За литература-свят на френски език

бр. 10/2017

Мишел Льобри

рис. Ал. Байтошев

Писателят и философ Мишел Льобри е роден в департамента Финистер. Той е основоположник и директор на фестивала Удивителни пътешественици. Неговата книга Дневник на романтизма (Le Journal du romantisme, Skira), приветствана като събитие при излизането си през 1982 г., преведена на пет езика и получила множество награди, е преиздадена през 2002 г. в издателство „Фламарион” със значителни добавки и под заглавието Le défi romantique (Романтичното предизвикателство). Льобри е белетрист, публикувал Флибустиерите от Сонора (Les Flibustiers de la Sonore) (поредица J’ailu). Специалист по Стивънсън, той му е посветил монументална биография.

 Не си представям произведение, откъснато от живота.
Антонен Арто, Пламтящите преддверия

Вероятно впоследствие ще кажат, че моментът е бил исторически:  за първи път във френския литературен живот пет от седемте най-големи есенни литературни награди  са връчени на четирима от онези автори, които обикновено с нотка на снизхождение са наричани „франкофони“.  Няколко месеца по-рано един от бъдещите лауреати, Ален Мабанку,  публикува във в. „Монд” текст, който прозвуча като манифест за разграничаване на цяло поколение писатели: „Дълго време бях наивник и мечтаех за включването на франкофонската литература във френската. С времето си дадох сметка, че греша: франкофонската литература е една огромна цялост, простряла пипалата си на няколко континента. Нейната история се уточнява, а автономията й бурно се утвърждава…“ – и спрямо това многообразие и това разгръщане, продължава той, френската литература се явява като национална литература, така че именно тя ще трябва да реши дали иска да се присъедини към тази огромна цялост, или не.  Малко преди него същият вестник публикува рязкото обръщение на Анна Мои към литературните среди, в което питаше поради какви твърде подозрителни причини в тези среди белокожите автори от Севера (Бекет, Кундера, Чоран) охотно биват определяни като „френски“, а тъмнокожите или азиатски автори от Юга – като „франкофонски“.  С присъщата си  мълниеносност Уабери обобщи общото за всички усещане: сбогом на франкофонията.
Тези обръщения и внезапното изобилие от есенни награди са признаци за развитие на чувствителността, а и за края на една епоха. Те могат да бъдат съпоставени с появата на децата на бившата британска империя в английското литературно пространство в повратния момент на 80-те години, когато след Среднощни деца на Салман Рушди те започнаха да получават един през друг награди „Букър”. Така моментът е исторически: това е смъртният акт на едно определено виждане за франкофонията, схващана като пространство, над което Франция разпростира своето просвещение предполагаемо в полза на все още потъналите в мрак маси. Това е краят на тази франкофония и появата на една литература-свят на френски език.

Литература-свят… За първи път използвах тази дума през 1992 г. в едно малко сборно издание, предназначено да предложи осмислен поглед върху кипежа около фестивала Удивителни пътешественици и което утвърждаваше наложителната необходимост от завръщане към литературата „след десетилетия на подчинение на диктатите на хуманитарните науки, мачкане под тежките колесници на идеологията, деконструкция в името на Знака-властелин или отдаване на дребните лични вълнения“. Отново се върнах към нея следващата година по повод на брой от сп. „Гъливер”, представящ някои от размирните индийски, пакистански, шриланкийски и карибски автори, които тогава разтърсваха английската литература, брой, издаден в навечерието на фестивала Удивителни пътешественици и който избухна като фойерверк. Още преди самата дума обаче идеята беше залегнала в самата основа на фестивала, чието подзаглавие беше (и си остава) „Когато писателите преоткриват света“ – за да изрази изискването „за една приключенска, пътешественическа, открита към света и съзнателно заявяваща това литература“.
Този фестивал се роди от огромното отвращение от състоянието на френската литература, която сякаш беше станала глуха и сляпа за устрема на света, тъй като се смяташе за единствена, уникална, краен ориентир, завинаги възхитителна, модел, даден на човечеството – признавам, че се роди от изблик на гняв пред невероятната надменност на педантите, които тогава се носеха на гребена на вълната, налагаха своите норми, диктуваха вкусовете и отхвърлянията като самопровъзгласили се служители на универсалното, до такава степен погълнати от чувство за собствена значимост, че дори не си даваха сметка как отдавна говорят в празно пространство – та кой извън границите ни още четеше френските автори? В училището, в университета, в литературната критика, в издателската дейност, навсякъде гномовете бяха взели подмолно властта, настървени да сведат литературата до собствената си мяра. Романът, на който беше наредено вече да говори единствено за себе си, като предварително заскобява смисъла, сюжета, фабулата, с други думи – света, вече можеше да се мисли само когато „изрича собствената си критика в самия порив на изказа си“; преподаването на френски език се ограничаваше до изучаването само на критическите инструменти, сякаш самата мисъл, че едно произведение може да говори за нещо, за света, за себе си, за човешкото положение чрез някаква история, беше непристойна или наивна; приключенският разказ (и впрочем всеки един разказ) беше призован да изчезне, за да отстъпи място на истинската литература, тоест на „приключенията на повествованието“, но на повествование, затворено в себе си, без никакъв друг референт. Та нали един от големите мислители на победоносния структурализъм прикани в края на 60-те години авторите, уличени в „наивна употреба на езика“, да се преквалифицират в лингвистиката – като при това, естествено, лингвистите щяха да творят вместо тях!
Как да продължаваме да търпим тези гномове, техните вредоносни слова, тяхната арогантност? Те ежедневно убиваха литературата в името на теории, за които дори не си даваха сметка – като с това ставаха още по-смешни, – че вече са рухнали, по признанието на самите им създатели, не в резултат на някакъв напредък в техните търсения, а по-прозаично, под ударите на реалността, която се опитваха да ограничават: завръщането на сюжета, смисъла и фабулата след 1968 година и дисидентското движение. Накратко, Теорията за Знака брутално се разкри като това, което винаги е била: дискурс за завладяване на властта. „Един лингвист вече не може да крие, че се проваля пред поезията“ – писа през 1982 г. лингвистът Анри Мешоник в своята Критика на ритъма: „Теорията за Знака и за езика изглежда изчерпана“. Никола Рюве, който въведе във Франция генеративната граматика, признава същата година, че тя се е оказала „в затруднение пред теорията на смисъла“, и добавя с въздишка: „Вече стана ясно, че започвам да се отнасям с недоверие към формалистките или структуралистки обяснения: смисълът на една структура не може да бъде друга структура“. Цветан Тодоров също се дистанцира от структурализма в своята книга Завладяването на Америка. Да се изплъзнеш от властта на гномовете, от модите на времето, да си извоюваш пространство, в което се диша по-свободно, и ако трябва, да се бориш за това: в един порив създадох списание „Гъливер” и фестивала Удивителни пътешественици, лансирах идеята за писателя пътешественик в няколко издателски поредици в издателствата „Пайо”, „Фебюс”, „Табл Ронд”, спомогнах за откриването – освен на други – на Никола Бувие, верен спътник в цялото това приключение и чиято книга Употребата на света днес единодушно е признавана за един от великите текстове на XX век, предприех публикуването на Есета за изкуството на фикцията на Стивънсън, на кореспонденцията му с Хенри Джеймс и впрочем на цялото му творчество. Движеше ме убеждението, че присъствам на раждането на един нов свят, обезпокоителен, обаятелен, за който вече няма карти или ориентири, които да ни насочват, и че отново е задача на творците, създателите, писателите да ни го разкрият, да ни върнат живото му слово: та нали писането е опит за придаване на форма и лице на непознатото в света и на непознатото в себе си? Нали писането е сътворяване на произведение от хаоса, опит да направим хаоса обитаем?
Да събирам около себе си внуците на Стивънсън и на Конрад от цял свят, да убеждавам френските писатели, които разпознават себе си в това „желание-свят“, че не са сами или маргинални, а напълно се вписват в основното течение на световната литература – такова беше моето приключение и приключението на Удивителни пътешественици през всичките тези години. Отговорът на едните и на другите, на всички онези, които създадоха „семейството“ на фестивала около Алваро Мутис, Франсиско Колоане, Джеймс Кръмли, Джим Харисън, Никола Бувие, Жак Лакариер, без да се стремят да създават клан, движение или школа, за мен беше най-голямата награда. Ех! Литературата остава най-прекрасното приключение, стига човек да не е изгубил смелостта да създава светове, в които да навлиза с биещо сърце, стига още да има амбицията да изговаря този свят, да възстановява живото му слово, да го възпламенява до нажежаване, стига още да дръзва да твори книги-светове, просторни, щедри и страшни като самия живот.
Тогава ние знаехме от опит от какво може да умре литературата, пишех аз: от това, че слугува на идеологиите под претекста за ангажираност, дави се в прекомерността на Аза под претекста за психологизъм или, обратно, задоволява се да бъде вече чисто и просто „литература“ под формата на игрословици. Може би за нея ще остане възможността, за да открие отново своя смисъл и своите сили след десетилетия на поробване от Знака-Властелин, да преоткрива света. Не за да ни разиграе отново вариант на ангажираността или да се потопи в „нова журналистика“, не и за да окове за пореден път творенията на въображението в името на „реализма“ (няма стойностно пътешествие без видения), а защото над литературата продължава да тегне опасността да се превърне в блудкава „литература“, в речи и игри на езика, ако светът не я зове постоянно, не я буди и наелектризира, двамата подобни на два електрода, които трябва да се доближават един към друг, докато между тях не блесне ослепителна волтова дъга. Оставаше само – но нали това е същността на приключението и за писателя, и за пътешественика – да се намери правилното разстояние.
Писах горното преди повече от двайсет години. Не бих променил нито дума от него.
Без школа, без задължителна форма и несъмнено без никаква претенция за свеждане на всяка възможна литература към някой „жанр“, а с твърдата убеденост, че няма „чиста литература“, че само изпитанието на другото, на другаде, на света може да не позволи на литературата да склерозира в „литература“ – тоест в префърцунени танцови стъпки, в превзетост, в лоша литература. Всяко слово застива, ако не внимаваме, литературата е постоянно застрашена да загине под тежестта на модите, условностите, реторичните форми, до такава степен подчинена на литературната среда, че понякога се свежда единствено до преструвки, ритуали на прехода, чрез които цели котерии се разпознават и се възпроизвеждат – а светът в крайна сметка би бил нейният необходим очистител, който бързо ще смъкне от нея празните форми и измамните привидности. Необходимо е при това обаче да си даваме сметка, че единствено живото слово, възпламенено от творците, поетите, писателите, което назовава света и ни го разкрива, го сътворява и оживява и не му дава да се захлупи като затвор около нас. Казано другояче, едното се освобождава единствено чрез другото…
Така, както няма основание да се противопоставят приключенската и романтична школа на Другото място, чийто завършен израз е литературата на пътешествията, така скъпото на британците travel writing, и категорично „негероическото“ изискване за всекидневното и баналното като непреодолим хоризонт на човешкото съществуване, нова материя на едно още по-артистично поради своята „невидимост“ писане, няма основание да се противопоставя естетиката на Външното, която заявява, че не знае нищо за вътрешността, и естетиката на Вътрешното (на „бездните на човешката душа“), олицетворявана от предполагаемото течение на „автофикцията“ – разбира се, че в опита от пътешествието участва и моето „аз“, но едно „аз“ – и именно в това е важната и съществена особеност, – което в сблъсъка си със света е свлякло от себе си своите излишъци, илюзии, дребни хитрини и понякога се е оголило дотолкова, че изживява опита за „не-аза“, диамантения блясък на чистото осезание. Накратко, това е едно „аз“, което не се мисли за пъпа на света. Едно „аз“, подложено на изпитанието на другия.

Ето защо приемам като знак за промяна на епохата това, че един Цветан Тодоров, една от най-великите фигури на структурализма и взискателен интелектуалец, тази година се обезпокои от опасността, която грози литературата, вероятно оставяйки безмълвни множество от своите обичайни ласкатели, на които предложи да си спомнят (трябва да признаем, че това припомняне е винаги приятно), че „специалистите, литературните критици, професорите повечето пъти не са нищо повече от джуджета, покатерили се на раменете на исполини“: „В обучението, в критиката и дори сред множество писатели се е наложила една тесногръда концепция за литературата, която я откъсва от света, в който живеем“ – установява той. В гимназията вече се преподава единствено „догмата, съгласно която литературата няма връзка с останалата част от света“. В университета „тенденцията, която отказва да види в литературата дискурс за света, заема господстваща позиция и упражнява осезаемо въздействие върху ориентацията на бъдещите преподаватели“, а „новото течение на деконструкция не води в по-различна посока“. Тази „ограничаваща концепция за литературата е масово представена и сред журналистите, които пишат рецензии за книгите, а дори и сред самите писатели. Нима това трябва да ни изненадва? Всички те са минали през училището, а повечето и през университетското обучение по литература […]. Ако писателите искат да получават похвали от критиците, те са длъжни да се съобразяват с това схващане, колкото и неубедително да е то; впрочем самите те често са започнали като критици. Това развитие е по-изявено във Франция, отколкото в останалата част на Европа, и в Европа, отколкото в останалата част от света. В същото време можем да се запитаме дали тук не се крие едно от обясненията за слабия интерес към френската литература днес извън границите на страната“.
Необходимо е да се оцени мащабът на настъпилата промяна – към която аз призовавах в пожеланията си и с почти същите думи четвърт век по-рано. Днес, бидейки по-оптимистично настроен от Тодоров, при все че се възхищавам от финеса, с който той показва как днес в същата „абсурдно ограничена и обеднена“ визия се градят системите на формализъм (отрицание на репрезентацията), нихилизъм (репрезентация на отрицанието) и солипсизъм (благосклонност към нарцисизъм, обратната страна на нихилизма), ще дръзна да кажа, че неговата констатация е малко закъсняла, че френската литература, след като действително беше изложена на голяма опасност, според мен се възражда, изобилстваща с нови перспективи, сякаш времето на дребнавите педанти, техните диктати и караници е забравено и все повече писатели си възвръщат вкуса към света, особено онези френскоезични писатели, които още са наричани (вярвам, не за дълго) „франкофонски“.

Литературата-свят… В същото време, когато се създаваше фестивалът, от другата страна на Ламанша се налагаше с категоричност една нова литература, шумна, пъстроцветна и смесена, която говореше за раждащия се свят и носеше грохота на големите метрополии, в които се наслагваха, разбъркваха и смесваха културите на всички континенти. Няколко години по-рано силни размирици бяха разтърсили предградията на големите индустриални градове във Великобритания като първо вземане на думата под формата на крясък от младежите, които несъмнено бяха от индийски, пакистански, ямайски произход, но отстояваха английската си идентичност в една нова, вече мултикултурна Англия – родени в Англия, тези младежи вече не живееха в носталгия по завинаги изгубената си страна на произход, а се чувстваха между два свята, седнали на два стола, опитваха се на всяка цена да превърнат това наслагване в началото на един нов свят – свят, който внезапно завзе рафтовете в книжарниците и киноекраните, свят, за който добра илюстрация би бил My Beautiful Launderette на Ханиф Курейши. Налагането на писатели, творящи на език, който изначално е чужд за тях, не беше нещо ново (нека си спомним за Конрад, Набоков, Сингер, Бекет), но за първи път поколение писатели с имигрантски произход, вместо да се влее в избраната от тях култура, решават да творят, тръгвайки от констатацията за своята множествена идентичност и в нееднозначното и подвижно поле на това приплъзване. В този смисъл, както отбелязва писателят пътешественик Пико Айер в една статия в Times Magazine, те бяха не толкова продукти на деколонизацията, колкото първите деятели на една нова международна и транскултурна вълна. В сърцето на този бурен кипеж бяха Казуо Ишигуро, Бен Окри, Ханиф Курейши, Майкъл Ондатжи, Нийл Бисондат и Салман Рушди, който изследваше с рядка проницателност този нов въпрос за „преведените хора […], които предлагат на света стереоскопичен, а не обобщен поглед“. Успоредно с това и по поразителен начин почти едновременно се развиваха интегризмите, навсякъде се пробуждаха национализми, за да не кажем делириуми на идентичностите – разбира се, в името на културата, схващана като застрашена или целяща хегемония, като и едната, и другата вземаха за заложници своите творци, призовани да бъдат техни изразители, говорители на тяхната „общност“. „Салман Рушди срещу интегризмите“ – това беше разделителната линия, преминаваща през самата идея за култура и за творческо съзидание. Издадената срещу този писател фетва  отбеляза радикалността на залога: действително течеше промяна на света.
Струваше ми се, че най-добрият начин да не се разбере нищо беше да се сведе този кипеж до определен „жанр“, екзотична категория или вариант на „регионалните“ или „етническите“ литератури – общо взето, малко живописност, щипка подправки, за да събуди за кратко отегчените ни небца. Впрочем именно това опасение от редуцираща визия обясняваше неохотата на авторите да се наредят под едно и също знаме, след като с толкова мъки се бяха изтръгнали от гетото на „литературите на Британската общност“, от тази подглава, която винаги се слага в приложението към историите на английската литература и в която по ироничния израз на Рушди от писателя изглежда не се очаква нищо друго, освен да „изразява“ своята националност („Патрик Уайт – своята австралийскост, Дорис Лесинг – своята южноафриканскост, В. С. Найпол – своята антилскост – макар да се съмнявам, че някой би имал смелостта да му го каже в лицето“). Можем ли да си представим да се хвали някой роман за това, че е „автентично английски“ или „автентично немски“? „Наистина, странна школа – продължава Рушди – чиито предполагаеми членове яростно отричат да са част от нея!“
И така, нима между Рушди, Ишигуро, Окри, Курейши, Ондатжи, Бисондат няма нищо общо? Има, но трябва ясно да се разбира, че залогът, който се разиграва чрез тях, важи за цялата литература. Увличащо, възбуждащо и ентусиазиращо беше именно усещането, че посредством тези многообразни, изобилни, смущаващи творби се изговаряше днешният свят с неговите ритми, енергия и истински езици. Родоотстъпници, имигранти, номади, родени в култура, която са изоставили поради превратностите на историята или по лична воля, за да живеят в друга, разкъсани между своите общности, в крехко равновесие между традициите, от които се отделят, и личните свободи, които нашата цивилизация обещава, пишещи на език, различен от майчиния си, „преведени хора“ по израза на Рушди, „международни мелези, появили се в едно място и решили да живеят в друго, които прекарват целия си живот в борба да намерят или да изградят родината си“ според Ондатжи, всички тези автори се утвърждават като създатели и като продукти на един нов международен ред. С основание Карлос Фуентес привижда незабавно в тези автори „пратениците, хералдите на литературата на XXI век“. Все така Рушди: „Ние неизбежно сме международни писатели в епоха, в която романът повече от всякога е международна форма. Писател като Борхес говори за влиянието на Робърт Луис Стивънсън върху неговото творчество; Хайнрих Бьол признава влиянието на ирландската литература: кръстосаното опрашване е повсеместно“.
Разбира се, за да се стане писател днес, не е нужно човек да е имигрант от Шри Ланка или изгнаник от Хаити или от Тринидад! Особеното положение на тези автори между няколко култури обаче придава забележителна острота на погледа им и същевременно събужда литературата и й вдъхва нов живот, изважда я от черупката на предразсъдъците, светското бъбрене и идеологиите, които от десетилетия я задушаваха – като чрез това ни отвежда към една друга, прекалено често забравяна истина: всяко творчество предполага в даден момент отчуждаване от самия себе си. С други думи, творенето, писането не означава „да изразяваш“ дадена култура, а да се откъснеш от нея, когато тя се затваря в норми и диктати на групата над всеки от нейните членове – а като се откъсваме по този начин от културата, ние я разкъсваме, пробиваме и отваряме за диалог с другите.
В този смисъл тази нова литература участва в същото движение като онова, възродило преди повече от десет години традицията на британското travel writing. И наистина, какво е един писател пътешественик, подобен на Брус Чатуин, Колин Таброн или Джонатан Рабан, ако не някой, който чрез пътешествието превръща литературата в опит от „преминаването към другия“, в наслагване на културите в него? Затова не е съвсем случайно, че двете движения са родени приблизително по едно и също време, в едни и същи места и сред приятелски групи от писатели, било то в Лондон или в Торонто. „Втората традиция на индийските писатели в Англия, напълно различна от собствената им расова история, е културата и политическата история на феномена на миграцията, на преместването, на живота в малцинствена група“ – пише Рушди във Въображаеми родини: „Ние с основание можем да посочим като наши предци хугенотите, ирландците или евреите; миналото, към което принадлежим, е едно английско минало, историята на имиграцията във Великобритания, Суифт, Конрад и Маркс са също толкова наши литературни предци, колкото Тагор или Рам Мохан Рой“.
Колко спасителен изглеждаше тогава погледът, който всички тези писатели отправяха към Запада! Наистина, те подлагаха на въпроси нашите претенции за универсалност. Понякога твърде агресивно. Често с болка. Най-вече с прозорливост. С това обаче те бяха много по-интересни от привържениците на Третия свят, които, отхвърляйки безкритично Запада, считан за виновник за всички техни беди, по този начин си отнемаха възможността за какъвто и да било поглед върху самите себе си. Защото тези нови писатели бяха също и западни, и то изцяло. Рушди: „Ние приличаме на мъжете и жените след грехопадението. Ние сме индуси, прекосили тъмните води на океана; ние сме мюсюлмани, които ядат свинско. В резултат ние отчасти принадлежим към Запада. Нашата идентичност е едновременно множествена и частична. Понякога изпитваме усещането, че се намираме едновременно в две култури, а понякога – че седим между два стола. Макар и това поле да е нееднозначно и подвижно обаче, то не е целина за писателя. Ако литературата донякъде се състои в откриването на нови перспективи за проникване в реалността, то тогава за пореден път нашата отдалеченост, нашата широка географска перспектива може да ни открие подобни перспективи“. За него (за тях) и дума не може да става да изтеглят от обращение в един демонизиран Запад демократичния идеал, правата на човека, понятието за личност. Дори по-скоро те ни поставят под въпрос, зоват ни и ни безпокоят точно в името на тези ценности. Също както понякога смущаваха чак до истерия привържениците на Третия свят, фанатиците на идентичността, идеолозите на „правото на различие“.

Фестивалът през 1993 г. беше паметно събитие. Завръщайки се към тази тема дванайсет години по-късно за петнайсетия ни рожден ден, в желание да обобщим пътищата, по които е поел романът в това начало на века, да оценим тяхната сила във време, в което унилите духове охотно го определяха като залязващ, унищожен от „комуникиращите“, превърнал се в обикновена потребителска стока или осъден от новите технологии, ние имахме щастието да го открием по-жив от всякога, многообразен, пъстроцветен, изобретателен – поел по пътя, за който ни предизвестяваше поколението на Рушди. Всъщност Карлос Фуентес беше прав, което първоначално изобщо не беше очевидно: наистина, тези млади автори описваха яростните кратери на градовете-светове, в които се смесваха идентичности и култури, но предизвикваха полемики и дебати.
Издадената срещу автора на Сатанински строфи фетва беше краен случай, но колко много публикации в страните им на произход – или страните на произход на родителите им – ги клеймяха като продажници на империализма, на глобализирания капитализъм, предатели на родината си? Сдържаността на индийските или пакистански автори, които тогава интервюирахме, беше осезаема: те не споделяха дори иносказателно тези радикални идеи. Кой е Салман Рушди ли? Английски автор. Бхарати Мукержи? Американска авторка. Избрали да скъсат свещената връзка. Какво развитие само се наблюдава дванайсет години по-късно! Движението, което първоначално беше ограничено в англосаксонските градове, вече беше придобило световни измерения, свидетелстващи за гигантска, общочовешка глъч. Според единодушните мнения най-великият жив нидерландски писател е… от марокански произход – Абделкадер Бенали, чийто последен роман, написан на нидерландски, беше приветстван направо като „върховен“. За немската литература се казваше, че е повяхнала, смазана под тежестта на поколение от исполини. Ние я откривахме в пълен възход. Нейните водещи автори обаче бяха… от иракски произход (Шерко Фата) или от хърватски (Марица Бодрожич), турски (Феридун Займоглу), руски (Владимир Каминер), унгарски (Зуза Банк). Ако кажем днес „Лондон“, събираме на едно място Ма Дзиен (Китай), Акил Шарма (Индия), Хари Кунзру (Индия), Ромеш Гунесекера (Шри Ланка), Моника Али (Пакистан), Зейди Смит (Ямайка) – навсякъде същото бурно движение, същото наслагване на култури.
Ние решихме да организираме фестивала около четирийсетина млади автори от цял свят, измежду най-талантливите, за да откроим по-добре силовите линии, различията и сходствата, евентуалните повтарящи се теми в тази световна литература. Много бързо и по изненадващо категоричен начин стигнах до заключението, крайно омразно за някои интегристи и алтермондиалисти, че промяната на света по западен модел е приключила. Всъщност всички тези млади писатели се чувстваха граждани на света, бяха чели цялата световна литература, и в частност европейската и американската, много рядко посочваха като определящо въздействието на национални автори, а по-скоро това на рок музиката, понякога на фантастиката като общ планетен език или още на Фокнър, Достоевски, Конрад, великите фигури на всеобщата литература независимо от страната им. „В културен план Индия е много по-зависима от Запада днес, отколкото беше преди – заявява Панкай Мишра. – Националистическата клика, която се отдели от движението за независимост, е практически смазана. Аз принадлежа към едно „глобализирано“ поколение и съм израснал основно с руската и с европейската литература. Пиша за хора, които са чели същите книги като мен, като например Флобер, Тургенев и Чехов, автори, благодарение на които съм се изградил.“
Втората очевидност беше културното наслагване, основна и повтаряща се тема. Навсякъде, не само у писателите изгнаници: отхвърляйки немалко клишета, новата индийска литература ни показваше великолепното раждане на модерността там. С писателите от поколението Рушди, в приетия хаос на техните множествени идентичности, стана възможно да се каже, че Изтокът е влязъл в Запада: по същия начин с икономическия подем и световното разпространение на културните му модели днес можеше да се каже, че Западът влиза в Изтока, за добро или за зло, като преобръща традиционните структури, отприщва сблъсъци и разриви между поколенията. Това чудовищно и омайващо зараждане ни се разказваше без украсяване, далеч от фалшивите декори на Боливуд, без отстъпки пред някоя мода от типа United Colors of Benetton, а като огромна болка – което същевременно свидетелстваше за могъществото на литературата да поражда форми, разкази от хаоса, да измисля на всяка цена помежду им възможност да се живее в света. Именно това придаваше на тези творби тяхната сила и тяхната наложителност.
Трета очевидност: тази промяна на света по западен модел имаше двояки последици и изискваше известен хегелиански подход. След като светът погълнеше Запада, той го смилаше, разтваряше и преобразяваше в непрекъснат процес на множествени кръстосвания. Продукцията на тези млади автори всъщност ни показваше своеобразното разтваряне на Запада в обширното полифонично пространство-свят, а без съмнение именно в момента, в който можеше да се вярва в неговия триумф, ние присъствахме и на края на превъзходството му. Наистина, отпратката към западния романов модел беше очевидна и всеобща, но от това общо стъбло се разклоняваха множество хибриди. В Далеч от Чандигар Тарун Тейпал привидно се вписваше в добре разпознаваемите форми на английския роман само за да влее малко по малко в тях повествователните форми на Махабхарата, една много силна връзка с мита, с тялото, с устността. Критиците бързо откриха в Токио: полет отменен на Рана Дасгупта отпратка към Кентърбърийски разкази, но със същите основания можеха да посочат и източната традиция на кервансараите, в които пътници, дошли от четирите краища на света, си разказват истории през нощта. Така продуктът от това удивително поглъщане вече не беше първоначалният Запад, а многоцветно излъчване на нови фигури; присъствахме на появата на нещо различно – раждането на една литература-свят. Множествена, многообразна, пъстроцветна, многополюсна, а не еднообразна, както се опасяваха унилите умове.
Всъщност земята ставаше кръгла. За нас това беше най-добрата възможна новина.

Чисто и просто литература-свят, за да се върнем към една по-обхватна и по-силна идея за литературата, преоткриваща своята амбиция да изрича света, да придава смисъл на съществуването, да изучава човешкото положение, да връща всеки към най-съкровеното в него самия. Литература-свят, за да изразим наслагването в огромния котел на модерните мегаполиси на множествени култури и раждането на един нов свят. Накрая, литература-свят в момента, в който от вече общото стъбло избуяват в изобилие кръстоските, очертавайки картата на един полифоничен свят, вече останал без център, станал кръгъл…
Къде е френската литература в това велико приключение? Именно такова беше предназначениетона фестивала Удивителни пътешественици: да се опита да възобнови диалога между литературите на света и френската литература, да се опре на останалия свят, за да разклати малко зидовете на множеството школи, които ни държаха в плен, да спомогне за появата в така освободеното пространство на една литература-свят на френски език. Нима трябваше, приемайки идеята за една затворена в себе си Франция, упорито нежелаеща да знае каквото и да било за външния свят, опасяваща се даже от сянката си, сгърчена над собствените си привилегии и предъвкваща отминалата си слава, да се примирим същото да сполети и френския роман, занапред ограничен в дребните си егоистични вълнения? Ние пренебрегнахме роптаещите привърженици на формализма, нихилизма и солипсизма, за да си послужим с категориите на Тодоров, и от самото начало започнахме да събираме колкото се може повече френски писатели около тази идея за литература-свят. На френски език.
Искам да бъда разбран правилно. По никакъв начин не се чувствам натоварен с някаква мисия, още по-малко със защита на френските ценности, застрашени от външния свят, от американския културен империализъм или не знам още от какво. Още по-малко се мисля за защитник на една бивша френска империя, последна останка от нашето величие, макар и прикрита под овехтелите сърмени одежди на „франкофонията“. Като писател аз се чувствам принадлежащ на целия свят, в мен живеят всички книги, които са били важни за мен, писани по четирите краища на света на всички възможни езици, литературната ми култура е поне също толкова англосаксонска, колкото и френска, и за да стане още по-сложно, аз смятам, че всеки белетрист, пишещ днес на даден език, е обкръжен от ромона на всички други езици на света. Писател съм и по чиста случайност пиша на френски.  От това се чувствам и наследник на една дълга история, в известен смисъл отговорен за едно недовършено приключение, което аз заедно с други трябва да продължа. Затова винаги съм възприемал тълпата от дребни, сиви душици, деконструктивисти, интертекстуалисти, структуралисти, формалистки Диафоарюсовци, като враждебна, настървена да унищожи единственото съкровище, което има значение за мен. Да вляза в едно друго пространство, където да дишам по-свободно далеч от тях, се превръщаше в необходимост – за мен това пространство се наричаше литература-свят на френски език. Не за да се съпротивлявам на някакво чуждестранно „нашествие“ или, обратно, да печеля външни завоевания, а за да се включа в обширния диалог на днешните литератури.
Създаването на фестивала Удивителни пътешественици в Бамако, посветените на африканската и на карибската литература издания на този фестивал в Сен Мало, бяха важни етапи в това търсене. В Бамако той придружаваше раждането на едно поколение на „франкофонски“ африкански писатели, които утвърждаваха ценности и позиции, сходни с тези на техните англоезични колеги, в понякога конфликтни взаимоотношения с писателите от предходните поколения, изградили се в антиколониалните борби и според които африканският писател трябва непрекъснато да доказва своята „африканскост“, възприемайки се като говорител на дадена борба или на дадена общност. Ален Мабанку, Абдурахман А. Уабери, Коси Ефуи, Фату Диом се определяха преди всичко като писатели, подобно на Бен Окри или на Нурудин Фарах, на английски език. Та нали и те като тях се намираха между няколко култури, африканска и френска, живееха най-често във Франция и в Германия, понякога преподаваха в САЩ, където можеха да водят диалози със своите англоезични колеги – и да си задават въпроси за това странно несъответствие, което ги отхвърляше в маргиналните гранични полета като „франкофони“, екзотичен вариант, който сякаш продължаваше да съществува единствено като огледало, в което френското превъзходство можеше да се оглежда и да продължава да си вярва, че притежава всеобща ценност, щом други поддържат неговата слава: значи колониализмът не е носел само злини. Тежка съдба в епохата, в която децата на бившата Британска империя бяха завладели английската литература! „Можем ли да си представим един ден включването на многоцветни съдби в ореола на франкофонията?“ – пита Анна Мои в цитираната по-горе статия: – „Ще станем ли свидетели на раждането на френска читателска публика, чувствителна към въпросите на децата в Африка, последиците от независимостта в Индия, съдбите на циганите, кастите? Дали забранената и фатална любов между индийка от Керала и един недосегаем ще трогне толкова френски читатели, колкото и любовните вълнения на участниците в парижкия микрокосмос?“ „Сигурно ще ми отговорят – добавя тя, предугаждайки толкова често повтаряното възражение: „Все пак трябва да има и франкофонски писатели от такова качество!“: „Съмнявам се, че таланти се раждат само измежду бившите поданици на британската корона. Намирам за подозрителна идеята за вроденото дегенериране на наследниците на френската колониална империя“.
Литературата-свят на френски език беше пред нас – не цялата, но част от нея, и не можеше да стане нищо по-лошо от това бившите „франкофони“ отново да бъдат заточени в литература-свят, за да оставят писателите от Франция в собствения им кръг: тези автори също са френски, и днес, когато бариерите на „франкофонията“ са вдигнати, залогът е в установяването на нов диалог – тази литература се разгръщаше малко повече с всяка година, осъзнаваше себе си и с това се освобождаваше от всичко, което дотогава я беше обуздавало: безумната нужда от признание от френските „литературни среди“. От тази гледна точка статията на Ален Мабанку беше освободителна: да, така наречената „франкофонска“ литература е обширна, многообразна, световна, води диалог с англоезичната литература-свят – и Франция е тази, която трябва да реши дали желае да се включи в тази обширна съвкупност. На равни начала.
В отношения на обмен. Това ли е краят на франкофонията, както обобщава Уабери? Да, ако под това се разбира пространство, над което Франция, майка на изкуствата, хранителка на всеобщото, разпростира своето просветителско сияние. Краят именно на тази франкофония и възможното раждане на една литература-свят на френски език.

Това е краят и на едно империалистическо схващане за езика. Действително, или се постулира „органична“ връзка между нацията и езика, който изразява нейния индивидуален дух, и в такъв случай франкофонията трябва да се признае за последното превъплъщение на колониализма, или пактът между нацията и езика се отменя, а освободеният език става дело на всички и навсякъде.
Отвъд него самата идея за литература-свят приканва към преобръщане на Империята на Знака. Свеждането на литературата до чисти формални игри без никаква връзка с реалността не беше невинно или случайно, а част от стратегия – за завземане на властта. Всичко е знаци и системи от знаци, повтаряше лингвистът през годините на победоносния структурализъм – но знаците по определение могат да бъдат преведени едни чрез други, взаимнозаменяеми са: да претендираш да подчиниш човешкото пространство на Империята на Знака следователно означава да искаш хората също да могат да бъдат превеждани едни чрез други, да са взаимнозаменяеми. Теорията за знака препраща към прагматика и политика на знака, подчертава Анри Мешоник в своята Критика на ритъма: „в името на инструментализма, на държавата, на разума и на държавния интерес“.
Именно писателят обаче усеща, докато пише, че всеки език, и на първо място неговият, му е чужд – защото той създава творба именно от тази връзка на чуждост с езика, която разрушава и преоткрива постоянно, като с това й вдъхва живот. Защото неговата цел е да изрече неизречимото – в противен случай защо, по дяволите, да имаме литература? Всичко би било казано отдавна и не би имало никаква нужда от толкова фасони! Само че колкото и да не харесва това на наставниците по мислене, не всичко е знаци и системи от знаци. Стихотворението не е изградено от знаци. В противен случай то би било преводимо на собствения си език, а това не е така. То казва нещо, което не би могло да се каже другояче. Наистина, в езиков план стихотворението е съставено от думи и знаци, но то минава през тях. С ритъма си, който е силата да означаваш без знак. И който в същото време показва, че езикът несъмнено включва знаците, „но също така [отново Мешоник] и действията, съзиданията, връзките между телата, скритото и показваното от несъзнателното, всичко, което не се случва на знака и което ни кара да вървим от ескиз към ескиз“. Стихотворението не означава нищо освен себе си, то не отговаря, а разкрива. То е онзи опит, който чрез ритъма се стреми да превърне индивида в сюжет. Ритъмът, индивидът, сюжетът: ето какво се опитваше да възпре и се ожесточаваше да редуцира Теорията за Знака, оръжие на формалистите. Само че словото надхвърля безкрайно езика и експериментира с всеки писател, а значи няма „език на майстора“, както твърдят всички националисти, независимо дали за да го заклеймят или за да го защитят, от всеки зависи да го прекоси, да го преобърне и пресъздаде, и по този начин чрез него да се превърне в сюжети.
Така пожеланията ни за литература-свят на френски език изобщо не са насочени към насърчаване на някакъв езиков империализъм в ущърб на този или онзи друг език – макар да е сигурно, че оцеляването на френския език в световен мащаб ще зависи от нашата способност да освободим езика от неговия пакт с нацията. Такъв е и залогът: или тази нова свобода, това свободно разгръщане на езика, който става дело на всички, а с това и език на множество култури, или за да използвам израза на Анна Мои, отказ за включване на „многоцветието на народите, допринесли за изграждането на тази универсалност“ и след това неизбежно редуциране на неговата територия на изразяване.
Вече от часове съзерцавам залива Теренез от прозореца на кабинета си, прелитащите сенки на облаците над Жълтите скали, изкусните форми, издълбани в тинята от отдръпналото се море, по които притичват забързани последните зимни птици. Папратите по височините припламват отдалеч под лъчите на слънцето. А в още голите клони на дърветата подскачат свраки, гарвани и мишелови. Пролетта едва пристъпи плахо напред, а сивкавият, леден източен вятър я стисна за гърлото и не я пуска. Оттогава всичко сякаш е замряло в очакване – също като мен.
Не съм обърнал внимание, че приливът е дошъл. Натоварени със стриди шлепове се плъзгат към Кернелеен. Ято платноходки, изскочили от заливчето Треурен, се стрелват в открито море въпреки студа. Нови кораби са спрели надалеч – скоро ще дойде време да опънат дънните мрежи за първите раци. Колко ли дълго съм останал така неподвижен? Един ден, ако съм достатъчно упорит, ще се слея с пейзажа, ще се разтворя в него като шепа пясък. Или ще ме намерят вкаменен, като блок от светъл гранит пред морето…
Ще трябва да закрия този прозорец или да обърна масата си към стената, ако искам да се съпротивлявам на това бавно поглъщане. Вече половин век се взирам в този пейзаж. Би трябвало да познавам и най-малкото кътче от него, а всяка сутрин ми се струва, че го откривам нов и удивителен, както в първия ден. Може би именно това ежедневно удивление ме възпира да се разтворя в него – или може би този пейзаж е нахлул в мен някой ден, без да се усетя, също както приливът изпълва залива пред очите ми, после се отдръпва, а после пак приближава, плъзгайки се по пясъка, всеки път различен според луната и ветровете. Някой може да каже, че тази замечтана неподвижност, в която съм се потопил, е странно състояние за човек, толкова бленувал за пътешествия! Защо да се обикаля светът, да се броят чудесата му, да се опияняваме от непознати мириси, вкусове, цветове, да възпроизвеждаме сами експедициите на Одюбон, Джон Мур или Луис и Кларк, ако в крайна сметка отново се озоваваме като морско камъче на брега, там, откъдето сме тръгнали?
Може би остава да се разбере и какъв е залогът във всяко едно пътешествие. Да влезеш в кожата на другия, както се казва, да разнообразиш идеите си, тоест да придобиеш идеи, да оживиш погледа си, да се научиш отново да виждаш онова, което ежедневието на дните и изтъркването на времето лека-полека заличават от остротата на възприятието на нещата. Да откриеш, далеч от „контекстите“, към които големите мислители толкова много биха искали да ни сведат, великия текст на света. Жо льо Гуен, гребецът на Атлантика, един ден спомена пред мен за момента на абсолютна благодат, изостреното усещане за съвършено съзвучие със света, което е изпитал, разменяйки погледи с един албатрос, кацнал в морето близо до него, почти на разстоянието на протегната ръка. Мисля, че и аз съм изживявал много сходни мигове: тежкият плясък на крилете на отлитащите диви гъски в една ясна утрин по Кламат, леденото око на сив кит, което ме фиксира втренчено някъде около Гереро Негро в Южна Калифорния – и тишината, която се издига към мен и понякога ме обгръща, когато с кораба си се залутам сред островчетата в залива… От най-близкото и до далечното разстоянието не е толкова важно, колкото е онова, което търсим.
То може да бъде доловено за миг в смайването и отстраняването, които пътешествието прави възможни. Може да бъде намерено на място, ако се търси все на едно и също място, оголва се до кости, до душа, от всичко, което иначе ни тегне. Тук наричаме най-вдадения в морето нос на Теренез Пен ар Бед: ден след ден, година след година дебна от брега, от брега на света. Какво? Другия свят, разбира се, който стои зад този и му придава смисъл. Нали не си мислехте, че оставам толкова дълго време нащрек само за да съзерцавам три камъка тук? Другият свят, който понякога прониква през този и го озарява. Другият свят, откъдето иде цялата красота на нещата…
Като дете слушах със зяпнала уста разказите на моряците в кръчмите по пристанището, в които толкова много вълшебни имена отекваха като покани за отпътуване. Корабите в пристанището вдигаха котва, когато приближавах към тях, а вятърът шепнеше в техните въжета. И аз щях да замина един ден! Тичах по брега, когато товарен кораб излизаше от залива Морле, подскачах по скалите на нос Фор, сякаш за да го съпроводя, и оставах с треперещи колене и свито сърце, когато той потъваше зад хоризонта. Там, зад преградата на сините вълни, имаше светове, които ме очакваха, непознати брегове, нови светлини, извори, от които можех да утоля жаждата, която разяждаше душата ми. Именно оттам идеха онези ветрове, които се втурваха в залива Морле, като помитаха всичко по пътя си, люлееха стените на къщата ми, опипваха вратите и затворените капаци на прозорците. Чувах вълците от Севера да вият в техните пориви, долавях могъщото бучене на атлантическите вълни. Зимните птици сякаш ми обещаваха нещо. Та нали те бяха долетели от сибирската тайга? Мечтаех си как един ден след тях щяха да доплават айсберги, да изпълнят хоризонта – или как червеногушите гъски и дъждосвирците щяха да ме вземат с тях, когато се запролети. Там именно там бяха моите родни земи…
Вярно е, че междувременно се добавиха и други трепети, открити на прашния таван, където се подслонявах с биещо сърце и само небето зад прозорците като свидетел, големите коне от царството на облаците като съзаклятници, които така настойчиво ме молеха понякога да дойда да ги пояздя, а моето убежище вече се издигаше като кораб, фрегата, разкъсваща времето със своя вълнорез, лодка с весла, която тръгваше за онзи друг свят, там далеч, отвъд хоризонта, който е като обратното за нашия свят, неговата истина, във всички случаи неговата носталгия, защото казват, че там човек можел да си набере от златните ябълки на слънцето. По онова време единствената музика за мен бяха ветровете, дофучали яростно от Блоском, между Роскоф и Бац, над Дуон, Аномер и Меньор, понесли цялото бучене на атлантическите корабокрушения, които скоро се изгубваха в присмехулен шепот сред клоните на дърветата, резкия крясък на чайките, кръжащи в търсене на плячка, когато приливът блъскаше в зида на градината, и великолепното дихание на морето, което размесваше камъчетата на Треурен във вечността…
На този таван бяха струпани чудеса: Островът на съкровищата в издание на английски, илюстрирано от несравнимия Н. К. Уайът, поредици броеве от списанията Списание за пътешествията и Бдения в колибите, Рейн на Виктор Юго, илюстриран от Босе и Лансло, няколко томчета от детската „Зелена серия“ от Джек Лондон, Джеймс Оливър Кърууд и Хенри Райдър Хагард. Така бях комендант на крепост редом с Юго, рейнски барон, хищна птица, стаена сред камъните и папратта, подобно на поземления благородник Блигер фон Щайнах, ястреб и бухал, скрит в своята кула Швалбенест и предизвикващ Рудолф Хабсбургски; после бях един от онези съвършени, сериозни и вглъбени монаси с блестящи от треска очи, дошли от един друг свят, които се спускаха по реката и по пътя им множествата, мълчаливи и смаяни, се покръстваха – бях на десет години и на свой ред станах писател в тези часове, застинали между земята и мечтата, бях преобразен от вълшебно огледало само благодарение  на една книга. След това дойдоха разбъркани Войната за огъня, един пренебрегван шедьовър, Саламбо, Човешкият жребий, в която вероятно не успявах да разбера всичко, но какво от това, щом всяка дума, всяко изречение ме изгаряше със своята музика, с ритъма и с мълчанията си – така по Рейн, превърнал се във великата фантастична река на поезията и на митовете, аз като дете достигах до изгубения свят на Словото. „Има хора-океани“ – казва Юго в едно великолепно изречение от своя Уилям Шекспир, „тези вълни, тези приливи и отливи, това страховито движение напред и назад, тези мрачни дълбини и тези прозрачности […] едно и също е да гледаш тези души или да гледаш океана“ – вместо да кажа „хора-океани“, аз чисто и просто бих казал: има океан у всеки човек, огромен глас на онова, което у всеки от нас не се подчинява само на закона на света, на строгите детерминизми на историята или на материята, и което постоянно е пробуждано от нашите истории, нашите фикции и фигурите на смисъла, това причудливо приключение, наречено литература, за да ни припомни в противовес на всичко, което претендира да ни ограничава и да ни налага принуди, че ние не сме снопове слама, захвърлени в реката на Историята и изоставени на произвола на нейния ход, а че Историята е в нас, също както нашето изгнание или нашия Изход.
Аз, роденият край морето, като дете благодарение на една книга открих в себе си океани, по-обширни от вселената.
И днес, когато казвам „литература-свят“, аз осъзнавам добре какво дължа на реката и на тези океани.

Превод от френски:   ВЕСЕЛА ГЕНОВА

Pour une littérature-monde, sous la direction de Michel Le Bris et Jean Rouaud, Gallimard, 2007.

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Субектив

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s