Преводът на диалекти в художествената литература

бр. 11/2017

Дискусия  от 1 март 2017 г., Ректорат на СУ „Св. Кл. Охридски”, зала 2

Фотография Нели Гаврилова, 2001

Дария Карапеткова: Добър вечер. Както знаете, нашата дискусия е съвместна идея на художествената секция на Съюза на преводачите в България и магистърската програма „Преводач-редактор“ на Софийския университет, поради което искам да дам първо думата на Теодора Цанкова, която е председател на секция „Художествен превод“, за няколко думи, като ще я помоля също така да обясни състава на поканените за дискутанти в тази дискусия и да мотивира някои от отсъствията в този състав.

Теодора Цанкова: Добър вечер и честита Баба Марта на всички! На мене ми е много драго да видя тук толкова много колеги, приятели, професионалисти и студенти. Тази дискусия е втора от серията дискусии, които организираме съвместно с магистърската програма „Преводач-редактор“, и се дължи най-вече на убеждението ни, че подобни дискусии за превода изискват и са интересни за една по-широка публика, която не се състои само от кръга специалисти преводачи и академични хора, който е в една или друга степен затворен, а напротив, проблематиката, както в настоящата дискусия, така и изобщо проблематиката на превода на литература, сме убедени, че е от интерес за всеки, който може да се нарече добър читател, и за всеки, за когото има значение какви текстове чете. Така че ви благодаря за присъствието и искам да подчертая още в началото, че всеки от вас е свободен, даже бихме го насърчили, да задава въпроси,  да взима участие в дискусията, която предстои. Тази дискусия е озаглавена „За превода на диалекти в художествената литература“. Поводът за нея е едно издание, което на почти всички, на всички е добре познато. Това е скорошното издание на „Детски и домашни приказки” от Братя Грим. Издателството е „Deja Book”, а преводът е на Слави Ганев. Дискусията по повод това издание вече започна. Вероятно за мнозина от вас са познати рецензията на проф. Ана Димова и рецензията на проф. Майа Разбойникова-Фратева. И двете са лесно намираеми в интернет. Едната е публикувана във в. „Култура”, другата в „Литературен вестник”. Благодарни сме и на двете издания за това.
Имаме много очаквания за тази дискусия. Свидетелство за някои от тях са разговори, които протичат и частно, и във фейсбук. Длъжна съм да отговоря на един належащ въпрос, а именно че ние, разбира се, сме канили преводача и издателя лично, настойчиво, три пъти единия, два пъти другия. Канила съм ги по-настойчиво, отколкото дори и възпитанието ми е позволявало, защото смятаме, че е много важно да се чуе тяхната гледна точка, да защитят подхода и решенията, които са взели при превода и издаването на тази книга. Това, което ми отговориха, беше (става въпрос за разговори, проведени преди три седмици и повече), че те са твърде заети и че предстоят намаления през март, че има панаири на книгата и всякакви такива важни събития в техния живот. Предложих им те да предложат дата, която е удобна за тях и с която ние сме готови да се съобразим. Те не предложиха дата. Оттам нататък, ако те присъстват или дойдат, са добре дошли, ще се радвам. Изборът е техен в крайна сметка. С това давам думата отново на нашия модератор Дария, на която дължим всъщност идеята за дискусията, и съм сигурна, че ни очакват интересни разговори.

Д.К.: Благодаря. Всъщност, темата за превода на диалекта в художествената литература е по-скоро отворена и това заключение се породи в последните години  най-вече от реакцията, която младите поколения демонстрират, когато виждат превод на новопубликувани художествени заглавия, в които диалектът от оригиналния текст е пресъздаден чрез някакъв опит за български негов еквивалент. Самото словосъчетание „еквивалент на чуждия диалект в българския“ беше една от основните причини да организираме тази дискусия. В ретроспекция, ако се върнем назад в годините, повечето от вас вероятно добре си спомнят, че много художествени произведения, известни с това, че в оригинала си са написани на диалектно наречие на даден голям европейски език, или пък възпроизвеждат такова, или пък съдържат присъствие на герои, които имат като част от своята характеристика употребата на диалект, всички тези произведения са предадени в българския си превод по един доста деликатен и  туширан начин. Това е така, защото в историята на превода, откакто тя се е формирала до днешно време, когато вече е оформена и утвърдена, превеждането на диалект с диалект е едно от малкото табута, за които може да се говори. Поради тази причина можем да посочим редица ситуации, в които първопроходниците на преводаческото дело у нас не са избрали този вариант за свое преводаческо решение. Бих искала да започна със симпатичен цитат от един разговор, проведен между проф. Майкъл Холман и Сидер Флорин в процеса на превеждане на разказите на Николай Хайтов на английски. Ще цитирам как Майкъл Холман си спомня за реакцията на Сидер Флорин при опитите си да предаде „нестандартната реч на Хайтовите родопчани чрез нестандартната реч на местното население от Западен Йоркшир, област, също като Родопите, отличаваща се с хълмове, овце и надживели вековете традиции. Сидер стана и ми дръпна една разпалена критика за този мой подход, като изтъкна с многобройни забавни примери заложените в него практически и идеологически капани“.
Друг личен мой кумир – Никола Иванов, в работата си по книгата „Жесток живот“ от Пиер Паоло Пазолини отиграва наличието на нещо средно между римски диалект и социолект (жаргон) на своите герои по един доста трансгресивен начин за 1979 година, когато излиза преводът у нас. Многото присъстващи възклицания от типа на „твойта м…”, „ти да вървиш да…”, „лайно”, „копеле”, „педераст” за 79-а година действително са една интересна новост от гледна точка на преводаческата смелост. Да се надяваме, че се вижда показваният от прожектора в момента барелеф на Карло Алберто Салустри с псевдоним Трилуса, поет от края на XIX и първата половина на ХХ в., който пише на римски диалект. По него е работил Валери Петров и резултатът не съдържа абсолютно никакви следи от опит за възпроизвеждане на български диалект. Ще ви прочета част от едно негово стихотворение:

Веднъж поканил Крал Пипон на чай
един голям сановник от Китай,
но после – какво струвал, какво правил –
да каже на Кралицата забравил.
И в паника й рекъл: – Бягай, виж,
измайстори там някакъв сладкиш!

Великолепно и напълно възстановяващо колорита на оригиналния текст, без да деформира по никакъв начин или да насилва книжовния български, като го регионализира. В по-ново време, вървейки насам в годините, можем да коментираме примерно преводаческите решения в „Отнесени от вихъра“ или пък още по-наскоро в „Слугинята” от Катрин Стокет, Ървин Уелш… Все текстове, в които работата с диалекта е изключително внимателна и много премислена.
На фона на това в последните години се появиха и други опити, които прокарват практиката на точно обратната тенденция – диалектът от оригиналния текст да бъде максимално възпроизведен, къде автентично, къде, в по-голямата част от случаите, под формата на колаж, монтаж и конструиран език, без реални модели в който и да е регионален български говор. Тази практика се посреща – особено от новите поколения – приветливо и с изненадващо доброжелателство от гледна точка на своя лесен, първосигнален ефект, атрактивност, смилаемост и бих казала, някаква форма на езиково-преводачески популизъм. Например можем да споменем интересната ситуация с двата паралелни превода на романа от Тери Пратчет, който в официалната си версия на издателство „Вузев” носи заглавието „Волният народец“. Преводачката Катя Aнчева е традиционно ползвана  от издателство „Вузев” за преводите на този автор, без да е единствената. В интернет има един т. нар. фенски превод, чийто автор се подвизава с псевдонима De Cyrvool, поради което не знаем всъщност истинската му самоличност, и този текст носи заглавието „Дребнио волен народ“. Голямата общност от почитатели на Тери Пратчет доста радушно приветства тази преводна версия и част от интернет обществото я е обявила за привилегирована спрямо официалната, ако можем така да я наречем. Популярната поредица за комисар Монталбано в превод от италиански език не ползва опити за диалектизиране, естествено или изкуствено, на преводния текст, но в нея например можем да открием обръщение към комисар Монталбано, което на италиански е диалектна деформация на почтителното обръщение dottore, а на български е дадено като комисерийо с всички ефекти, които това предизвиква у четящия („Комисерийо, как ли вие сега се чувствате?“).
Интересен е един друг преводачески опит в книгата „Трескав блян“, в който можем да прочетем изречения от типа: „Познавате ме от бая време, капитане, знайте, че нема ви излъжа“. Четем малко по-надолу: „Молим ви да не отиваме там, капитане – каза Тоби. –  Знайти, че не съм ва молил за нищо преди“.
Повечето от вас разполагат с примерни извадки от приказките на Братя Грим в най-новия им превод, които са преведени на „еквивалентен български диалект“ и съответно в оригинал са били диалектни, тъй като това не се отнася към целия пълен набор от приказки. Така че вие сте запознати с преводаческите решения в тази книга, която всъщност е конкретният повод за нашата дискусия. [Примерните извадки засягат баладата „Крушито не ще да пада” (с. 379) и приказката „Рибаринът и не’в’та жина” (с. 135) – Б. ред.] Държа да подчертая, че това е само един повод и много ми се иска днешната дискусия да приеме малко по-обширни мащаби, да включи преводаческия опит на многото колеги, които присъстват тук и които в практиката си, доколкото съм информирана, са имали възможност да се изправят лице в лице с подобен казус. Очертах го съвсем накратко, може още много да се говори за тези две противоположни практики, но виждате, че тук съвсем основателен е въпросът на две отделни планети ли живеем?  И тъй като се боя, че  НАСА няма да разгледа този въпрос, се надявам да го направим ние, с помощта на колегите преподаватели, преводачи, диалектолози и също така на многото студенти, които присъстват сред нас в момента.
Предлагам директно да минем на въпроса. В поканата сте видели някои от авторитетните и обичани от нас имена, поканени за дискутанти тази вечер. Много се надявам и разчитам в хода на дискусията да вземете думата всички, за да изкажете и споделите вашите наблюдения. Първо бих искала да отправя един въпрос към проф. Парашкевов относно характера на употребата на диалекта в приказките на Братя Грим, когато такъв има: неговата функция и предполагаем ефект върху читателя, имайки предвид епохата и жанра.

Борис Парашкевов: Благодаря. Преди всичко трябва да кажа, че това, което беше засегнато в дискусията, е едната част от проблема. Тя е по-честият случай, а именно когато в един нормален текст на немски (доколкото съм говорил с колеги, в английски и френски произведения това е нетипично) се вплита реплика на някакъв  диалект с цел регионално типизиране на героите. Тогава проблемът е как да постъпваме с този вплетен текст. Обикновено решението е предаване по разговорен начин, ако той е налице в оригиналния текст. В никакъв случай да не се търси диалектен заместител в превода. Сега разбиранията по този въпрос като че ли се разминават. Лично аз имах аналогични проблеми, когато превеждах „Приключенията на Симплицисимус“ (роман от XVII в.). В него имаше реплики на северни и югозападни немски диалекти и аз търсех начин да намекна за тяхното наличие, не чрез някакъв брезнишки или родопски заместител, който би объркал читателя. За мен това е специфичен проблем, на който съм обръщал внимание на студентите в семинара си Увод в немската диалектология. Целта беше германистите да не сметнат, че в такива случаи германците говорят погрешно езика си. Фактически те говорят или книжовно, или разговорно, при това често с регионалните особености на диалекта в областта, откъдето идват. Това нещо се практикува много във филми. В поредицата От местопрестъплението екипите нерядко типизират езиково средата, в която се разиграва действието, особено южняшките. Това най-вече са баварско-австрийските или екипът от Лудвигсхафен, който вече клони към швабския. В тази филмова поредица сред героите обикновено има някоя секретарка и други второстепенни герои, които използват всекидневната, народната, така да се каже, реч. Когато човек е завършил немска филология и е усвоил всички книжовни правила, не може да не се учуди защо германци, австрийци или швейцарци говорят такъв странен немски. Аз също съм се изненадвал като студент, придружаващ групи, защо тези хора не спазват правилата на немската норма. Имах и едно странно преживяване. В една група от Австрия един участник просто ме предупреди: „Имаме един колега, който е от областта Форарлберг. Ние трудно го разбираме, така че и вие не се смущавайте, ако ви затруднява. Имаме обаче и един тиролец, който го разбира и помага в разговорите ни“. Особеното на говора в областта Форарлберг е това, че той е алемански, говорен по принцип в Лихтенщайн, Швейцария и Югозападна Германия (провинция Баден-Вюртемберг). Следователно оказва се, че говорещите немски понякога не се разбират помежду си, ако не ползват книжовния език. Когато се предават записани интервюта с швейцарци, немските телевизионни канали редовно си служат със субтитри, за да може текстът да стане общоразбираем. И така същността на единия проблем е вмъкването на реплики или пасажи в книжовни текстове. Гюнтер Грас например имаше навика да цитира баба си: „Баба ми разказваше…“ и по-нататък следват цитати на померански диалект, какъвто германците криво-ляво разбират. В Германия обаче диалектите са многобройни и макар жителите на страната да се оправят помежду си, за чужденците те са трудни за разбиране. В България немската ситуация трудно се илюстрира, ние почти нямаме случаи на използван диалект в литературата, освен ако някой анекдот не е разказан най-вече на „шопски“.
Това беше едната страна на разискваната проблематика. Другата страна, за която сме се събрали и която предизвика брожение сред германистите, беше преводът на „Приказките на Братя Грим“. В „Жената на рибаря“ не става въпрос за отделни реплики. Тук става въпрос за записана приказка на определен диалект. Всеки лингвист сред нас знае: диалектът е една езикова субсистема или подсистема, но не на книжовния език, по мое разбиране. За мен книжовният език е също подсистема на немския, българския и всеки друг книжовен език. Т.е. в съвременността едната от субсистемите е престижна и е официална норма. Това именно е книжовният език. Наред с нея може да има известен брой регионални реализации на немския, българския или някой друг език. В случая с въпросната приказка целият текст е на померански диалект, който е (бил) своеобразен регионален език. Подобен е случаят, да речем, с някой френски текст от Средновековието, създаден от Кретиен дьо Троа: той не може да се преправя на средновековен български. При превод се предава, разбира се, на нормален български. Същото се отнася и за диалектните приказки сред записаните от братята Грим. Това, което се е опитал младият наш колега при превода им, е неприемливо. Не разбирам защо не се е допитал до някой по-опитен преводач или преподавател по теория на превода, вместо да оригиналничи. Както установиха моите колеги, той очевидно се е запознал (или използвал?) американското издание на Братя Грим, където впрочем същите тези приказки са на нормален английски език. С оглед на оригиналните немски текстове  обаче той самоинициативно е решил да им измисли някакъв „еквивалент“. Това е пълна поквара, защото още от заглавието Рибаринът и не’в’та  жинъ, обликът жинъ е източнобългарски, след което изведнъж идват нема и голем, които са западнобългаризми. Една мешавица, да не говорим за всякакви други опити за образуване на нереални псевдодиалектни форми. Не знам доколко всички са запознати с довода му, но декларираната цел българският читател да изпитал същото, което изпитвал един германец, когато чете тази приказка, е илюзорна. Според мене българският читател не може да изпита нищо друго освен стъписване. Не знам доколко присъстващите са запознати с обсъжданите текстове, но си заслужава да видите какво не бива! Защото ако една баба се заеме да чете на внучето си приказката за „рибаринъ“, тя ще трябва да спре, иначе внучето веднага ще се ококори и ще запита „Какво става?“, дотук приказките бяха хубави, нормални, разбираеми, а сега изведнъж започва не’в’та жинъ… Това е проблемът, който тук се разисква. Какво да се прави? За мен такъв проблем няма, той е изкуствено измислен. Компактните текстове, било на диалект, било на някаква регионални или архаична норма, се предават безусловно така, че да бъдат разбираеми. В своята рецензия колегата Ана Димова окачествява този похват като неутрализиране – използваният в оригинала диалект се губи, но остава смисълът, защото избере ли се някакъв реално съществуващ диалект, няма да се постигне желаната конотация, а ще се получи  абсолютно неадекватен текст, неприемлив от гледище на българския език и на българския читател. Възможни са, разбира се, различни становища според практиките в някои езици. Веднъж участвах в конференция, организирана от Фондация „Александър фон Хумболт” в Бавария. Там изложих обичайното за български становище, но един индиец ми опонира, твърдейки, че няма нищо странно в текст на хинди да се вмъкнат реплики на бенгали. Вижда се, че има различни преводачески възможности, но при приказката за рибаря е логично тя да бъде изцяло на хинди или на бенгали в зависимост от това дали преводачът на приказките е избрал да ги преведе на единия или на другия език.
Колегата Димова също споменава известния факт, че мюзикълът „Моята прекрасна лейди”, в който на базата на пиесата „Пигмалион“ е използван лондонският кокни, преди години е предаден на берлински диалект и така си е останало. Тоест има и случаи като този – на един столичен, диалектно обагрен език, какъвто е берлинският, функционално адекватно е предадено чуждоезично произведение. Радвам се, че тук има присъстващи, които може би ще се изкажат за или против. Все пак в теорията на превода за българския език тези положения са застъпени еднозначно. Но несъмнено има прохождащи преводачи, незапознати с тях. В момента знаете колко много филми се превеждат от хора, които се водят за „перфектно“ владеещи английския език, а резултатът е вземане на решения на парче. Нещо, с което съм се занимавал от десетилетия, е транскрипцията на чужди имена. Но кой в чуждоезиковото обучение се занимава с транскрипция? Често профански се казва: Имената не се превеждат, а след като не се превеждат, какъв е проблемът? И си пишат например Пратчет. Англицистите обаче ще кажат дали има англичанин, който произнася „ПраТЧет“, както ние старателно го правим?

Д.К.: Много благодаря. Въпрос към доц. Ренета Килева: намирате ли за съпоставим начина, по който немскоезичната публика възприема диалекта в приказките, и този, по който българската публика ще възприеме този превод?

Ренета Килева: Трудно ми е да отговоря. Тези ситуции са от характер, който трудно може да бъде автентично реконструиран. Ние можем само да спекулираме по какъв начин публиката в началото на 19. век е възприемала текстовете. За цялостната проблематика, която обсъждаме, е много важно да разграничим действително това, което каза проф. Парашкевов. Тук имаме  устна традиция, диалектът е използван в една комуникативна сфера, в която това е естественото средство за комуникация. Значението на диалекта съвпада със значението на текста и имаме един цялостен разказ, който отразява състоянието на устното повествование. Приемаме, че този текст се възприема по-скоро от гледна точка на приказното и сюжета, докато диалектната част е част от идентичността, разпознаваема вероятно, но не и от всички хора извън района, от който е отбелязано, че е приказката. Това е проблем и за самите Братя Грим, които постепенно в следващи издания изтеглят някои от приказките, защото тяхната идея първоначално е да създадат по-скоро литературноисторически паметник с тези приказки и евентуално да забавляват публиката, но това забавление не се получава. За разказвачите може би има невярна представа, че става въпрос за необразовани селяни, които устно разказват преданията. Не е така; една част от разказвачите са от аристократични фамилии и са чували тези текстове от своите слугини и прочие, но са ги обработвали, пречупвали са ги през езика на по-висшите социални слоеве. Разказвачката на приказки Доротея Фиман, а не Виман, както е предал преводачът – тя самата, макар и шивачка, е образована и културна жена. В този смисъл тук нямаме функция на диалекта, просто самото повествование е диалектно, за разлика от това, което се получава  при превода: имаме един конструиран език, при който тази естественост на разказа отпада. Трябва да знаем, че това е и един текст, предназначен основно за устно предаване, макар и фиксиран писмено, той съвсем не изключва четенето на глас – от бабата на внучето например. В българския вариант се получава един труднопроизносим, неестествен приказен изказ, пародиране, което създава комичен ефект, който по никакъв начин не е търсен в изходния текст, и в това е големият конфликт.

Д.К.: Благодаря Ви много. Сега бих искала да отправя един въпрос към проф. Владимир Жобов, който е специалист диалектолог и изследовател на съвременната ситуация в българските диалекти, както и автор на мащабно проучване, което можете да разгледате подробно на сайта на Университета Бъркли. Съществува ли нещо като еквивалентен български диалект?

Владимир Жобов: Проблемът е следният. Не може да се говори за еквивалент на диалект с диалект, защото не се знае степента на тяхната стигматизираност или доколко човек се излага, когато говори на диалект. Нека обърна внимание, че има артисти, които натрупаха пари с имитация на източни диалекти. Включително такива форми като жинъ, които са много редки в диалектите. Хора, които казват главъ и горъ, обикновено казват жена, мома и сестра. Българските диалекти са почели жените с една категория, която иначе нормално е запазена за мъжете. Много хора имитират диалект, но не го говорят. Откъде да започна? Нека се хвана за „Моята прекрасна лейди”. Аз си спомням постановката в театъра, която се играеше преди години. Елайза Дулитъл не може да говори на книжовен български. Какво бяха направили там? Бяха сложили някакви хиперкоректни „х“-та. Проблемът, който аз виждам тук, е, че формите, които са използвани, не съществуват в българския, и тъй като не съществуват, никой не може да ги разбере. Аз не виждам проблем –  и тук се различавам вероятно от колегите германисти, но не смятам, че диалектът няма място в художествената литература. Но проблемът е, че в българския по не знам какви причини е невъзможно човек да говори едновременно регионално и да звучи образовано, а на много езици това е възможно. Проблемът е употребата на реални диалектни форми, независимо дали хората ги знаят или не, и това да се пускат измислени диалектни форми като „крушито”. „Крушито” не може да съществува по една проста причина: членува се с „то” нещо, което е в множествено число, тогава, когато окончанието е на -е, защото се бърка със събирателно съществително. И не е въпросът в това кой род е съществителното. Има логика в тази форма. Има нещо, което социолингвистите наричат панлектна граматика. Всеки носител на един език умее да интерпретира и разбира повече говори  от тези, които сам той използва. Аз никога няма да кажа „имам дойдено”, но ако някой друг го употреби, – не е задължително да е македонец, може да бъде тракиец – аз ще разбера какво има предвид той. Повечето западни българи нямат причастия от типа на мислел, ходел и т.н., но те се разбират с останалите. Затова са диалекти на един език, иначе щяха да бъдат диалекти на различни езици. Тоест аз нямам мнение относно това трябва ли да се използват регионални черти, но вероятно ако се използват, трябва да бъде последователно и да звучи естествено. Вие сте много прав: „нявга”, както започва тази приказка, е само на североизток, след което човекът започва да изпуска всяко „в” между съгласни, което е оттатък Вардар. Това на никой българин, бил той специалист по диалектология или не, няма да прилича на български. Аз дори се затруднявам да разбирам това, което прочетох като текст, и не можах да го довърша. Т.е. ако се използват диалектни черти, трябва да се избягват думи, които са неразбираеми. Книжовният език е израз на уважение. Не мога да искам повече внимание от някой, който е готов да ме слуша, като му пускам загадки. Затова съществува и говоренето на „Ви”, което започна вече да не съществува… Когато аз се обръщам към Владо и му казвам „Вие“, аз му оставям свободата да каже „гледай си работата”. Същото важи и за регионалните черти. Проблемът е, че те трябва да се прилагат с мярка и най-вече с умение. Не да се съчиняват неща, които не съществуват. Не е просто проблемът, че се съчиняват неща, които не съществуват реално. Някои могат да го знаят – вероятно само диалектолози. Има неща, които изобщо не съществуват и няма как да съществуват в българския, а те вече пречат на самото разбиране.

Д.К.: Намирам за много продуктивно това, което казахте и което е факт:  че изразяването на диалект на български не може да бъде едновременно образовано и регионално. При това положение бих искала да попитам проф. Тишева, според Вас какъв е културният и социалният статус на диалектите у нас с днешна дата?

Йовка Тишева: В качеството си на познавач и изследовател на съвременната българска устна практика ще кажа нещо, което може би всички ние знаем и което вече се прокрадна в думите на колегите. По-скоро да помислим за това, че езиковата ситуация и създаването на стандартния и книжовния български език в нашата ситуация не е протекло по този начин, по който това се е случило в Германия. Българският книжовен език не се ражда от езика на столицата. Това не е един диалект, който е придобил по-особен статут. Българският книжовен език се ражда отгоре, така да се каже, чрез решения на правописни комисии, създадени уж с идеята да примирят и обединят различните български диалекти. Така че още от първите години след Освобождението, когато прохожда книжовният български език, действа една тенденция към унификация на различните форми, в които съществува българският език. Тази тенденция взема своя връх след последните правописни реформи  през 1945 г., когато започва да се вменява идеята, че всички сме равни и трябва да пишем и говорим по един и същи начин. В този период повикът за висока езикова култура не се свързва с това да имаш богат речник, да знаеш много синоними и да знаеш кога какъв синоним да използваш, а с това да говориш правилно, тоест „учено”. Ще използвам една метафора от сборника с прословутото заглавие  „На езиков пост”, където много добре е представена метафорично тази ситуация: как селянинът, който говори своя диалект, постепенно сменя селските си дрехи, облича градските и става един от масата. Е, поради тази причина, е поради тѓ тази причина, както би казђл преводачот, или преводачинът, не знам, на нас ни е вменено, че когато говориш на диалект, ти всъщност си некултурен. Нека се замислим, че една от най-големите обиди е да се каже на някого, че е селянин, че говори като селянин. И това не е свързано с идеята, че аз, бидейки българка от мизийските говори, искам да се идентифицирам като североизточна българка, а е свързано с факта, както каза и проф. Жобов, че говоренето на диалект е несъвместимо с това да говориш учено, „да си умен”. В последно време наблюдаваме, че като че ли може да се мисли за една реабилитация на диалекта: не толкова обаче според мен чрез медиите или устните интервюта, или пък това хашлашко, маниерно говорене на границата с жаргона и смесване на различни елементи. Оставям настрана нещо, за което съм много обидена: защо само източнобългарските говори са непрестижни и защо куп скечови и шоупрограми се забавляват само с източните българи? Нека пък западните българи и те да служат за забавление! Затварям скобата. Връщам се към темата: нека си спомним една такава практика за писане на диалект – прословутия сайт severozapad.com, който се поддържа само от хора от този регион и където писането на регионалната норма е правило на общуване в сайта. Така че нека мислим за съвременните диалекти не само като за остарял, селски говор на баба (тази баба трябва да е на 90 години обаче, защото съвременните баби са на моята възраст всъщност – е, малко отгоре), но диалектът е всъщност начин да покажеш някакъв друг тип индентификация в съвременното българско общество. А в класическия вид, както ги е описал Стойко Стойков, диалектите, естествено, не съществуват. И сега да се върнем към текста. Това, което мога да кажа в рамките на теорията на превода, от една страна, и съпоставката с възможността за рецепция на читателя на тези приказки: преводачът като че ли се е опитал да направи това, което е на другия полюс на неутрализацията, т.нар. рустикализация – да вземе и да създаде един стилизиран код, който да имитира цялостна диалектна система от фонетиката до синтаксиса – но всъщност със синтаксиса не си е служил и това му е големият пропуск, защото, скъпи млади колеги и скъпи мои колеги студенти, синтаксисът е едно мощно средство да покажем разговорност, раздвиженост и устна реч. Така че отправям апел към студентите – експериментирайте така, че нито буквализмът, нито прекалената свобода да бъдат това, което да ви изкушава.

Д.К.: Благодаря на проф. Тишева, бях сигурна, че нейните думи ще дадат много правилна насока на разсъжденията, включително и най-вече за нашите млади колеги, които присъстват тук. Много държах да я попитам и всъщност я бях помолила да засегне в своето изказване въпроса за това дали не нараства толерантността към регионалното говорене, дори и в публичната сфера у нас, и именно по тази причина бях поканила за участие в нашата дискусия Стоян Николов – Торлака – писател, който е автор на трилогия, започнала със  „Северозападен романь“ – и понеже не го познавам лично – той не е тук, нали? Той беше отговорил, че ако успее да дойде, ще се включи. Нека оставим настрана факта, че всеки автор, който работи с родния си език, има абсолютно неоспоримото право да експериментира по всякакъв начин с него. Много моля да се направи – и в нашата дискусия, и по принцип, ясно разграничение между тези две сфери на разсъждение: това, което един носител на езика прави като експеримент с него и използва в художествената литература като инструмент, и периметъра на позволеното за един преводач, когато работи върху чуждоезиков текст и неговия пренос към български. Поради това се надявах да попитам г-н Николов какво би било неговото усещане, ако си купи на български преводна книга от португалски или френски автор и в нея завари своя собствен художествен език от „Северозападен романь“. Горе-долу това ми се струва, че е усещането, което всеки от нас би получил, отваряйки книга в превод от чужд език, в която да прочете нещо подобно.
Професор Парашкевов спомена нещо, което много ме заинтригува, а именно  ремарката, че в текстовете на приказките не става въпрос за отделни реплики. Има един съществен преводачески проблем, който засяга именно наличието на отделни реплики на диалект в чуждоезиковия текст, които служат за характеристика на говоренето на героите и не са хомогенна част от останалата система на изразни средства, а се проявяват само в устата на конкретния герой. Това е една преводаческа ситуация, която е действително трудна за отиграване, и тя ме води към желанието да отправя покана към всички вас да поразсъждаваме върху въпроса има ли значение дали ще конструираме наше собствено виждане за български диалект, когато превеждаме, или ще използваме автентични, доколкото могат да бъдат такива въз основа на описаните и кодифицираните белези на съответния диалект, дали ще използваме един автентичен български диалект, независимо кой. Може ли да чуем Вашето мнение, проф. Трендафилов?

Владимир Трендафилов: Много хубав въпрос и много навреме дойде. Аз, когато зачетох тези материали, откъсите, които Дария Карапеткова разпрати на част от участниците по имейл, когато зачетох и приказката, и стихотворението, се опитах да разсъждавам най-напред в полза на преводача, за да видя какво ще се получи, дали ще издържи, дали нещо положително ще се открои. Едно нещо мога да му призная – той определено превежда съобразно някаква норма. Това е, да речем, първа точка. Втора точка: нормата е сбъркана. И в този смисъл бих искал да дам един пример – той е много стар, но мисля, че част от колегите тук ще го разпознаят, поне тези, с които навремето бяхме в издателство „Народна култура“. Годината е 83-та и точно тогава започна да излиза осемтомникът на Гьоте. Том първи, поезия. След него много скоро се появи една блестяща статия на Любомир Илиев, която разгроми тома до такава степен, че разлюля от смях преводаческите среди. Той цитира изцяло едно от стихотворенията вътре на Гьоте в този том. Ето го: „Хей, нова булка, нов късмет/ с новогодишния привет/ на вас говоря/ червена ябълка на плет/ и здраве, радост, берекет/ на всички хора“. Това е Гьоте, да не си помисли някой нещо друго. (смях в залата) Мисля, че рецензията се казваше „Гьоте по потури“ и вътре имаше един блестящ коментар. Импровизирам: „Човек сяда, разтваря Гьоте, за да се поучи от измеренията на неговия талант, и изведнъж пред него се изправя Гьоте по потури, стиснал здраво в ръка коледарска сурвакница“. Та това е един доста паралелен пример. Определено преводачът е следвал модел, не е неграмотен, има концепция и съответно е направил превода според концепцията си. Мисля, че и сегашният преводач, и онзи преводач споделят обща нормативна грешка , а именно – те не обозначават диалектната норма, а я възпроизвеждат. Един превод по принцип се основава на неутралния български език, с езиковия стандарт, с това, което може би все по-неточно се казва „българският книжовен език“. Той му е нормата, не друго. Съответно диалектът не бива да се възпроизвежда едно към едно в пряката реч, а само чрез маркери за диалект, за отклонение от нормата – за да бъде отклонение от нормата, а не самата норма. И това е грешката тук.
Аз съм уверен, че този превод би бил неосъществим, ако сега бяхме още в преддигиталната епоха. Защото по някакъв начин в него виждам свободата спрямо литературната норма на чат форумите, на този нов писмен език, който възпроизвежда изцяло устния език. Така че, въпреки че новаторства спрямо някаква идея на диалект, той черпи своя кураж, своето вдъхновение от тази писмено-устна реч, която постоянно тече онлайн. И в този смисъл бих казал, че преводът е по естеството си романтически. Той следва романтическа доктрина, самосъзнателно новаторски е. Във всяко друго отношение, разбира се, той е неиздържан поради това, което вече казах. Аз го сравних с английския превод – на който и проф. Парашкевов се позова, – където езикът, вярно, не е абсолютно неутрален езикът там, но базовата норма е наистина нормалният английски езиков стандарт. Например първото изречение – „Емало нявга ядин рибарин, дет’ жи’еел…“ Между другото, първа грешка, ако става дума за прецизно възпроизводство на диалектна норма – апострофите. Апострофът е интелектуална пунктуация – просто той не е продуктивен вътре в нашата пунктуационна система. Но да продължим –
„…дет’ жи’еел с жина си в мизерна съборетина край морето.“. На английски изречението беше съвсем нормално – „Рибар, с жена си, който живеел на задника на географията край морския бряг…“. Така че нормата на този превод не е правописна, а лексическа – използва субстандартна лексика, но не и субстандартен правопис, маркери за субстандартен правоговор. Ами, това е.
(…)
Ренета Килева: Тъй като беше казано, че преводачът си е избрал норма и тя е грешна – аз мисля, че тя поначало е обречена. Изключително трудно е една такава норма да се прокарва последователно в целия текст и веднага проличават проблемите. Напр. в оригинала на стихотворението „Крушито…“ са изполвани еднотипни умалителни форми от швейцарския диалект – Birnli, Prügeli, Wässerli, Kälbli. В превода те непоследователно са предадени, от една страна, със спорните форми „крушито“, „сопито“…, от друга, с  „водицата“, „теленцето“…
Владимир Трендафилов: Колеги, по тоя повод искам да добавя, във връзка със стихотворението специално – преди всички други  преводачески отклонения – това стихотворение е зле преведено. То е технически ако не неграмотно, то субграмотно – и метриката, и целият формат са просто несносни. Оттук трябва да започнем, за да преминем вече към съдържанието.

Ренета Килева: Може би още един пример в подкрепа на това, което казвам – прокарва се един конструиран български диалект, но той влиза в колизия с немски собствени имена,  които са носители на културна специфика парекселанс, или с друга културно маркирана лексика. И получаваме комбинации като ’мичето Марлене, бубайко и Марлене, язе съм Фердинанд, ряката Везер, па между Верел и Зозт живял чиляк, дет‘ му викали Кноист, и т.н. „Ядин стар плувец, ‘зел той бутилка бранвайн“ – при това „бранвайн”, а не „брандвайн”, както би било правилно, – тук българският псевдодиалект е комбиниран с немската заемка „бранвайн”. При междуметията също имаме нещо подобно, макар че те не са така експлицитно с диалектен характер, но едновременно в едно изречение се появява мелница, която прави „клап-клип“ (от немски Кlip-klap), а пък камъните чукат „чук-трак“, птичето пее „чик-чирик“; или имаме немското междуметие Papperlapapp, преведено като „пепер-лепер“, интересно защо, вместо „дрън-дрън“, какъвто е всъщност смисълът. Така че е невъзможно да се проведе тази стратегия или норма, която си е самосъздал преводачът.

Д.К.: В допълнение към Вашето разсъждение бих искала да Ви попитам: споделяте ли твърдението, което ми се струва, че прочетох в интернет и което явно произлиза от изказване на преводача, че отсъствието на диалект в превода на тези приказки би ощетило читателя?

Ренета Килева: Не бих казала, тъй като всички останали приказки доказват, че читателят не би бил ощетен, ако чете приказките на Грим не в диалект. Освен това претенцията на преводача е, че е превел с еквивалентен български диалект. Да оставим настрана,  че това не е никакъв диалект, но ако той докрай провежда тази своя стратегия, то отново е непрецизен, защото тук имаме приказки от 7-8 региона. Това са различни диалекти, които той покрива с онова, което е решил, че е еквивалентен диалект. В този смисъл как  този конструиран език диференцира нюансите на различните диалекти, като започнем от померански, говора край Мюнстер  и т.н. –  всички са изброени в бележките.

Д.К.: Проф. Разбойникова, заповядайте.

Майа Разбойникова: И аз като колегата Владимир Трендафилов тръгнах с намерението да разбера какво точно се има предвид  и откъде произлизат тези екстравагантни решения. Единственото изречение, което обяснява приложената стратегия, подчертава стремежа към намиране на еквивалентен диалект на български, породен от изначалния порив на всеки преводач да иска да възпроизведе за своя читател ефектите на текста, на които самият той е бил изложен като читател. При всеки преводач има такъв стремеж, само че оттук почват веднага и проблемите. Това, което е изпитал читателят: очевидно трябва да го мислим с главно „Ч“ и същевременно да си дадем сметка, че такова единство като „читателят“ не съществува. Кой читател се има предвид? Този, който е чел първото издание, или този, който сега го чете, немски читател? Друг? Ако се поставим в едната или другата епоха, трябва да добавим социалните различия на тези читатели. За този, който говори на същия диалект, приказката ще звучи близко и познато. При този, който чете по-висок немски, реакцията ще бъде съвсем различна. Ние не можем да предвидим реакциите на всички читатели и тази претенция сама по себе си остава да виси във въздуха. Всеки преводач има някакъв имплицитен образ за своя читател и се съобразява с него. Остава сега да разберем какъв е бил имплицитният образ на читателя, който е търсен. И оттук стигаме до другия проблем, свързан с това за кого са предназначени тези преводи. За деца? Ако са предназначени за деца, е актуално изданието от 1819 г., което е подготвено за детска публика. А това първо издание на Братя Грим не е мислено за деца. Ако българското издание е предназначено за една образована публика, която иска с тези текстове да обогати представите си в каквато и да било посока, то тогава куца целият коментарен и критически апарат. Тоест търси ли се всякаква публика, от това страда преводът и въобще цялата конструкция. От едни такива логчески недомислия – кой е читателят, за кого се прави едно издание – произтичат и проблемите, един от които е ето този превод на диалектите. Аз не виждам някой читател, който да се възрадва на този превод, да го възприеме като подходящ, било на една хубава или страшна приказка. Колкото до последното:  всички знаем, че приказките са страшни, нямаше нужда да чакаме интервютата на г-н Ганев, за да разберем това, но той ни го припомни, което също е хубаво. Понеже съм взела думата, нека се изкажа по всички точки, които предизвикаха у мен реакция  – мястото на диалекта: другото нещо, за което преводачът трябва да си даде сметка, и ако тук се беше запитал каква е функцията на диалекта, щеше да го избегне при превода. Функцията на диалекта в един художествен текст, вече казахме, може да бъде най-различна…

Владимир Жобов: Само ако беше диалект…

Майа Разбойникова: Аз говоря за оригиналния текст. В него е записано говоренето на хората, записана е живата реч. Диалектът не изпълнява някаква художествена, стилистична функция в текста, докато при съвременните ни споменати белетристи имаме съвсем други примери. В Швейцария в последните години е силно актуално да се пише на диалект – то е концептуално писане. С отмирането на националната държава отмират и националните езици и затова диалектът излиза на преден план. Но дори от такива произведения не съм видяла да се превежда по такъв начин и мисля, че това не може да се случи.

Д.К.: След като в общи линии очертахме отговора на въпроса „как не трябва“, бих искала да се съсредоточим върху следващия логичен въпрос: как трябва, когато се изправим лице в лице с текст, в който диалектът присъства. Въпросът ми към проф. Парашкевов е: според Вас в какъв лексикален фонд на българския език би трябвало да дълбаем, ако желаем да възпроизведем някакъв съпоставим ефект от оригиналния текст?

Борис Парашкевов: Ако целта на автора, когато вмъква диалектна реплика, е била да изтъкне социална или регионална отсянка в изказа на персонаж като носител на този диалект, това преводачът по някакъв начин би могъл да го намекне, но не с произволно избрани диалектни форми в български. Това просто не е прието. Много отдавна в една немска публикация се споменаваше, че е смехотворно изказването на един тексаски негър да се пъхне в устата на един саксонец. Може да се направи, но е безумно само по себе си. Така че, как да кажа – решенията се вземат според случая. Има съвсем елементарни неща, кратки реплики, може да бъде един поздрав, който типизира нечии емоции в оригинала, но ние не можем да изопачаваме излишно превода. Ето два примера в немскоезични романи на Ханс Фалада и Бодо Узе. В единия майка упреква дъщеря си и я нарича Dumm Tüg, а в други баща се обръща гальовно към момиченцето си с Min lütt Deern. И в двата случая знаещият „перфектно“ немски едва ли с лекота ще разчете в тях книжовните Dummes Zeug и Mein kleines Mädchen, но при всяко положение на български те би трябвало да зазвучат „Глупачка!“ или „Глупаво същество!“, респ. „Малкото ми момиченце“. Други насилени решения само ще подразнят читателя. Следователно труден тук е проблемът с разбирането на некнижовни реплики. Това, което каза колегата за Швейцария – там има купища издания, които изцяло са на диалект. Тях никой не би се сетил да ги предава или обезобразява на някакъв български диалект, защото цялата книга е написана на своеобразен регионален език. Но понеже при Братя Грим сред многото приказки номер 19 се появява на диалект (под заглавие „Приказка за златната рибка“ тя, между другото, е преработена от Пушкин), това обстоятелство е накарало преводача да покаже, че и българският може да бъде различен (за съжаление, крайно неуместна идея).
Попадал съм обаче на много хубави преводачески решения в „Буденброкови“ от Томас Ман. Там проблемът е от друг характер и е решен много добре. Една дама от Любек, т.е. от Северна Германия, говори точно на диалект, приблизително като този в „ Жената на рибаря“, попада в Мюнхен. Тъй като кулинарната терминология навсякъде е различна, при разговорите й със слугинята се получават огромни недоразумения. В единия от случаите преводаческото попадение се е получило съвсем естествено, защото изисканата дама говори за цветно зеле, докато в Мюнхен то се нарича карфиол – тоест аналогично варираща употреба, както в български. Но Frikadelle преводачът по целесъобразност е преправил на фрикасе. Това са вече особени, специфични случаи от типа на игрословиците, при които невинаги ще намери някакво съответствие. Тогава може произволно да се въведат разбираеми лексикални противопоставяния от рода на диня и любеница или пъпеш и пипон. Деликатни моменти, но все пак подсказват какво се крие в замисъла на автора. Така че всеки случай налага решение сам за себе си, бих казал. Много често разговорната форма е някакъв изход, но като палиатив и тя е досадна – слагаш едно „к‘во“ и с това се приключва всичко. То е възможно, но оттам нататък трябва да се внимава, защото особено формите с изпускане на съгласни и гласни са вече много опасни.

Д.К.: Въпрос към проф. Тишева, както и към всички, които биха искали да вземат отношение – къде минава границата между просторечие и жаргон и не съществува ли проблемът с неговата възраст, защото жаргонът на 60-те или 70-те години е различен спрямо днешния?

Йовка Тишева: Много труден въпрос ми зададе нашата модераторка, защото, струва ми се, в съвременната езикова ситуация като че ли границата между тези три субстандартни езикови формации – имам предвид диалект, социолет и жаргон – е много размита и стандартът като че ли се наслагва не като една основа, база, върху която те да се открояват, а като езикова формация, която ги допълва. Съгласна съм с нейното наблюдение, че всъщност за доста от по-младите носители на българския език особено устната форма или тази компютърно опосредствана форма на българския език, с която те са много на „ти“, много активно я използват, тя е смес от елементи от стандарта, от книжовния език, елементи от някои диалекти, като не е задължително това да е диалектът на територията, на която са родени, например западни български младежи, които използват частици, характерни за Източна България, защото те звучат интересно – в интернет пространството трябва да се откроиш, да изградиш един ярък езиков образ, – и на следващо място техният собствен възрастов жаргон. Този колаж за тях се явява единственият езиков код, с който могат да си служат и който, за съжаление, те ни демонстрират понякога, когато се срещнем с тях като студенти първи курс, първия семестър. Съгласна съм и с това, че преводачът отговорно трябва да държи сметка за нивото на читателската аудитория, за възможността на тази аудитория да възприема даден текст – да не би този текст да е прекалено голям пъзел, или пък да подценява прекалено много тази читателска аудитория. И се присъединявам към това, което каза и проф. Парашкевов – много е блазнещо да посегнеш към диалектния ресурс. Отново обаче да кажа, диалектите в България не са престижна форма, те имат много ограничено разпространение и като цялостна система не се използват в този вид, в който вероятно е ситуацията в немскоезичния контекст. И още нещо, знанието на диалекта е различно в зависимост от различните диалектни области, така че преминаването от един код към друг крие много големи рискове, по-скоро риск от неразбиране, отколкото от обогатяване на този текст. Така че всичко с мярка, лексиката е един безопасен слой, с който може да си служи преводачът, стига да знае за тези разнообразни варианти, които колегите тук подсказаха. На следващо място, заиграване с някои форми, макар че не ви препоръчвам „мекането“, защото се оказва, че повече от 65% от носителите на българския език не го разпознават като отклонение от нормата. Оставям настрана въпроса, че по-голямата част от българската езикова територия всъщност „мека“. Не ви препоръчвам и определителен член „о“ от типа „мъжо“, „гърбо“, защото той не е само западен маркер, той съществува и на друго място на територията на България, така че много предпазливо с диалектния ресурс. Най-безопасен е този разговорен междинен код, който има капацитета да поеме както елементи от книжовното, така и някои диалектни елементи и елементи от жаргона или някакъв групов говор. Не беше много назидателно, надявам се.

Д.К.: Иска ми се да задам един въпрос на нашата колежка Росица Цветанова, която е скандинавист и преводач. През 2015 г. излезе Вашият превод на стихосбирката на финландката Хели Лаксонен, тя дори гостува в България… „Крава и бреза“ – едно великолепно издание на тази книжка. Доколкото разбирам, употребата на диалект е във визитната й картичка като автор. Как се справихте Вие с тази особеност?

Росица Цветанова: Не съм си измисляла диалект… Тук аз искам по-скоро да ви въведа малко в ситуацията, защото предполагам, че тук присъстващите не са запознати със ситуацията във Финландия с диалектите и особено с личността на Хели Лаксонен. Докато при Братя Грим имаме една коренно различна епоха – и в Скандинавия също има такива личности, които са обикаляли далечните провинции и са събирали текстове, не е задължително да са приказки, може да е народна поезия, и са я записвали, както са я чували, защото това е било творчество, което се е съхранявало в говорна форма, не в писмената тогава. Тук става дума вече за съвременна поезия, за една съвременна личност, тя е родена през 70-те години, която съвсем съзнателно използва диалекта от своя роден край, а именно региона на Турку, Югозападна Финландия. Този диалект пък е една съвкупност от различни по-малки местни диалекти, така че дори това не е един конкретен диалект. Тя го използва умишлено, защото по този начин изразява своята идентичност и иска да съхрани своята култура, която тя смята, че би се загубила, ако не се твори, използвайки именно този диалект. Аз, тъй като съм родена и израснала в центъра на Варна, не бих твърдяла, че владея някой български диалект, още повече пък да изнамеря диалект, „еквивалентен“ на този на Хели, тъй като тя в една своя книга, наречена „Буквар“, и тя умишлено е наречена така, е публикувала манифест, въпреки че това е стихосбирка, в който обяснява защо пише на диалект. Също така дава кратък преглед на граматиката на този диалект, той е много различен от стандартния фински, много е различен и от разговорния фински, който пък е също много популярен във финландската литература. Дори доста хумористично на места подчертава „Не оставяйте децата си близо до „Буквар“, има опасност да научат диалект“ или „Този буквар е предназначен за хора, които разбират от половин дума“, тъй като този диалект е изключително съкратен, а той в писмената си форма, както и в устната, пропуска редица окончания на падежи, жизненоважни за разбирането на финския, окончания за ед. и мн. ч., което пак прави текста доста труден за разбиране. За разлика от Братя Грим, където не знаем кой е читателят и как точно се е наслаждавал на тези приказки, тук е много лесно да попитаме читателите, тъй като това са съвременните финландци, как те разбират тези стихотворения. И всъщност много от тях казват, че не ги разбират. Ако аз се мъча на български да ги преведа в някаква тотално неразбираема форма, какво ще постигна? Книгите така или иначе не се продават добре, какво остава за поезията, така че аз тази красива поезия нямам за цел тотално да я извращавам и съсипвам. Ако трябваше да превеждам на някакъв, подчертавам, „еквивалентен“ български диалект, просто нямаше да се съглася. Използвала съм, и това беше обсъждано, защото се предполагаше, че ще изскочи като въпрос, с Марин Бодаков, който е някъде тук… Стигнахме в крайна сметка до извода, че ще използваме книжовен български, но ще се мъчим да вмъкваме там, където е удачно, по-разговорни, по-народни думи и изрази. Също така самата Хели, която се познава с Марин от доста време и с която той има една кратка преводаческа сесия, когато са били в един преводачески дом в чужбина, самата тя е казала, че държи, например ако някъде има споменат финландски супермаркет с конкретно наименование, който нищо няма да говори тук на хората, трябва да се замени с български супермаркет. На едно място много се чудихме какво да правим с един велосипед, тъй като ни идваше да го наречем балканче, а балканчето вече навява едни тотални соцасоциации. Такива проблеми по-скоро възникнаха, а не проблеми от типа как да разградим думите, защото, честно казано, аз, като видях тези текстове, които в момента се обсъждат, аз това нещо не бих издържала да го чета и не бих го причинила на творба, която превеждам, защото намерих наистина висока стойност в тези стихове. Отделно пък ситуацията с диалектите е доста различна там и тук, ако гледате шведска телевизия например, там дори говорителите по новините говорят на диалект и това не се смята за някакъв фактор за ниско образование или нещо подобно. Във Финландия има и книги, например националният епос „Калевала”, претворени на диалект, комикси за Доналд Дък има пак претворени на диалект, има различни публикации в различни жанрове, които просто са на диалект, като тук това не е популярна практика. Така че всъщност смятам нашето решение за правилно и общо взето, като слушах тук коментарите, стигам до извода, че по-скоро беше по-доброто решение, отколкото да се мъчим да правим нещо друго. И тъй като имам платформа в момента, искам да обърна внимание на нещо друго, вече извън Финландия и Хели Лаксонен.  Ще оставя коментарите конкретно относно Братя Грим на германистите, аз абсолютно подкрепям това, което изчетох в двете рецензии досега, но това, на което искам да обърна конкретно внимание точно като преводач, който приема доста емоционално ставащото във фейсбук – тази тотална профанизация на читателската аудитория. Аз не знам колко се наслаждава българският читател на Братя Грим, но изчетох коментари от типа на „Какво значение има от какъв език е преведен”, защото това е голямата интрига в момента – от кой език са преведени приказките, „Какво значение има от какъв език са преведени, когато те се четат гладко и сладко?”…  Цитирам коментари. Също така „Как смее Ана Димова да критикува, когато тя не е превеждала Братя Грим?”, „Как може преводач да критикува преводач, човекът е превел 800 страници, как може въобще някой да го критикува?”… Имайки предвид, че критиката беше поднесена изключително човешки, изключително благородно, бих казала, изключително добре подкрепена научно. Приказките са такава голяма класика, че не може издателят и преводачът да не очакват критика. Нормално е едно подобно дело да се разглежда и коментира. Докато в интернет пространството битуват наистина много унизителни коментари, които явно са от хора, които не са виждали научен апарат, а може би и книга през живота си, аз наистина се изненадвам и донякъде  се чувствам уязвена от това, че виждам коментари, които принизяват работата на преводача. Когато един специалист, например професори хуманитарсти или като нас скандинависти, „Скандинавистика” навършва 25 години тази година и специалистите не са много, но не са и малко, ако човек търси да се консултира с някого, има кого да намери. Не приемам коментари, които така принизяват специалиста, бил той професор или не, твърдейки „Какво се пънете”, защото и това беше написано във фейсбук… „Какво значение има как ще бъде предадено някое понятие?” Ами има значение, защото ако боравим с такава голяма класика или ако въвеждаме реалии от езици, които не са популярни и дълго време са се превеждали през език-посредник, вече скандинавските езици, за щастие, от оригинал в повечето случаи. Не може да се игнорира мнението на специалисти, ако пък случайно някой посмее да си каже мнението в качеството си на компетентен човек, който се е занимавал с тези неща, дали като учен, дали като преводач, публиката просто да го смазва. Това исках да изразя, просто това е смехотворно и трябва да се работи, за да се образова публиката.

Д.К.: Благодаря Ви много за това изказване, прехвърлям микрофона към Русанка Ляпова, преводач сърбохърватист, с молба да каже две думи за сплитския диалект у някои от авторите, които превежда.

Русанка Ляпова: Ще бъда много кратка, защото нещата, които искам да кажа, са от чисто практическа гледна точка. Превеждам главно съвременни автори. В рамките на хърватската литература има две, така да ги нарека, литературни книжовни средища. Едното е столицата Загреб, другото е Сплит. В Сплит се пише – всеки автор в различна степен – на сплитски диалект. Има автори, които пишат съвсем в книжовната норма, и други като Слободанка Боба Джудерия, която е блогърка и пише на много силен сплитски диалект, та той се изразява в следното: понеже и аз съм от морето, мога да го приравня, условно казано, към бургаския говор – както в бургаския имаме редукция в „зилену”, по същия начин в сплитския говор „е” много често се изговаря и изписва като „и”. „М” в края на думата се изговаря и изписва като „н” – не „мислим”, а „мислин”, изпускат се букви и т.н. Какво правя аз лично в такива случаи? Има два варианта. Както казахме, единият е както в книгата на Роберт Перишич „Наш човек от мястото на събитието” – той също е от Сплит, но живее в Загреб, и неговият герой е сплитчанин в Загреб. Цялата книга върви на нормален език, в един момент му се обажда една негова леля от Сплит и той обяснява как всеки път, когато роднините му се обадят по телефона от Сплит, те говорят – той го маркира – на сплитски и първото, което казват, е „Познаваш ли ма кой съм?” Това е основната интрига в тяхното обаждане – те му се обаждат и заговарят на техния диалект, като  очакват да видят дали той ще ги познае, тоест да разберат дали е станал вече гражданин, дали се е погражданил, или си е останал техен. Това беше първият ми подобен случай. Тогава аз си позволих в тази книга да ги маркирам повече, естествено, с просторечие да го дам по-маркирано, за да мога да отлича тяхната реч от другата, която е съвсем нормална и книжовна. Докато другият ми случай, това беше основно в сплитския брой на „Панорама”, който сега подготвяме, там изцяло всички са сплитски автори. Те всички имат различно отношение към сплитския говор, но така или иначе той няма как да се предаде  на български и в началото, като говорих с Боба, тя ми каза „Защо не избереш някакъв диалект?”, и аз й казвам, „Защото ще звучиш като неграмотница”. А тя каза „Ами, добре, щом е така, отказвам се”. И затова искам да кажа, че преводачът решава нещата оперативно, но винаги това, което трябва да следва, е личната си мяра, уважението към читателя, уважението към своя собствен труд, в крайна сметка уважението и към езика, с който си служи, защото не може да изкривяваш и да измъчваш езика с някакви произволно построени езикови конструкции само защото на теб така ти е дошла музата. Това исках само да кажа.

Д.К.: Благодаря много. Скъпи колеги и приятели, мисля, че чухме достатъчно гледни точки и въпросът беше разгледан от възможно най-много ъгли. Отново подчертавам съжалението си, че липсваше контрапунктът, който да защити първопричината и конкретния повод за възникването на тази дискусия. Подчертавам, че това не е поради нежелание от наша страна да дадем думата и на този контрапункт. И преди да приключим нашата дискусия, бих искала да споменем едно име, което е скъпо на всички нас и с което повечето от нас са пораснали – името на Димитър Стоевски, преводач не само на приказките на Братя Грим, но и на много други емблематични текстове за малки и големи от немски език. Аплодисменти в негова памет. Благодаря ви още веднъж за присъствието, участието и ценните коментари. Очаквайте сваления текст от записа на тази дискусия на страниците на „Литературен вестник”.

Стенограма: Иванджелина Вътева, Ивета Йонкова, Франческа Земярска

Реклами

1 коментар

Filed under Дискусионен клуб

One response to “Преводът на диалекти в художествената литература

  1. Йозеф Ка

    Отлична дискусия! Продължавайте в този дух!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s