Литературното събитие на 2017 – анкета

бр. 42/2017

Рис. Александър Байтошев

ДЕЯН ЕНЕВ, писател
Дебютният роман на Петър Крумов „Катафалка, два носорога”.

 ЯВОР ГЪРДЕВ, режисьор

„Чамкория” от М. Русков.

ЧАВДАР ЦЕНОВ, писател

Ще започна със събраните-избрани стихове на Цочо Бояджиев в „Обратното на слънчогледа“ и разказите на Кристин Димитрова от „Като пристигнеш, обади се“. И двете ги четох бавно, четох ги с упоение. Такава си я представям литературата.

Преди тях се радвах на наградата за цялостно творчество „Перото“ на Владимир Попов, която се превърна в добър епилог на забележителната му поетическа година. Радост и удоволствие ми доставиха и Йордан-Велчевото събиране на значенията, и Оля-Стояновата висока облачност.

Прочетох и първия том на Милен-Русковата „Чамкория“. Много висока топка, но със забележката, че е бъбрив и разтеглен.

Все още не съм стигнал до тях, но имам големи очаквания за новите книги на Деян Енев, Ангел Игов, Иван Станков, Захари Карабашлиев, Александър Секулов, Христо Карастоянов, Венцислав Божинов.

Накрая бих искал да отбележа и една уникална (колкото и това определение да се е изтъркало от повсеместна употреба) книга, а именно „Между два разговора с И. Ц.“. Признавам си, че бях скептичен към идеята на Иван Цанев да обедини под един книжен покрив едва ли не всичко, писано за него. Не съм бил прав, получило се е многопластово и силно четиво.

МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ, литературовед, професор в НБУ
П р о з а: Милен Русков, „Чамкория”; Иван Станков, „Улици и кораби. Gm”; Христо Карастоянов, „Послепис”; Леа Коен, „Рафаел. Роман”; Владислав Тодоров, „Пумпал. Брутална приказка”.
Л и т е р а т у р н а   д о к у м е н т а л и с т и к а: „Между два разговора с И. Ц. Признания и отзиви, слова и посвещения”; Николай Димитров. „Владимир Зарев. Литературна анкета”. П о е з и я: Владимир Попов. „Епилог. Избрани и нови стихотворения”; Красимир Симеонов. „Зверобой”; Амелия Личева. „Зверски кротка”; Йорданка Белева. „Пропуснатият момент”; Елин Рахнев. „Зелда”; Петър Чухов. „АДdicted”. К р и т и к а,
е с е и с т и к а, х у м а н и т а р и с т и к а: Никола Георгиев. „Литературна теория. Питания и изпитания”, том 1; Пламен С. Цветков. „Под сянката на Сталин и Хитлер. Втората световна война и съдбата на европейските народи, 1939-1941” – том 5 „Кой кого” (НБУ); Ивайло Знеполски. „Историкът и множественото минало”; Калин Янакиев. „Христовата жертва. Евхаристийната църква. Студии върху библейските основания”; „Америките ни 2: САЩ като метафора на модерността” (БАН); Димитър Бочев. „Несъгласни думи”. Есета, том 2. Мария Огойска. „Прочити върху християнския дух на българската литература”.

АНТОАНЕТА КОЛЕВА, издател („КХ – Критика и Хуманизъм”), преводач

Започвам с две питания, които са и две предложения към вестника:

  1. Какво се нарича „литература”? С какво съдържание и с какъв обем се употребява това понятие? Не, не е саморазбиращо се. Енергично и добронамерено препоръчвам на вестника да организира през 2018-а дебат относно понятието – а защо не и неговото целогодишно, методично, и предполагам контроверзно, обсъждане на страниците си? Защото с „литература” видимо назоваваме доста различни неща.

И понеже моята гледна точка е жанрово разширителна, а критерият ми включва (а) текст, който е развълнувал,  и (б) текст, който осезаемо е оказал въздействие, то аз напълно пристрастно ще посоча книгите:

„Топло животно и други стихотворения” на Златозар Петров,

„Обратното на слънчогледа” на Цочо Бояджиев

„Големият регрес: международен дебат за духовната ситуация на времето” на група от най-големите днес социални теоретици и публични интелектуалци.

А ето го и второто ми питане/предложение:

  1. Мислили ли сте за номинирането на негативно литературно събитие на годината? Живеем не просто в свят на пост-истина (какъв евфемизъм за „лъжа”!), но и в свят на заместители и ерзаци, които в интересуващото ни тук поле са както „писатели”, така и „литературни наблюдатели”, а също и в голяма степен „издатели”. Текат гнусни подмени, а така наречената „критична маса” (в смисъла на физиката, не на художествената критика) интелектуалци, в мълчание и самоубийствено търпеливо, наблюдават процесите на патологично изместване и често – нагло безсрамие. Не мислите ли, че събитието има и своята опака, тъмна страна? Да го извадим на светло? Или сме се отказали от Високите битки?

ПЕТЪР ЧУХОВ, поет 

В своя отговор няма да се спирам на имена на автори и книги не защото отсъстват такива, които заслужават внимание, а точно обратното – защото според мен са твърде много и смятам, че те, повече или по-малко, ще бъдат споменати от моите колеги. Искам да отбележа нещо друго – не отделни литературни събития, а все по-яркото превръщане на самата литература в Събитие. Какво имам предвид? Първо, навлизането на литературата в клубната култура и по този начин привличането на все повече млади хора към нея. Литературни четения и пърформанси има всяка седмица в различни клубове. Второ, академичната култура създава все по-интересни и многобройни литературни инициативи, в които участват не само студенти и преподаватели. Трето, имената на някои български автори задминават по популярност тези на чуждестранните им колеги и вече са разпознаваеми от най-широка читателска аудитория, а книгите им са с рекордно търсене в книжарниците и библиотеките. На тези, които биха ме обвинили в наивност, ще кажа, че предпочитам да съм щастлив наивник, отколкото мрачен прорицател или трезвомислещ скептик. Весела Коледа и щастлива Нова година на всички!

БОЙКО ЛАМБОВСКИ, поет 

Литературно събитие няма. Хубави книги има – такива написаха и Кристин Димитрова, и Милен Русков, и Деян Енев, и Здравка Евтимова, и още поне 15 автори – не искам да ги изброявам, защото читателят не чете такива поменици, а те служат само за гъдел на болезнени авторски самолюбия.
Искам обаче да обърна внимание на книга, впечатляваща с интелектуалния си размах и своеобразния пароксизъм на обобщението, излъчен от нея. Става дума за „Време и всичко“ на журналиста Александър Андреев, интервюирал социолога Андрей Райчев. Смятам това издание за могъщо предизвикателство пред мисълта и креативността на тънкия български интелектуален пласт. И – независимо от съгласията или несъгласията с концепциите вътре – за безспорен принос към разкрепостяването на този пласт.
ПЛАМЕН АНТОВ, поет, литературен историк и критик, Институт за литература – БАН

Посвоему добри книги много. Но ако говорим за събития, сещам се за две заглавия: анкетата на Антония Велкова-Гайдаржиева със Светлозар Игов (търновското университетско издателство) и преводът на „Мимезис“ от Ауербах („Изток-Запад”).

КАТЯ АТАНАСОВА, журналист, литературен критик

За начало правя уговорката, че това е повече личен, отколкото критически избор. И приемам всички евентуални упреци.

За мен литературно събитие на годината е появата на „Емигрантите“ на В. Г. Зебалд. Чета, нескромно казано, много книги – не за месец, за седмица дори, но точно тази книга ме разтърси. Не толкова заради интегрирането в едно органично цяло на автобиогафия, пътепис, история, документален разказ, фикция, мемоари, есеистика. А най-вече заради историята, в която се преживява травмата от миналото, изгубената родина, носталгията и дълбоко разколебаната  идентичност. Изключителен, чувствителен разказвач, деликатен, фин, който води читателя по разклоняващите се пътеки на паметта. Пътуване, в което миналото внезапно „пробива“ настоящето и драматизира уж успокоената памет, привидно уседналото, ново съществуване. За мен Зебалд беше откритие и като забележителен стилист. Признавам, че не го познавах, сега чета „Аустерлиц“. Всъщност като събитие би могло да се определи и преводът на книгата от Стоян Гяуров.

Бих откроила и появата на нетипични за българската литература жанрове, писателски почерци, които определено я извеждат извън локалния контекст. Говоря за „Другият сън“ на Владимир Полеганов. В тази връзка са и силните дебюти в романа на млади писатели като Полеганов и Константин Трендафилов със „Затворисърце“.

Интересен момент е и интересът на вече утвърдени писатели към историята. Няма как да пропусна Милен Русков с „Чамкория“ и Захари Карабашлиев с „Хавра“. Не ги уеднаквявам изобщо, просто ми е важно историческото в тях.

Софийският литературен фестивал, мисля, е събитие.

И накрая, но не на последно място, доста силни поетически книги през годината (моят избор е за „Море за живите“ на Александър Секулов). Не една и две. Авторски и преводни. Поезията се връща в живота ни и това, лично за мен, е истинско събитие. И утеха.

МИРЕЛА ИВАНОВА, поетеса

В медийната среда все по-настойчиво се утвърждава едно  разгащено и глупеещо женско присъствие, което напомня на шумен кокошарник. Разни кокошчици кудкудякат, плещят, дърдорят, кекерчат се, постват тъпотии, които непомерно се тиражират и така омаловажават на ента степен жената като мислещо и разумно същество. Заличават я в нейната интересна и значима многосмисленост, в  дълбините и мисията й на личност, в ролята й на модерен, работещ, одухотворен и творящ човек. Затова и смятам, че литературното събитие на отминаващата година е появата на ярки поетични книги, написани от жени. Книги, които се възправят като невидими, но истинни барикади срещу пошлостта, като капителни колони на високото в думите и съществуването: „Пропуснатият момент“ на Йорданка Белева, „Зверски кротка“ на Амелия Личева, „Нашествие от думи“ на Патриция Николова, „Жената и мъжете, които бях“ на Димана Йорданова, „19 стихотворения за любовта“ на Марияна Фъркова.

ИННА ПЕЛЕВА, литературен историк и критик, професор в ПУ „Паисий Хилендарски”

Филмът „Възвишение” е сполука и шанс за литературата ни: разбира се, че добрата екранна творба по съвременен български роман окуражава и писането, и четенето, дава още един хоризонт на тукашните разказвачи.

„Чамкория” (М. Русков) укрепва физиономична за последните години тенденция – да, историята на страната може да бъде превеждана във впечатляваща художествена проза.

„Пумпал” ме разочарова.

„Космонавтите само минават” (Е. Георгиева) е свеж текст; как чужбинските българи рисуват българското си (соц-постсоц-детско българско в случая) и как българските българи възприемат въпросните рисунки – ще продължим да мислим по темата. (Към редакторите: дразнещо е, когато вместо за „чипровски килими” се говори за „чепеларски килими”; ако пък грешката характеризира героинята, а не авторката, да бяхте намерили финия бегъл начин, по който да ни осветлите.)

Хубаво е, че излезе и том със сценарии на Б. Папазов („Всичко е любов”) – все така е наложително да помним света отпреди 1989-а…

БОЖАНА АПОСТОЛОВА, писателка, издател

Питате ме коя е най-добрата книга за 2017 г. На пазара се въртят над 50 хил. заглавия и за жалост, нямам време, за да ги изследвам, дори 1/3 от тях да прочета. Затова ще говоря за книгите на ИК „Жанет 45“. Няма съмнение, че най-голямата, най-сериозната, най-задълбочената книга, която удари небето, е „Чамкория“ на Милен Русков. Роман, чийто исторически разказ обхваща 20-те години на миналия век – несъмнено най-интересната част от най-новата ни история. След прочита й читателят разбира, че ние не се учим от миналото си, а повтаряме грешките си и днес, носейки товара с мъка на гърба си.

Не мога да отмина, макар да не е художествена литература, книгата „Време и всичко“ на Андрей Райчев и Александър Андреев. Тя стига до читателя с дълбочината на историко-философските си анализи, в това число и на българското минало. Не си спомням така композирана книга, с толкова дълбочина и мисъл да е излизала у нас и да е стигнала до мен.

Не бих искала да пропусна и един съвсем млад автор – Николай Терзийски – и неговия дебютен роман „Отлъчване“. Ярка, енигматична, вълнуваща книга, която също интерпретира българската история от последните 2 века. Терзийски пресича в книгата макро- и микроисторията, като гради родови сюжети чрез богати стилистични формули.

В ИК „Жанет 45“ има поне още 20 много силни автори, излезли през тази година. Жалко е, че няма място да ги спомена. Но все пак не мога да не кажа имената на Ангел Игов, Силвия Томова, Оля Стоянова, Димана Трънкова, Константин Трендафилов в прозата, както и тези на Петър Чухов, Вангел Имреоров и Иван С. Вълев в поезията. Не мога да не спомена и явлението Капка Касабова с романа й „Граница“, който стана роман на 2017-а в Шотландия и беше отличен на наградите за литература Saltire.

Извън продукцията на „Жанет 45“ бях впечатлена от съвсем младия Йордан Д. Радичков, който пише смайващо овладяно, макар и невинаги равностойно по сила.

Иска ми се да финализирам с литературното явление Ирена Иванова (позната с литературния си псевдоним Рене Карабаш) и романа й с работно заглавие „Остайница“, който ме изненада с литературно-психологическата си висота. За жалост не успях да пусна книгата през 2017-а, но тя ще е първият издаден от ИК „Жанет 45“ роман през 2018 г.
 

МИТКО НОВКОВ, литературен наблюдател:

Моите книги на 2017 г., на лично място в библиотеката – поезия, проза, хуманитаристика:

Български:

  1. „Море на живите“ – Александър Секулов („Изток-Запад“);
  2. „Чамкория“ – Милен Русков („Жанет 45“);
  3. „Юлски разкази“ – Здравка Евтимова („Жанет 45“);
  4. „С рисунката правя човеци“ – Илия Бешков, съст. и студия Красимир Илиев („Изток-Запад“);
  5. „Романтиката на XIX век. Димитър Добрович (1816-1905) – живот и творчество“ – съст. Анжела Данева (НБУ);
  6. „Punctum“ – Цочо Бояджиев („Изток-Запад“);

Преводни:

  1. „Щастлива като кучешка опашка“, Анна Швиршчинска – превод от полски Лъчезар Селяшки („ДА“);
  2. „При хиперборейците“, Милош Църнянски – превод от сръбски Ася Тихинова-Йованович („Унискорп“);
  3. „Приятел на Кафка“, Исак Башевис Сингер – превод от английски Иглика Василева („Жанет 45“);
  4. „Сватбата на Кадъм и Хармония“, Роберто Каласо – превод от италиански Толя Радева („Панорама“);
  5. „Писма от България“, Евгений Утин – превод от руски Панайот Денев („Абагар“).

МАРИН БОДАКОВ, поет, литературен редактор на в. „Култура”, преподавател в СУ„Св. Климент Охридски”

Инна Пелева. „Георги Марков: снимки с познати”. София: „Кралица Маб”, 2017.

МАРИ ВРИНА, преводачка, професор в ИНАЛКО, Париж

Поезия – „Зверски кротка” от Амелия Личева;

Проза – „Празната пещера” на Димана Трънкова, „Хавра” на Захари Карабашлиев, „Силата на думите” на Иван Димитров;

Хуманитаристика – „България под османска власт”, Махиел Кийл.

ЖАКЛИН ВАГЕНЩАЙН, издател

„Колибри” издаде не една и две важни книги тази година, безкрайно трудно ни е да отграничим едно литературно събитие, затова маркираме  четири:

  1. Българското издание на „Хубостта е рана” от Ека Курняван

Първо, не всеки ден четем индонезийски автори. Второ, Ека Курняван е първият и последен засега индонезийски писател, номиниран за „Ман Букър”. Трето, „Хубостта е рана” е титанична и обсебваща творба, чиято алхимия си има ключ и той се казва „магически реализъм”. Още първото изречение задава тоналността на този импозантен епос: плодородното въображение на автора разказва историята на едно семейство, но и на една нация. Съвършена сплав между история, сатира и семейна сага, романът беше обявен за една от най-добрите книги на 2015 г. от „Ню Йорк Таймс“, „Пъблишърс Уикли“, „Къркъс Ривю“, „Бостън Глоуб“ и „Файненшъл Таймс“ и включен в списъка на 100-те забележителни книги на в. „Ню Йорк Таймс“. В тази готическа приказка, обладана от тъмна магия и неукротими мъже, има едно голямо чудо: бликащата радост и жизненост, въпреки болката. Неизкоренимият инстинкт да пребъдваш, да се самосъхраниш през физическата наслада. Овкусено с алегория, повествованието е гъсто населено с герои и разгръща близо столетие от бурното минало на Индонезия – от холандската колонизация през японската окупация по време на Втората световна война до революцията, геноцида над комунистите и диктатурата на Сухарто. Цветист и дързък до скверност език, преплетени сюжетни линии и живописни поточета на мисълта – един пълноводен шедьовър, в който клокочат страсти и погроми, исторически бяс и гротескни измислици. Преводът на Венцислав Венков успява да улови тази „разюздана” мощ и красота на езика, която превърна романа в събитие.

  1. Сборникът „Емигрантите. Четири дълги разказа” на В. Г. Зебалд

Няма съмнение, че В. Г. Зебалд е един от най-значимите и влиятелни европейски писатели от втората половина на ХХ век. Той е и сред най-дискутираните немскоезични автори – поет, есеист и писател. Носител е на множество литературни отличия, сред които Берлинската литературна награда, наградите „Хайнрих Бьол” и „Хайнрих Хайне”, Националната награда на критиците (NBCC). „Емигрантите“ е сред най-превежданите му белетристични творби, а нямаше българско издание. Зебалд е певец на травматизираните хора, на емигрантите, които се опитват да изковат съдбата си в странство. Емигрантите“, във великолепния превод на Стоян Гяуров, разказва четири разтърсващи лични истории, донякъде уповаващи се на автентични документи. Това пътуване във времето и пространството събира историята на раздробена Европа, деликатно вгражда темата за Холокоста, откроява символите на паметта, проследявайки тайнствените й ритуали. Както смесва елементи от пътеписа, биографията и мемоара, Зебалд създава свой уникален жанр, плътна поетична проза, безпощадно ясна в прозренията си за съвременния свят.

  1. Българското издание на „Един кон влязъл в бар” (превод от иврит: Емилия Юлзари) и гостуването на Давид Гросман у нас

Имахме честта да се срещнем лично с Давид Гросман само няколко месеца след като беше отличен с международната награда „Ман Букър” за романа си „Един кон влязъл в бар”. Гостуването му у нас се състоя в рамките на третото издание на кино-литературния фестивал „Синелибри” и едва ли ще бъде забравено. Освен че представи наградения роман, Гросман откри прожекцията на филма „Ще бягаш ли с мен?”, екранизация на друг негов роман, също издаден на български. Лаконичен, сгъстен като смисъл и мощен във внушенията си, „Един кон влязъл в бар” е върхов пример за писателско майсторство и оставя послевкус на притча. Едновременно хипнотичен и окаян, стендъп комикът Довале Гринщейн излага на показ пареща рана, с която живее от години – един съдбовен и страховит избор, който е бил принуден да направи в миналото. Заглавието на романа е заимствано от известен виц, който така и остава недовършен, а финалът „захапва” за опашката началото, с което намеква, че няма значение дали действието се развива в Кейсария, в Натания или където и да е другаде, защото всяко място може да бъде своеобразна сцена в големия театър на живота.

  1. „На ръба на света” от Томас Пинчън

„На ръба на света“ е последната засега творба на Томас Пинчън, една от най-величавите фигури на американската постмодерна проза. Романът може да се определи като диаболична история за края на иронията и началото на постистината. Старият свят” не си е отишъл след случилото се на 11 септември 2001 г. Той се е раздвоил. Светът е продал душата си, неговият двойник е физическо измерение на сделката, мъртви герои се разхождат из улиците на Ню Йорк, а сградите са обсебени от технологични духове. Героинята на Пинчън открива измами – финансови, документални, включително онази висша форма на измама, която генерира двойници и подменя светове. В края на 90-те виртуалното пространство е много по-неопитомено и мирише на свобода, която днес повече плаши, отколкото екзалтира. „На ръба на света” ползва впечатляващ набор от стилистични похвати, за да разголи всички онези привидно дребни жестове, амбициозни планове и актове на неописуемо насилие, които разцепват реалностите, раждат алтернативи и възможности. След „Обявяването на серия № 49“ („Народна култура“, 1990) „На ръба на света” е важен опит за нова среща на българския читател с един енциклопедичен ум, чиито произведения гъмжат от културни препратки и провокации.

КРИСТИН ДИМИТРОВА, писателка, преводачка, преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”

Идеята за връзка между мода и литература ми е чужда. Никога не съм тичала да чета непременно най-новото, най-коментираното или най-награждаваното. За мен литературата е постоянно течащ разговор, в който участват и живите, и мъртвите, и актуалността там няма връзка с календара. Затова отговорът ми неизбежно ще бъде частичен – не съм „следила процесите”, не съм се чувствала и длъжна да ги следя.

Ето какво ще изброя: „Рафаел” от Леа Коен заради срама, който благовидните национални митове ми бяха спестили. „Обратното на слънчогледа” от Цочо Бояджиев заради мъдрото отстранение от литературната блъсканица. „Епилог” от Владимир Попов, защото  ме разтърси до сълзи. „Захранване на нощта” от Иглика Дионисиева заради деликатната искреност. „Висока облачност ” от Оля Стоянова заради трезвата емпатия на разказвача. „Зверски кротка” от Амелия Личева заради съдирането на чуждите мисловни дрехи, които уж красят телата ни. „Затворисърце” от Константин Трендафилов заради светещата енергия, която произведе.

ДИМИТРИНА КОНДЕВА, преводачка, издател

„Чамкория“ на Милен Русков.

ДАРИЯ КАРАПЕТКОВА, преводачка, литературен критик, преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”

Проза: Захари Карабашлиев, „Хавра“, изд. „Сиела“.

Поезия: Амелия Личева, „Зверски кротка“, изд. „Лексикон“.

Преводна: Роберто Каласо, „Сватбата на Кадъм и Хармония“, превод от италиански Толя Радева, изд. „Панорама“.

Детска: Доктор Сюс, „Яйца зелени и колбас“, превод от английски Харалампи Аничкин, изд. „Сиела”.

 ВЛАДИМИР ТРЕНДАФИЛОВ, преводач, литературен критик, професор в СУ „Св. Климент Охридски”

Няма как да съм безучастен към тази литературна година, след като само от моето семейство излязоха две недвусмислено ярки книги, оптимална съвременна градска проза:  сборникът с разкази „Като пристигнеш, обади се“ на жена ми Кристин Димитрова и романът „Затворисърце“ на сина ми Константин Трендафилов. Това е положението, щях да премълча оценката, ако беше другояче.

В поезията бих откроил „Епилог. Избрани и нови стихотворения“ на Владимир Попов, „Зверски кротка“ на Амелия Личева, „АДdicted“ на Петър Чухов и „Завой“ на младия Иван С. Вълев. Особено първите две, чиято изповедност е по различен начин покъртителна и пълна с изискано достойнство.

Преводната проза: най-вече „Сбма“ на Антонио Ди Бенедето (пр. Анна Златкова), „Приятел на Кафка“ на Исак Сингер (пр. Иглика Василева), постмодерната класика „Химера“ на  Джон Барт (пр. Надежда Розова). И поздравления, задето у нас за пръв път се заговори за афоризмите на Антонио Поркия, още по-голям аржентинец и от Ди Бенедето. Четох предварителни публикации онлайн. Боя се само да не би преводите на Нева Мичева да влязат в някакво напудрено модно-модно издание с гръмогласни украси. Поркия, подобно на малката света Тереза, лъха на емпатично усамотение – не бих искал да се подминава това.

В сферата на хуманитаристиката: моите адмирации, че най-сетне излезе на български класиката „Мимезис“ на Ерих Ауербах. Но къде още се бави съребрената й класика „Европейската литература и латинското Средновековие“ на Ернст Курциус?

И не на последно място, искам специално да поздравя Милена Кирова за съставения от нея двутомник „Избрано“ на Мара Белчева, чудесно оборудван с осведомително-интерпретативен апарат. Пионерско дело (странно защо, но това е друга тема) – за пръв път у нас излиза академично издание на жена писателка в повече от един том. Надявам се този срам за нашата литература да бъде в скоро време заличен с други аналогични издания. Мария Грубешлиева, Яна Язова, Магда Петканова, Фани Попова-Мутафова, Елисавета Багряна… какво още чака родната българистика? Да дойде някой да ни освободи от липсите ли?

ФЕДЯ ФИЛКОВА, поетеса и преводачка

Поезия:

Петимата номинирани за Наградата за нова българска поезия „Николай Кънчев” 2017 – Александър Секулов – „Море на живите”, Амелия Личева – „Зверски кротка”, Йорданка Белева – „Пропуснатият момент”, Марияна Фъркова – „19 стихотворения за любовта”, Патриция Николова – „Нашествие от думи”, и най-вече Александър Секулов, новият носител на наградата „Николай Кънчев”.

Новите книги с поезия на Божана Апостолова, Петър Чухов, Златозар Петров, Иглика Дионисиева, Петя Хайнрих.

„Зелда” на Елин Рахнев, появила се съвсем наскоро и набираща все повече читатели на поезия.

Проза:

Романът в два тома „Чамкория” на изключителния Милен Русков – празник за българския роман! И понеже сякаш само отминали времена владееха през тази година интересната българска проза, бих искала да спомена „Рафаел” на Леа Коен  и „Пътят към Тива” на Яница Радева. (За коледните дни съм си приготвила за четене „Хавра” на Захари Карабашлиев – толкова е хубаво, че едва смогваме да прочетем всичко ново от добрите български писатели!)

Литературна история, теория и критика:

„Геопоетики” на Михаил Неделчев, „Литература на случаите: от „Тютюн” до „Хайка за вълци” на Пламен Дойнов, „Млада Виена в млада България” на Младен Влашки, както и двете безценни литературни анкети на Антония Велкова-Гайдаржиева със Светлозар Игов и на Николай Димитров с Владимир Зарев.

Преводна литература:

„Геният” от А. Скот Бърг в превод от английски на Надежда Розова, „Лимонов” от Еманюел Карер в превод от френски на Росица Ташева и „Никога не ме оставяй” на новия Нобелов лауреат Казуо Ишигуро в превод от английски на Мария Донева.

Издателства:

„Хермес”, „Жанет 45”, „Изток-Запад”, „Колибри”, „Рива”, „Сиела”, „Кралица Маб”, „Обсидиан”, както и новото lexicon – Издателство за българска литература.

А литературното събитие на 2017 г. според мен трябва да си поделят „Литературен вестник” и Съюзът на преводачите в България – за възродените дискусии за значението на добрия превод на художествена литература и за етиката и морала на преводача.

ТЕОДОРА ЦАНКОВА, преводачка, председател на секция „Художествен превод“ към Съюза на преводачите

Освен няколко ключови имена – няма да изненадам никого, за мен това са Елена Феранте, Милен Русков и Казуо Ишигуро – бих искала да спомена и серията дискусии в различни формати за професионализма в литературната критика, превода и книгоиздаването (тук ще отбележа случая с приказките на Братя Грим), за плагиатството на преводи (имам предвид най-вече фрапиращия случай с Владко Мурдаров) и най-общо за границата на допустимото в полето на книжовността. Във времена на бързо и разсеяно четене и писане, на размити граници между критика и реклама, между компетентност и дилетантство, подобни дискусии действат отрезвяващо.

 ВЕСЕЛА ЛЯХОВА, писателка

За анкетата на ЛВ бих отличила като събитие  на годината романа на Неда Антонова „Първия след Бога”. Романът е постижение като белетристична похватност, но и със значимостта на темата и повдигнатите в него въпроси. Авторката е съумяла в рамките на едно очакване за биографичност и иторическа достоверност да предаде нравствени прозрения, които имат отношение към нашия национален характер въобще. Не за първи път Неда Антонова се впуска в приключението да съчетае историческия факт с фикционалното (напр. в предходния роман „Неговата любима”) и е еднакво прецизна и отговорна към двата елемента. Освен това намирам за много важна четивността на разказа, като по този начин читателят е въвлечен в художествената тъкан, включително и към въпроси, които е просто чудно, че досега не са били обект на разсъждения – и това става елегантно и неусетно.
 

ЕМИЛ БАСАТ, литературен критик

Изпращам своите предпочитания за 2017 г. при ясното съзнание за субективността на избора си.

Недялко Славов. „Камбаната“, изд.“Хермес“.

Проф. Цочо Бояджиев. „Обратното на слънчогледа“, Избрани стихотворения, изд.“ДА“.

Митко Новков. „От Мърквичка до Минотавъра“, изд. „Жанет 45“.

Давид Гросман. „Един кон влязъл в бар“. Превод от иврит Емилия Юлзари, изд.“Колибри“,  и гостуването на автора у нас.

Ришард Капушчински.“Лапидарии ІV, V и VІ“. Превод от полски Благовеста Лингорска и Милена Милева, изд. „СОНМ”.

Бруно Шулц. „Канелените магазини“, „Санаториум „Клепсидра“. Превод от полски Магдалена Атанасова, изд. „Аквариус”.

Тематичните броеве на ЛВ, посветени на Джоузеф Конрад – подготвен от проф. Маргрета Григорова, и на Бруно Шулц, подготвен от проф. Маргрета Григорова и Павел Петров.

Ако имаше анкета за разочарованието на 2017 г., бих посочил  романа „Чамкория“ от Милен Русков.

МИЛЕНА ДЕЛЕВА, директор на фондация „Елизабет Костова”

Посещението на автора на книгата за геноцида в Руанда We Wish to Inform You That Tomorrow We Will Be Killed With Our Families  Филип Гуревич в България, чието писане превръща журналистиката в литература, докато внимава в истината.

Завръщането на поета Николай Атанасов с авотбиографична и болезнена стихосбирка “Евангелие от евнух. Избрани стихотворения” (изд. Black Flamingo).

Утвърждаването на Пеатнекогаш като първото напълно независимо списание за художествена литература и хуманитаристика.

КАТЯ ЗОГРАФОВА, литературен историк

Не бих откроила едно наистина паметно литературно събитие през годината. И все пак моите малки български събития-книги се случиха:
В поезията – „Обратното на слънчогледа“ от Цочо Бояджиев, „Море на живите“ от Александър Секулов, „АДdicted“ от Петър Чухов, „Зверски кротка“ от Амелия Личева. Сред разказвачите бих споменала „Когато пристигнеш, обади се“ от Кристин Димитрова, „Приказките на господин Кабода“ от Елена Алексиева, „Висока облачност“ от Оля Стоянова, „Юлски разкази“ от Здравка Евтимова (всъщност оказаха се все разказвачки, което е интересно за анализ)… Романистите на годината според мен са Милен Русков с „Чамкория“; Леа Коен с „Рафаел“; Дарина Герова с „На юг от Дунава“. Литературоведските книги са „Геопоетики“ на проф. Михаил Неделчев и „Георги Марков. Снимки с познати“ на проф. Инна Пелева. Мислейки за феномена „второ съкратено“ издание на „Чамкориите“ (познатата издателска практика е „второ подобрено и допълнено“), бих искала само да забележа, че за разлика от мъжката авторова самодостатъчност, довела до тази оригинална проява, която автор като Русков може да стори, а издател като Божана Апостолова да му позволи, една от тайните на успеха на Леа Коен се дължи и на градивната й способност за работа в екип, в случая с издателката и редакторката, „влюбена“ в Рафаел Арие, Виктория Бисерова…

АНТОНИЯ ВЕЛКОВА-ГАЙДАРЖИЕВА, литературен критик, професор във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”

Няма да изреждам вече култовите заглавия на романи, които най-вероятно ще бъдат посочени от повечето анкетирани. Ще се спра на книгите, прочетени през последните няколко месеца. „Димчо Дебелянов. Контекст и присъствие в литературата” на акад. Ив. Радев – тръгвайки от конкретната личност и творчество, авторът пише история на модерната българска интелигенция за определен период от нейното духовно битие – възкресява персони, сътворява разкази, хроникира „малките” и „големите” събития от културно-политическото минало на България. През 2014 г. Св. Игов вкара в професионално обращение концептуално-рецептивната формула „три класически случая” във връзка с репрезентативните романи на Д. Димов, Д. Талев и Ем. Станев, влагайки в понятието и литературноисторически, и социокултурен, и хуманитарно-философски смисъл. А през 2017 г. Пл. Дойнов с внушителното си изследване „Литература на случаите. От „Тютюн” до „Хайка за вълци”. Казуси в литературното поле на НРБ” извършва веща микроисторическа инвентаризация и археологизация на литературата от втората половина на 20. в. Вглеждайки се под равнището на видимата литературна публичност, авторът се домогва до непознати до момента интерпретаторски срезове, до социо-психологически и културнополитически типологии. С последната книга с разкази на Иван Станков прекосяваме и пътуваме по небивал начин в тукашно-отвъдните „Улици и кораби”, метафизиращи земните ни дни. Всеки момент с нетърпение очаквам да се появи втора част на „Българска литература от Освобождението до Първата световна война” на Милена Кирова, чийто увлекателен литературноисторически разказ ни потапя както в световете на класическите фигури и творби, така и привлича вниманието с по-малко известни имена и заглавия. Едно от значимите събития за мен беше 75-годишнината на Михаил Неделчев и нейното достойно вписване в националната култура на юбилеите. Книгата „Геопоетики. Провидяни пътища на културата и в литературата” и с литературноисторическата и геополитическата проблематика, и с българско-световната топика, и с културно-цивилизационните сюжети, и с героите-жреци на националната духовност е поредният михаилнеделчевски влог в „литературноисторическата реконструкция”. „Литература и национализъм в България от последното десетилетие на 20. век до ден днешен” на Антоанета Алипиева систематизира така разгорещено дискутираните през последните две-три десетилетия „нацонализми” и техните превъплъщения в литературата. Буквално преди дни получих по пощата книгите „Между два разговора с И. Ц.” и „Малина Томова. Жизнен опит. Избрани страници от книга на познанието”. Това са книги – духовни профили на съвременниците ни класици, които няма как да не четем и препрочитаме заради удоволствието и заради мъдростта.

АНТОАНЕТА АЛИПИЕВА, литературен критик, професор в ШУ „Епископ Константин Преславски”

Както всяка година и 2017-а гъмжи от дружни и самостоятелни усилия, наслагващи част по част отминали или сегашни литературни гледки. Ще бъда кратка, ще посоча това, което дълбоко ме е развълнувало и подтикнало към размисъл. Двата прекрасни романа например – „Чамкория“ от Милен Руков и „Хавра“ от Захари Карабашлиев. Прекрасни платна на исторически събития, на общоизвестни факти, на превъзходна социо-политическа трактовка. В „Чамкория“ историята оживява от случайността на обикновеното, оказало се огромен разказ за вътрешните механизми на гигантски събития и изводи. Също като „Възвишение“, само че за друго драматично време. И „Чамкория“, и „Възвишение“ ползват една техническа платформа, но успешно, без дразнещо повторение.

В „Хавра“ е „отрязано“ парче от съвремието, преплетено с наратив от миналото. Отлични изводи за кълбото от геополитически зависимости, родили не само екзистенциална самота, но и тъжни външни зависимости на съвременния българин.

„Разговори със Светлозар Игов“ е книга колкото на Антония Велкова-Гайдаржиева, толкова и на Светлозар Игов. Може би повече на Светлозар Игов. Смайваща ерудиция, дълбоко проследяване на културните идеи в България, плътна формула на литературната история, невероятно усещане за елит и висока значимост на участниците в литературата и културата. Всъщност какво ли не, истинска енциклопедия на хуманитарния дух.

ЮЛИАН ЖИЛИЕВ, литературен критик

От излезлите през 2017 г. книги бих посочил няколко много добри стихосбирки: „Събиране на значенията” от Йордан Велчев – ключ за невидимото – градът, историята, любовта тук са щастливи; „Топло животно и други стихотворения” от Златозар Петров, поет и преводач на „всеобщата милост, която ни храни и пее”; „Крайпътна обител” от Александър Христов – негова първа книга и първо вглеждане в маскарада на живота.

Шестте Харвардски лекции на Чеслав Милош, преведени от Богдан Глишев и издадени под заглавие „Свидетелство за поезия”. „Между два разговора с И. Ц.” –  безподобният  аргумент на Поета, че нищо не е загубено.

От белетристичните заглавия с рядко удоволствие четох книгите на Иван Станков „Улици и кораби Gm” и на Евдокия Борисова „Пътеписаници”, но то е и защото романът най-дебелашки претендира да е единствен и неповторим, какъвто не е.

И две издания за по-търпеливо разгръщане – сборникът „Америките ни 2: САЩ като метафора на модерността” (ред. колегия: Пламен Антов, Андрей Ташев, Иван Христов) и студиите на Михаил Неделчев в „Геопоетики. Провидяни пътища на културата и в литературата”.

СВЕТЛОЗАР ЖЕЛЕВ, гл. редактор литература в сп. АРТизанин, литературен активист

Литературното събитие за 2017 г., за мен, е Владимир Полеганов. Първо, с втората си книга, фантастичния, философски и екзистенциален роман „Другият сън“, който стана носител на Наградата „Хеликон“, и второ, за превода му на „На ръба на света“ на Томас Пинчън. За романа бяха казани много неща, и от литературната критика, и от академичните среди, и от читателите, и всички те положителни и хвалебствени. Срещаме един завършен писател, стилист, ерудит, оригинален и универсален, но все още недостатъчно познат на българските читатели, с който българската литература тепърва ще се гордее. По отношение на въвеждането на Томас Пинчън на български език отново, но този път с един от големите му романи, смятам, че това е литературното събитие на годината в областта на превода. Свършеното от Владимир Полеганов като преводач е чудовищно задълбочено изследване на невъобразимото количество пластове и препратки в книгата, и въобще в творчеството на Пинчън, блестящата работа с езика, премерената обяснителност и бележки, запазването изключително уместно на различни думи и изрази на английски език, пресътворената лекота, с която се чете романа, всичко това ни дава сигурност, че един от най-големите писатели на нашето време най-после има своя преводач на български език, чрез който Томас Пинчън ще говори вече и на българските читатели

 ДИМИТЪР КАМБУРОВ, литературовед, преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”

Без съмнение българското литературно събитие на годината е романът на Милен Русков „Чамкория”. Лично на мен най-вълнуващо и вдъхновяващо ми се случи книгата на Инна Пелева „Георги Марков. Снимки с познати”. В международен план „Selected Stories“ на ирландката Ейлиш Ни Гуивна (Eilнs Nн Dhuibhneбеше най-забележителното ми откритие. Каталогът от изложбата на Синди Шърман (Cindy Sherman) „Once upon a time 1981-2011” в галерия Мнухин в Ню Йорк през април се оказа предизвикателство. Харесах също обещанието в романа на Соня Тодорова „Перлите на Ади Ландау” и очаквам сборника й с разкази през идната година.

 

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Субектив

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s