Гюнтер Грас

бр. 32/2017

Рис. Дамян Дамянов

Сепия

Отново и отново онзи сън, в който успявам да доя мастило от средно големи сепии. Под вода е много лесно, може да се сравни с това да правиш любов с русалка, която дръзко напуска рояка.
Трябва да доплуваш зад сепията, да се престориш на безобиден, да проявиш търпение и когато усетиш, че е наближил точният момент – да прикачиш вендузите така, че да обхващат целите мускулести изходи на жлезите. С натискане на копчето започва доенето и ето че тя, донякъде по собствена воля, донякъде по принуда, отдава онова, което обикновено изпуска като тъмен облак, за да заслепи всеки враг, дръзнал да се приближи.
Отначало често ми се случваше да попадна в този облак – винаги когато твърде рязко напредвах към пихтиестата маса. Времето минаваше без добив на мастило. Въздухът ми беше на привършване. Изплувах на повърхността, за да се спусна отново. Доенето на сепии трябва да се изучи, както се усвоява задоволяването на русалки.
Оттогава трупам в буркани с капачка на винт черно мляко като взета назаем метафора. Блудкав екстракт, туш за рисуване с четка или с грубо перо. Лъкатушещи ивици от мазки, лигава същност.
Дълго остават страниците свежи, после започват да миришат все по-остро; особено в дни с висока влажност на въздуха мастилото от сепия напомня за своя произход.

Безкраен щрих

потеглил в ниското отляво и нагоре,
измисля стъпала, ще се подвоуми
да се завърне ли, надолу се търкулва,
овладява се и лъкатуши, не прекъсва,
изписва свод, върти се,
на място е готов, засилва се
да полети почти навън,
да откачи,
навреме тъкмо след поредната засилка
прецизно изхода открива,
едно лице – лицето на жена,
хълмисти хоризонти мери,
разхвърля храсти върху тях,
и сухите им острови пропуска,
кръстосва и отбягва, в близост на слуха
в нечията ушна мида пропълзява,
и там стаен стои; той щрих един,
безцелно теглена черта,
дъхът й само себе си изрича,
неуморен,
докато мастилото тече.

 

Застраховани срещу загуби

Неотдавна имахме през нощта двама или повече крадци в къщата, по-точно – в мазето, в което може да се влезе и отвън. Незабелязано успяха да разбият вратата, докато ние седяхме пред телевизора и гледахме в късния час старомодно криминале, в което ставаше дума за кражба в бижутерия, естествено, в Париж, всичкото в черно-бяло.
В мазето не липсваше друго освен двата продълговати сандъка, които ние предвидливо бяхме поръчали да ни сковат – единият от бреза, другият от борови дъски.
Зачудихме се – за какво ли са им притрябвали на крадците? Понеже не беше валял сняг, не бяха оставили следи.
Оттогава зимните месеци си преминават, умерено студено е. Загубата ни натъжава. Освен това липсват двайсетина луковици на далии, които жена ми складираше в своя сандък. И те като нас очакваха пролетта. Всъщност имаме застраховка срещу кражба, но тя покрива само загубата на дървените сандъци.

 

Прекалено мека зима

Колко е рехава гората.
Със сключени клони очаква снега,
който другаде пада сега върху палми,
според прогнозата.

 

Погледът на совата

Не пробягналата мишка
и червея, свит на кръг,
а нас отразява погледът й.
Ние, които в неделя в зоопарка
обикаляме в търсене на отговор.

 

Няма го

Наскоро отворих един гардероб,
заключен от прастари времена.

Висяха в него закачалки,
а върху тях – нищичко от плат.

Тъй че натоварих закачалките по ред
с дрехи на починали приятели.

За да си ги имам дълго,
във всеки джоб поставих топче нафталин.

Една от закачалките остана празна,
моята навярно.

Тогава затворих гардероба
и глътнах неговия ключ.
Суеверие

Открай време, макар да противоречи на здравия разум, ги броях. Как само се радвах, когато не спираха. Понякога се чуваха виковете на две едновременно, понякога се догонваха, друг път пееха в дует. Това трудно се броеше, или пък бяха послания за друг. По пътя към полето спирах, за да я послушам, щом викнеше, и затварях очи.
Просто една игра, която отброява останалите в запас години живот. Освен на картинка, никога не съм я виждал. Казват, че имала невзрачен вид. А че яйцата й лежат в чужди гнезда, е известно не само на птиците. Може би точно тя е онази, която някога е научила човека да брои. Веднъж, вече не помня кога, изброих до 27.
Но днес, когато прекрачих прага и в този момент слънцето проби облаците, многообещаващата тя ми постави срок. Радост и тръпки от уплаха. Сега пак се провикна. Но аз не й вярвам.

 

Повика три пъти

кукувицата, ами, кой друг.
Четвъртият й вик замлъкна по обяд,
задави се с хрущене и умря.
Нима остава вече толкоз малко –
три години и една наполовина?
Е, колкото си трябва, нека толкова да бъде…
То хем е твърде малко, хем е прекалено дълго.
Ала при повторната проверка пак,
едва прекрачил прага и навън,
с все суеверията си и своите си верия,
на три тя спря
и половинка за подарък.
И ето че си правя планове –
дръвче да засадя,
да кажем, бук, череша, джанка,
да попътувам да се престраша,
къде – не зная още,
подострям моливите, повече от три,
пера издухвам,
както още в младостта си съм научил.

Рис. Дамян Дамянов

Скъпи Шнуре

Някога, когато теб, фотографът на сенките, още те имаше, из своите изобилни истории ти ми разказа една, подари ми я да я използвам по-късно.
Разказваше се за бездетна двойка, която живеела в еднофамилна къща близо до италианската граница. Селото се казвало не знам си как. Един ден им изчезнала колата, открадната била. Бихме казали – една не чак толкова неочаквана случка.
Но след няколко дена фиатът им се появил паркиран в гаража, без драскотини и очуквания, даже прясно измит. На шофьорската седалка, до ключовете имало писмо, в което крадците благодарели за колата, взета по спешност, а благодарностите били придружени с два билета за Миланската Скала. Опера на Верди, не знам си коя, вероятно „Травиата“.
Зарадвани, двамата отишли на опера, но когато малко след полунощ, радостни и оживени от все още звучащата мощно в главите им музика, те си дошли у дома, открили еднофамилната къща опразнена до шушка.
Пиша ти, скъпи Шнуре, защото след едно отдавнашно обиране ни се случи нещо подобно, макар и придружено с друг подарък.

 

Откраднатото

Те пак са там,
сандъците, и двата,
по дължина поставени, така подканващи.
Откраднати през зимата, те пак се появиха
веднъж през лятото,
когато се прибрахме от пътуване до Полша,
здрави и без драскотина ни очакваха в мазето,
скрити под синьо покривало.
Само че ги нямаше луковиците на далиите,
дано да са цъфтели някъде.

Какво ли е подтикнало крадците
не без усилие да върнат почти забравеното,
кътано за други времена –
един сандък от иглолистна дървесина,
и другия – скован пък от бреза,
да ги оставят там, където двата ни очакваха?

Нямаше писмо или бележка с обяснения,
но лежаха в моя,
положени върху копринена хартия,
една до друга мишки, две, умрели в глад,
красиви в своята чупливост; фино изрисувани
хлътналия череп, крехките им кости.

Оттогава все гадаем.

 

Танци на мъртъвците

Какво ли ме кара всяко лято да събирам изсъхнали крастави жаби и жабчета, станали вече на твърд и набразден гьон?
След последния си екстаз са полегнали на песъчливата пътека към полята, сплескани и плоски, понеже са обезводнени.
Събирам ги в една кошница, която в подходящи дни пък се пълни с жертви с кафяви шапки – гъби.
По-късно, разстлани и подредени в редици, танцуват в кръг.
Бързо, преди да е свършила музиката, моливът ми ги обезсмъртява върху хартията.

Превод от немски: ПЕТЯ ХАЙНРИХ

Текстовете са от последната книга на Грас със стихотворения, проза, фрагменти, графики „Vonne Endlichkаit“ (Steidl, 2015).

Advertisements

има 1 коментар

Filed under Общи

One response to “Гюнтер Грас

  1. Pingback: Стойко Паров

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s