Някои наблюдения върху образа на Едип и поезията след 90-те години на XX век

бр. 31/2017

Яница Радева

 

Худ. Макс Ернст

В началото 90-тегодини на XX в. до средата на десетилетието образът на Едип е забележим чрез преводи, театрални постановки и поетически текстове, а в края на хилядолетието и в първите години на XXI в. преобладават студиите и монографиите. Но през периода 1946 – 1989 г. липсата на този образ е осезаема, както като обект за интерпретация, така и като нови преводи или издания на трагедията. Недоизказаността, липсата на говорене и своеобразното табуиране от психоаналитична гледна точка е вече симптом. Този симптом може да бъде прехвърлен върху обществото и темите, по които води разговор и по които мълчи. Чрез подобно разглеждане на липсата или наличността на „мотива Едип“ можем да го откроим като политически положен в българската култура. Освен това чрез него бихме могли да  направими връзката модернизъм – постмодернизъм, като се има предвид липсата на Едиповото присъствие като сюжет, публикация, превод на трагедията на Софокъл и като тема за творчески интенции по време на социализма – изключение правят стихотворенията „Едипов комплекс“ на Константин Павлов и „Едип“ на Миглена Николчина, както и включването в сборника „Антични трагедии“ (1977) на трагедията „Едип цар“ пред 70-те години[1].

Настоящият текст си поставя за задача да акцентира върху образа на Едип и Едиповия комплекс в съвременната българска поезия от 90-те години, но преди това ще очертае интереса към Софокловата творба „Едип цар“ и някои свързани с нея публикации. По този начин ще се опитам да положа този образ и мотив в обществено-културната ситуация от края на XX в., като няма да разглеждам ключовата за
90-те пиеса на Кирил Мерджански „Тирезий слепият“, която е вече подробно анализирана от  Амелия Личева и Камелия Спасова[2].

Интересът към образа на Едип и по-специално към трагедията на Софокъл „Едип цар“ датира от създаването на модерната българска държава. Първият превод на откъс от трагедията е осъществен през 1884 г. чрез включването му в „Българска христоматия“ на Иван Вазов и Константин Величков. Бихме могли да изкажем предположението, че появата на трагедията пред българската общественост е ментално обвързано с такива исторически събития от българската история като Съединението на България от 1885 г. Цветан Ракьовски коментира, че включените текстове в „Българска христоматия“ „не съществуват сами по себе си, а като текстове образец. Това би трябвало да се разбира така: пасажите от „Едип цар“ (с. 351) или „Шильонския затворник“ (с. 200) губят своя начален хоризонт на въздействие; в рамките на христоматийна сбирка в 1890 г. те започват да хармонизират функциите си – бидейки образцови, творбите на всички автори… придобиват „обществена функция да създават самото общество“[3].

Първият превод на цялостния текст на трагедията е направен от Александър Балабанов и излиза през 1911 г. Преводът на Балабанов се преиздава многократно, като до 1946 г. има около 12 издания и чрез тези сравнително ритмични преиздавания можем да забележим през 1927 – 1937 г. първия спад в издателската политика към „Едип цар“. Между 1921 и 1925 г. излизат три издания на трагедията с превод от Гео Милев[4]. Спадът в издаването на трагедията „Едип цар“ е не толкова в периоди на икономически кризи, колкото в периоди, в които се установява някакъв вид еднолична власт. В броя, посветен на психоанализата, на сп. „Литературата“ от 1995 г., в статията си „Едип, Фройд и ние“[5] Андре Грийн твърди, че „обществата имат – То, Аз, свръх-Аз“ и също имат Едипов комплекс, но също така, че не всеки от нас е Едип, тъй като само онези, които са поразени от „чума“, предприемат цялостно разследване. Бихме могли да разглеждаме всяка криза в българското общество като в ситуации на чума, с която то следва да се справи.

От 9 септември 1944 до 1946 г. са реализирани 5 издания (всички излизат през 1946 г.[6]) на трагедията „Едип цар“. След това настъпва период на своеобразно табуиране на трагедията, нейното изтласкване от издателския интерес и от културната памет. Любопитно е, че през 90-те години също не излиза самостоятелно издание на трагедията, но за нея започва да се говори, като това говорене/писане измества „Прикованият Прометей“ и „Антигона“. Тя става част от политически изказвания и от културния живот на страната[7]. След 2002 г.[8], в сравнение с 90-те години на XX в., когато излизат ключови публикации, свързани с Едип, интересът към мита и трагедията отслабва. Подновяване се наблюдава около 2011 г. чрез сборника „Съдбата на Едип – Българските маршрути“ (2011) и брой 17 от 2011 г. на „Ах, Мария“ с темата за Античността, статията на Боян Манчев „Логика и енигма: Образцова политическа фикция на „Едип цар“[9]. Към 2017 г. интересът към Едип също отбелязва възход чрез новия превод на Георги Гочев на трагедията на Софокъл – „Едип тиран“, спечелил награда от конкурса за нова българска пиеса на Нов български университет и чрез семинара „Литература и психоанализа: Едип“, който се провежда през академичната 2016 – 2017 г. в Софийския университет „Св. Климент Охридски”.

Периодите на повишаване на интереса към мита и трагедията за Едип могат да бъдат разглеждани като свързани с исторически моменти, в които се изисква отговорност от властовите инстанции, а също и с процеси на интелектуално и обществено движение. Едно от питанията, които естествено прорастват, е дали чрез Едип не се въплъщава комплексът на управника към закона, а от друга страна, не се ли показва, че за благото на суверена управникът следва да извърши ред действия. Дали в акта на издателския отлив от трагедията не бихме могли да прозрем жестове, чрез които властта се опитва да изтласка и да заличи гласа на съвестта и на отговорността, които биха могли да проговорят чрез творби като „Едип цар“ на Софокъл или  „Вакханки“ на Еврипид[10]? Това питане е особено актуално за времето на комунизма, поради несъществуването на частни издателства.

Чрез мита за Едип, от друга страна, може да се мисли българският постмодернизъм, който идва не само като естетически, но и политически жест към тоталитарната култура. Макар предимно да се говори за връзката с други митове – като Одисей[11], а също и за Езопов комплекс[12], чрез образа на Едип се изговаря настояването за търсене на отговорност от комунистическото управление, което може да бъде провидяно като носещо чумата. В романа си „Непосилната лекота на битието“ Милан Кундера привежда като пример мита за Едип, за да покаже, че незнанието не е основание за невинност. Българският постмодернизъм, от своя страна, също така не търси и не се задоволява с оправдания.

Освен в хуманитаристиката, естествено, през 90-те години интересът към Едип – и  към мита, и към трагедията, е заявен и в психоанализата и в политическите изказвания. Показателна е статията от 1993 г. „СДС повтори „Едип цар“ на българска сцена[13]“, която е публикувана в защита на президента Желю Желев, а чрез публичното изгаряне на портрета му от бившите му съпартийци авторът разпознава жеста на Лаевото убийство.

Важен текст за 90-те години е есето „Българският Едип“ от Златомир Златанов. То е публикувано през 1998 г. в сп. „Страница“ и не само обговаря българския преход като несъстоял се, но го прави през фигурата на Едип като поредица от невъзможности за постигане на бленуваната свобода, а оттам и бленувано място в света, бленуваната държава, истинския суверен. Българският Едип е един сгрешен образ на човека, който се стреми към свободата, но никога не я постига, свободата е кастрирана, тя е Едиповият комплекс на българина. Българският Едип изглежда свободен, но не е, постоянното му възпроизвеждане като серийни образи само напомня, че не е възможно всичко да започне отначало, че винаги има една поредица от обвързаности, които теглят нанякъде – в посоки, които не са никога желаните. Златанов разпознава поредица от Едиповци, които правят съвкупния образ на българския Едип: „Еничарят е „изтласкан“ българин, завърнал се по родните места, за да убие баща си и да преспи със сестрите си… В българската следа и в българския подпис винаги има нещо не-собствено, не-българско. Българската История е серия преработвани на ишлеме Едиповци, византийски Едип, еничарски Едип, русофилски и германофилски Едип, комунистически и емигрантски Едип“. Общността е не просто разслоена на Едиповци, но всяка една клетка от тази общност носи в себе си едиповското. Българската история се е състояла чрез непрекъснатото възпроизвеждане на това едиповско в най-разнообразни форми. От едната страна, е най-вече външният Едип, т.нар. „еничарски Едип”, който е тукашен, но идва като агресор, като чума, бедствие, а от другата страна, е вътрешният Едип на общността, която не успява да се изживее като господар на съдбата си, не успява да се освободи от едно Битие, което постоянно я заробва. Златанов вижда в студентските протести момента на отърсването от едиповското, обвързано с бунта и заявяването на суверена. Ясно обаче осъзнава как гласът на суверена е бил употребен.

В темата за Едип и Едиповия комплекс в българската поезия могат да бъдат забелязани както онтологични знаци, така и политически препратки, а също иизговаряне на отношението млади – стари. Не е трудно да се забележи, че в поезията преди 90-те години образът на Едип присъства единствено у Гео Милев („Главата ми“[14]), Константин Павлов („Едипов комплекс“[15]) и Миглена Николчина („Едип“[16]). И трите творби могат да бъдат четени в диалог с политическото време, в което поетите пишат.

„Главата ми –/  кървав фенер“ и  „тъмния просек Едип“ рамкират стихотворението на Гео Милев и са отъждествени чрез стиха „загубен през вятър и дъжд, и мъгла“. Размесените времена и вечното настояще – Днес – в което се случва едновременността на смъртта и живота, правят Едип не само експресионистичен, но и вечно завръщащ се образ, който бележи събития, обвързани със стихията и бунта.

В „Едипов комплекс“ (1963) на Константин Павлов изпъква освен „мрачната липса на милост“, според Ани Илков[17], и липсата на чувство за вина от причинено насилие. Така в свинчетата, ритащи „съсредоточено“ и „настървено“ свинския мехур на майка си, можем да прозрем раждането на чудовищата от лоното на сигурното, уютното тяло на властта. Новите чудовища са особено безпаметни и тази безпаметност ги лишава от чувството им за вина, но го заменя с чувство за жестокост. Такава е всяка власт, която не помни откъде идва. В този смисъл стихотворението надскача историческия контекст на своето създаване и започва да звучи митологически. Свинята майка е властта, която щом бъде отнета, я очаква ожесточена саморазправа с протежетата и издънките. Ако решим да прочетем това стихотворение обвързано с историческия контекст, в който е написано, можем да си припомним, че 1963-та е годината, в която „сламеният човек“ на Вълко Червенков – Тодор Живков, овладява държавната машина.

„Едип“ на Миглена Николчина прочита мита през знанието на Едип. Едип е по-скоро пророк, прозрял съдбата си и нейната неизбежност. Застигането е онова, което ще дойде, независимо от това, че не е било изречено и не е било предвидено. Едип е не толкова античен персонаж, колкото съвременник, пребиваващ в неизбежността. По този начин в светлата власт и проблясващия нож от творбата можем да провидим намек за неизбежния край на всяко управление, независимо чие е и независимо как е получено.

През 90-те години присъствието на едиповската тема в българската литература се обогатява от стихотворения на Амелия Личева, Доротея Табакова, Яна Букова и поколението, дебютирало през новото хилядолетие, чрез стихотворенията на Мария Калинова и Ясен Василев. След 90-те години образът на Едип се обогатява с различните възможности за проиграване на знанието и забравата, за да достигне до текста на Ясен Василев, чийто Едипов образ „помни“ предходните си поетични превъплъщения в българската литература и се опитва да влезе в диалог с тях. Едип в българската поезия, за разлика от романа на Кундера, обладава знанието. В случаите, когато то му се изплъзва – следва повторението отново и отново, като връщане на филмова лента, до неизбежното сбъдване. Творбите акцентират върху различни ключови моменти от мита – разгадаването на енигмата и (само)наказанието.

Стихотворението на Амелия Личева „Обяснения пред мъртвата Йокаста“ е публикувано в „Литературен вестник“ в бр. 20 – 29.06.1993 г., а след това в стихосбирката „Втората вавилонска библиотека” (1997). То поставя акцент върху окото като орган, който не само гледа, но и е субститут на предполагането, схващането и разбирането, т.е. окото е мисловен и познавателен инструмент, който може и трябва да съзре и предотврати предопределеното – съдбата. Но окото се е самоизмамило, неговата вина е, че е гледало обективното, а не е разкрило скритото. Самозаблудило се е в предполагането, провалило се.

„Едип“ на Доротея Табакова[18] (1999) прочита мита през знаенето на Едип и през това, че това знаене не може по никакъв начин да бъде избегнато. Тук знанието за застигането е заменено от повторението на срещата със сфинкса, която натрапчиво трае и не свършва, докато не бъде даден правилният отговор. Едип е заставен да даде правилен отговор. Отказът му е невъзможен.

През перспектива на знаенето може да бъде прочетено и стихотворението на Яна Букова „Тиванско поданство“[19] (2000). То „разказва“, но по-скоро този разказ е бълнуване от и за място, което може да бъде всяко и всяко място може да бъде припознато като Тива. Но в контекста на по-тясното четене това място може да бъде единствено България, където погромите се случват не по предсказание, а по часовник. На пророците не бива да се вярва, защото каквото и да предскажат, ще натежи това дали „управляващите ни поглеждат часовниците си / сверяват / часа на погрома“. Важно е да бъде отбелязан разказващият глас от стихотворението, положен в женскостта чрез счупените високи токчета, пропадането по камъните, но също и в четирикракостта на сянката – която изразява едновременно и животното, и поваления човек (независимо дали пада от високи обувки или от висотата на царствена недосегаемост). По този начин гласът се раздвоява и звучи еднакво убедително и като глас на Йокаста, но и като глас на Сфинкс.

За стихотоврията на Амелия Личева, Яна Букова и Доротея Табакова може да се твърди, че акцентират върху женското и върху майчинското в свързаността му с персонажа Едип, докато стихотворението „Едипов комплекс“ на Мария Калинова обръща поглед към бащата. Фигурата на бащата е ключова за поезията на Мария Калинова от втората й стихосбирка „Подножието на вечерята“ (2008). В стихотворението „Едипов комплекс“ от тази книга поетесата разглежда убийството на бащата като забрава на бащата, като превъртане на генеалогията назад, „когато бащите се разболяват, стават деца и така / до последния Славейков”.

Литературата, и в частност поезията от 90-те, извежда трагичния образ на Едип и го заставя да звучи политически и актуално в общестствено-културната ситуация на криза и по този начин да предложи възможно поетическо разследване на несъзнаваната чума.

[1]  През 70-те години на XX в. започва да се възражда като държавна политика интересът към Античността. Възстановява се прекъснатото класическо образование в България чрез създаването на Националната гимназия за древни езици и култура (1977), а античните творби излизат предимно в сборници като „Антични трагедии“ (1977, 1985). Този нов интерес на властта може да бъде разглеждан не без връзка с председателското положение на Людмила Живкова в Комитета за култура. „Едип цар“ няма самостоятелно издание през периода на комунизма (последното такова на трагедията е през 1947 г.).

[2] Вж. Съдбата на Едип – българските маршрути, съст. и ред. Клео Протохристова, Пловдив: УИ „Паисий Хилендарски“, 2011.

[3] Ракьовски, Цветан. Как се става класик? – Литературен вестник, бр. 2, 13 – 19.01.2016, с. 11.

[4] До 1944 г. преводите на трагедията „Едип цар“ са правени не само от старогръцки, но и други езици като френски. Сред преводачите са Николай Вранчев, Гео Милев, Витя Димитрова (от фр.), Панайот К. Чинков, Георги Жечев, Александър Ничев. Преводите са разнородни и както ги оценява Доротея Табакова в свое изследване в „Преводната рецепция на европейските литератури в България“ (2000), не всички показват внимателна работа с текста, но е безспорен преводаческият интерес към тази трагедия на Софокъл.

[5] Грийн, А. Едип, Фройд и ние. Прев. М. Кирова – Литературата, 1995, бр. 1, с. 45 – 68.

[6] През 1946 г. са излезли преводът на Николай Вранчев, 12-ото издание на превода на Александър Балабанов, на Димитър Симидов, на Георги Жечев.

[7] По времето на комунизма Античността като тема трудно намира място в изграждането на

новия трудов човек. Най-кризисен е периодът на сталинизма – 50-те години.

[8] Драгоев, Иван. Мит и идентичност или защо Едип няма комплекс, София, 2002; Гочев, Георги. Венера в Пафос, Сонм, 2002.

[9] Манчев, Боян. Логика и енигма: Образцова политическа фикция на „Едип цар“ – Следва, 2011, бр. 25, с. 20 – 27.

[10] Тази трагедия на Еврипид е и с изключително нисък издателски интерес и няма нито едно самостоятелно издание по време на комунизма, както и „Едип”. Преводи на Еврипид излизат през 2012 г., направени от Доротея Табакова и Тамара Петринска.

[11] Дойнов, Пламен. Българската поезия в края на XX в. Ч. 2. с. 89.

[12] Дойнов, Пламен. Българската поезия в края на XX в. Ч. 1. с. 235 – 236.

[13] Божинов, Георги. СДС повтори „Едип цар“ на българска сцена. – Земя, 17.02.1993, с. 3.

[14] Гео Милев. Жестокият пръстен, София, Везни, 1920.

[15] Константин Павлов. Стихове. София, Български писател, 1965.

[16] Николчина, Миглена. Три след полунощ, 1985.

[17] Илков, Ани. Константин Павлов.  –  Култура, бр. 15, 17 април 1998, с. 1.

[18] Табакова, Доротея. Nox irae, 1999.

[19] Букова, Яна. Лодка в окото, 2000.

 

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Нова българска литература

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s