В живота са важни етиката и свободата (Разговор с Войчех Галонзка)

бр. 15/2017

Д-р Войчех Галонзка в работния си кабинет, където е превел „Под игото”. Воловице край Краков, 28 април 2016 г. Сн. Антония Велкова-Гайдаржиева

Кой е най-ценният възглед за живота, който бихте могли да споделите в навечерието на 70-годишния си юбилей?
– Животът е толкова обширна тема и е толкова разнороден, че ми е трудно да побера в няколко думи своите мисли. А те впрочем не са откривателски, защото е много трудно да бъдеш оригинален по тази тема, съзнавайки, че размисълът за живота трае Бог знае колко дълго. Затова и моят размисъл е само сборен резултат от свой, личен опит и е предназначен за лична употреба. В сферата на човешкото поведение споделям убеждението, че в живота са важни етиката и свободата, както в личен, така и в обществен план. Разбира се, давам си сметка, че те си противоречат, понякога дори взаимно се изключват или по-скоро се изключват. Затова е нужен компромис между тях, който не е някаква установена норма. Винаги е функция на външните условия и на степента, в която се прилагат вътрешно, а най-важното е в полезрението да остава другият човек, неговата независимост и интегралност. Свободата е нашата движеща сила, включително биологична, етиката е спирачен механизъм. Както винаги, по-лесно е да кажеш това, отколкото да го приложиш на практика, но такава би била моята директива, ако трябва още веднъж да преживея моите 70 години.
Ако трябва да отнеса този размисъл към други сфери на живота, то бих казал, че важни са работата, разговорът със света, радостта от живота във всички нейни проявления, близостта с природата, събирането край трапезата в онзи най-широк, бих казал, вазовски смисъл.

Какво според Вас може да научи полската литература от българската?
– Не съм убеден, че между литературите протича някакъв особен дидактичен процес, даже и при наличие на много лични контакти между творците. Всяка литература е автономна и отдадена на себе си, главният диалог се води на собствената й територия, както диахронно, така и синхронно. Сигурно затова, че той протича на даден език и чрез този език, а литературата се храни с исторически, обществено и културно обусловено съдържание, затова и очакването, че някоя литература може да стане подобна на нашата, е безплодно. Може да се появи програмен призив от страна на даден творец, ако той иска да събуди в своята формация или не само в нея ефекти, подобни на тези, които забелязва в друга литература, но нищо повече. Като пример за това нека вземем Боян Пенев, чието преклонение пред полския литературен романтизъм и неоромантизъм се преражда в програмна идея. Но ако се запитаме дали българската литература става „по-полска“ от това, не мисля, че такава теза би могла да намери потвърждение.  И не ми е неприятно от това… Ценността на всяка литература се свежда до нейната другост, а не до унификацията й.

Как свързахте съдбата си с България и българската литература?
– Всичко беше плод на чиста случайност. Аз исках да следвам полонистика, но в справочника за специалностите попаднах на програмата на славистичните специалности, в които полонистичните дисциплини заемаха голямо място. Затова си и помислих, че такова разширение би било интересно, защото по принцип винаги е интересно да бъдеш с другите и сред тях. Тогава, в средата на 60-те години на миналия век,  много се говореше за Андрич, за Кърлежа и изобщо Югославия беше като магнит за общественото съзнание, затова и всички, които кандидатстваха славянска филология, искаха да учат сърбохърватистика. И понеже всички това искаха, трябваше да има жребий и да реши сляпата съдба. Тя това и направи…

Кои български творци и творби изиграха решаваща роля за любовта ви към българската литература?
– Изворите на моето очароване от българската литература дойдоха не от литературата, а от живота. Преди да опозная добре литературата, аз опознах в по-голяма или по-малка степен много български поети, прозаици, критици по време на приятелски разговори, познавах техния приятелски език и стил. Това беше за мен очарователно, колоритно и необикновено. Библиотеката беше вторично средство. Бях потънал до уши в митологията на литературния живот, манифестиран в кафенетата на Съюза на българските писатели, в Клуба на журналиста, в кафенето, известно като „Бамбука“, срещу Народния театър, в кафенето „Рио“ на Витошка, в кафенето „Кристал“   и изобщо където се случеше. Познавах творците преди да опозная техните творби. От този период са моите най-стари литературни приятелства и не само литературни. Моят българистичен живот дължа на завързаните тогава приятелства с Михаил Неделчев, Енчо Мутафов, Светлозар Игов, Огнян Сапарев, Николай Кънчев, Петър Първанов, Любен Петков, Кольо Севов, Драгомир Петров, Турхан Расиев, малко по-късно с Николай Даскалов, Иван Станков и много други. Не е възможно да изброя тук всичките, затова споменавам най-ранните, но и техният образ не е пълен.
Улавям се в това, че повтарям техни жестове, мелодиката на говорене, характерни лафове. Може би нося в себе отражателна природа. Обичам да чета на глас не само българска поезия, но и българска проза. За да слушам мелодията на езика. Мисля, че това не е само професионален интерес, по-скоро живея в този свят.
Възхищавам се на Софроний Врачански, но и на Цани Гинчев, на Йовков, но и на Чавдар Мутафов, на Ботев, но и на Яворов, Лилиев, Дебелянов, Вапцаров, също и на Николай Кънчев и Петър Първанов, на Вутимски и Славчо Красински, на Биньо Иванов, но и на Иван Цанев, и т.н., и т.н. Мога да рецитирам като Багряна. Как бих могъл да ги йерархизирам? Животът не може да бъде вкаран в каталог. С всички тях водя разговор, а когато ги превеждам, по някакъв начин ставам част от техния свят.

Кой беше първият Ви превод от български на полски? А от полски на български?
– Първите си преводи направих като студент. Тогава публикувах преводи на стиховете на Николай Кънчев, Петър Първанов, Кольо Севов, Драгомир Петров, Иван Цанев. Първите ми преводи на проза са публикувани в антологията със съвременни разкази „Преброяване на дивите зайци”. После се появи „Антихрист“ на Емилиян Станев. Наближавайки 70-те си помислих, че това е добър повод да се опитам да докажа българистичната си зрялост и за такава считам превода на български език на култовото стихотворение за деца – „Локомотивът“ (Lokomotywa) на Юлиян Тувим, приемайки това предизвикателство като игра. Съгласно максимата на моя шестгодишен внук, който веднъж, улучвайки ме доста силно в ухото с шишарка, украси това с изречението „Дядо, без риск няма игра!“ И аз поех този риск. Това стихотворение е апотеоз на ритъма. Да ги преведеш, това означава да предадеш целия механизъм на тръгването на парния локомотив, който тегли със себе си голяма тежест, после целия ритъм на неговия бяг, тракането на колелата и т.н. Българският език, който притежава по-изразено ударение и освен това окончание за женски род и множествено число „-та“, изглежда идеалният език за изиграване на ритъма на напредващия локомотив. Затова и имаше много игра.
Но верен на максимата на своя внук, реших да се заема и с преводи на поезията на Болеслав Лешмян, един от най-големите полски поети, а почти отсъстващ в България. Степента на трудност е огромна, защото Лешмян има култ към ритъма и римата, а освен това си служи и с поетически неологизми. Реших, че ще успея да преведа не повече от 5 стихотворения. С помощта на един от най-интересните български поети Петър Първанов, който в своята философия понякога е много сроден с Лешмян, преведохме почти сто стихотворения, сред които са най-важните му балади и поетически цикли. Подготвяме тяхното издание. Ришард Криницки, познат в България като поет, който обаче е и преводач, твърди, че е почти невъзможно да бъде преведен Лешмян на езици с аналитична структура, такива като немски, английски, френски (а все пак такъв е и българският).

Как решихте да направите нов превод на „Под игото“?
– Пиша подробно за това в статията „Превеждайки Под игото на Иван Вазов…”, публикувана в „Литературна мисъл”, 2016, брой 1. Нямам възможност тук да разкажа още веднъж цялата история на моето общуване с „Под игото“, ще кажа най-важното. Отначало го познавах само чрез превода. Когато го прочетох за първи път на български (преди десетина години), забелязах в него висока степен на литературност и силна връзка с поезията.  От този момент то стана за мен една от най-забележителните творби на българската литература. Този неин нов прочит доведе до новия й превод. Сега имам време да изкупвам българистичните си грехове.

Как решихте да създадете сайта си, посветен на българската литература?
– Днес не е лесно да издадеш преводна книга, особено поезия. На полския издателски пазар българската литература просъществува трудно, защото няма масови читатели и хитова реклама. Затова реших, че една такава интернет страница може да улесни контакта с българската литература. Тя съдържа мои преводи и статии. Постоянно се разраства, макар и да нямам много време за преписване на старите преводни публикации. Интересно е това, че тя присъства в интернет портала на селото, в което сега живея. По този начин се отъждествявам с новото пространство на живот.

Как литературата преминава в приятелство? Кои приятелства са винаги с вас?
– Вече споменах по-рано, че в моя случай това беше норма. Че дори приятелствата прехождаха в литература. Стана така, че имам повече приятели в България, отколкото в Полша. Въпреки пространството, което ме дели. Не всичко може да върви еднакво, защото физическото време не позволява. Мнозина от моите някогашни приятели не са между живите. Някои вървят по други земни пътища и не можем да се срещнем. Продължава да ме свързва сърдечно приятелство с Михаил Неделчев, с Федя Филкова, с Петър Първанов, Боян Биолчев, Николай Даскалов и с много от по-младите търновци – Маргрета Григорова, Иван Станков и Димитър Михайлов, със софийския актьор Богдан Глишев, имам и извънлитературни приятелства. Когато ги споменавам, винаги имам угризения на съвестта, че подминавам някого, когото ценя и дарявам със симпатия, по необходимост. Някой ден ще направя списък на тихите приятелства.

Как се съчетаваха дипломатът и филологът във Вашия път?
– Не изпитвам особени емоции към този период от живота си. Впрочем старая се да избягвам думата „дипломат“ по отношение на себе си, защото не съм професионален дипломат. Предпочитам да казвам, че съм бил на международна служба. Това всъщност беше и в голяма степен работа в културно-научната сфера. Дори като Генерален консул в Луцк (Украйна), посвещавах много време на това. А как се чувства филологът в такава роля? Ще отговоря с анекдот. Веднъж бях поканен от Външното министерство да водя записки за един от заместник-министрите, които засягаха тема от областта на полско-руските отношения. Написах ги и ги получих обратно, придружени с анотация на заместник-министъра: „Сега разбрах за какво става дума“. В Луцк успях да организирам хепънинг вечер, посветена на консулската поезия и тогава издадох мъничък, не много скъп том, защото се оказа, че от 36 души, работещи в консулството, само 8 пишеха стихове.

Кои са любимите ви български художници?
– Бих искал, ако мога, да живея сред картините на Иван Милев и Сирак Скитник.

Какво послание бихте искали да отправите към читателите на „Литературен вестник”?
– Ще се изразя с поантата на поетическия цикъл „Ливада“ от Лешмян (в общ превод с Петър Първанов). За да звучи литературно:
Хора-мъгли, иглики, и хора-шафрани,
Развиделейте се – слънце с огън храни!
За мен роса – огледало,
Пък аз за вас – кречетало,
А който се е вслушал, да протегне длани!

Въпросите зададе и преведе от полски МАРГРЕТА ГРИГОРОВА

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Тема на броя

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s