражения не съществува. Всъщност, искаме или не, но иконописният лик, замествайки огледалния образ (и отхвърляйки идолопоклонничеството на погледа), внася в нашия опит нова екология на възприятието. Ние не гледаме,
а иконата се обръща към нас, „носи вест“, дефокусира зрението, лишавайки го от насилствената точност
и бързина, обкръжава с аура зрителната повърхност, освобождава от механичното отражение, явява себе си, и следователно ни вижда. Иконата – не е огледало, не
е процеп или „прозорец“, получаващ трансцендентален статус благодарение на определена позиция или гледна точка. Това, което в нея е явствено, посочва пътя към това, което не е явствено. С други думи, иконата прави невидимото видимо, открива погледа към зрително–пасивното, съзерцателното, към безкрайността на световния път. Погледът, съзерцаващ иконата се издига към безкрайното, без да се задържа върху осезаемата плътност на живописния образ; одухотворен от чистата емоция, погледът се превръща в лъч светлина. Това вече не е поглед; иконата не се разглежда… а се вижда. Виждането на образа на иконата – е виждане без поглед, светлината идва, не се привнася. Достоевски е иконоборец, той воюва срещу оптически достоверните, живописни отражения на сакралното и добре усеща без-образно време: кратката времева продължителност, прекъсванията, пулсацията, нахлуването на мигновенията в повествованието, спирането, забавянето. За Достоевски стадият на двойственото, раздвоението е патология на общуването, чужда на идеалната норма на личността, към която той се придържа.

Валерий Александрович Подорога (15.09.1946, Москва) е философ, професор в катедрата по социална философия на РГГУ. Завеждащ секция „Аналитична антропология“ към Института за философия на Руската академия на науките. Ръководител на Центъра за аналитична антропология към Руския държавен университет за хуманитарни науки. Гост-професор в Страсбургския университет, Университета „Дюк“, Корнелския университет, Лайпцигския университет и Сорбоната. Автор на книгите „Въпросът за вещта. Опити по аналитична антропология“ (2016); „Kairos, критическият момент. Актуалното произведение на изкуството на ход“ (2013); „Мимесис. Материали по аналитична антропология на литературата. Том 2. Идеята за произведението. Experimentum crucis в литературата на XX век: А. Белий; А. Платонов; Групата ОБЕРИУ“ (2011); „Мимесис. Материали по аналитична антропология на литературата. Том 1“ (2006); „Феноменология на тялото: Въведение във философската антропология“ (1995).

 

 

[1] Ф.М. Достоевский. ПСС. Т. 2 („Неточка Незванова“). Л.: Наука, 1972, с. 251.

[2] Ф.М. Достоевский. ПСС. Т. 19. Л.: Наука, 1972, с. 153.

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Тема на броя

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s