Из „Ворошиловград“

Сергий Жадан

 

Сергий Жадан (1974) е роден в гр. Старобилск. Автор е на романите „Депеш Мод“, „Ворошиловград“, „Месопотамия“, „Интернат”, на стихосбирките „Цитатник“, „Етиопия“ и др. Произведенията му са отличени с много национални и международни награди и са преведени на над тринадесет езика, което го прави един от най-известните съвременни украински писатели. Жадан е активен организатор на литературния живот в Украйна и участник в много мултимедийни проекти.
Предстои романът „Депеш Мод” и сборникът с разкази „Химн на демократичната младеж” да бъдат публикувани у нас от изд. „Парадокс”.
„Ворошиловград“ е публикуван през 2010 г. и през същата година е удостоен с една от най-авторитетните украински литературни награди – „Най-добра книга на годината на BBC – Украйна“, а през 2014 г. получава отличието „Най-добра книга на десетилетието на BBC – Украйна“; печели и престижната международна награда „Ян Михалски”. Преведен е на руски, полски, немски, френски и др. Догодина се очаква появата на филм по романа.

 

Част първа

1

Сн. Олена Субач

Телефоните съществуват, за да се съобщават по тях разни неприятности. Телефонните гласове звучат студено и официално, с официален глас е по-лесно да се казват лоши новини.
Знам за какво говоря. Цял живот се боря с телефонните апарати, макар и без особен успех. Телефонистите по цял свят продължават да следят разговорите, като си записват на листчета най-важните думи и изрази, а в хотелските стаи има сборници с псалми и телефонни справочници – всичко необходимо да не се губи вярата.
Спях облечен. С дънки и размъкната тениска. Като се събудих, тръгнах из стаята, преобръщайки празни бутилки от лимонада, чаши, буркани и пепелници, чинии, омазани със сос, обувки, злостно мачках с босите си крака ябълки, фъстъци и мазни крекери, приличащи на хлебарки. Когато си наемател и живееш сред чужди мебели, се учиш да се отнасяш към вещите внимателно. Държах вкъщи различни боклуци, като един прекупвач криех под дивана грамофонни плочи и хокейни стикове, забравени женски дрехи и намерени някъде големи метални пътни знаци. Нищо не можех да хвърля, понеже не знаех кое от всичко това е мое и кое е чужда собственост. Още от първия ден, от момента, в който попаднах тук, телефонът стоеше директно на пода по средата на стаята и предизвикваше омраза с гласа си и с мълчанието си. Като си лягах да спя, го покривах с една голяма картонена кутия. Сутрин изнасях кутията на балкона. Дяволският апарат стоеше по средата на стаята и с настоятелно дрънчене съобщаваше, че съм нужен някому.
Ето че и сега някой звънеше. Четвъртък, пет сутринта.
Изпълзях изпод одеялото, махнах картонената кутия, взех телефона, излязох на балкона. Навън беше тихо и празно.
От страничната врата на банката излезе охранителят, който излизаше да изпуши сутрешната си цигара. Ако ти звънят в пет сутринта, нищо добро няма да излезе. Сдържайки раздразнението си, вдигнах слушалката. Така започна всичко.
– Братле – веднага разпознах Коча. Той имаше дрезгав глас, сякаш вместо дробове му бяха монтирани стари изтърбушени тонколони. – Гера, брат, спиш ли? – Тонколоните изхриптяха и сдъвкаха съгласните. Пет сутринта, четвъртък.
– Ало, Гера.
– Ало – казах аз.
– Братче – добави на ниски честоти Коча, – Гера.
– Коча, пет сутринта е, какво искаш?
– Гер, чакай – Коча премина на съзаклятническо свирене, – не бих те будил. Стана една работа. Цяла нощ не съм спал, разбираш ли? Вчера брат ти се обади.
– И?
– Накратко, той замина, Германе – от другата страна тревожно замря дишането на Коча.
– Надалече ли? – трудно беше да свикна с тези негови гласови пропадания.
– Надалече, Германе – включи се Коча. Когато започваше ново изречение, с гласа му ставаше микрофония. – Май в Берлин или в Амстердам, така и не разбрах.
– Може би през Берлин за Амстердам?
– Може и така да е, Гер, може и така да е – захриптя Коча.
– И кога ще се върне? – успях да се отпусна аз. Помислих си, че това е само работен момент, че просто съобщава семейните новини.
– Както изглежда, Гера, никога – в слушалката отново се появи микрофония.
– Кога?
– Никога, Гера, никога. Завинаги замина. Вчера се обади, за да помоли да ти го кажа.
– Как така завинаги? – не разбрах аз. – Всичко наред ли е при вас?
– Да, наред е, братле – Коча прекъсваше на високите тонове, – всичко е наред. Само където брат ти остави всичко на мене, схващаш ли?! А аз, Гера, вече съм стар, сам няма да мога.
– Как така ти го остави? – не можах да разбера аз. – Какво ти каза?
– Каза, че е в Амстердам, помоли ме да ти се обадя. Каза, че няма да се върне.
– А бензиностанцията?
– Бензиностанцията, Гер, сега е за мене. Само че аз – Коча отново добави към хриптенето си съзаклятничество – няма да мога. Имам проблеми със съня. Гледай, пет сутринта е, а аз не спя.
– Отдавна ли замина? – прекъснах го.
– Вече една седмица – съобщи Коча. – Мислех, че знаеш. А тука стават едни работи.
– Какви? Той нищо не ми е казвал.
– Не знам, Гер, не знам, братле. Той нищо на никого не е казвал, просто взе и се изпари. Може би не е искал никой да знае.
– За какво да не знае?
– За това, че ще духне – обясни Коча.
– На кой му пука?
– Ами не знам, Гер – започна да увърта Коча, – не знам.
– Коча, какво е станало при вас?
– Гер, познаваш ме – зашепна Коча, – не се бърках в бизнеса му. Той не ми обясняваше. Просто взе и духна. А аз, братле, сам няма да се справя. Ще дойдеш ли тук, на място да се разберем, а?
– За какво да се разберем?
– Ами, не знам, може би той ти е казвал нещо.
– Коча, не съм го виждал от половин година.
– Де да знам – съвсем се обърка Коча. – Гер, братле, ти ела, защото сам няма да мога, разбери ме правилно.
– Коча, какво увърташ? – попитах аз най-накрая. – Кажи нормално какво се е случило при вас.
– Ама всичко е нормално, Гер – Коча се закашля, – всичко е супер. Така де, аз ти казах, а ти си прецени вече. Отивам, че имам клиенти. Хайде, братле, хайде. – Коча затвори слушалката.
Има клиенти, помислих си. В пет сутринта.

*
Ние живеехме под наем в две стаи в една стара обезлюдена комуналка, в самия център, с тих двор, засаден с липи.
Льолик беше в преходната стая, по-близко до коридора, а аз бях в далечната, от която се излизаше на балкона. Останалите стаи на комуналната бяха добре заключени. Какво се криеше зад вратите им никой не знаеше. Стаите ни ги даваше стар заклет пенсионер, бивш инкасатор, Федир Михайлович. Наричах го Достоевски. През деветдесетте с жена му решили да емигрират и Федир Михайлович си направил паспорт. Но след като получил новите си документи, изведнъж размислил да заминава и решил, че точно това е моментът да започне нов живот. Така че жена му емигрирала сама, а той останал в Харков ужким да пази апартамента.
След като усетил свободата, Федир Михайлович ни даде стаите под наем, а той се покри из някакви конспиративни апартаменти.
Кухнята, коридорите и дори банята на това полуразрушено жилище бяха задръстени с мебели от довоенния период, с изпокъсани книги и купчини със списание „Огонек“. По масите, столовете и пода беше затрупано с чинии и цветни парцалки, към които Федир Михайлович се отнасяше нежно и не позволяваше да се изхвърлят. Ние не ги изхвърляхме, а към чуждите боклуци прибавихме и наши. Шкафовете, полиците и чекмеджетата на масата в кухнята бяха отрупани с тъмни бутилки и буркани, които миришеха на олио и мед, оцет и червено вино и в които си гасяхме фасовете. На масата се търкаляха орехи и монети, коркови тапи и копчета от военни шинели, от полилея висяха стари вратовръзки на Федир Михайлович.
С разбиране се отнасяхме към нашия домакин и пиратското му съкровище, към порцелановите фигурки на Ленин, тежките вилици от фалшиво сребро, прашните щори, през които влизаше, гонейки прах и течение в стаята, жълто като високомаслено масло слънце. Вечерите, докато седяхме в кухнята, четяхме надписите по стените, направени от Федир Михайлович, някакви телефонни номера, адреси, схеми на автобусни маршрути, нарисувани с химически молив направо на тапетите, разглеждахме изрезките от календарите и фотопортретите на неизвестни роднини, забити в стените с габърчета.
Роднините изглеждаха строго и тържествено, за разлика от самия Федир Михайлович, който от време на време също наминаваше до топлото си гнездо, със скърцащите си сандали и гъзарското си кепе, събираше след нас празните бутилки и след като вземеше парите за поредния месец, изчезваше в двора между липите. Беше май, времето беше топло, дворът обрасваше с трева. Понякога през нощта от улицата влизаха възбудени двойки, които се любеха на пейката, застлана със стари изтривалки. Денем влизаха улични кучета, душеха всички следи от любов и забързано изтичваха навън, из централните улици на града. Слънцето изгряваше точно над нашата сграда.

*
Когато влязох в кухнята, Льолик вече се мотаеше около хладилника в костюма си – тъмно сако, сива вратовръзка и панталони без номер, които му висяха като знаме в спокойно време. Отворих хладилника и внимателно огледах празните рафтове.
– Здравей – строполих се на стола, Льолик недоволно седна отсреща, без да изпуска от ръце кутията с мляко. – Гледай сега, хайде да отидем до брат ми.
– Защо? – не разбра той.
– Ей така. Искам да го видя.
– Какво – проблеми ли има?
– А, не, с него всичко е наред. Той е в Амстердам.
– Значи искаш да отидеш при него в Амстердам?
– Не в Амстердам. При него у тях. Хайде за почивните дни?
– Не знам – започна да се колебае Льолик, – каня се да закарам колата през почивните дни до бензиностанцията.
– Нали брат ми работи в бензиностанция. Хайде.
– А, не знам – неуверено отговори Льолик. – По-добре поговори с него по телефона. – И като допи всичко, което имаше, добави: – Оправяй се, закъсняваме вече.

*
През деня няколко пъти звънях на брат ми. Слушах дългите позвънявания. Никой не отговаряше. По обяд се обадих на Коча.
Също без резултат. Странно, помислих си, може би брат ми просто не вдига, той има роуминг. Но Коча трябва да е на работното си място. Набрах го още веднъж, отново без резултат.
Вечерта звъннах на нашите. Вдигна мама.
– Здравей – казах аз, – брат ми да е звънял?
– Не – отговори тя, – а защо?
– Ей така, питам – отговорих аз и заговорих за нещо друго.
На следващата сутрин в офиса отново отидох при Льолик.
– Льолик – казах, – да отидем, а?
– Ама – започна той, – ти какво, колата е стара, ще се повреди на пътя.
– Льолик – започнах да го натискам, – брат ми ще ти направи основен ремонт на колата. Хайде, размърдай се. Не ми се пътува с влака.
– Ами, не знам. А работата?
– Утре е почивен ден, не се прави.
– Не знам – отново каза Льолик, – трябва да поговоря с Боря. Ако той не ни изюрка за нещо…
– Да отидем да говорим – казах аз и го завлякох в съседния кабинет.
Боря и Льоша – Борик и Льолик – са братовчеди. Познавах ги още от университета, заедно завършихме история.
Не си приличаха – Боря изглеждаше като богаташче, слаб и подстриган, носеше контактни лещи и дори май си правеше маникюр. Льоша от друга страна беше доста набит и малко непохватен.
Носеше евтини офис дрехи, подстригваше се рядко, жал му беше да даде пари за контактни лещи, затова носеше очила с метална рамка. Боря изглеждаше по-гледан, Льоша – по-надежден. Боря беше по-голям с половин година и се чувстваше отговорен за братовчед си, някакъв братски комплекс. Беше от порядъчно семейство, баща му беше работил в комсомола, след това беше направил кариера в някаква партия, беше председател на районната администрация, сега в опозиция. Последните години заемаше длъжност при губернатора. От друга страна Льоша беше от обикновено семейство – майка му беше учителка, а баща му се беше запилял из Русия още от 80-те. Живееха в околностите на Харков, в малко градче, така че Льолик беше бедният роднина и всички го обичаха за това, както му се струваше.
След университета Боря веднага започна да работи при баща си, а ние с Льолик се опитвахме да се изправим на крака самостоятелно. Работихме в рекламна агенция, във вестник за безплатни обяви, в прессекратариата на Конгреса на националистите и дори в наша собствена букмейкърска кантора, която закрихме на втория месец от съществуването й. След няколко години Боря, като се тревожеше за животеца ни и припомняйки си безгрижната студентска младост, ни покани да работим с него, в администрацията. Баща му беше регистрирал на негово име няколко младежки организации, през които минаваха различни финансирания и се изпираше малка сума пари, но пък редовно. Така че работехме заедно. Работата ни беше странна и неочаквана. Редактирахме нечии речи, водехме семинари за млади лидери, провеждахме тренинги за наблюдатели на изборите, съставяхме програми за нови партии, цепехме дърва на вилата на таткото на Болик, ходихме по телевизионни токшоута да защитаваме демократичния избор и перяхме, перяхме, перяхме кинти, които минаваха през сметките ни. На визитката ми пишеше „независим експерт“. След година на тази работа си купих скъпарски компютър, а Льолик – раздрънкан фолксваген. С Льолик заедно живеехме под наем. Боря често ни идваше на гости, сядаше в стаята ми на пода, взимаше телефона и се обаждаше на проститутки. С една дума – нормален корпоративен дух. Льолик не обичаше братовчед си. Струва ми се и мене също. Но с него вече няколко години живеехме в съседни стаи, чака че отношенията ни бяха спокойни и доверчиви. Постоянно взимах назаем от него дрехи, а той от мене – пари. Разликата беше в това, че аз винаги му връщах дрехите.
През последните месеци нещо замисляха с братовчед си, някакъв нов семеен бизнес, в който аз не влизах, понеже парите бяха партийни, и как трябваше да завърши всичко това – никой не знаеше. Държах надалече от тях спестяванията си, пачка кинти, като ги пазех на рафта с книги между страниците на Хегел.
Като цяло им се доверявах, въпреки че разбирах, че е време да си намеря нормална работа.

*
Боря седеше и работеше с документи. На масата пред него лежаха папки с резултатите от някакви социологически проучвания. Като ни видя, отвори на екрана сайта на областната администрация.
– Аха, вие ли сте – каза бодро, както прилича на един ръководител. – И какво? – попита. – Как сте?
– Боря – започнах аз, – искаме да отидем при брат ми. Нали го познаваш?
– Знам го – отговори Болик и започна внимателно да разглежда ноктите си.
– За утре нямаме нищо, нали?
Болик помисли, разгледа отново ноктите си, рязко прибра ръката зад гърба си.
– Утре е почивен ден – отговори.
– Значи, отиваме – казах на Льоша и се обърнах към вратата.
– Чакайте – изведнъж ме спря Болик. – И аз ще дойда с вас.
– Така ли? – недоверчиво попитах аз.
Не ми се искаше да го взимаме с нас. Льолик също, доколкото успях да забележа, се напрегна.
– Да – потвърди Болик, – ще отидем заедно. Имате ли нещо против?
Льолик недоволно мълчеше.
– Боря – попитах го, – а ти защо ще идваш?
– Ей така, – отговори Болик. – Няма да преча.
Льолик изглежда го напрягаше необходимостта да пътува някъде с братовчед си, който го контролираше зорко и не искаше да го пуска нито за миг.
– Но ние ще тръгваме рано – опитах се да го отклоня аз, – някъде към пет.
– В пет? – попита отново Льолик.
– В пет! – отвърна Болик.
– В пет – повторих аз и се отправих към вратата.
В крайна сметка нека си се разбират помежду си.

*
През деня отново звъннах на Коча. Никой не отговори. Може да е умрял – помислих си аз. При което си го помислих с надежда.
*
Вечерта седяхме с Льолик вкъщи в кухнята.
Виж – изведнъж започна той, – дай да не ходим? Може да му звъннеш още веднъж? Льоша – отговорих аз твърдо, – отиваме само за един ден. В неделя ще сме вкъщи. Не се коси.
Ти не се коси – каза на това Льолик. Добре – отговорих аз.
Макар че какво му е доброто? На 33 години съм. Отдавна и щастливо си живея сам, рядко се виждам с родителите си, с брат ми поддържах добри връзки. Имах никому непотребно образование. Работех като неизвестно какъв. Парите ми стигаха точно за това, към което бях привикнал. Беше късно да се появяват нови навици. Всичко ме уреждаше. Това, което не ме уреждаше, не го ползвах. Преди седмица изчезна брат ми. Изчезна и дори не предупреди. Според мене, животът ми вървеше.

*
Паркингът беше празен и ние изглеждахме подозрително на него. Боря закъсняваше. Предложих да тръгнем, но Льолик се опъваше, отиде до супермаркета за кафе от автомата, успя да се запознае с охранителите, които живееха тук – под големия осветен супермаркет. В утринния въздух витрините просветваха в жълто. Супермаркетът приличаше на лайнер, заседнал в плитчина. От време на време из паркинга пребягваха кучета на групи, недоверчиво душейки мокрия асфалт и вдигайки глава към сутрешното слънце. Льолик се разплу на шофьорското място, палеше ги една след друга, нервно си играеше с мобилния и се опитваше да звънне на братовчед си.
В последно време по принцип те често си звъняха, нервно си говореха и постоянно се караха. Сякаш не се доверяваха един на друг. Льолик още веднъж изтича до автомата за кафе и докато се връщаше, си оля костюма, старателно чисти петната с мокри кърпички и проклинаше братовчед си за неточността му. С Льолик винаги беше така – през лятото се потеше, през зимата трепереше, не се чувстваше удобно зад волана и не се чувстваше уверено в костюм. Братовчед му го напрягаше и го въвличаше в съмнителни ситуации. Казах му да не се поддава, но Льолик не слушаше, възможността да изкара нещо го караше да изпада в ступор. На мене ми оставаше спокойно да наблюдавам опитите му за финансови операции и да се радвам, че не им позволих и мене да завлекат в тази подозрителна каша. Аз също отидох за кафе, поговорих си с охранителите, нахраних кучетата с чипс. Трябваше да тръгваме. Но без братовчед си Льолик не можеше да тръгне.

Преведе от украински РАЙНА КАМБЕРОВА

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Общи

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s