Адорнианско размишление за нуждата от теория днес (Критически фрагмент)

Дарин Тенев

Рада Букова, “Innominate”, 2012, смесена техника

Когато фалшът на едно общество, чиято вяра в непосредствеността нараства пропорционално с неспособността му за рефлексивно осмисляне на невъзможността за същата тази непосредственост, когато този фалш остане единствена несъмнена истина, отвъд която като критерии за съждение и преценяване на мястото на безвъзвратно остарелите и наедкватни реликви на все по-добре забравяна философска традиция се настаняват подковани от същия фалш понятия като ефикасност, експертност и компетенция, тогава пространството, в което на мисълта е оставено да се движи, бива ограничено така, че само постоянното му прекрачване би могло да гарантира минималната смисленост на кое да е мисловно усилие. Прекрачването е теоретическа задача – което осъжда теорията да изглежда винаги ексцесивна, теория ексцес спрямо налаганата неистина на безвъпросни самоочевидности. Теоретичният ексцес е свързан с две метаморфози и може би с втората прекрачва културно наложените граници на първата. Първата е тази, която си позволява да открива конформизмът спрямо една конюнктура, за която винаги е удобно да обезсърчава мисленето и опита за схващане на сложността на случващо и случило се, носещи неутехата, че статуквото не е извечно и непроменимо. Тази първа метаморфоза е предвидима метаморфоза, съобразена с привидената неизбежност на вече установеното, на вече дефинираната форма, на вече проверените граници. Тази метаморфоза обаче се ражда и може да расте единствено защото устоява и постоянства една втора метаморфоза, която мени същността на формата, отмества границите, случва се отново и отново, абсолютно актуална в абсолютната си потенция, неусвоима от съществуващ порядък, чужда на всяка конюнктура. В съвремие, когато наред с пречупените криле на изискването за гъвкавост и иновации трансформацията се превръща в кодова дума, за да се наложи – обратно на това, което думата подсказва – тъкмо неспособността да се мисли трансформация, първата метаморфоза с апломба на технократската инвазия във всекидневието е готова да изхвърли не просто художествената литература, а дори елементарното разбиране за това какво е художествено, какво е фикционално, какво е литература. Съвремието, обременено от неединните исторически линии на научните войни, края на Студената война, глобализацията и неолиберализма, наследството на 1968-ма и неговия академичен залез и т.н., ни сблъсква сякаш не с метаморфоза на литературата, а с една метаморфоза, която изкарва литературата вън от играта, а когато все пак решава да я остави, то е или под формата на препарирани животни в непосещавания от никого музей на авторите, които се учат в училище, или под тази на трупа за дисекция в патоанатомичната зала на завръщащия се позитивизъм, изгубил онова, което все още го е крепяло през деветнадесети век – вярата в научния прогрес при науките за духа. Ето защо да се мисли сериозно литературата днес, това, което все още се нарича литература, е ексцесивно и може да бъде единствено теоретично по своята природа – теория едновременно за литературата, за ситуацията, в която се намираме и за прекрачването отвъд тази ситуация. Но точно поради това теорията трябва също да вземе предвид и загадъчния характер на една втора метаморфоза, двойник на първата, но същевеменно постоянно подриваща я, подкопаваща всичките й сигурности и очевидности. Метаморфоза, която не идва впоследствие, а изначало е удвоила безвъпросността на всяка форма с нейното поставяне под въпрос, заразила е всяко ограничаване на метаморфното до степен, при която илюзията за контрол над трансформациите едва ли би могла вече да отличи точката, в която контролът секва и усвояването им е преобърнато.
Но могат ли да бъдат разграничени така двете метаморфози? Има ли наистина две метаморфози, как се броят метаморфозите? Не става ли дума за неспирна метаморфоза на метаморфозата, за особена рефлексия на метаморфозата? Която би протичала както в литературата, така и вън от нея – но не защото литературата подражава на живота, а защото литература и живот са уловени от едно и също движение, динамика на непостоянното. И какво ако „метаморфоза” е само едно от серия понятия и не единствено важното? Как да се подходи към тези проблеми? Как да се премине дори към най-предварителното очертаване на една теоретична рамка, през която въпросът да бъде поставен, ако тази рамка не трябва да е наложена независимо от света, от случващото се, от историята и настоящето, а самата тя рефлексивно да се отнася към собствената си ситуация и да тръгва от самите процеси? Нужна е нова теория. Литературознанието, което се занимава с нея – може да бъде наречено преобразувателно или другояче, – трябва да взима предвид множествените исторически линии, наследствата на теоретичното мислене от двадесети век, политическите конюнктури и техните следствия, но и да е способно да задава философски въпроси, без при това да се откъсва от текстовете, които чете. Едно такова преобразувателно литературознание трябва да мисли – и може би свръхкритически – потенциалността и процесуалността, повторението и двойниците, повествованието и образа, фикционалността и реториката, пола и рода, виртуалните серии и иманентното изменение на инвариантите, човека и парачовешкото, то трябва да проследява преминаването на идеи през различни полета и да описва трансмодални сводове, да преосмисля отношението между живот и творчество, между съзнание и несъзнавано, между автор и текст, между материя и материалност, между фигура и фигура.

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Тема на броя

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s