Поезията е нещо, което трудно може да бъде определено, тя е особен вид енергия, която е в самите нас

Разговор  с Аксиния Михайлова

бр. 27/2017

Снимка: Анна Христова

Аксиния, ти си българска поетеса, автор на множество стихосбирки, няколко от които са на чужди езици. Носител си на една френска и няколко български награди за поезия. Но ти си също преводач от френски и други чужди езици. Как съчетаваш всички тези дейности и коя е преобладаващата? 

Преобладаващата дейност е преводаческата. Там човек има подписани договори, гонят се срокове и се изискват големи усилия. Докато поезията се случва от време на време. Човек не може да предположи кога точно ще дойде едно стихотворение. Естествено, с него също има работа – стиховете трябва да се редактират, след като бъдат написани, за да изглеждат така, както искаме. Но ако ме питаш с какво по-скоро бих искала да се занимавам, ще ми е трудно да го кажа. Писането на поезия ми дава възможност да изразя себе си, а при превода работят други механизми, в които да сравняваш два текста и да работиш по тях. Преди малко говорихме с Мирослава Валова по въпроса за преводите на моите стихове и тя ми каза, че намира френските преводи на стиховете ми за най-структурирани, което лично мен много ме изненада, но явно авторът не може да прецени това сам. 

 

Преди няколко дена ти имаше четене в ателие „Омая“ в Братислава на български език. Там ти спомена, че пишеш поезия от гимназията, от 18-годишна възраст. Би ли споделила нещо за ранните ти поетични опити и къде публикува поезия за първи път?

Първите ми публикации бяха във врачанския вестник „Отечествен зов“, който не знам дали още съществува. След това завърших висше в Софийския университет специалност „Научни информации“ и отидох да работя две години в Шумен, където също имам някакви публикации, и след това съм публикувала в софийски вестници, но публикациите ми от този ранен период не са включени в книга, въпреки че си ги пазя и ги намирам за прилични. Първата ми книжка излезе по-късно в изд. „Български писател“, където са повече поетични прози и 10-15 стихотворения. Първите стихотворения не са включени в никоя от книгите ми и не смятам да го правя, те са просто част от моя път.

 

По какъв начин пишеш и какви са преобладаващите ти теми? Много отдавна си писала и хайку, но сега стиховете ти са по-скоро сюрреалистични. Как стана промяната в естетиката ти?

Когато хайкуто излезе на мода през 2002 г., една приятелка ме накара да пиша за конкурс по хайку на тема „цветя“. Аз се запалих, въпреки че не мога да пиша по поръчка. По-късно ми издадоха една малка книжка на български и френски език с 30 хайку, почти бутикова, която си пазя и до днес. Хайкуто ме научи много, но беше просто един период, през който се научих на хигиена към думите. За останалите ми стихове е различно. Докато в ранния период искаш да уловиш по-скоро емоцията, в един по-късен етап искаш да вкараш и други пластове. Един път ми се случи, че по лични съображения не можах да завърша едно стихотворение три месеца. Понякога можеш да носиш едно стихотворение дни и месеци и не можеш да го довършиш, вътрешният ти редактор се съпротивлява. С всяко стихотворение е различно – някои излизат почти готови веднага и остава да пипнеш някоя и друга дума или графиката, а други ги работиш няколко месеца. А не знам какво правят тези, които пишат романи.

 

Ти си един от учредителите на фестивала “Cap И l’Est” в Словакия. Би ли казала нещо повече за това – кои бяха другите учредители, как се роди идеята за фестивала и какво представлява той?

В основата на фестивала беше „Театър Люмиер – дом на поезията“ в Париж, чийто тогавашен директор беше Мишел дьо Молн.  Негова беше идеята за се създаде фестивал на пишещите на френски език поети от Източна и Средна Европа. За моя най-голяма изненада, от тридесет-четиридесет българи са се спрели на мен да участвам в учредяването. През 2002 г. се събрахме тук в Словакия, в Будмерице – от България бяхме Кирил Кадийски и аз. От Македония имаше двама представители, от Гърция – Стратис Пасхалис в превод на Здравка Михайлова и Титос Патрикиус, представители на Литва, Латвия, Молдова, Румъния. Подписахме учредителните документи, после се събрахме няколко пъти същата година и после Мишел дьо Молн каза, че е харесал за фестивала едно страхотно старинно градче Банска Щявница. Тя ни очарова със старата си част, градът е под защитата на Юнеско. Започнахме да четем в мините на градчето, което си е истинско изживяване. Имаше повече поетични четения, но се организираха и театрални постановки. Аз например съм гледала по време на фестивала „Завещанието“ на Франсоа Вийон с френски декори и костюми и актьори в стария замък на града. Постепенно се зароди и идеята всяка година да има по една страна, която да е почетен член и да се представлява отделно като водеща. Радвам се, че фестивалът продължи да съществува с времето, въпреки финансовата несигурност и нежеланието на много от държавите участнички да помогнат. Той се спонсорира само от френска и словашка страна и тази година празнува 15-годишния си юбилей, което си е една значителна възраст.

 

Носителка си на наградата „Аполинер“, която се присъжда на писатели, пишещи на френски език. Очакваше ли да получиш толкова високо признание? 

Не, не я очаквах по никакъв начин тази награда и бях много приятно изненадана. Ако в Словакия и България горе-долу се предполага нивото на поетите и те са по-малко на брой, във Франция те са значително повече. Както знаеш, първо излезе книгата в издателство „Галимар“, което е само по себе си доста голям успех. След това обявиха номинациите на книгите, между които и моята – дори това беше достатъчно високо като постижение за мен и България. Конкуренцията беше много силна, авторите бяха всички с множество книги и награди. Моят шанс беше почти нищожен. Тази награда ми отвори врати във френскоезичния свят, но и в България. Според една статия на Людмила Балабанова благодарение на тази награда за стихосбирката „Небе за изгубване“ се оценности и този начин на писане в България.

 

А защо избра да пишеш на френски език? Има ли разлика в усещането ти на писане на френски език и на български? 

Защо на френски – защото съм започнала да го уча в езикова гимназия във Враца още от 13-годишна възраст. След което съм го учила в университета, преподавала съм го, превеждала съм много от френски език и вече ми се събират 36 години, откакто се занимавам с този език. След основаването на фестивала “Cap à l’Est” контактите ми с колеги, пишещи на френски език, се задълбочиха, появиха се първите ми стихове на френски език и не виждам в това нищо неестествено, напротив съвсем нормално е. Трябва да си дадем сметка, че човек има една основа на родния си език, но с течение на времето се получават натрупвания и на чужди езици, които изучаваме дълго, като накрая може да се стигне и да пишем на тях, както се получи при мен.

А по втората част на въпроса – за мен лично няма разлика в усещането на писането на френски и на български език. Както вече стана дума, Мирослава Валова ми каза, че мисли, че стиховете ми на френски език са по-структурирани. Аз не съм забелязала това. Поетичното е енергия, която бива изразена по един и същ начин на който и да е език. За мен да го направя не е трудно, не ползвам сложни метафори, нито изказ.

 

Ти спомена, че има разлика между писането на стихотворение и на поезия. Какво всъщност е поезията за теб?

Аз следя всичко, което напоследък се пише като поезия в България, ти следиш и в Словакия. Хората имат нужда да изкрещят в един момент нещо, което става в душата им. Някои публикуват постове и във фейсбук със стихове, които си остават на едно елементарно ниво, но аз съм „за“ тези опити. Ти видя и в ателиетата по писане, които направих тук през тази седмица, общо шест на брой – в тях участваха и деца от 9 до 11 години и от 16 до възрастни – хората имат нужда да се изразяват. От тази гледна точка съм „за“ хората да вземат химикалката и да изразят това, което таят в себе си. Всеки средно интелигентен човек, който има някакво образование, може да седне и напише стихотворение. Но – и тук има едно генерално „но“ – въпреки изящния си изказ, спазени рими, ритъм, това стихотворение може да не е поезия. Поезията е това, което не можем да определим, а аз съм намерила някаква дума, с която да заменя онова неопределимото и затова го наричам „енергия”.

 

Какво би желала да се промени в обстановката в България за пишещите хора? Нужни ли са промени и какви?

Да, бих желала промени, като искам те да започнат от самата гилдия на пишещите. Тези формации, организации, съюзи на писателите, които се градяха на един формален принцип, вече не са според мен работещи. Поетът е индивидуалист, той трябва да бъде себе си. Не разбирам нетолерантността на поети от един съюз към поети от друг съюз, ние трябва да имаме толерантност един към друг и тя да дойде от самите нас. Разбирам, че ако някой пише лирическа поезия, може да симпатизира на такъв вид поезия от други колеги – това го разбирам, но не и да има деление по отношение на съюзи. Ние злоупотребяваме с властта, особено когато имаме медийна власт. Тези неща искам да се ограничат и да имаме повече търпимост един към друг.

Също така искам културните институции да осигурят повече условия и възможности колективно авторите да се изявяват, а не да се грижат за авторите поотделно. Нужна ни е повече взаимност, колективност. Да се организират срещи с авторите, форуми, а не само два пъти в годината – фестивал „София-Поетики“ и Коледният базар на книгата в НДК, които сами по себе си са прекрасни възможности за изява, но не са достатъчни. Както неведнъж съм го казала, добре е да накараме писателите да се чувстват полезни, както е във Франция – те са ангажирани всяка седмица с подобни срещи в различни градове, срещат се с читатели, правят се дискусии за произведенията и т.н. Ние не се грижим за авторите – прави се форум по случай детската книга през април и Коледния панаир на книгата и това е всичко.

Трябва поезията да навлезе повече и в училище. Трябва да възпитаваме децата на изящна словесност. Ако не го правим, ако не събудим интереса им, сме загубени – загубени са издателите, писателите и ние като общност.

 

Вече приключва последната ти изява в Словакия като поетеса. Какви са усещанията ти от това последно посещение тук?

Словакия винаги съм я обичала много. Както вече стана дума, идвам всяка година тук от 2002 г. насам. Това мое последно посещение беше по покана на Френския културен институт в Словакия, така че Словакия беше само държава домакин, но събитията, по чийто повод съм тук, бяха организирани от Френския културен институт. Направих шест ателиета по творчество писане – две във Френската гимназия на ул. „Методова“, две във Френското международно училище и две с възрастни във Френския културен център в Братислава. Направих още съвместно събитие с художничката Радостина Доганова, която беше нарисувала картини по повод мои стихове, както и четене за словашката публика в Литературно-информационния център, с водещ Мирослава Валова. На едно от ателиетата във Френското международно училище с Радостина децата (8-10-годишна възраст) направиха истински шедьоври – бяха като попивателни, с отворени сетива, намериха такива метафори, които дори някои професионални поети не биха намерили, преписаха няколко пъти стиховете си на френски език и после намериха с Радостина подходящи картинки, с които довършиха колажа на образ и слово. За тях тези предмети на изкуството имаха значение, те няколко пъти попитаха дали не могат да си ги вземат вкъщи. Те разбраха, че стихотворението не е нещо, което трябва да се зазубри, а нещо, което носиш в себе си и трябва да изразиш. Много ме радваше през цялото време интересът към поезията ми, изключително приятно ми беше да чета от френската си книга, която от две години не бях отваряла. Отивам си заредена с много емоции.

 

Разговора води ДИМАНА ИВАНОВА

 

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s