Амалгама от жанрове и стилове

бр. 30/2017

Амелия Личева

Въпреки че след „18% сиво“ Захари Карабашлиев издаде и други книги, години наред той си оставаше авторът на този роман, спечелил много голяма аудитория читатели и почитатели. Съвсем нормално е, че подобен факт вдигаше твърде много очакванията към втория му роман, още повече че Карабашлиев се оказа от писателите, които не бързат всяка година да издават нов роман и така допълнително нажежават читателските страсти и желания.
И така, почти 10 години след „18% сиво“ на пазара вече е неговият втори роман „Хавра“. Тук намираме известни препратки към първия – главният герой Никола се завръща от Америка след дълго отсъствие в България, той е писател, макар и не особено успял, имаме акцент върху социалното и политическото, доколкото животът в един град е превърнат в метафора на случващото се изобщо в България, почеркът в част от книгата е познатият ни, но отвъд това „Хавра“ е и много различна, защото тя вкарва един втори, изцяло исторически разказ, който е голямо предизвикателство към автора. Предизвикателство е, защото предполага съвсем различен стил, други регистри, герои с много различно поведение. Изобщо, в „Хавра“ има две линии, два сюжета и първото нещо, на което трябва да се отговори, е получила ли се е спойката, осъществил ли се е единен роман, без той да се разпада. Бързият отговор е да. Минало и настояще, полюсни светове, две версии за българското са се споили в единна история и романът определено е не просто успешен, но и по някакъв начин нов за жанровата ни традиция. Разбира се, исторически романи са писани и се пишат и в момента, но в своята историческа версия Захари Карабашлиев успява да надскочи мащабите на българското и да се потопи в света на XIX в. с пъстрата му картина от събития, нации, дипломация, като така разширява българското и го поставя в големия контекст на световното. Последното успява да създаде и друг контекст и перспектива и за съвременната история, която Карабашлиев разказва, и да акцентира върху стеснените хоризонти в момента, върху провинциалността, които няма как да не се видят от герой, идващ от страна, в която мащабите и погледите са други.
Историческият разказ в „Хавра“ следва жанра на епистоларния роман, демонстрира отлично познаване на руската литература от XIX в., съумява да наложи много интересни женски персонажи, близки до героините от руските романи от този период, като в същото време се отстоява автентичност и персонажите са строго мотивирани в поведението и характерите си от повествованието. Излишно е да казвам, че Карабашлиев е ползвал много исторически източници, че в детайли е изучил онова време. Най-важното е, че той е успял да изгради роман на многото регистри, имащи своя произход в различни култури и различни епохи, и това прави „Хавра“ наистина силно произведение.
Що се отнася до съвременната линия, тя безспорно отговаря на самото публично поведение на писателя. Защото Захари Карабашлиев е политически активен и ангажиран, и не е случайно, че героят му, при когото биографичните елементи са видими, е с желание да прозре и промени. Той се опитва да преобърне статуквото, да разкрие истините, тръгвайки от лично засягащото го към това, което ще промени живота в целия град. Няма как да подминем разпознаванията на мафиотските структури във Варна, групировката ТИМ и още факти, които обаче са преработени и превърнати в алегории, а цялостният разказ – в нещо като сатира на политико-социалното в днешна България.
В романа не липсва и криминалната нишка, която и добрите български писатели успяват да впримчат в романите си, за да ги направят по-четивни, по-примамливи, без с това да ощетяват многопосочността. Своеобразната жанрова амалгама, която Галин Никифоров наложи чрез „Лисицата“, има своя успешно продължен модел с „Хавра“ и резултатът е роман, в който най-различни публики могат да намерят интересуващото ги.
Въпреки контекстите обаче, въпреки алегориите, за които стана дума, „Хавра“ е и роман за личния избор, личния път, чувствата, които определят човешката съдба. Дали ще става дума за американския политически журналист Макгеан (с прототип Макгахан), или за неговата възлюбена Вера Елегина, или за нашия съвременник българския емигрант Никола Марков, всъщност става дума за силни характери, индивидуалности с воля и желание за промяна, победа, за човешки същества, които търсят истината и любовта, и най-вече – смисъла, който да им помогне в справянето с живота.

 

Захари Карабашлиев, „Хавра“, изд. „Сиела“, С., 2017.

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Тъй рече редакторът

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s