Момчил Николов: Писането е като пътуване в непознати територии

Името на Момчил Николов се нарежда сред онези писатели, които увличат и предизвикват интереса на читателя чрез финото премесване на фантастично и реално, той се движи по самия ръб на очакването и възможното. Текстовете му очертават човешките страхове и несъзнавани желания, които се интроецират в човешкото съзнание и конструират едно ново, непознато пространство, един таен и въображаем свят.
През 2016 г. излезе и най-новата книга на Момчил Николов, озаглавена „Последната територия“, която бе оценена от критиката като достигане до „нова територия за българския роман” (Миглена Николчина), „заслужаващ да излезе извън границите на България” (Ангел Игов). Романът получи и голямата на награда за роман на годината на дарителски фонд „13 века България“.
В този разговор с Момчил Николов говорим за началото на пътя в литературата, за връзката между писането и сънуването, за непознатите територии в човешкото съзнание, въобще за нещата, които все още дори не подозираме, че съществуват.

В началото на нашия разговор ми се иска да започнем съвсем в началото на пътя ви на разказвач. Струва ми се, че разликата е много видима както в жанрово отношение (тук визирам разказите във „Фрагменти от стая“ и „Лудата Дорис“), така и в сюжетен план. Какво се е променило от тогава до „Последната територия“?
Разказите от тези книги са писани преди двайсет години, съвсем кратки са и всъщност са единствените разкази, които някога съм писал. В тях като че ли водещото беше да са колкото се може по-странни – в един от тези разкази например се появява жена без лице, в друг банда скейтбордисти, заключени в средновековен замък, които търсят таен проход към Париж, в трети едно момиче мечтае да си направи компот от очите на лекуващия я психиатър. В общи линии – забавлявах се, без да имам кой знае какво понятие от сюжет, жанр, драматургия и правила за писане. Разликита между тези разкази и това, което пиша сега, е точно 20 години – време, в което съм живял, в което съм работил и съм понаучил, най-вече от собствен опит, това-онова за писането. Иначе не мисля, че темите, които ме вълнуват, са по-различни от тогава: животът, смъртта, човекът, неговите очаквания, неговите заблуди, истини, зависимости, състояния. Търсенето на смисъл, пътят и възможните отклонения, разочарованията и разбира се, онези внезапни и кратки проблясъци на щастие, които ги има във всеки един живот.

Знам, че сте учили медицина, как тези познания и опит ви помагат за изграждането на вашите фикционални персонажи?
Медицинското образование е едно от най-сериозните, които човек може да получи. Полагаш много усилия и се сдобиваш с едно огромно и тайно познание за човека. Виждаш, в буквален смисъл, как е устроен – сложна конструкция от кости, сухожилия, мускули, нерви, органи, тъкани, която лежи на дисекционната маса. Шокиран си. Разбираш как функционира всичко, в пълен синхрон и взаимодействие, като съвършена, недостижима от каквато и да е съвременна, че и бъдеща технология машина – от най-малката клетка до организма като цяло. Възхитен си. Научаваш, че машината, за съжаление, често се поврежда – дефекти, отклонения, болести, които рано или късно се появяват. Страхуваш се. Учиш се да отстраняваш повредите, учиш се да лекуваш. Учиш се да разбираш и приемаш смъртта – като неизбежен биологичен факт. Учиш се да мислиш. Да задаваш въпроси и да търсиш отговори. Предполагам, заради всичко това има и много писатели, които са завършили медицина – любопитството към човека, към неговата същност, към неговото съвършенство и несъвършенство – във всеки един смисъл.

Връщам се отново към „Последната територия“. Разкажете повече за нейното случване – как дойде идеята и колко време отне цялостната й реализация?
Написах първите трийсет-четирийсет страници от книгата преди повече от десет години. Тогава бях силно ентусиазиран от идеята да разкажа историята на човек, който се събужда в непознат град, с чанта, пълна със странни предмети, не помни нищо от живота си и дори не познава собственото си лице. В хода на романа той, под формата на проблясъци, трябваше да си спомня определени фрагменти от миналото, изясняващи историята. С други думи – имах представа за структурата на романа, но не и за самата история, която трябваше да разкажа. Защо този човек е стигнал точно до Барселона? Как? От какво бяга? Защо носи в чантата си картина на Баския и плик със снимки? Кой всъщност е той? Не можех да дам достатътчно достоверни отговори на тези въпроси и затова оставих книгата да отлежава в главата ми. Знаех, че когато му дойде времето, отговорите ще се появят – уж случайно, но всъщност – в резултат на продължителна подсъзнателна работа. И да, те се появиха точно когато трябваше. Исках всичко да звучи реалистично, а не приказно, и затова се наложи да прочета доста литература. Проучвания в областта на психиатрията, аналитичната психология и неврологията. Биографии на исторически личности като Юнг, Оруел, Баския. Всевъзможни книги, статии, изследвания, свързани със сънищата и сънуването. Нелегални анархистични сайтове и форуми – повечето от които на каталунски, език, който изобщо не владея. Четях, пишех, редактирах. И така – няколко години, докато книгата доби сегашния обем и вид.

Сещам се за един много важен цитат от книгата – „Бъдете господари на живота си“. Смятате ли, че в днешния механизиран и динамичен свят, подчинен на промените и зависимостите, е възможно да запазим изцяло своя последната територия в себе си?
Всеки ум може да бъде завладян, а желаещи да го направят не липсват. Никога не са липсвали, но начините, по които това се случва в съвременния високотехнологичен свят, стават все по-мощни. Все по-мащабни. Все по-научни. Все по-агресивни. Инструментите на рекламата са по-ефективни дори от инструментите на църквата, която, ако мога така да се изразя, днес отстъпва пазарен дял в битката за човешкия ум. Желанието да притежаваш тук и сега е по-вдъхновяващо от вярата, издигнатият в култ стремеж към лично щастие е новата религия. Питали са ме хора, които са прочели „Последната територия“: дали наистина някой ден ще могат да влизат в сънищата ни и да правят тези неща, за които пиша в книгата. А аз обикновено отговарям: мислите ли, че ако могат, не биха го направили? Така че пазете това, което е в черепно-мозъчните ви кутии. Защото то е вашата последна територия, на която можете да бъдете господари. Засега.

Наскоро препрочетох „Машини за любов“ и ми се стори, че могат да се намерят доста допирни характеристики между Курт и Маноло от последната ви книга. В тази връзка се чудех дали има някакво съзнателно надграждане или цялостно сюжетно отношение от трилогията „Кръглата риба“ до „Последната територия“?
Според мен Маноло и Курт са доста различни: Курт е обсебен от изкуството, Маноло – от науката. Единият се самоизгражда, другият се саморазрушава, единият се отдава на лудостта, другият се опитва да я лекува. Това, по което си приличат може би е, че и двамата откриват причудливите си вътрешни светове, изкушават се, и в крайна сметка – заживяват в тях с всички последици от това. Колкото за надграждането – вероятно е нормално, споменах вече, че големите теми, които ме интересуват, не са се променили от времето, когато пишех къси разкази. Различен е само преводът на това, което е в главата ми върху белия лист; и да, надявам се, че преводачът – макар и несъвършен – става все по-добър след всеки опит.

В тази връзка се сещам за един момент в „Машини за любов“, където героят казва, че изкуството е симулация на живота, която ни помага да се срещнем със самите себе си. Дали според вас и чрез литературата можем да достигнем до тази среща? Вие срещнахте ли себе си чрез писането? Книгите променят ли ви?
Аз не разглеждам литературата точно като изкуство. Може и да греша, но тя е много по-различна от музиката, да речем. Или от рисуването. Там талантът е водещ. Същото е и при поезията. С прозата е различно. Писателят просто разказва истории, и това доколко добре ги е разказал зависи най-вече от опита му, от постоянството, от упоритостта му да редактира текста, докато се получи така както трябва. Но пък от друга страна, писането със сигурност ми дава възможност да разбера за себе си неща, които иначе не бих разбрал. Защото писането преди всичко е мислене, и то постоянно, а мисленето е в основата на откритията. Понякога тези открития са развеселяващи, друг път плашещи, трети – много изненадващи. Писането е като пътуване в непознати територии – искаш да видиш повече, но в един момент те хваща страх, че може да се загубиш, така че никой да не те намери. И все пак – продължаваш. Защото е интересно. И защото любопитството побеждава страха.

Какво Ви очаква след „Последната територия“?
Съвсем нова територия, предполагам. Имам няколко идеи, които са ми интересни, но все още не знам – или си мисля, че не знам – как точно да ги свържа и разкажа, така че от тях да излезе роман какъвто искам. В това отношение никога не насилвам нещата – знам, че дори и да не пиша физически, на компютъра, в главата ми една малка и неуморна бригада се труди и измисля историята на несъзнателно ниво. Когато напреднат достатъчно, съм сигурен, че ще получа необходимия знак и желание да пиша.

На кой фикционален персонаж бихте се оприличили?
О, персонажите в моите книги са далеч по-забавни и интересни от мен във всяко едно отношение. Харесвам ги всички.

Коя е революцията, на която симпатизирате?
Не знам какво да ви отговоря. Днес има много претенции за революции, много събития, които привидно изглеждат като революции, и почти никакви истински революции – в смисъла на понятието. Вероятно не са налице необходимите условия за революция. Няма го истинското желание, няма я истинската идея. Или по-скоро – те са заменени от симулакруми. Ето например навсякъде в западния свят открай време съществуват граждански движения, които традиционно критикуват консуматорското общество без ясна представа с какво точно и как би могло да бъде заменено то. Тези граждански движения не добиват широка популярност, защото всъщност, парадоксално предвид претенциите им, са противоестествени – масово отделните индивиди на човешката популация, достигнала до определено ниво на жизнения си стандарт, не са склонни доброволно да намалят консумацията си въпреки отличната си информираност относно предстоящото скорошно изчерпване на наличните ресурси; напротив – това, че дъното на чашата вече се вижда, ги кара да пият с още по-голяма жажда. Въпреки това крахът на консуматурското общество вероятно ще настъпи, но нещата ще се случат по естествен път. Не с революция, а с еволюция.

За „Последна територия“ сънят, сънищата и халюцинаторните пространства са централни. Има едно хубаво изречение от „Мемоарите на Адриан“ на Юрсенар относно сънуването: „Това, което ни успокоява след съня, е, че човек излиза от него, при това непроменен, защото някаква странна забрава ни пречи да вземем със себе си точния спомен за сънищата си“. Какво означава за вас сънуването и какво взимате от него?
Това изречение звучи красиво и умно, но не е вярно. Човек със сигурност излиза променен след сънищата си. Даже и след такива, които не помни – това, че не ги помни, изобщо не означава, че са изчезнали от него. Следи, макар и невидими, винаги има. Помислете – не сте ли се чувствали по-особено през деня след сън, от който не помните нищо? Понякога нервни, друг път потиснати, трети – радостни и леки. Това, разбира се, е съвсем елементарен пример, но има и друг вид сънища, които се случват сравнително рядко в живота на човек: те са ярки, помнят се с най-малките подробности и често дават отговори, които съзнанието ни дълго време е криело и не е допускало в себе си; големи сънища, които се случва да ни променят, да ни дадат насока. Практически всички народи и племена навремето са възприемали съня като пътешествие на някаква част от човека в реални, но недостъпни наяве пространства. Такива възгледи могат да се открият както при древните китайци, индуси, египтяни и гърци, така и при някои примитивни народи днес. Египтяните, а по-късно и гърците са строили специални храмове за инкубиране на сънища. Търсещите са посещавали храма, извършвали са ритуал за подготовка и са оставали да пренощуват колкото е било необходимо, за да получат съновидението. Те разбирали, че чрез сънищата са можели да стигнат до места и знания, намиращи се извън този свят, както в света на мъртвите, така и в света на живите. И днес сънят е един от най-удивителните феномени, обясняван несигурно с десетки теории. В общи линии на науката й е много по-ясно как сънуваме, отколкото защо сънуваме. Бих могъл да говоря много за съня, и го правя в „Последната територия“. Така че ако някой се интересува повече, би могъл да прочете книгата.

Разговора води ДЕСИСЛАВА УЗУНОВА

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s