Как ще коментирате уличаването на Владко Мурдаров в плагиатство от страна на Съюза на преводачите?

Худ. Дамян Дамянов

бр. 26/2017

Майа Разбойникова-Фратева, германист, професор в катедра „Германистика и скандинавистика” на СУ „Св. Климент Охридски”, преводач

Нямам никакво обяснение за това, как е възможно един утвърден преводач да си позволи по безпардонен начин да представи чужд труд като свой и поради каква причина изобщо прави подобно нещо. С което казвам също така, че нямам съмнение, че точно това се е случило.  Публикацията на проф. Ана Димова и посочените примери за мен бяха достатъчно убедителни. Изключително професионалното експертно мнение, представено от д-р Гергана Фъркова, недвусмислено потвърди фактите. За мен особено интересни са и резултатите от приложения от Фъркова втори тип сравнение, който търси характеристики на преводаческия подход в преписаните и самостоятелните преводи.

Не мога да си обясня и защо предаването за култура на БНТ бе загрижено главно за преписващия, но не и за този, чийто труд е бил ограбен. Предложеният разговор беше нелеп и като зрител ме постави в крайно неловката ситуация да се чудя дали харесваните иначе водещи са неподготвени и незапознати, или участват в недотам достойна вътрешна договорка между колеги, разигравайки малка плоска сценка.

Осмеляването за наблюдаваните поведения – това на самия преводач и деянието му и това на журналистите в споменатото предаване – сочи съществуването на сериозно разминаване между тревожно завишената самооценка на участниците в случая (относно собствените им интелектуално въздействие/ екранна убедителност/ публична значимост) и пълното подценяване на способността на публиката да формира критично мнение относно прочетеното, чутото и видяното и да реагира на него.

Разглежданият случай е симптоматичен във всеки един от детайлите си и поради това нека не изпускаме и неговите оптимистични страни: поздравявам преводачката с нарушени авторски права и ограбен интелектуален труд Ана Димова за това, че не замълча в името на собственото си спокойствие, а сподели знанието си; поздравявам и медията, която й даде трибуна. Обнадеждена и окуражена се чувствам и от реакцията на Съюза на преводачите в България и неговия председател, които предприеха точни стъпки и на базата на експертното мнение заеха ясна позиция и дадоха отпор на принизяването на професията и обезличаването й в унисон със заобикалящите ни безкритичност и апатия.

Подхождайки индуктивно, съм склонна дори да се надявам, че ако имаме смелост по-често да използваме разума си, разбирай способността за критическо съждение, и достойнството да понасяме и оценяваме чуждите критически съждения, в някакъв бъдещ момент все пак ще е възможно да се освободим от самопричинената си обществена и държавна инфантилност. Перифразирам култови реплики на Просвещението, но мисля, че точно от него имаме нужда.

 

Ренета Килева-Стаменова, германист, доцент по теория и практика на превода в катедра „Германистика и скандинавистика” на СУ „Св. Климент Охридски”, преводач

Прави чест на Управителния съвет на Съюза на преводачите в България и на Комисията по професионална етика на Съюза, че заема категорична позиция във връзка с безспорно установеното нарушаване на авторските права на проф. Ана Димова от страна на проф. Владко Мурдаров при превода на четири новели и шест разказа от Йозеф Рот. Случаят се откроява преди всичко с това, че в плагиатство е уличена публична фигура, учен българист, утвърден преводач с мащабна преводна продукция от немски език. Реакцията на Съюза на преводачите обаче следва да се възприеме и като сериозно напомняне към цялата българска преводаческа общност, към младите хора, които правят първи стъпки в областта на професионалния превод, че неделима част от компетентността на преводача е морално-етичният аспект, който изключва  присвояването на чужд преводачески труд. Не мога да не отбележа и ролята на аргументираната критика, на задълбочения анализ, при формирането на обективна оценка за съмнителните качества на един превод, която да изключи всякакви внушения за „кампания” срещу неговия преводач. Смятам, че експертизата на д-р Гергана Фъркова-Ангелова, върху която се базира становището на Съюза на преводачите по казуса, е образец в това отношение.

 

Митко Новков, литературен критик:

Навременна, справедлива и важна реакция. Изключително важна с дисциплиниращия си ефект: за (зло)употребата с чужди преводи в частна преводаческа полза се знае отдавна, но сега – със замесените гръмки имена, може би тя ще секне или поне ще понамалее. А предназначението на Съюза на преводачите като професионална гилдия според мен е тъкмо тази: да защитава своите членове, а и изобщо преводачите, когато правата им – авторски и всякакви още, са накърнени, и да посочва без свян и други съображения накърнителите.

 

Гергана Фъркова, германист, преводач, издател

Плагиатството е кражба, с която не бива да свикваме, защото засяга директно въпросите за морала, справедливостта, чувството за безнаказаност и все по-намаляващата мотивация да се работи честно и почтено. Това, което направи СБП, беше смела и достойна постъпка, защото разби илюзията, че авторството в областта на литературния превод трудно може да бъде доказано, и показа, че безцеремонното посегателство към авторските права е осъдително. Мобилизирането на приятелския кръг и лакейското поведение на прислужващите медии всъщност разкри, че няма разлика в обществената търпимост спрямо плагиатството и всички други кражби, на които сме свидетели в България. Разликата е само в мащаба на обогатяването. В същото време оправданията на крадците и техните защитници са доста сходни и еднакво смешни. Надявам се, че по отношение на интелектуалната кражба обществото ни все пак ще покаже повече непримиримост, защото си мисля, че поне сред интелектуалците би трябвало да има повече морални и съзидателни хора отколкото сервилни конформисти.

Преписването се е превърнало в масов спорт, с измама се получават дипломи и шофьорски книжки, а последствията за обществото стават все по-драматични. Когато един български професор си позволява да  се възползва от финансова подкрепа на страни като Германия и Австрия, където плагиатството се осъжда най-строго, за да преписва, какво би следвало да очакваме от българските студенти?! Как да разберат те, че въпросът за професионалната етика и почтеността са нещо задължително, а радостта от това да създаваш е несравнимо по-велико чувство от дребнавото хитруване „да минеш между капките“.

 

Мирела Иванова, поетеса, публицист, преводач от немски език

Проф. Ана Димова има всички творчески и професионални основания да се разбунтува срещу ограбения си труд. Когато се преиздава толкова значим автор, защо да не се вземат предишни преводи, защо да не се ползва направеното вече? Дори българският език да е претърпял известни промени във времето, то проф. Димова би могла просто да направи една нова редакция – но очевидно целите са били различни… Разобличава ги тъкмо обоснованото, прецизно и много подробно становище на проф. Гергана Фъркова. Важно е, че професионалната гилдия и Съюзът на преводачите се намесват в този толкова неприятен спор, за да подкрепят уважението към почтения преводачески принос на германист от класата на проф. Ана Димова.

 

Надежда Розова, преводач от английски език и от хинди

Парадоксално може би, но уличаването на проф. дфн Владко Мурдаров в плагиатство има своите положителни страни. За мен събитията изясниха позиции и играчи на иначе неособено сензационното поле на художествения превод в България. „Литературен вестник“ пръв даде глас на аргументираните съображения на проф. Ана Димова, към чийто интелектуален труд е посегнал именитият й колега, и за пореден път утвърди себе си като най-сериозния наблюдател и анализатор на литературните процеси у нас в момента. Проследих експертната и безкомпромисна позиция на Съюза на преводачите в България, чийто горд – и все по-горд – член съм от неотдавна, и в реакцията му (на рецензенти, арбитри и лично на председателя) виждам защита на професионалните стандарти на преводача и стремеж за налагане на добрите практики, а не е ли точно това мисията на едно полезно и активно професионално обединение? А вестник „Култура“… Преди време ме поканиха да стана негов автор с обяснението, че средата там била много „щадяща“. Тогава не разбрах, но вече разбирам какво имаха предвид. Телевизии и медийни експерти не мога и не искам да коментирам. Знам обаче, че проф. дфн Мурдаров е активен ползвател на щедростта и благородната мисия на културни организации, фондации и преводачески колегиуми, чрез които немскоезичният свят подпомага запознаването със своята литература и нейното разпространение. Толкова по-зле за него! И тъй като не виждам нищо достойно нито в простъпката му, нито в реакцията му към нейното безспорно разобличаване, повече няма да купя и да прочета негов превод. Дано мнозина го направят.

И все още недоумявам – нямаше ли да ви бъде по-приятно и къде-къде по-удовлетворително, уважаеми проф. дфн Владко Мурдаров, да употребите мисълта и езиковите си умения за свой, автентичен превод на превъзходния Йозеф Рот?

 

Теодора Цанкова, председател на секция „Художествена литература и хуманитаристика към СПБ“

Смятам, че със становището си Съюзът на преводачите изпълнява присъщата си мисия да защитава правата на преводачите. Становището е основано на задълбоченото експертно мнение на д-р Гергана Фъркова, така че не може да става дума за импулсивна, пристрастна или недообмислена защита на колега. Авторският труд, включително този на преводачите, трябва да бъде уважаван не само по закон, а и – най-вече – в общественото съзнание. Уличаването на Владко Мурдаров в плагиатство е стъпка в това отношение. Използвам случая да благодаря на медиите, ангажирали се с темата, пръв сред които е „Литературен вестник“.

 

Недялка Чакалова, председател на Секция “Синхронен и консекутивен превод” на СПБ, член на УС

Целта на Съюза на преводачите в България не е била да “уличава” дотогава уважавания от нас проф. Мурдаров в каквото и да е, а да защити окрадената от него интелектуална собственост на наш уважаван член. И не СПБ го уличи самоцелно, а той се “самоуличи” с примерите, които сам е избрал в отговор на констатациите на проф. Ана Димова. Не е сериозно при толкова поразително приличащи си текстове в десетки страници проф. Мурдаров да ни занимава в национален ефир в предаване за култура с разликата в превода на една епитафия. Другото било просто и най-логично било да се преведе по еднакъв начин след 30 години.

 

Галина Меламед, дългогодишен преподавател в катедра Романистика във ФКНФ на СУ „Св. Климент Охридски“, преводач от френски език

Не съм специалист по немски език и напълно се доверявам на експертното мнение на проф. Ана Димова и д-р Гергана Фъркова-Ангелова. Прочетох написаното от господин Мурдаров във в. „Култура“, но не мога да приема, че един сериозен преводач не е знаел за други преводи на автора, когото превежда. Още повече, когато преводите са издадени. Като преподавател по чужд език и преводач мога да кажа, че веднага си личи, когато един превод е преписан.  Освен това аргументите му са доста съмнителни. Цитатите, които посочва, не са в негова полза. Един пример: Ана Димова е писала малката Света Тереза от Лизийо, а г-н Мурдаров малката светица Тереза от Лизийо – малката света Тереза е по-правилно, защото има и голямата Света Тереза Авилска. Подобен е и случаят със „светия пияница“, което според Мурдаров не се казвало на български. Обаче филмът на Ермано Олми от 1988 г. направен по повестта на Рот е преведен точно така. Освен това лошо впечатление прави, че първата му реакция е да нападне професор Димова за уж неправилно преведения израз, вместо да си признае грешката. Защо да не се казва светия пияница, след като се казва Светия престол, Светия отец и т.н. Струва ми се, че дори от неговите цитати се вижда плагиатството, а малките промени не винаги са обмислени, а са направени единствено за да се постигне уж някаква разлика в преводите.

Това е една срамна история и не би трябвало да се допуска подобна практика. За съжаление, от собствен опит знам, че ако се стигне до съд, делото ще се точи с години и резултат едва ли ще има.

 

Мария Ендрева, германист, доцент в катедра „Германистика и скандинавистика” на СУ „Св. Климент Охридски”

Казусът Владко Мурдаров поставя на преден план плагиатството, но в него присъства и друга проблематика. Интересно е да се види как е финансиран новият превод на Йозеф Рот, с какъв тираж е излязла книгата и какво е нейното разпространение и дали на преден план отново не е била бързата печалба чрез подвеждане на читателя в стойността на продукта, който се представя за нов, а всъщност е частично преиздание на стари преводи. Въпросът за моралната чистоплътност на преводача се поставя и тук за пореден път. В конкретния случай малко хора се учудиха от изнесените факти, защото моралният интегритет на Вл. Мурдаров отдавна е поставен под въпрос заради агентурното му минало, за което има и детайли.

Очевидната с просто око, но и доказана с експертно становище кражба на чужди текстове дълго остана без отговор от страна на преводача, а когато в крайна сметка беше принуден да се конфронтира с темата публично, му се зададоха услужливо формулирани въпроси, на които се получиха абсурдни за всеки специалист отговори. Упорството да казваш на черното бяло, когато то е очевидно за всички, и с това да неглижираш проблема, слагайки протоколен край на дискусията, е скандално и недостойно. Това нехайно неглижиране от страна и на Мурдаров, и на журналистите от БНТ е третият огромен проблем, който има дълбоки корени. Това поведение е приемливо и лесно извинимо у нас, тъй като в публичния дискурс всеки фигурира в един цвят, без полутонове или други цветове, на принципа на лошите и добрите. Опитните иначе журналисти, които интервюираха проф. Мурдаров просто нямаха мъжество да изискат ясно обяснение от него, което да не е споменатото протоколно измиване на ръцете и приключване на случая. Авторитетът на професора, симпатиите, които той поражда, поучавайки телевизионния зрител в правилата на българския език, обаятелното му красноречие и неговите безспорни заслуги като преводач от немски език и не на последно място личните им познанства изглежда са по-силни от недостойния акт на заимстване на чужд превод. Поразителна е неспособността, отделните проявления на една личност да се диференцират една от друга. Никой не отрича всички качества на Владко Мурдаров и няма да омаловажи неговите заслуги и неговия творчески потенциал, но нарушаването на етичните правила на една гилдия, особено когато това се случва с личност от публичния дискурс, не бива да остава неотбелязано и прикрито под шапката на всички останали негови заслуги, защото това дава един двоен морал, който первертира истината в лъжа и правдата в неправда.

Поне можем да сме радостни, че институционалната позиция от страна на Съюза на преводачите беше навременна и адекватна, експертно обоснована и нецеляща лична саморазправа със засегнатите лица. Органзираната специализирана дискусия за превода на диалектни текстове, повод за която беше изданието на приказките на Братя Грим и становището по случая Мурдаров – Димова, подкрепено със солиден експертен доклад, са светлина в тунела, че се действа принципно и професионално. Не може да не се отбележи, че Съюзът на преводачите в последните няколко години благодарение на персоналните смени в ръководството, с активната си публична комуникация и с навременните си интервенции в споменатите казуси успя да излезе от публичния си образ на закостеняла казионна организация от времето на социализма и да покаже, че може да изпълнява ролята на коректив.

 

Дария Карапеткова, доцент по теория и практика на превода в катедра „Романистика” на СУ „Св. Климент Охридски”, преводач от италиански език

Тъй като не съм германист, ще коментирам случая единствено въз основа на статиите на проф. Димова, проф. Мурдаров и д-р Фъркова.

Проф. Мурдаров пише: „Езикът на Йозеф Рот в никакъв случай не е сложен, изреченията му обикновено са кратки и е съвсем естествено големи части от разказа му да съвпадат при превеждане от различни хора”. Същевременно проф. Мурдаров изтъква сред примерите за РАЗЛИЧАВАЩИ се преводни версии цитати като следните: „Да – каза плахо той.” (Димова) срещу „Да – каза той плахо.” (Мурдаров); „Крачеше сред тях и един човек, …” (Димова) срещу „Сред тях крачеше и един човек, …” (Мурдаров); „…но с големи усилия успя да уреди оставането си.” (Димова) срещу „…но с големи усилия той успя да уреди оставането си.” (Мурдаров). Според неговите думи това НЕ бива да се определя чисто и просто като „незначителни редакторски корекции”.

На фона на това цитираните от проф. Димова съвпадения засягат значително по-сложно структурирани изречения. Те не само разколебават твърдението за прост авторов изказ в оригинала, но са и свързани в немалки абзаци, идентични в двете преводни версии.

Като изследовател съм се занимавала многократно със сравняването на преводни версии на един и същ текст, излизали в разстояние на много години. Подобен тип „различия” са ми познати от случаите на преиздаване на стари преводи, редактирани с цел козметична стилистична намеса или езиково осъвременяване.

Като преподавател съм наблюдавала многократно работата на различни студенти върху един и същ текст. Независимо дали прост или сложен, съвпадения от такъв мащаб не съм установявала, освен по една-единствена причина.

И малко встрани от въпроса: ако един преводач иска да увери публиката в спецификите на собствената си преводна версия, не започва илюстрирането на тази своя теза с пример, който подменя реално публикувания му текст, както сигнализира Г. Фъркова в коментара си под статията на проф. Мурдаров във в. „Култура”.

 

Юлиан Жилиев, литературен критик и преводач

От публикацията на Ана Димова в ЛВ (бр. 11 от 2017 г.) и от експертното становище на Гергана Фъркова, прието и огласено от Комисията по професионална етика към Съюза на преводачите, се вижда ясно, че Владко Мурдаров е преписал преведените от Ана Димова творби на Йозеф Рот, излезли през 1986 г. под общото заглавие „Гробницата на капуцините”. Също ясно се вижда от отговора на Владко Мурдаров, публикуван във в. „Култура” (бр. 25 от 2017 г.), че господин преводачът, вече обвинен в заимстване на преводите, отказва да признае какво е направил, вкопчвайки се като удавник за сламка в няколкото думи, които е променил за изданията на Й. Рот от 2015 г. Но пък точно след излизането им в интервю за  „въпреки. сom” е подхвърлил буквално следното: „Мислех си за голямата тема за авторското право, защото ето, един голям автор си позволява да се съобразява в детайли с нея. Една тема, по която за съжаление в моята родина като че ли никой не мисли или не желае да мисли.” Накратко: каквото повикало – такова се обадило. Остава все пак да се обясни странният навик на Владко Мурдаров да употребява израза „моята родина” в разговор със сънародници, и то баш когато е в тукашна медия. За слушащите го в пределите на България подобно езиково поведение е напълно неадекватно.