Маргиналия. Литературата в градината на познанието (Кратки размишления)

Маргарита Серафимова

Гери Георгиева,,кадър от “Kuchek S-Class”, 2014 by Vera Modena and Patchfinder

Служи ли за нещо литературата, откъде идва тази нейна незавидна съдба да поражда непрекъснати съмнения и защо днес се озовава в такава радикална опозиция спрямо науките например. Дисциплинарната криза на литературната наука също налага естествения въпрос за отношенията между фикция и знание. По същество това се вписва в темата за границите на литературата. Тя и другите форми на знанието могат да поддържат връзки на заимстване, на конкуренция, на изключване. Но историята на границите на литературата още не е написана.
Всеки литературен текст ни научава на нещо за света или за нас самите.  „Литературната творба може понякога да каже повече за обществото от много текстове с претенции за научност”, обобщава П. Бурдийо. Разбира се, фикцията не е наука, но каква е природата на знанието, което носи литературата?

Литературата и науката: форми на контакт

Обикновено на строгостта, необходимостта и обективността на научния подход бива противопоставяна дилетантската активност на литературния, колкото безполезна, толкова и неорганизирана. Въпреки това предубеждение обаче формите на контакт между науката и фикцията са многобройни. Един клон от литературната теория, който се утвърждава през 80-те години на ХХ в. – епистемокритиката – се заема именно с това: опитва се да прочете отзвука на научните открития между редовете на литературните произведения, както и обратното: прилагането на литературни парадигми към науката. И тук не става дума за смесване на наука и фикция, а за търсене на общата им познавателна цел (К. Гинзбург), на споделените им територии на познание. Важно в случая се оказва понятието на М. Фуко за епистемата, разбирана като кохерентност на дискурсите в дадена култура.

Съдържа ли литературата знания за света

Фикциите говорят за реалността. Нещо повече, „първият начин, по който човек се опитва да разбере и управлява различното в полето на практиката е да си създаде фикционална представа, да му придаде фиктивен образ” (П. Рикьор). Литературата продуцира знание, подобно на социалните науки – нравствено, философско, социологическо, историческо. Балзак или Пруст ни помагат да разберем света.
Не става дума да омаловажаваме науката – но не тя доставя рефлексия за самата себе си или за смисъла на живота. Важна способност на литературата е да предлага форми на разбиране за света и произведения, които се превръщат в интерпретативни модели за неговото осмисляне (Р. Барт). Така творбите на Омир или Данте например са маркирали мисленето на цели епохи.

Литературата сред другите интелектуални практики

Тази индиректна „полза” от литературата обаче се оказва твърде абстрактна и трудно може да обори максимата, според която познание, което не носи пари, е безполезно. Както напомня и П. Рикьор: да вървиш по пътя на философията значи да се обречеш на неуспех в житейски план.
Изтласкването на литературата в ъгъла се съпровожда с маргинализиране на нейното изучаване. Засегнати са всички елементи от веригата – продуциране, рецепция и теоретизиране, които в нормални обстоятелства са призвани да допринасят за нейното валоризиране. Академичната стратификация дублира житейско-практическата, противопоставяйки авторитетните на откровено непрестижните факултети, особено при разпределянето на бюджетите. Едно от най-силните обвинения по отношение на социалните науки при аферата „Сокал” от края на 90-те години (в която философи, лингвисти, социолози, антрополози бяха разгромени от един американски физик поради некомпетентното заимстване на понятия и методи от физиката или математиката) беше именно, че се опитват да използват „престижа на точните науки” и да ги прилагат към… неточните. Един вид, не й е работа на литературата да се вре в сериозните дискурси, от които не разбира нищо.
Съвременният статут на литературното знание налага въпроса: възможна ли е реабилитация?

Ученият и писателят

Всъщност много често именно ерудицията поражда фикцията. Случва се самите учени да стават писатели, мобилизирайки онзи остатък от знание, който не намира приложение в строго регламентирания научен дискурс, онзи взрив на емоции и въображение, който съпътства научните открития, или просто търсейки друг канал за въздействие върху обществото.
Eдна от проявите на явлението е така нареченият „професорски” роман, чието може би най-забележително въплъщение е У. Еко. Неговият първи роман – „Името на розата”, преведен на двайсет и седем езика и с продажба от над десет милиона екземпляра, в същото време е послужил за основа на стотици академични текстове – монографии, доклади, статии, дипломни работи, дисертации, за които свидетелства специална страница на Болонския университет. Малко бестселъри могат да се похвалят, че са преизвикали такъв ентусиазъм както сред широката аудитория, така и сред университетската критика.

Поетиката на знанието / знанието на поезията

Съвсем очевидно е, че наука не се прави само с лаборатории, но и с думи. Нещата съществуват сами по себе си, но биват възприемани единствено като феномени, т.е. представени в дискурс. Важността на наративните форми за експониране на знанието изисква да се преосмислят границите между познание и литература. Човекът по природа е „фабулиращо животно” (У. Еко), а не бива да забравяме, че някога науката е била дори поетичен жанр, закрилян от музите (М. Бютор).
Взаимните сближавания на науката и литературата могат да бъдат онагледени с многобройни примери. Когато през 1610 г. астрономът Й. Кеплер описва съвършената геометрична форма на снежинката (Strenaseude Nivesexangula), чиято шестоъгълна структура се оказва една от елементарните форми на материята, той не само размишлява върху конструирането на света, но и създава литературна творба в модния по това време жанр на парадоксалната възхвала, издържана в духа на маниеризма. Векове по-късно кристалната решетка на снежинката ще послужи на писателя О. Памук като организиращ принцип на архитектониката и семантиката в романа му „Сняг”.
Когато Монтен утвърждава есето, очарован от свободата на изразяване, която му дава, сам не знае, че слага началото не просто на една литературна категория, а на изследователски метод със забележително бъдеще.
Тук не става дума само за познавателната стойност на литературата, която не бива да се отхвърля с лека ръка, а за онзи фин, дискретен, почти невидим начин, по който литературата превзема отвътре науките, които в същото време я гледат с презрение: под формата на познавателни модели (епистемологични парадигми), които науките следват без дори да съзнават това, пропускайки зад привидното маргинализиране, скритата й доминация.

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Тема на броя

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s