Второто действие на драмата около наградата „Иван Пейчев“

бр. 6/2018

Михаил Неделчев

1.
За разлика от първото (декемврийският скандал), второто действие на драмата около шуменската награда на името на поета Иван Пейчев (вече от месец януари) завършва с пълен успех на първия партиен и съюзен ръководител – Председателят на Съюза на българските писатели Боян Ангелов. След като редиците са строени за решителен отпор, бойците мобилизирани, отговорните фактори предупредени, този соросоид и жълтопаветник, този хамелеон и ръмжащ в мрака на Хелоуин чакал, този изразител на неолиберална наглост Михаил Неделчев е натикан в миша дупка. Беше му казано, след като си беше позволил да напише гнусния си пасквил „Памет за Иван Пейчев. Сдържано за един литературен скандал“, че клеветите срещу сто и пет годишния Съюз няма да му бъдат простени, че за нахалството си ще получи заслуженото, че той ще има да види какво ще му се случи, че дълго ще си ближе раните, че който сее ветрове, той жъне бури, че всеки, вдигнал ръка срещу тази сила – Отечеството и неговите велики синове, чиито естествени, по право апологети и наследници са именно и единствено те, членовете на Съюза на българските писатели и техният Председател, – винаги е получавал заслуженото.
И наистина: всичко това се случи най-последователно, с пълната сила на по ботевски силната ярост на първите публицистични пера на Съюза. Самият Председател даде достоен отпор чрез едно свое отворено писмо – като „право на отговор” – до позволилия си първи да напечата Неделчевия пасквил Портал „Култура”, подсилено от колективно изявление на самия Управителен съвет на Съюза (те бяха своевременно представени и на сайта на Съюза). Веднага (още в първия брой на в. „Словото днес” за т.г.) откликнаха с ярки свои творби Стефан Дрончев (?) – „Мераците на Михаил Неделчев и наградата Иван Пейчев” и Георги Н. Николов (освен разбиващ литературовед – и активен сътрудник на Държавна сигурност през Живковия период) – „Отново смешен плач!”. Но тежката артилерия бе самият литературовед-народовед Панко Анчев със своя фундаментален опус „Михаил Неделчев призова своите на бой”, с епиграф „Тогава: на война като на война”. Как справедлив е неговият гняв спрямо неолибералите, без съмнение обявили война на българската литература, на традициите и националната българска култура – след като са си позволили да пишат против светлите дeла на Боян Ангелов.
Задвижени бяха всички лостове – ненапразно Председателят ръководеше няколко години Клуба на писателите-социалисти към Висшия съвет на БСП, а сега е дори и член на Националния съвет на Столетницата (сто и няколко годишен Съюз – в единен строй със стогодишна Партия). Той знае на чий телефон трябва да позвъни, къде трябва да се побутне. И като философ-антропософ той владее тайните на невидимото за простосмъртните. И ето: в Шумен е издадена нова кметска заповед, с която е назначено ново жури за наградата на името на Иван Пейчев. Отстранени са тези досадници, които само запълваха свещената квота на СБП – без и за момент да вникнат при гласуването във висшите съображения на Председателя, в неговия избор, в логиката на неговите действия. Кооптирани са вместо тях изпитани бойци – някои дори взели участие в отпора спрямо неолибералите. Сега пътят към едно ново, справедливо гласуване е открит. Предстои развръзката на цялата драма…

2.
Нека обаче престанем да преживяваме света от гледната точка на нашите опоненти. Трябва да припомним съвсем накратко първото действие на драмата. Променен е преди години статутът за шуменската награда на името на Иван Пейчев – така че СБП да има контрол върху избора. (Това писателската организация прави напоследък и със стари, и с нови награди по места – последен случай е наградата на името на Димитър Димов в Ловеч.) Идва времето на прочитането на близо стотината кандидатстващи книги. Председател на журито е Председателят на СБП. В разстояние на няколко месеца литераторите от журито четат, избират. На Председателя е изпратен в София комплект от всички книги – въпреки че според статута авторите предоставят само по два екземпляра, а членовете на журито са девет (9). Идва времето на самото гласуване – гласува и той. Обявени са резултатите – с огромно мнозинство (един въздържал се; един – Председателят – гласувал за друг кандидат) за носител на наградата „Иван Пейчев” е обявен поетът Петър Чухов за сбирката „Адdicted“, предизвикала през изминалата година десетки положителни отзиви, посочена от много литератори в анкети като една от най-добрите поетически книги напоследък, обсъждана с внимание в редица форуми. За наградата е съобщено по всички национални и местни медии, с поета се правят десетки интервюта. Журито е съставено от уважавани литературоведи и поети от Шумен или свързани с града и с паметта на поета Иван Пейчев писатели и неговото решение е възприето с удовлетворение и респект. Но изведнъж, едва сега, Боян Ангелов се сеща, че хората от „квотата” на СБП не е гласувана от управителния съвет на писателската организация. И започва да протестира, да пише писма, да върти телефони. Нищо, че е имал предостатъчно време да възрази, ако не е бил съгласен с нещо. Нищо, че със самото си гласуване той се е съгласил да участва в тази процедура, с тези участници в нея – та заповедта на шуменския кмет за състава на журито е опреди повече от половин година. Нищо, че като председател на журито той не е направил необходимото да свика самото жури на заседание, да се качи на колата и да отиде до Шумен – щом толкова иска да ръководи това жури. И какво означава казаното в писмото на УС до кмета на Шумен: „Председателят на СБП и на журито изпрати своето предложение за носител на тазгодишната награда, което е и предложение на СБП. С това предложение журито не само не се съобрази, но не намери за нужно да обсъди с председателя своите аргументи”. Значи това е хем гласуване на един от членовете на журито (макар и негов председател; той също има просто един глас), хем е предложение на СБП. Но според регламента предварителни номинации не се предвиждат. И как точно другите членове на журито би трябвало „да се съобразят”? А и къде да открият самия председател? Може би е трябвало да тичат след него до Швейцария, където той толкова често пребивава. Но веднага след тези негови празни ходове, след получилия се резултат от гласуването, със своята настойчивост председателят успява да предотврати връчването на наградата буквално дни преди обявеното тържество. Скандалът действително е грандиозен, неокачествим; шуменската културна общественост е омерзена. Случилото се не съответства на нормите на каквато и да е нормална писателска етика. За съжаление, такива силови, груби, недопустими за един интелектуалец „намеси” при литературни конкурси и при други форми на литературен живот се оказват твърде честа практика от дейностите на председателя на СБП в последните години. (Това грубиянство в някои случаи връхлита дори и някои от собствените им членове – както се случи при шуменската история с пределно обидното отстраняване от журито, с „лишаването от доверие” на такива чудесни автори като Борислав Геронтиев и Роза Боянова.) Конкурсите трябва да се печелят от членове на Съюза – и то посочени – на всяка цена. За Съюза трябва да се говори и знае като за единствена писателска общност. Негови представители трябва да седят в президиуми и да представят българската литература в чужбина (което съвсем, ама съвсем никак не им се получава напоследък, особено на Запад – след като зад гърба им вече отдавна не седи комунистическата държава!).
Ето, всичко това се опитах да разкажа в статията си „Памет за Иван Пейчев” и така предизвиках истерията всред върхушката на СБП и нейните литературни прислужници.

3.
Така, както самият скандал около наградата на името на Иван Пейчев радикално, безобразно, нахално се разминава с каквито и да е норми на писателската етика, така и начинът, по който провеждат своята наказателна акция отговарящите на статията ми „Памет за Иван Пейчев” няма нищо с нормалните логики и практики на литературния живот. Сякаш сме в 1949-1951 г. – такъв е стилът. Те просто ругаят, говорят удивителни глупости, трупат добре познатите от постовете в мрежата на тролове и хейтъри обиди и формули от русофилската хибридна война. То не бяха духовни дрипи, изсмукани от пръстите критерии, сделки в литературата, естетическо мракобесие, парвенюшко усърдие, поругаване на историята, обругаване на писатели, обявяване за терористи и авантюристи на националните герои, предаване на националните идеали. В своя захлас моите „опоненти” са прибавили към всичко това – кой знае защо – и съвсем нормални литературоведски термини като „нов прочит”, „затворено четене” (малко схоластична практика със стогодишна давност), дори „интерпретацията”. Биха могли да сложат и: разрушаване на националния литературен канон, въпреки че той сам добре знае как да си се съхранява… Но проблемът е друг: МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ НЕ Е ТЕМА НА ТАЗИ ПОЛЕМИКА. В НЕЙНАТА СЪРЦЕВИНА СТОИ ОПОШЛЯВАНЕТО, КОЩУНСТВЕНОТО ЗАСЯГАНЕ НА ПАМЕТТА НА ЕДИН ГОЛЯМ ПОЕТ, КОГОТО НЕГОВИЯТ РОДЕН ГРАД Е РЕШИЛ ДА ПОЧИТА ПО ДОСТОЕН НАЧИН. Как точно сегашното ръководство на една от писателските организации ще си определи членовете на журито по наградата, ще хареса или не някое от стихотворенията на наградения (пълна литературна неграмотност е да се възприема стихотворението на Петър Чухов „Шие Райна Княгиня“ и тънката ирония в него към мъжката половина на човечеството при смесването на два мита като подигравка с героинята – както твърди т.нар. Стефан Дрончев в един от текстовете) са второстепенни проблеми.
И още нещо ни се натрапва при прочита на тази лавина от преизпълнени с езика на омразата текстове. Мрази се не само Михаил Неделчев, но и някаква неясна общност, направо орда от „неолиберали” в литературата; говори се за някакви вършители на „най-отвратителните и антибългарски явления в годините на продължаващия преход”. Самият Михаил Неделчев ту е техен водач и „пътеводна звезда”, ту те са си напълно груповско-автономни в подлите си дела по разрухата. Срещу тях, естествено, като гранитна скала стои друга общност – на истинските, честните, родолюбивите, на тези от Съюза на българските писатели. Но за тях се говори във всички тези текстове като за едно неразчленимо добро и железно в светлите си принципи НИЕ. Даже ето така: „Дори Патриархът на българската литература е с нас!” Я по-полека! Но нека изоставим сега това „ние” и „те”, защото литературата е преди всичко индивидуална, лична, самостойна дейност. Трудно ще ти помогне групата, ако си бездарен. Разбира се, в Съюза на българските писатели има много достойни, талантливи, осъществени, обичани писатели. Нека споменем само дванадесетина от тях, без каквато и да е рангова подредба: Калин Донков, Виктор Барух, Деян Енев, Роза Боянова, Георги Констатнинов, Владимир Зарев, Борислав Геронтиев, Кръстьо Станишев, Бойко Ламбовски, Кольо Георгиев, Петър Анастасов, Найден Вълчев. И наистина: още десетки и десетки други творчески индивидуалности, не от масовката. За всеки от тях, както и за всеки от „нас”, трябва в литературните среди да се говори конкретно – като за обособена индивидуалност. Включително и за лошото.

Така, ако държиш непременно да наругаеш Михаил Неделчев: бъди добър, иди в Народната библиотека, прочети повече от двадесетината му книги, издири студии, статии, есета и интервюта от сборници и из периодиката; свърши тази трудна предварителна работа, направи си изводите, подреди си цитатите. Пък тогава пиши на воля! Но води полемиката с истински аргументи, а не с ругатни. Все ще намериш нещичко…
Така би трябвало да се постъпва и със съчиненията на другите „неолиберали”. Ето, с колегите и съмишлениците-литературоведи от Департамент „Нова българистика“ на Нов български университет (Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов, Морис Фадел, Биляна Курташева, Мария Огойска и с участието на множество писатели и изследователи от други академически институции) сме направили десетки и десетки научни конференции, създали сме над тридесет колективни сборника (а всеки има и своето индивидуално творчество). Ами прочетете ги, господа! Ще има да научите важни неща за творчеството и за личностите на почти всички класически и съвременни български писатели, за същностни исторически процеси, за мерзостни дела на цензура и за идеологическо насилие, но и за доблест и за съхранено писателско достойнство.
Може би има страх да не се прихване либералската зараза? Впрочем за Стефан Дрончев, Боян Ангелов и Георги Н. Николов – както и да е, те наистина едва ли са чели кой знае какво от мен. Но ми е странно случилото се с Панко Анчев. Кога се е натрупала тази ярост, след като през годините сме си разменяли книги; след като въпреки различните политически възгледи сме имали нормални литературни взаимоотношения; в своята книжарница „Андина” в центъра на Варна е продавал мои книги и изданията на дружество „Гражданин” – списание „Демократически преглед”, политически либерални сборници, нашите юбилейни вестници (същите тези книжни единици, които са извършили нечувания вандалски либералски погром!)? Но и Панко Анчев явно е престанал да ме чете, след като твърди, че аз не обелвам „нито дума за антифашисткото минало” на Иван Пейчев, защото очевидно е „пропуснал” най-новата ми работа за Поета, озаглавена ни повече, ни по-малко „Жестокият обратен път от антифашисткото стихотворение на Иван Пейчев” (печатана във в. „Култура” през 2017 г. и в книгата ми „Геопоетики” от същата година).
Чели – не чели, но не мога да отмина с мълчание директни лъжи за биографическото ми осъществяване в късната социалистическа епоха: никога не съм кандидатствал (нито „преди”, нито „след”) да ставам член на СБП; не съм водил „най-редовно” (нито нередовно) предавания в Националното радио, в които да утвърждавам „официалната политика на Комунистическата партия в литературата” – водил съм предавания доста по-късно след 1989 г., когато – слава Богу! – не се утвърждаваше вече тази роля на любимата им партия. (Твърденията са на лъжеца Стефан Дрончев – ако е реално лице.) Отново ще препоръчам публична библиотека: в читалнята на архивите на Комисията по досиетата може да се прочете в множество досиета, дела и отделни доноси какво е мислила и какво е предписвала на своите агенти-литератори Държавна сигурност за мен през всичките тези години като принадлежащ към „вражеския контенгент”, като „привърженик на враждебни буржоазни теории”.

4.
Едно от основните обвинения към мен във всички тези текстове след „Памет за Иван Пейчев” бе, че аз съм обидил сто и пет годишния Съюз на българските писатели. Едва ли бих могъл да го направя с няколкото критични изречения за действащия агресивно от негово име Председател. Пък и да бих искал, трудно бих могъл да го сторя по-успешно, след като истинските обиди си ги разменят вътре те самите в тяхната си общност. Ето как…
Да чуем първо самия бъдещ Председател. През лятото на 1990 г. той се представя за секретар по печата и пропагандата на току-що сформирания Съюз на независимите български писатели. Този Съюз, който бързо набъбва с членска маса, действа в синхрон с една доста одиозна партия от втория състав на Съюза на демократичните сили (създаваше ни непрекъснато големи проблеми – и в София, и по места). Още в първия брой на вестника на Нова СДП „Реформи” (29 юни 1990 г.) Боян Ангелов помества своя програмна статия със заглавие „Разкрепостяване на духа и таланта”. Цитирам началото:
„Съществуващият Съюз на българските писатели, изграден и структуриран като бастион на обществено устройство, имащо претенциите за съвършена хуманна структура, а представляващо всъщност еманация на авторитарни порядки, изпълнява все още старото си предназначение. Единствен той сред другите творчески съюзи не се демократизира и съхранява своя псевдоелитарен критерий за приемане на нови членове, критерий, компрометиран чрез множество нелитературни съображения и компромиси“.
И по-нататък:
„Новосъздаденият Съюз на независимите български писатели (СНБП) има за цел да обедини творци от различни поколения, не намерили място по различни причини в официалния СБП. И може би главната от тези причини бе класово-партийният критерий за оценка на писателското творчество, личната преданост към „комунистическия“ идеал, личната преданост към „архитекта“ на априлската линия на БКП Тодор Живков“. (Навсякъде курсивите в тези цитати са мои, М. Н.)

Обръщам внимание върху ключовия израз: „не намерили място по различни причини в официалния СБП”. Очевидно това е главната болка на всички тези хора. В следващите броеве на вестник „Реформи“ (той има краткотраен живот; в него основна фигура става Богдан Морфов) се изявяват и други ръководни фигури на СНБП – между тях македонистът Стефан Мицов-Влахов. Във всички техни текстове звучи този мотив: обединяваме „изпадналите от борда” на СБП. Изпаднали, изпаднали, ама както виждаме по-късно, превзели кораба и заели капитанската каюта и командния мостик. (Едно малко сравнение: Сдружение на български писатели бе създадено от инициативна група на напуснали СБП, към която се присъединиха множество писатели, които никога не са имали намерение да влизат в СБП, какъвто е и случаят с пишещия тези редове.)
Но да продължим с още два кратки цитата от статията на Боян Ангелов от 1990 г. Настоява се, че СНБП ще бъде организация, която си поставя задачата за „безкомпромисно воюване против проявленията на неосталинизъм, неототалитаризъм, неофашизъм, сепаратизъм, шовинизъм, екстремизъм, и други човеконенавистни уклони“. И още една много важна позиция: в СНБП „могат да членуват и писатели от официалния съюз (такава практика вече съществува), които не са корумпирани и компрометирани кадри на тоталитарната номенклатура. Това предполага и възможността членове на СНБП по свое желание да се кадидатират за членове на СБП“. Както се вижда, вратичката е оставена отворена и самият Боян Ангелов очевидно я използва по-късно, за да се к а ч и   н а   б о р д а. Колко пъти още е кандидатствал за СБП, кога точно са го приели, не знаем. Звездата му изгрява в края на председателствуването на Николай Петев, който го прави главен редактор на креещото (за съжаление) издателство „Български писател“, след това (според мълвата) го посочва и за свой наследник. При всички случаи избирането на Боян Ангелов за председател на СБП и неговото управление са съпроводени от цяла серия вътрешни на организацията скандали. В своя голяма статия един от основните му опоненти – литературният критик и историк Йордан Каменов казва: „ТОЗИ ЧОВЕК ОТ ГОДИНИ СИПЕ КЛЕВЕТИ СРЕЩУ СБП“ (в. „Труд“, бр. от 21.08.2016 г.). Така че кой кого обижда!?
Раздорите, скандалите, взаимните обвинения и обиди вътре в Съюза на българските писатели от последните няколко години са подробно документирани, описани и коментирани в книгата (420 стр.) на активната писателка Елена Алекова „Крушение/то. Към историята на СБП. 1990-2016 г.“, С., 2016 г., където са казани и доста критични думи за Сдружението (вж. за деянията на Боян Ангелов по-специално от с. 237 нататък).
А за обидите, ето още едно малко по-ранно свидетелство. През 2007 г. един от редовно публикуващите поети от СБП Велин Георгиев помества в стихосбирката си „Анонимно човечество“ стихотворението си „СБП“, което започва така:

Този съюз вече е излишен
и изобщо не е съюз.
Електоратът му все още пише,
но словото му не е нюз.

Този съюз е вече мъртъв
и заслужава кръст.
Графомани се трудят къртовски.

Но на съюза лека му пръст.

Ще приведа и свидетелството на Елена Алекова за това как се конструира образът на врага от сегашната върхушка на Съюза на българските писатели: „Най-манипулативното внушенийце според мен, което радетелите на статуквото прокараха досега успешно, е: Който е против тях, той е против СБП. Който критикува личните им пропуски, грешки, злоупотреби, той излива помия срещу СБП. Защото те са СБП, а той, опонентът, е нещо чуждо на СБП, враг на СБП. // Впоследствие тази манипулация се разрасна в неочаквани посоки. По същия принцип радетелите на статуквото започнаха да се самоидентифицират и с БСП (лявата идея), и с Русия (покрай връзките с Международната общност на писателите в Москва). Така изведнъж се оказа, че радетелите на промяната в съюза са не просто техни опоненти, а врагове и на БСП (лявата идея), и на Русия, и не просто врагове, а най-яростни антикомунисти и русофоби, с които не си струва просто да се говори“ (цитираната книга, с. 327-328). И още един пасаж: „Не по-малко абсурдна манипулация е тази, според която, видите ли, като критикуваме нередностите и злоупотребите в СБП, ние всъщност автоматически преминаваме в редиците на „сорсоидите“. В интервюто си „Талантът без морал не струва пукната пара“ (от в. „Дума“ от 15.11.2014) председателят на СБП ги нарича „автори, които служат на Юда и мамона, на чужди геополитически интереси“, или по поетичному „станиолени слънца, които излъчват фалшив блясък“ (пак там, с. 332). Всичко това е казано за вътрешните на Съюза критици. Какво остава за цялата „външна“ паплач. Защо вече не се учудвам на цялата злоба, на лошотията, на спонтанната неприязън не към казаното, а към самата личност на опонента, която излъчват предизвиканите от „Памет за Иван Пейчев“ текстове?
Съчувствам на стария ми литературен приятел – поета Петко Братинов, който изповядва по повод на масираната операция „качване на борда“ следното: „Никога няма да си простя безотговорността, лекомислието, а доста често и равнодушието, които съм проявявал при избирането на нови членове на Съюза на българските писатели“
(в. „Преса“, бр. от 16.07.2012).


Казах в началото, че след подмяната в състава на журито по конкурса за наградата на името на Иван Пейчев развръзката на цялата драма предстои. Но колкото повече вниквам в грозната история, толкова повече се убеждавам, че наистина е кощунствено да бъде оставяна за разтерзание паметта на Поета на тези хора. „Не ще достигнеш вече оня бряг, / брегът е друг и заливът е друг, и друго е морето“, „Преследван от резкия звук на трамваите, / гонен от сивия звук на огромни подметки“ – звучат без всякаква връзка в съзнанието ми стиховете му. Може би като акцент за една културна безприютност. Боян Ангелов се представя като антропософ. Познавам няколко последователи на идеите на Рудолф Щайнер. Те до един излъчват доброта, мъдрост, уравновесеност. Този не е истински.

9 февруари 2018 г., София

Вашият коментар

Filed under Дискусионен клуб

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s