Един предвечен, разсеян следобед

бр. 3/2018

Николай Грозни

Худ. Дамян Дамянов

Ето как богувам, несътворен и безбъден, и накъдето и да погледна, виждам тишината, безизходицата на Свършека, но тази безизходица не е тъжна, няма печал, няма разкъсани чувствени сплави, просто очертания без име, и аз не си правя труда да ги именувам, нека да си седят такива, самотни, изоставени и беззнакови, защото аз съм много разсеян, безметежно разсеян, отдалечен и изкоренен, отчужден до блаженство, безучастен, чак пиян, опиянен от чудесата на Свършека, омагьосан от умственото затишие, обезлюден, и какви са тези картини, кутии за хора, хамбари за пари, пошли карикатури на низките стремежи, сгради, прегради, вехти построения, не ме докосват белите платна с търговски заклинания, нека си седят такива, безплодни, отмалели, себеощетени, защото нямам минало, където да се скрия, нямам спомени, болки-катинари, само прозорците на жълтото такси, и те не ме притискат, не ме засмукват в тяхната отвъдност, та аз съм прегърнал следобеда, късния ноемврийски следобед, топъл и безоблачен, жуми на моето рамо и едва диша, за да не докара облаците, косата му шепне в ухото ми, мисълта му облива безкрая, това е обич без въпроси, казва някой в мен (не че сме много, но винаги има някой, който седи и говори, обсъжда разни работи и се опитва да ми отвлече вниманието, обаче днес няма да успее, нали съм разсеян и блажен), и за миг се замислям за любовта, душекланица с одрани въпросителни, заря от задушливи загадки, и направо се разтапям, в крайна сметка, намесва се един от вътрешните ми ответници, предвечното не допуска никакви въпроси, и това е самата истина, когато си прегърнал късния ноемврийски следобед и се возиш в жълто такси, небил и безбъден, обхванат от тишината на Свършека, нито те е грижа за Събитията, нито за въпросителните, гледаш безучастно през прозореца и кротко богуваш, чудесно е да богуваш, направо е зашеметяващо, втренчен до припадък, изпразнен до безсъзнание, излюпен съкровено от буквалната си същност, недосегаем и несубективен, аз бдя обладан от божественост, не мислиш ли, пита ме следобедът, че нашият шофьор няма никаква представа къде е ресторантът с най-добрия готвач на суши, притиска се в рамото ми и продължава да мижи, затаил дъх, за да не докара облаците, и аз се съгласявам, разбира се, че няма да знае, колко пъти е ходил на японски ресторант, веднъж, да речем, но в гласа ми няма и нотка на притеснение, какво от това, че се движим без отправна точка, нима животът има посока, нима битието се нуждае от цели и стремления, нека си седят такива, издължени като бетонните фалоси, трескави като ръцете на измамник, излишни като възхода на човеческата хитрост, обречени, защото нямам време да бъдувам, и да бъда даже нямам време, не съм и бил, познах безкрая в един следобед през ноември, през решетките на едно такси, препускащо безстрашно, гледай го как кара, изплъзва се от устата ми, направо ще ни утрепе, и следобедът се съгласява, тихо, за да не докара облаците, но аз всъщност не се притеснявам, да прави каквото иска, ако му се лети, нека да ни хвърли от Бруклинския мост, поне ще се насладим на височината, нали и без това няма да излезем живи от тази жълта клетка с прозорци, тук е безкраят, а отвъд, друг живот и смърт, смърт ли казахте, пита ме шофьорът, и се обръща назад сякаш бута каруца в празно поле, аз видях смъртта, така както си карах, ей там някъде, първо беше животът, а после, изведнъж стана страшно, самолетите потънаха в картонените кули, не се и съмнявам, отговарям аз унило и отново се потапям в уюта на безвремието, изглежда не вярвам на света, не вярвам на неговите драми, поврати и богослужения, не ме тревожат суетните му гримаси, уви всичко е спряло, обездвижено преди, непомръднато след, построение от безлични вкаменелости, довлечени в измерението на идеите, а идеите обожават да се нагърбват с последователност и да съвкупляват безбъдните парчета на нашата реалност, от една страна, прошепва следобедът, много ми се яде суши, но от друга, просто ми харесва да се наслаждавам на идеята, знам, отвръщам аз наум, идеите вдъхват наслада, жужат тихо в късния следобед, надничат през прозорците и бленуват за чиния превъзходно суши, но все едно, нима усещам глад, нима треперя от вътрешни тревоги, да богуваш значи да забравяш, дори не помня докъде бях стигнал, скоро, съвсем след малко, ще взема и аха, ще забравя да бъда, колко лесно било, със следобеда, късния, кацнал на моето рамо, и какво от това, че хората се трепят да достигнат върховете, изпънали шии като гладни лешояди, нали ги виждам, облекли дълговете на цели държави, колите им, катафалки за скромност, обувките им направо за музея, вървят наперено и предъвкват чуждата представа са себе си, защото какво е славата, сбор от възхвали в устите на непознати, но що за зависимост е това, да преживяваш от подаянията на тълпата, да дишаш през чуждите усти, та сам човек не може да е славен, а и другите да го познават, той пак ще е сам, слънцето изгрява и залязва само в нашите очи, и затова си мисля, колко жалко за катафалката и за обувките от музея, а и за човека със славата, която нито може да се вкуси, нито да се изпие, не е необходимо да викаш, прошепва следобедът, и аз отвръщам, че не викам, просто мисля и се окрилявам, като нищо ще вземем и да полетим, този, нашият шофьор, може да не знае нищо за превъзходното суши, с много прясна риба, обаче със сигурност познава Бруклинския мост като мазолите на шофьорския си задник, ей богу, за кой ли път вече се качва на него, повърти се малко из Манхатън и хоп, хайде пак горе на моста, поне ако ще ни мята, да ни мята, макар че ще трябва доста да се засили, поне до сто и десет мили, ама вие да не се изнервяте, обръща се шофьорът към мен и залепя няколко катафалки в мантинелата, с това движение по улиците скоро никъде няма да стигнем, май ще трябва да забравим за сушито, обажда се следобедът, леко заоблачен, обаче точно в този момент аз съвсем забравям и преставам да бъда, спокойно е тук в Предвечното, някак си има място и за суши, и за липса на суши, и за ноемврийски следобед, и за шофьор на жълта клетка, и за катафалките на скромните, и за тишината на Свършека, и за мириса на война, направо мирише на изгоряло, осъзнавам аз от дъното на бавно въртящо се светоотражение, тук градът се вижда по-ясно, изоставени жилища, порутени постройки, лабиринт от овъглени стени, безлюдни улици покрити с прах, или това е пепел, колите са изчезнали, покрай мен минава смачкана тенекиена кабинка, провесена от ръждясали железни въжета, и аз скачам в нея, без да мисля, изплетен като паяжина лифт трепери върху черния небосвод, лабиринтът от стени и апартаментите без прозорци, изглеждат по-красиво отвисоко, почти логично, има и други кабинки, които се носят над улиците, и във всяка кабинка мъже и жени седят сами, безмълвни, втренчени примирено в хоризонта, така трябва да бъде, в Края на всички неща, когато всеки от нас се вози сам в своята предвечност, и това не е тъжно или безнадеждно, никой от нас не би предпочел да бъде някъде другаде, няма вече неотговорени въпроси, няма какво да липсва, само безименни силуети, и ние сме ги оставили да изтлеят от само себе си.

Бруклин, ноември 2001 г.

Advertisements

има 1 коментар

Filed under Тема на броя

One response to “Един предвечен, разсеян следобед

  1. Ако можеш да ядеш с такива клечки, текстът е много вкусен. Но не е за гладни. Същността му се изплъзва.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s