Пред езиковото разточителство предпочитам лаконичната експресивност (Разговор със Силвия Вагенщайн)

 

бр. 16/2017

Подбирате много внимателно авторите и заглавията, които превеждате. Какво трябва да има в един автор, за да го изберете?  
На първо място, книгата трябва да ми харесва и да пожелая да я видя на български. Но това не е достатъчно. Трябва да съм сигурна, че мога да постигна нещо, което в моите представида е максимално адекватно на оригинала. Освен това искам да виждам смисъл в представянето на творбата на български език. Важно е едно преводно произведение да има потенциала да се впише в българската културна традиция и да я обогати. Допадат ми автори, които отдават значение на стила. Чисто сюжетни книги не ме влекат. Пред езиковото разточителство предпочитам лаконичната експресивност. Между Балзак и Флобер ще избера Флобер.

Съществува ли дилемата класика или съвременност? Имате опит с автори и от миналото като Балзак, Стендал, Флобер, и с някои от най-експериментиращите в последните десетилетия на миналия век писатели като Маргьорит Дюрас или Мишел Бютор например.
Интересува ме по принцип работата с езика. Преводачът е интерпретатор, трябва да може да се превъплъщава. При класическите автори предизвикателството е да се активират съществуващите в езика ни пластове, създадени от първомайсторите. Литературният български при всички случаи е основата, върху която да се надгражда в една или друга посока, но много дозирано, за да не зазвучи един френски автор от XIX век като български автор от следосвобожденска България. Езиковото ни богатство е добре да е в обращение, но прекаленото оцветяване на речта е толкова нежелано, колкото и неутрализирането й. А смесването на регистрите може да доведе до смехотворни резултати и до ефекта на кръпката. Както и неумелото преводаческо словотворчество. Според моето виждане писателите творят езика, а преводачите са длъжни да го съхранят, като вървят на крачка след тях, а не пред тях. Съвременните автори, които споменавате, продължиха дори по-успешно експериментите с езика на френския „нов роман“ и това ми допада. Предизвикателството при тях е да звучат достатъчно отчуждаващо спрямо българската норма, но не и неразпознаваемо за езиковите ни навици. Една Дюрас например, за да избяга от литературните клишета, но и от литературния език изобщо, разпъва френския  на кръст до степен, че на моменти звучи като чужд език на самите французи.

Известна сте с подчертания си вкус към поезията. Какво е различното в превода при нея?
Веднага правя уговорката, че не се смятам за преводач на поезия и гледам на опитите си като на инцидентни набези в това поле. Поетическият превод изисква специални умения. А на въпроса Ви конкретно – различното при превода на поезия е в степента на творческа свобода при боравене с текста. Съответно и удовлетворението е по-голямо. Според някои по-крайни схващания поезия може да се превежда само от поети. Други смятат, че буквалният пренос е за предпочитане, а другото е паразитиране върху трупа на автора. При всички случаи е нереалистично да се смята, че е възможно да се постигне адекватно звучене, като се преведат всички думи от оригинала и се пренаредят по определен начин с оглед на метриката. В прозата също няма пълно покритие между лексиката в оригинала и в преводната творба. Дори преводът на документи  не е просто пренос на информация. Какво остава за превода на поезия. Художествената проза също има свой ритъм и също прибягва до стилистични фигури, по-познати от поезията. Ако преводачът няма сетива за ритъма на прозата, читателят усеща това като грапавост, като необработеност на стила.

Кога оценявате един превод като добър?
Ако ме питате като читател, чета книги, преведени от преводачи, на които вярвам, не изобщо книги в превод. Ако нещо ме подразни в самото начало, изоставям книгата. Да преодолявам езикови несръчности в течение на 300 страници, нямам време за това, а и защо да го правя? Когато един превод е добър, не се замисляш много-много, започнеш ли да се питаш какво му е, значи нещо не е наред. Добрият превод се чете леко, без усилие, изключвам интелектуалното, което дава право на някои да го наричат „гладък“, но това е различно. Не е ли езикът прозрачната обвивка на мисълта? Ако си послужим с езика на математиката, оригинал и превод трябва да са в равновесие, или с езика на математиката – изравнени величини, смислово и естетически. Хем верни, хем красиви. Теоретично това е идеалът за подражание. Но може би Умберто Еко е по-близо до истината, като озаглавява книгата си за превода „Да кажеш почти същото“. Каквото и да казваме ние, читателят има последната дума и обикновено е прав.

Притежавате богат опит и като редактор. Какво може и какво не може да си позволи редакторът?
Имам богат опит като редактор, но той е по-скоро в миналото. Сега избирам какво да редактирам, тъй като нямам достатъчно време. Понякога ме избират и ми е приятно, тъй като обикновено добри преводачи държат да имат редактор. Не е нищо ново, ако кажа, че лошият превод с редакция може да стане само по-малко лош. А добрият с редакция евентуално ще стане по-добър. Редакторската намеса може да отстрани дребни пропуски, но не и да промени нещо по същество.  Слава богу отдавна не съм „спасявала“ лоши преводи. В издателството се стараем, доколкото е възможно, да ги избягваме. Понякога редакцията на такъв превод отнема повече време, отколкото самият превод. Странно е, че не само добрият, но и лошият преводач има авторски права, а редакторът – не, издателството – също не, според българското законодателство. Да се чуди човек какво авторство има в един нескопосан превод. Обикновено добрите преводачи настояват да им се правят редакторски поправки, а другите отказват с необоримия аргумент: „Авторът така го е казал“. Иди доказвай, че го е казал другояче. Най-важното условие за успеха на начинанието е доброто разбирателство  между преводач и редактор. Ако не мислят в една посока, се стига до колизии, от което всички са нещастни. Редакторът няма право да променя концепцията на преводача без неговото съгласие, сиреч да сменя ключа. От практиката сме се убедили, че най-добре работещата формула са тандемите преводач – редактор.

От години съчетавате няколко роли, затова не мога да не се обърна и към издателя във Ваше лице. Има ли книги, които Ви се превеждат, но за които знаете, че няма да имат публика?
Не ми е ясно какво означава „няма публика“. Ако една книга няма публика, то няма и смисъл да се издава. Да се върви срещу пазарната логика е нездравословно. Все пак имаме и такъв случай – образцов поток на съзнанието от американска авторка, една от онези книги, които ти създават чувство за малоценност и която може би има място в контекста на американската литература, но не и на българската. Платихме си за малодушието да откажем на приятел. Ако пък говорите за търговски успех, не помня да сме се отказвали от книга, която истински ни е харесала, само защото вещае слаби продажби. И без това по-малко от 1/5 от книгите издържат останалата продукция. Лошото е, че сред агентите ни тръгна славата на издателство, което умее да „прокарва“ „непродаваеми“ неща и по този случай агентите ни засипват с предложения. Добрата новина е, че под този етикет понякога се крият издателски находки. А истината е, че няма непродаваеми книги, има непродаваеми тиражи.

Позволявате си обаче да издавате и некасови неща. Къде е границата на компромиса?
Това деление е доста условно. Касовото често се оказва некасово и обратното. Много фактори са от значение, но успехът на едно по-трудно произведение зависи най-вече от това как е поднесено и дали е правилно адресирано – става дума за прословутия таргет. Читателският барометър на тази по-взискателна публика е много чувствителен, за да знае кога се предлага нещо с висока принадена стойност и кога ерзац в лъскава опаковка. Не че набедени бестселъри често не носят загуби на издателите си. Убедили сме се, че масовата литература е много по-рискова. Разбира се, има и издателски феномени с програмиран пазарен успех, но авторските права при този род книги са много високи и не може да се прогнозира дали ще излязат на печалба, или на загуба. За щастие, има и някои сигурни ориентири, тъй като пазарните ниши и публиките все повече се обособяват и теренът горе-долу е разпределен. Най-малко рискуваш, когато си стоиш в нишичката и много-много не си подаваш носа навън. Пресечната точка на всички предпочитания са масовите жанрове, те са и най-рискови. Не си спомням в биографията ни друго толкова успешно заглавие като „Мълчанието на агнетата“ от Томас Харис. Но това няма да се повтори. Глупаво е да се пилеят усилия в гонене на химерен пазарен успех. Масовата литература невинаги е касова, а немасовата понякога ни изненадва приятно. Като голямо издателство не можем да си позволим да пренебрегваме популярните жанрове. Предразсъдъците в книгоиздаването са вредни. Има такава публика и ние сме дъжни да й дадем най-доброто. Без компромиси не може, но читателския вкус трябва да се формира целенасочено. Не може продажбите да са единственият критерий в дейността на уважаващото себе си издателство. Впрочем това важи и за книготърговците. Жалко е, когато книжарски вериги излагат с предимство книги, които се продават и сами, а други, които трябва да бъдат препоръчани, не се виждат с просто око.

С годините „Колибри“ успя да се наложи като най-авторитетното издателство. Каква е процедурата, за да стане едно заглавие част от издателския ви план?
Ако сме успели да си извоюваме запазено място в контекста на българската култура, това ще е голямо завоевание. Никой не забелязва издателя, той работи в конспирация и доскоро не беше прието дори да се споменава в телевизионните предавания. Държавата е много задължена на издателите и на книжарите за това, че са се нагърбили с културни функции, които не са им изключително присъщи. Бизнесът има нужда от по-съществена държавна подкрепа. Законът за книгата отдавна вече втаса и превтаса, но не се прие. Конкретно на въпроса Ви: четем това, което ни предлагат чуждите издателства, литературните агенти, преводачите, онова, което сами подбираме от литературите, които следим. Имаме също сътрудници писатели, журналисти, литературни критици, които охотно ни захранват с предложения за преводни заглавия. Идеи не липсват, точно обратното. Още повече че през последните години отворихме врати пред българските автори и оттогава компютрите прегряха. Българинът не обича часовете по литература, но обича да излива душата си на белия лист. Извън пишещото опълчение към нас се обръщат и дебютиращи млади таланти, и вече утвърдени писатели. На издателски съвет определяме заглавията, които да залегнат в издателския план и ги разпределяме по поредици с конкретни дати. За да бъде издадена една книга, следва да отговаря на определени художествени критерии, както и на издателския ни профил. Особено внимаваме с прочути произведения, останали недостъпни в превод. Като се замисли човек, това едва ли е случайно. Има много примери на „неусвоени“ класически или заслужаващи внимание съвременни творби, които съществуват като факт, но са се разминали с културната си мисия. Ако един мащабен издателски проект по някаква причина претърпи катастрофа, вредите ще са за години напред.

По-скоро лесно или по-скоро трудно се работи в семейно издателство?
Строго погледнато, „Колибри” не е семейно издателство. Семейството е в мнозинство наистина, но си имаме и съдружничка. И в добавка към семейството трийсетина служители, повечето млади и перспективни, подбрани от най-младия член на семейството. Надеждите ни са в младата смяна. В интерес на истината доверието ни се оправдава и ние сме не само рекламирани, но и информатизирани и дори всеки момент ще въведем редактори роботи, а ние ще си пием с тях кафето. Шегата настрана, иска ми се да мисля, че „Колибри” е обединение на съмишленици и в някакъв смисъл дори кауза. Смятам освен това, че книгоиздаването е екипна работа. В „Колибри” и за „Колибри” работят утвърдени автори, редактори, преводачи, художници, пиари и какви ли не още нови, труднопроизносими професии. Продължаваме да привличаме хора можещи и с идеи, тъй като издателството са хората, а не материалните придобивки. Усилията ни в последна сметка са насочени към това да създадем работеща структура, която да оцелее. Великолепни издателства от близкото минало имаха историческия малшанс да прекратят дейността си не по своя вина. Но те вдигнаха много високо летвата и не съм сигурна, че сме ги достигнали (да не говорим за тиражите). Преди тях други следосвобожденски първопроходници ги сполетя същата съдба. Явно драмата на българската култура е липсата на приемственост и разпиляване на натрупванията. Двайсет и шест години след промените книгоиздаването ни е отново в подем и има добри шансове. Дано междувременно нещо не ни препъне.

Достатъчно променена ли е културната среда днес в България? Можем ли да кажем, че професионализмът в издателския бранш все пак победи?
В сравнение със златните години на българското книгоиздване има от какво да се поучим. Все още няма издателство, което да съперничи, да речем, на просъществувалото около четири десетилетия държавно издателство „Народна култура“. В сравнение с годините непосредствено след промените съсловието все повече се професионализира. Но и тогава, и сега на книгоиздаването се гледа като на сравнително лесен начин да спечелиш пари с малки вложения. Така че непрестанно има нови попълнения издатели, които изгряват като метеори и впоследствие сами се отказват, прозрели, че издателят е толкова успешен, колкото успешна е последната му книга. Колко души си спомнят днес за гиганти от първите години на прехода като „Тренев и Тренев“? Други обаче са прозрели, че в този специфичен бизнес, който разчита в голяма степен на професионализма и етиката, вълшебната думичка „марка“ е може би ключът към успеха. Двайсет и шест години по-късно на книжния пазар у нас има, макар и неголям брой, работещи марки, със свой облик и своя публика. Техните екипи се състоят от професионалисти, те работят по правилата и читателите го знаят. Интересно е, че напоследък четящата аудитория става все по-взискателна и все повече хора се интересуват от кулисите на книгоиздаването, та дори и от проблемите на превода, а това е добър знак. Все повече се шуми около четенето и да се чете става едва ли не модерно. В областта на художественото оформление и на полиграфията се извърши нещо като тиха революция. Може да се говори дори за българска школа, свързана с навлизането на млада смяна отлично подготвени художници. Недотам радостното е, че в надпреварата за читателското внимание изгубихме мярката дотам, че от време на време дори изпитваме носталгия по скромните, но стилни и изработени по правилата на полиграфията издания от недалечното минало. В България отколе има солидна преводаческа школа, но днес, поради нуждите на глобализацията, армията преводачи толкова се разрасна, че университетите вече не насмогват и прииждат хора от други професии, които също искат да изпитат мъките на творчеството. Срещу дузината наложени преводачески имена, които сме запомнили от миналото, днес те са стотици. Ролята на издателите е да отсеят зърното от плявата. Промъкват се все още преводачески недоносчета, които могат да те откажат от четенето изобщо. По отношение на подбора на заглавия се следват модите и моделите в световното книгоиздване. Което не дава повод за гордост, тъй като и в планетарен мащаб се налагат красиво опаковани маркетингови продукти, а не литературни събития. Налагат го издателите мастодонти и с това положение се съобразяват всички, дори журитата на престижни международни награди. В съответствие с високите скорости, на които живеем, се търси четивното, лесносмилаемото, остросюжетното. Бизнесът е, така да се каже, превзет отвътре. Понякога този стереотип се разчупва и се пръкват свежи дръндьоподобни четива, които превземат пазара, последвани от безброй клонинги. Като цяло българското книгоиздаване е в добро здраве, развива се динамично и в съкратени срокове – за кой ли път?

Над какво работите в момента?
За съжаление, изпитвам известно неудовлетворение, че това, което ми доставя удоволствие, отдавна не е на първо място сред заниманията ми. Мечтата, която ни движеше в началото, да издаваме собствените си преводи, се оказа химера. И досега в тесен кръг си мечтаем да си основем малко бутиково издателство, а „Колибри“ да оставим на самотек. Имаме готови книги за години напред. И без това никой от подмладения ни състав няма да забележи отсъствието ни. Иначе до броени дни завършвам превода на „Недоразумение в Москва“ от Симон дьо Бовоар, ако не се случи някой катаклизъм. Романът е замислен като част от трилогията „Сломената жена“ и публикуван посмъртно Предвижда се да излезе в елегантно оформление, с твърди корици в поредицата Избрано от класиката, предназначена за любители. Там предстоят още „Собствена стая“ на Вирджиния Улф, томче с повести на Пушкин и други приятни неща. Имам и по-амбициозни планове за себе си, но по-нататък, ако е рекъл Господ.

Разговора води АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s