Да пишеш поезия означава да променяш света

бр. 12/2017

Интервю с Адонис

След смъртта на палестинеца Махмуд Даруиш той е последният велик глас на арабската поезия, както и един от великите съвременни поети. Адонис живее с поезията от 13-годишен, когато е едно обосяло, но вече доста амбициозно хлапе. Но каква поезия! Поезия, която той счита за „трагическа по същността си“ и която винаги е свързвал с философията. В нея говори за Бог, за войната и мира, за секса, за опиянението и лудостта.
Роден през 1930 г. в скромно село на алауити, той напуска Сирия твърде скоро, понеже преценява, че тази страна „му затваря хоризонта“. Заселва се в Бейрут, а по-късно, през 1985 г., във Франция. На 17 години си избира псевдонима Адонис: „Това име ме освободи от собственото ми име – Али, и от една социална принадлежност, тясно затворена в рамките на религията“. Оттогава не спира да се осмелява срещу забраните. Поради изказването му, че „евреите са основен елемент от историята на Близкия изток“, е изключен от Съюза на арабските писатели. За него Сирия става отворена рана: „Не, няма да последвам съдбата на Алепо. Ето ги моите пътища, ето я границата на страната. Ще потъна в моята рана, в моя език така, сякаш сърцето ми е смачкано под тежестта на собствената ми къща“.

Според вас изгнанието е истинската родина на онзи, който създава. Защо смятате така?
Поначало никой не би желал някоя метафизична сила да го пропъди в това или онова кътче на планетата. И въпреки това изгнанието е човешкото състояние par excellence. За тези, които противно на мен вярват в някоя от монотеистичните религии, най-великото изгнание започва с Ева – нашата обща майка, пропъдена от Рая. Що се отнася до тези, които създават – те по природа са двойно изгнани. Те не просто не молят за нищо; тяхната единственост ги поставя в изгнание спрямо останалия свят – този, който те се опитват да преодолеят в своите творби. Ако питате за мен – аз не се опитвам да избягам от това състояние на съществуването, ами да го разбера по-добре.

Кой град и кое място ви дават усещането, че сте у дома?
Бейрут, където се установих през 1956 г. и където живея и днес, когато искам да сменя Париж. Тъкмо там мога по-добре да разбера изгнанието. Защото Бейрут не е завършен град, не е осъществен град, ами град проект, град в непрестанна реконструкция. Без стени, град отворен за правене и пр-еправяне. Да живея там за мен е да имам усещането, че живея в самото сърце на безкрайността.

Как изглеждаше Сирия във вашето детство, т.е. през 40-те години, когато тя все още е под френски мандат?
Роден съм в Касабин, малко селце в северната част на страната – бедно и изолирано. До 12-годишна възраст не знаех какво е нито електричество, нито кола, нито телефон. Училището ми, където се изучаваше Коранът, провеждаше часовете под едно дърво. Там се научих да чета Корана и да пиша. Баща ми, който обичаше поетите суфии, ме посвети в арабската класическа и мистическа поезия. Той беше много набожен, но никога не се опита да ми наложи идеите си. Винаги ми казваше: „Да решаваш – това е лесно; важното е да мислиш“.

Той е живял на село и съдбата ви е била да го последвате.
Скъсах с моето селце и селския живот на 14 години, влизайки в последното френско училище в Сирия. За жалост, то затвори врати скоро след обявяването на независимостта през 1946 г., по-точно година и половина по-късно. Но поне през това време успях да науча френски. Впоследствие записах сирийско средно училище. Краят на колонизацията доведе до разрив с Франция и нейната култура. Това беше трагедия. Още повече ако е вярно, че за да разбереш „врага“, по-добре е да опознаеш неговия език и култура. В Сирия ние направихме обратното.

Какви връзки поддържате с днешна Сирия?
Сирия си остава голяма страна. Добре е да се абстрахираме от политическите режими и никога да не ги бъркаме със самия народ, както и да не бъркаме народа с отделните индивиди. Не съм се връщал от 2010 г., въпреки че все още имам роднини там. Ставайки изгнаник в Бейрут през 1956 г., аз скъсах с всичко сирийско в политически план. По-късно получих и ливанско гражданство. Но аз пазя органична връзка със Сирия, една страна на кръстопътища, на цивилизации. В лицето на финикийците тази страна е открила азбуката, открила е моретата и океаните и е повлияла върху целия свят. Винаги ще съм част от великото сирийско откривателство. С което впрочем политиката няма нищо общо.
Опозицията срещу Башар ал-Ассад ви отправи сериозни обвинения за вашето студено отношение към сирийската революция.
За жалост, това не е революция, а боричкане за власт и конфликт между интереси. Опозицията носи огромна отговорност за днешната трагедия. Тези, които някога ме критикуваха, днес ми се обаждат по телефона, за да ми кажат, че съм имал право. В онова, което се нарича „арабски революции“, има нещо, което се изпуска и за което аз настоявам в множество текстове: скъсването с институционалния ислям.
Това, което става в арабския свят, няма нищо общо с революциите. В Сирия опозицията никога не е произнасяла думата „светско“ – все едно се плаши от нея. А аз не мога да си представя революция, в която действащите лица не се опитват да разделят религията от държавата; в която не се осмисля идеята за гражданство; в която статутът на жената и нейното освобождаване от ислямския закон не са централен проблем. Не мога да бъда част от едно движение, което тръгва от джамията. Трябва да се направи революция срещу религията, а не заедно с религията. Нямам нищо против религията като личен опит, стига човекът да не ангажира другите.

Как виждате днес арабския свят?
Цивилизациите се подчиняват на цикличности. Шумерската, месопотамската, гръцката, римската и много други цивилизации са изчезнали. Сега идва ред на арабската, доколкото и тя е цивилизация. Повече няма да има арабски свят. Защото вече липсва живецът, липсва колективният проект, липсва хуманистичното измерение. Говоря най-вече за властта и институциите. Защото все пак индивидите остават – онези, които не можеш да приравниш с масата. Когато гледате на арабите като на индивиди, на тях всичко им е прекрасно. На мен ми е забранено да посещавам Саудитска Арабия, но саудитите са ми сред най-добрите приятели.

Но как всъщност ислямът се отнася към поета?
В арабския свят има две основни традиции: поезията и религията – при това точно в този ред, понеже поезията предшества исляма. Резултатът е конфликт между религията и предислямската поезия, която претендирала, че говори истината. И ето че след идването на Корана поезията вече нямала право да претендира, че говори истината. Нещо повече, Коранът открито атакува поетите – това може да се види в сурата „Поетите“ – по подобие на Платон, който препоръчва те да бъдат изгонени от града.
С идването на исляма поезията е трябвало да се отдели от мисловността, а поетът вече нямал правото да говори за своите емоции. Оттук и невъзможността на арабите да си представят поет, който е същевременно и мислител, понеже те нямат навика да четат поезията така, все едно тя е и мисловно разсъждение. За тях поетът трябва да е нещо като певец. И всъщност няма велик арабски поет, който да е и велик мислител. Затова и не можем да намерим нито един велик поет, за когото да кажем, че е едновременно и велик поет, и мюсюлманин. Изключвам може би Ан-Нифари.

Но също и Руми, Атар, Низами…
Руми не е признат като велик поет, а по-скоро като мислител, който се изразява с поетически средства. Великите поети като Ал-Халадж, Абу Нуас, Ал-Мутанабби и много други са фигури на отказа. Техният мистицизъм е революционен и в разрез с институционалния ислям, който е бил и продължава да е на власт. Най-великите поети не са осланяли своята вяра на религията. Специфичното на исляма е в това, че той възниква като власт и институция, за разлика от християнството, което възниква като контравласт. Ислямът е първата идеология, която се научава да използва поезията за защита на своите идеи. Което ще направят по-късно и комунизмът, и фашизмът.
Затова и поезията ще познае един период на пълен упадък между Пророка и Омаядите. След това Абасидите в Багдад ще събудят поезията, като заложат на идеята, че поезията може да служи на Пророка. Този проект ще оцелее до техния залез, предизвикан по военен път от монголските нашествия и по културен – от османците. Нашата модерност в поезията е изгубена кауза. Човек не може да открие арабски поети като Маларме или Рембо, които са създали един изцяло нов език – език, на който например да се опише битката между града и пустинята. Що се отнася до мен – винаги съм си мечтал за поезия, която няма да се основава на традиционното, ами ще изразява един цял светоглед; за поезия, която обхваща цялото познание.

Написали сте първите си поеми в Сирия? Как стана това?
Аз съм роден с поезията. Нямахме нищо друго за четене, поезията беше нашият хляб насъщен. От самото ми детство искам да променя света. Това е необходимост, ако човек не иска да повтаря до безкрай това, което вече е било създадено. А докато го повтаря, той го деформира, убива. Да пишеш поезия означава да променяш света, защото всеки поет има светоглед. Хубаво, но аз бързо разбрах, че за да се промени арабският свят с неговата култура и режими, трябва да се започне с отделяне на всичко що е религия от политиката, културата и обществения живот, но и да се съблюдава правото на всеки да практикува собствената си религия. Аз обаче отказвам да призная, че религията трябва да се институционализира и налага на всеки. Това е агресия срещу обществото.

По какво вашите поеми се различаваха от тези на вашите връстници в онези години?
В първите си поеми пишех по същите теми, по които пиша и днес. Но за да могат да се обяснят нови идеи, за да може да се произведе един друг образ на света, човек се нуждае и от нови форми. Точно това ме накара да скъсам с метриката и стихосложението на класическата арабска поезия.

А откъде черпи сила вашето рисуване?
То е продължение на поезията ми. Това са вариации на моя светоглед, опити да създам нови връзки между човека и нещата, между човека и света. В арабския свят традицията е особено силна. Така че ако се направи нещо различно, то винаги поражда съпротива. Ако онова, което правите, е оригинално, то е оригинално, доколкото се вписва по един или друг начин в традицията, свързана с Корана. Такъв е случаят с поезията. Човек е доста по-свободен в изобразителното изкуство, театъра и романа.

Значи има несъвместимост между исляма и модерността?
Ислямът е основан на три догми. Една от тях е, че Пророка е „печатът на пророците“. От което следва, че истините, предавани от Пророка, са истини от последна инстанция и не могат да съществуват други. Човекът не може да оспори нищо от тях, не може да ги променя, той трябва да им се подчинява и да ги практикува. Ако малко насилим тази логика, трябва да кажем, че Бог няма какво повече да ни каже, понеже е дал последната си истина на последния си пророк.

Но в цялата ви поезия човекът е в сърцето на света…
Светът няма смисъл без човека. Човекът може и да е нищо, но това нищо е всичко. Идентичността – това е да си човек, преди да си религиозен. Създавайки своите творения, човекът създава своята идентичност. Докато религията не може да създаде идентичност. Тя идва от миналото, докато идентичността е нещо в бъдещето. Опората на религията може само да бъде пречка да мислим бъдещето. Абу Аля ал-Ма’аари вече го е казал: „има два вида хора на земята: едни, които нямат религия, но имат разум, и други, които имат религия, но нямат разум“. Нека обаче се върнем на поетите мистици. Това са фигури, които преобръщат идеята за идентичност. Тяхната идея е, че „другият“ е основно измерение на „аз“, и това „аз“ не може да съществува без „другия“. А там, където го има другия, там я има и множествеността. Институционалният ислям обаче изобщо не допуска място за „другия“…

Какво означава да си велик поет?
Великите поети са тези, които са превели света. Поемата протича пред вас. Поезията преминава отвъд поемата. Но тя не може да бъде средство; ангажираната поезия е нищо. Поезията трябва да е място на среща между създателя и хората. А читателят… е, той е и създател. Той не просто получава нещо, защото, четейки, е проявил усилие. Днес обаче има криза на писането, при това не от страната на този, който създава, а от страната на читателя. Вече няма читатели за големия роман, за голямото кино…

Какво очаквате от поезията?
Същото, което и от любовта: разтваряне в безкрайността, открехната врата, различие в равенството, свобода. Поезията не трябва да се мери практически. Тя предлага нов образ, нови отношения между думите и нещата, между нещата и човешкото същество. Тя прави най-вече това: създава и пресъздава света.
Превод от френски: ИВАЙЛО РАДОСЛАВОВ

По интервюта за Libération (април 2015) и Télérama (февруари 2016)

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Общи

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s