Имаме какво да кажем (Разговор с писателката Катерина Калитко)

Катерина Калитко (1982) е родена в гр. Виница. Авторка е на стихосбирките „Учебник по сътворяване на света“ (1999), „Днешното утре“ (2001), „Портретиране на асфалта“ (2004), „Диалози с Одисей“ (2005), „Сезон на бурите“ (2013), „Ешафод. Лозе. Дом“ (2014), както и на сборниците с разкази „М.истерия” (2007) и „Земята на Изгубените, или Малки страшни приказки“ (2017). Творчеството й е отличено с множество литературни награди, между които тези на интернет-портала „ЛитАкцент” и издателството „Смолоскип”, призът „Благовист”, международните награди Imbiero Vakarai и Vilenica Chrystal. Произведенията й са превеждани на английски, руски, полски, немски, арменски, иврит. Преводачка на художествена литература от хърватски и носителка на преводаческата награда Metaphora.

Как бихте характеризирали днешната ситуация в украинската литература?
Бих казала, че украинската литература в последните години е най-силната, откакто съществува независимата държава. Украинският постмодернизъм винаги малко е закъснявал и се е въплъщавал доста своеобразно, а сега на негово място пред очите ни възниква нещо много по-голямо, по-силно, което още няма име. Защото тази нова сила на украинската литература израства от съвсем нов национален опит. У нас поезията е традиционно силна (също така обичат да казват, че тя е предимно женска, но пък силата на мъжките гласове компенсира по-малкия им брой) и тя първа реагира на рязката промяна на действителността. Но в момента се случват интересни неща и в украинската проза. От една страна, тя изразително се стреми да реконструира или да създаде отново по ироничен, документален или алтернативно-исторически начин миналото, от което бяхме лишени или с което бяхме преситени. Тази тенденция вече може да се проследи в ред знакови книги, които се появиха една след друга – „Феликс Австрия“ на София Андрухович, „Забрава“ на Таня Малярчук, наскоро издадената „Спретнатият почерк на ерцхерцог Вилхелм“ от Наталка Сняданко. Бих искала да спомена и новите имена, авторите, които променят тоналността на говоренето за важни както нови, така и обичайни проблеми. Например Маркиян Камиш, който последователно пише за чернобилската зона без трагичен патос, но като за вече присъща съставна част от украинския живот. Неотдавна излезе добър роман от Виктория Амелина „Дом за Дома“, където важна линия е „декомунизацията“ на семейната памет. Появи се знаковата книга „Точка нула“ на Артем Чех, който досега е написал много иронични, гротескни творби, после беше мобилизиран на фронта и се върна друг писател – като автор на тази много лична сбирка военни истории, проникновено човешка. Приятно ми е да виждам интересните периодични пробиви на украинските драматурзи – тук непременно трябва да споменем Павло Аре и вече култовата му пиеса „Баба Прися“. Неслучайно я поставят едновременно три театъра в страната, понеже започнахме по съвсем различен начин да възприемаме проблемите на изоставените хора в изоставените земи.

Може ли – с оглед на актуалната обществена ситуация – да се диференцират националната проблематика и универсалните, общочовешките теми в съвременната украинска литература? Има ли отчетливо влияние на обществените процеси върху литературните, променят ли се под тяхно въздействие нагласите на авторите и читателските очаквания?
Бих казала, че всяка добра литература винаги съчетава националното и общочовешкото, улавя нерва на момента – и точно затова е интересно да се чете. Украйна и нейната литература сега търсят отговори на онези въпроси, залегнали именно в плоскостта на общочовешкото. И понеже имаме добра литература, в нея има и национално ежедневие, и универсализъм. Една от тенденциите, които са ми много симпатични, е тази, че украинската литература все по-дълбоко овладява естествената за нея роля и тежест в „централноевропейския възел“ на смислите.
Ние в Украйна продължаваме да живеем със старото убеждение, че литературата е способна да променя света. Според мен тази мисъл може да навреди на литературата. У нас традиционно от писателя се очаква много – и активна роля на публичен интелектуалец, и на критик на политическите процеси, и възпитаване на младото поколение, и добри произведения при това. Не е учудващо, че дълго време украинската литература беше изразително ескейпистка, а по време на режима на Янукович стана едва ли не единствената територия на свободата и интелектуалния протест – от безизходица. Революцията на достойнството промени и традиционното състояние на живота на украинците, и начина на писане на нашите автори. Литературата смени ескейпизма с дейно участие, с пряко включване. Откроиха се характери – и на живи хора, и на литературни герои. И така читателите започнаха по-детайлно да усещат в книгите искреност, убедителност, свободен глас. И със своя интерес или с отсъствието му недвусмислено демонстрират нуждата от това.

Събитията от Майдана намериха ли отражение в литературата? Дочакаха ли киевските барикади своя Виктор Юго?
Както отбелязах, украинското общество най-сетне придоби собствен глас, стана по-отговорно, по-последователно, но и много по-уязвимо. Приблизително същото може да се каже и за украинската литература на този етап. Колкото до самия Майдан – безусловно преживяване от такъв мащаб не може да не бъде рефлектирано в литературата. Впрочем точно тук имаше много стойностна поезия, която се пишеше често непосредствено по време на революцията. С прозата беше по-сложно, защото нямаше времева дистанция – почти веднага започна войната. Като литературно обобщение на Майдана можем да назовем няколко интересни антологии: например „Евромайдан: хроника на усещанията“, „Евромайдан: лирична хроника“, книгата на журналистката Христина Бердинских „Има хора“ с личните истории на участници в революцията, авторския проект на Оксана Забужко „Летопис на очевидците. Девет месеца украинска съпротива“, където са събрани мигновените реакции на хората в социалните мрежи към събитията на Майдана в хронологична последователност. Интересният остросюжетен двутомник на Владислав Ивченко „2014“ е посветен на същите тези събития, има и опит да се разкаже на децата за това какво стана – „Приказка за Майдана“ от Христина Лукашчук. В много художествени книги Майданът присъства като фон, на нивото на реалиите, без да е централна тема. А нашият бъдещ Виктор Юго може би тъкмо започва работа над своята историческа драма – както си спомняме, „Клетниците“ излизат на бял свят цели трийсет години след Юлската революция в Париж. Епичният поглед е възможен само от голяма дистанция.

А войната в Източна Украйна – как реагираха обществото и литературата на това събитие?
Войната с Русия еднозначно е най-голямото предизвикателство, с което сме се срещали от момента на обявяване на независимостта през 1991 г. Един предопределен конфликт, чийто фитил горя повече от двайсет години, преди да избухне. Затова е разбираемо, че този геополитически процес и психологическият стрес разслоиха украинското общество, принудиха хората ясно да определят позицията си. Същевременно според мен те съществено пречистиха обществото и направиха съвместното съществуване в него по-честно. Литературата също търси нов език, нови начини за изразяване, за да говори убедително за новия опит в новите обстоятелства. Сегашните ни книги за войната представляват предимно литература на факта, полудокументалистика. Дори ако формално става дума за фикция, тя често се плъзга към прекомерна детайлизация, към схематично реконструиране на събитията. Значителните художествени пробиви на тази тема ще се осъществят в бъдеще, но за това вече съществува плодородна почва. А от вече написаното – и художествено, и документално, от първа ръка – бих откроила „Животът на П. С.“ на Лера Бурлакова, журналистка, която замина като доброволка на фронта, преживя там гибелта на любимия си и пише за това, вече споменатата „Точка нула“ на Артем Чех, ироничната военна проза на Богдан Жолдак „Укри“, „Иловайск“ на Евген Положий, книгата „100 дни плен, или позивна 911“ на правозащитника Валерий Макеев, който замина за Донбас да освобождава украински военнопленници, но вместо това самият той се оказа на тяхно място, дневника на капелана Андрий Зелински „Слънчогледи“, известния „Интернат“ на Сергий Жадан. Можем още дълго да изброяваме и това е най-добрият отговор на въпроса дали украинската литература откликва на войната.
Вече е създаден огромен корпус добра, качествена поезия за войната. Прозата е малко по-малко, а добрата проза – още по-малко. Това е и логично: ако поезията е бърза реакция, взрив на мигновена рефлексия, която позволява тук и сега да се реагира на това, което боли, качествената проза изисква дистанция, време, отлежаване на темата, премерен подбор на художествените средства. Затова основните прозаически книги за войната още не са написани, макар че вече има доста стойностни произведения на тази тема – някои от тях споменахме по-горе.

Една от най-съществените характеристики на езиковата практика в украинското общество, а и на украинската литература, е украинско-руското двуезичие. Какво е измерението на този факт в съвременните литературни процеси?
Понякога у нас този въпрос се формулира много просто и много болезнено: „Може ли да се смята за украински писател този, който пише на руски?“. Геополитическата реалност ни принуждава да се замисляме над него много сериозно, това дори провокира чести и донякъде невротични публични дискусии в интелектуалните среди. Реалността подсказва и отговора – украински писател е всеки, който се вижда част от този литературен процес, става защитник и посланик на украинската култура. Защото има рускоезични писатели, които съзнателно и безусловно са украински – такъв е киевчанинът Андрей Курков или преселникът от Донбас Владимир Рафеенко, – а има и украиноезични, които заеха враждебна на държавата позиция. Искам да отбележа още нещо важно: украинският език съществено укрепва позициите си, става наистина модерен, престижен, а в полето на литературата постига удивителна жизненост и пластичност.

А какъв е интересът към украинската литература в чужбина?
Тъкмо се връщам от Франкфуртския панаир на книгата и мога да потвърдя последователния интерес на чуждестранните издатели към украинската литература. Естествено, в чужбина отдавна са известни „мастодонтите“ Оксана Забужко, Юрий Андрухович, Андрей Курков, Сергий Жадан, но сега има и устойчиво търсене на нови интересни имена. И не по-малко важно, има предлагане на такива имена и силни произведения. Украинските писатели често получават международни награди, преводите им се публикуват в чуждестранни списания и издателства. Естествено, след Революцията на достойнството и началото на войната с Русия наблюдавахме гигантска вълна от интерес към Украйна, кредит на доверие и донякъде снизхождение. Сега тази вълна малко е намаляла, но внимателният интерес към нас продължава, макар вече по-придирчив и по-критичен. Но ние имаме какво да кажем.

Въпросите зададе и преведе от украински АЛБЕНА СТАМЕНОВА

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s