Адонис

худ. Дамян Дамянов

 бр. 12/2017

Началото на поезията

Най-хубавото, което можеш да бъдеш, е да преместваш
линиите на хоризонта.
А другите? Някои мислят, че си повик,
други –  че си ехо.
Най-хубавото, което можеш да бъдеш, е да си аргумент
за светлината и мрака,
където краят на думите се превръща в начало.
А другите? Някои виждат в теб пяна,
други – създател.
Най-хубавото, което можеш,
е да бъдеш посока на кръстопътя
между мълчанието и думите.

Двама поети

Поети между гласа и ехото.
Като разбита
луна говори първият,
а вторият мълчи като дете,
което всяка нощ заспива
в ръцете на вулкан.

Червено

Върху червен килим от рози и анемони отправят молитвите си цветовете в малката градина на нашата къща. Част от тъканта на червеното е постеля за пространството, друга – риза за времето. Когато то си слага короната и се изкачва по стълбата на сезоните, земята го очаква в зелено легло.
Червено олеандрово дърво – всеки твой клон се люлее и носи червен паланкин. Вслушвам се в теб с нежност, устни, които потрепват сред листата.
Червеното е най-красивият трон на слънцето.

Рисунка на Адонис

Пустиня І

Градовете се разпадат, а земята е локомотив от прах  –
само поезията знае как да се свърже с това пространство.

Няма обратен път към дома му, всичко
е под обсада,
улиците са гробище;
отдалече над къщите
вцепенена луна виси
на нишки от прах.
Казах: Това е моят път към дома, той каза: Не,
няма да минеш и насочи към мен пистолета си.
– Добре, във всеки квартал
имам приятели, къщи…

Улиците са потънали в кръв –
кръвта, за която едно дете разказваше
и шепнеше на приятелите си:
в небето вече не е останало друго,
освен няколко дупки, наречени звезди…

Гласът на града беше по-нежен,
от времето, когато ветровете
извличаха мелодии от неговите струни –
лицето на града сияеше
като дете, което
подготвя сънищата си за падането на нощта
и им подава стол да поседят до утрото.

Те откриха хора в чували:
човек     без глава
човек     без ръце без език
човек     удушен
други без органи без имена.
– Ти полудя ли? О, моля те,
не пиши за такива неща.

Страница от книга,
в която като в огледало се оглеждат бомби,
оглеждат се
пророчества и мъдрости изчезнали завинаги,
олтари като килимчета от букви,
които нишка по нишка се разпадат
над града, изпод иглите
на неговата памет.

Един убиец се носи във въздуха на града, потъва
в раните му –
раните на града са пропадане
пропада
всичко около нас
къщите
напускат стените си
и аз не съм аз.

Навярно дошло е време да приемеш
че трябва да живееш глух и ням, ала
навярно
те са позволили да мънкаш само думи като: смърт
живот
възкръсване
и ас-салям алейкум …

От палмовото вино към тишината на пустините…
и тъй нататък
от утрото, в което той влачи червата си, заспива
над труповете на бунтовниците… и тъй нататък,
от улиците от камионите
с войниците, тълпите… и тъй нататък,
от сенките мъжете жените… и тъй нататък,
от бомби, пълни с призивите на мюсюлмани и неверници… и тъй нататък,
и от желязото, което кърви желязо и месо… и тъй нататък,
от нивите, които копнеят жита, треви, сеячи…
и тъй нататък,
от крепостите, които опасват телата ни
и ни заливат с мрак… и тъй нататък,
и от легендите на мъртвите, които изричат живота, които
управляват живота ни … и тъй нататък,
от думите, които превръщат живота ни в клане,
към кланицата, към касапите … и тъй нататък,
от тъмнината към тъмнината в тъмнината
аз дишам, напипвам тялото си, търся себе си
и теб, и него, и останалите, смъртта
окачвам между лицето си и тези кървящи думи…
и тъй нататък.

Ще видиш:
опитай се само да назовеш
нейното име
кажи „нарисувах лицето й“
протегни
към нея ръцете си
усмихни се
или кажи
„веднъж бях щастлив“
кажи
„веднъж бях тъжен“.
И ще видиш:
че там няма родина…

Убийството е променило всички форми на града – този камък
е глава на дете
и този дим е въздухът, който издишат хората.
Всяко нещо тук
е напевно четене на изгнанието си/море
от кръв и какво
очакват тези сутрини, освен артериите им, спукани,
да потекат в облаци мрак в бездните на касапницата?

По-дълго останете с нея
тя е прегърнала смъртта
и преобръща дните си
подобно пожълтели страници
пазете нейните последни снимки
от тъжната й география
където тя се преобръща в пясъците
и в океаните от пламъци
където по тялото й
личат петната от човешки стонове.

Всяко семе, хвърлено в земята ни
и нивите, които хранят нашите легенди
ще пазят тайната на тази кръв
а аз ще разказвам за аромата на сезоните
и за светкавиците по небето.

Площадът на мъчениците –(една гравюра прошепва тайните си
на разрушените мостове…)
Площадът на мъчениците – (памет, която търси формите си
в прах и огън…)
Площадът на мъчениците – (пустиня,
избрана от ветровете, които я предъвкват…)
Площадът на мъчениците – (магията
да видиш трупове, които мърдат/
в едната уличка са крайниците им,
а призраците – в друга/ да чуеш стенанията…)
Площадът на мъчениците – (Запад Изток
издигнати бесилки
команди мъченици…)
Площадът на мъчениците – (потоци
от кервани, натоварени със смирна
локум и мускус
и подправки, с които започва панаирът…)
Площадът на мъчениците – (потоци
от кервани, натоварени с гърмежи
взривове и мълнии
и урагани, с които започва панаирът…)

Площадът на мъчениците – (напускам времето
заради мястото.)

– Руини или трупове
това ли
е
лицето на Бейрут?

– Това
камбана ли е или вик?

– Приятел?
– Ти ли си? Здравей.
– Прибираш ли се? Заминаваш? Нещо ново?
– Съседа … убиха го. /………..
……………………………./
Игра на зарове.
– Върви ти днес.
– Случайност./
……………………….
Тъмно е
и думите завихрят други думи.

Из Пустиня ІІ

Сега навярно си противореча.
Сега съм посев, вчера жътва бях
сега стоя между вода и огън
сега съм въглени и рози
сега съм сенки и слънца
и бог
не съм.
Сега навярно
си противореча…

***
Ти не си този град или онзи
не си спомен не си възкресение
най-далечните разстояния са твои заложници
ала стъпките ти вече са ужасени
и летописите на тази вселена
която някога си била
са само призраци
и сияния от чезнещи факли…

***
Едно дърво се покланя, за да каже сбогом
едно цвете се разтваря и скланя листи, за да каже сбогом
една шия в интервалите между дишането и думите казва сбогом
едно тяло, облечено в пясъци пада в пустинята, за да каже сбогом
страници които обожават мастило
поети и букви казват сбогом
касидата казва сбогом.

***
И всичките ми достоверни знания се заличават
и всичките ми факли от палещи желания се заличават
и всичко между мене и сияйните лица в изгнание се заличава
завинаги сега и от началото.

***
Разпадат се –  земята вече е нишка дим,
а времето –  керванът,
който след нея се поклаща.

Сърцето ми е тук и там, подобно лабиринт
и съм скептичен, че краят е начало…

Преведе от арабски: Неделя Китаева

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Общи

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s