Пълна автентичност

бр. 22/2017

Разговор с режисьора Стефан Командарев за филма му „Посоки”

Новият ти филм „Посоки“ се ражда на задната седалка на такси. Как се случи?
Вдъхновението дойде не от едно, а от много пътувания. Такситата всъщност са като социална служба за тези, на които парите просто не им стигат – нагледахме се на хора от всякакви професии, които са принудени да правят това. Най-парадоксалното е, че има трима свещеници, които са таксиметрови шофьори – аз познавам единия от тях. Но има и всякакви други – учители, музиканти, учени. И това именно е интересното – таксиметровите шофьори са изключително вълнуващи образи, защото те всекидневно се сблъскват с реалния живот. Пък и самите те носят своите човешки истории.

Свикнали сме да гледаме на шофьорите на таксита с известна ирония и пренебрежение – като „специалисти“ във всичко: политика, икономика, спорт и т.н. Сякаш с „Посоки“ атакувате това отношение.
Не, не се стремим към такова обръщане и далеч не ги идеализираме. Дори героят на Герасим Георгиев-Геро е типична „копърка“. Факт е обаче, че аз винаги съм попадал на страшно интересни шофьори с образование и високи научни степени, които карат такси, за да могат да си плащат парното. Давам ти сходен пример – в момента се говори много за тази случка на морето, в която някакъв швед изритал камериерка. Пълен абсурд – това е пенсионирана жена на 65 години, отново с висше образование, която е принудена да работи нещо подобно, за да свърже двата края. А въпросният чужденец е някакъв общ работник от Швеция, който идва тук, захранва туристическия и хотелиерския бизнес и се държи по този зверски начин. И това е ужасно обръщане – интелигентни хора, борили се цял живот, са принудени от обстоятелствата да заемат такива длъжности и вместо да си гледат старините, получават такова отношение.

Кадър от филма „Посоки”.

Във филма има шест различни сюжетни нишки, които биват обединени в една. Предизвикателство ли бе да се режисира такъв сценарий?
По-скоро бих казал, че предизвикателството бе на ниво именно написването и изглаждането на самия текст. Заедно с другия сценарист Симеон Венциславов участвахме в голямата европейска програма за писане на сценарий и чрез нея получихме много полезни консултации. Не беше леко да обединим тези шест различни линии в един общ финал. Оттам насетне – чисто режисьорски – беше много по-лесно. Както е казал Милош Форман, 75 % от работата на режисьора се състои в това да избере правилните актьори. Моментът, в който след много дълъг кастинг събрах тези страхотни актьори, приятели, съмишленици, нещата започнаха да се случват естествено. Имахме дълъг процес на репетиции. Целият филм всъщност бе заснет първоначално на една малка камера – като чернова. Тук, в тази стая, на този компютър, има изцяло монтиран филм, заснет предварително, който е дълъг почти два часа. Гледахме, анализирахме, променяхме, пренаписвахме. Чак след това вече се заехме с истинското заснемане.

В този ред на мисли – „Посоки“ е заснет еднокадрово. Защо се спряхте на тази техника?
С оператора Веселин Христов си дадохме сметка, че трябва да измислим визуалния ключ на „Посоки“. Винаги е важно за един филм да има такъв ключ. Още на етап сценарий ни бе ясно, че се стремим към пълна автентичност и реализъм и “one shot” снимането дойде естествено. Виж, това вече беше голямо предизвикателство. В едно толкова малко пространство, каквото е колата, могат да бъдат само операторът и актьорите. Трудно се „крие“ осветление, камерата трябва постоянно да следи по петите героите, когато излизат от таксито. Самите актьори пък едновременно играеха и шофираха в градския трафик, което не бе никак лесно и за тях. В колата имаше само още едно свободно място и това беше багажникът, в който стоеше асистентът на фокуса. Аз и Ванката Андреев (звуковият режисьор на филма) бяхме в успоредно движещ се бус. Имахме чудесни дубли, които загубихме, просто защото в някоя от последните минути се случваше жестока засечка. При заснемането на една от сцените ключалката на багажника блокира и фокус асистентът не успя да излезе заедно с актьорите и оператора. Такива неща се случваха непрекъснато. А когато снимаш еднокадрово, монтажът не може да помогне – просто трябва да започнеш сцената отначало.

Да се пренесем към фестивала в Кан. „Посоки“ дебютира в една от най-интересните категории, каквато е именно „Особен поглед“. Доволен ли си как се представи филмът там?
Почувствах огромно щастие и пълна удовлетвореност от премиерата в Кан. Радвам се също, че успяхме да организираме нещата така, че да успеем да отидем цели 11 души от екипа ни. Много е хубаво, че бяхме там заедно и споделихме момента. И всеки споделя същото усещане – това бе несъмнено един от най-щастливите ми мигове. Реакциите на публиката бяха страхотни, а след прожекцията последваха много покани за фестивални участия. Ще бъдем в състезателната програма на Сараево, в официалната селекция на Торонто, вторият фестивал категория А, поканени сме и във Варшава, който пък е третият филмов фестивал категория А. Следват Талин, Рио де Жанейро, Гент, Хайфа. Очертава се „Посоки“ да тръгне по кината в много държави – Германия, Австрия, Испания, Франция, Полша, Турция, Гърция, Китай и т.н. У нас това ще стане през есента.

Филмите ти винаги са били отличавани по някакъв начин от световната кинообщност. Бил си в краткия списък на номинациите за „Оскар“ за чуждоезичен филм, а сега имаше и много специално участие в Кан. Какво въздействие оказва това – върху теб и живота на един филм?
Знаеш ли, всичко това е много важно за един филм, но истинската награда за мен е тази там (посочва жълта картонена статуетка с цифрата 1). Това го получих от моите две деца, когато ме посрещнаха на летището след Кан. Това за мен е по-важно от всяка номинация и участие. Началната мотивация за създаването на този филм са именно те. С „Посоки“ искам да повдигна въпроси и да обърна внимание върху жестоките абсурди, които се случват тук. Да провокирам промяна. Искам бъдещето на децата ми да не е като това настояще.

 

Това е една особеност на твоя кинопочерк – че независимо от тежестта на житейската ситуация на героите ти, във „въздуха“ винаги витае силна атмосфера на доброта, на надежда, на усещане, че в края на краищата всичко ще си дойде на мястото. Така ли е и в „Посоки“?
Трудно ми е да говоря за собствения си филм от тази гледна точка. Несъмнено се стремях към това. Самият му финал бе замислен като оптимистичен, светъл и чист. Той е и почит към един от любимите ми български режисьори Людмил Кирков и последния му филм – „Петък вечер“. Радвам се, че към този момент критиката разпознава и отбелязва това, за което ти говориш – да, филмът е мрачноват, но с особения си хумор и настроение, задава усещане за надежда, за утрешен ден. Защото какъв е смисълът да направим кино, ако не покажем светлина на финала?

 

Като режисьор имаш един почти антропологически подход – не създаваш фикция от фикция, а художествен разказ, стъпил на твърд материал от действителността. Изначална вътрешна подбуда ли е това, или имаше момент, в който си каза, че искаш да правиш такъв тип кино?
Получава се естествено. Заснел съм много документални филми, и искам не искам, това ми влияе. Но за мен това е положително влияние. Типът кино, който харесвам и в който навлизам все по-дълбоко, е именно това, което е вдъхновено от реалността. За да пресъздадеш тази реалност на екрана, трябва да бъдеш максимално автентичен. Затова и се консултирахме с истински таксиметрови шофьори, които ни помогнаха с това да обиграем по-добре езика, жестовете, реакциите. Благодарни сме и на криминалния психолог Тодор Тодоров, който присъстваше на заснемането на ключови епизоди от филма и ни даде изключително ценни напътствия.
А кое ти носи по-голямо удоволствие и като режисьор, и като зрител – документалното или игралното кино?
Винаги съм казвал, че това е просто различен кеф. За документалното кино е важно да умееш да улавяш мига и емоцията, да обърнеш камерата в правилната посока и в правилния момент, като едновременно с това накараш хората да забравят за нея. Магията в игралното кино е в това да видиш как една идея оживява. Много е готино самото усещане – една хартия с текст се превръща в нещо голямо, което има собствен живот.

 

А когато имаш визията как дадена идея трябва да оживее, държиш ли тя да остане в границите на това, което си си представял, или обичаш да оставяш актьорите да те изненадват с решения?
Често говорим за това със студентите. Когато като режисьор аз съм си „написал домашното“, тоест репетирал съм, направил съм подробен сториборд, минал съм пробното заснемане, се чувствам сигурен и именно тогава съм склонен да импровизирам. Това е така, защото имам основа, към която винаги мога да се върна, ако усетя, че нещата излизат извън контрол. А когато един режисьор е неподготвен, той губи увереност – става ригиден, заема защитна позиция и не е отворен към импровизации. Смея да кажа, че докато снимахме „Посоки“, атмосферата беше именно такава – предразполагаща и вдъхновена, дотолкова, че когато завършихме филма, всички бяха тъжни, че целият този процес приключва. И това усещане е важно – когато имаш хора около теб, които не са просто екип, а са твои съмишленици и сте на сходна вълна, вие постоянно си влияете творчески. И това е важно за филма.

 

Имаш интересна история – от лекар с обещаващо бъдеще в професията ставаш режисьор. Смяташ ли, че медицинското призвание е останало у теб и в работата ти като режисьор? Стремиш ли се да лекуваш с филмите си?
Не знам дали лекувам, но се старая да помагам. Опитвам се да си върша работата по такъв начин, че да бъда максимално полезен за обществото и да допринасям за неговата промяна както мога. Стремя се да съм максимално честен, коректен и почтен. Аз не бих могъл да се занимавам с нещо друго и искам това, което правя, да бъде искрено и въздействащо за другите. Това е и големият проблем днес – масово се нехае за общността и нейното споделено добро, егоизмът стои преди всичко останало. Сещаш се, като хората, които поддържат дома си чист и спретнат, но си изхвърлят боклука през прозореца. Живеем заедно в една държава и трябва да се стремим да изправим нейните кривици, както се казва. Аз се опитвам да помагам за това с филмите, които правя.

 

Има ли филм или режисьор, към когото винаги се връщаш като към „светъл пример“ и който ти е повлиял най-силно?
Не е един, много са тези, които са ми повлияли силно. От българското кино, както казах, винаги съм се вдъхновявал от Людмил Кирков. В един по-ранен етап бях повлиян много от Жако ван Дормел. Днес ми въздействат филмите, които правят братя Дарден и Кен Лоуч – социалното, да го наречем, кино, обърнато към реалния живот.

 

Какви са посоките сега – за теб и за филма?
Фестивалите, участията и разпространението извън България са ясни и задвижени. Но за мен е по-важно този филм да има добра видимост тук. Винаги много съм се дразнил на това, че качествени, читави български филми с добър бюджет се популяризират на ниво плакати във формат А3, закачени по дърветата. Киното се създава, за да достигне до хората и не трябва да се пренебрегва добрата му разгласа. Как очакваме да променим нещо или да накараме някого да се замисли, ако не достигнем до него?

Въпросите зададе ХРИСТИАН ЙОВЧЕВ

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s