Жени, които убиваме

бр. 10/2017

Ин Коли Жан Бофан

рис. Александър Байтошев

Джипът на Киро Бизимюнгю беше паркиран в съседна на Големия пазар улица. Вратите на колата бяха отворени, за да влиза свеж въздух в купето. Войник във военномаскировъчна униформа седеше на предната седалка и с единия си крак бе стъпил на земята, докато унесено се опитваше да си запали цигара. Друг войник се подпираше на колата, цевта на оръжието му сочеше към земята. Киро Бизимюнгю се бе настанил отзад и се опитваше да чете вестник, но вниманието му непрекъснато се отклоняваше към претъпканата улица. Изпитваше ужас да идва тук, но тъй като колата на жена му беше на поправка, му се бе наложило да я придружи. Невижданата навалица, коятовинаги се събираше на това място, караше човек да се съмнява в някои предварително установени представи за този град. Всичко показваше, че ситуацията тук бе катастрофална. Хората твърдяха, че за тях вече няма надежда, че всичко бе свършено, че страната бе затънала в потресаваща беднoст и въпреки това магазините и сергиите на Големия пазар се пръскаха под тежестта на най-разнообразни стоки и хранителни продукти, платени най-често с непознати дори на Световната банка валути. Изглеждаше сякаш оскъдицата царуваше навсякъде, но първоначално човек не си даваше сметка за това. В същото време населението, което смяташе, че е изпаднало в положението на Йов, че живее в най-лошите условия, всекидневно носеше своите конголийски франкове, своите долари и изтъркани банкноти, носеха го под формата на звънливи монети, на пачки, на цели пакети, захванати с ластици, скрити в гънките на тънките ивици плат, препасани около кръста, напъхани в сутиените, в чорапите, в пътни чанти. Всичко това с цел да се купува, да се продава, според търсенето и предлагането, на фона на постоянно повишаващите се цени. Напомняха на стадо антилопи гну, разбягали се във всевъзможни посоки, в пълен безпорядък и хаос.
Около всяко уважаващо себе си стадо неизменно дебнат и хищници като хиени, чакали, лешояди, които в човешкото общество приемат формата на престъпници и всякакви поставени извън закона индивиди. Те на своя глава ловко измъкват банкноти от джобовете, късат златни верижки и обеци, като оставят разранени уши и вратове. Най-отгоре в тази хранителна верига стоят големите грабители, полицаите и цивилните военни, които тихомълком се опитват да се измъкнат безнаказанo, катоизолират жертвата си и оголват зъби в широка усмивка, за да я оставят лишена от голяма част от имуществото й, и то без да може да противостои по никакъв начин, тъй като това беше законът, който диктуваше правилата на Големия пазар и на който в даден момент всеки неизбежно се подчиняваше. Невъобразимата врява, клаксоните на колите и шумът на моторитезаглушаваха жалбите на тези, които посред бял ден биваха ограбвани и изнудвани.
Киро Бизимюнгю четеше статия за шеге, които бяха организирали размирици. В статията се говореше за някакъв пигмей. Беше сниман как се здрависва с губернатор. На не особено ясната снимка, до една от колоните, се различаваше изправен силует, което караше хората да спекулират, че той се ползва с подкрепата на Китай. Преди два дни Киро беше видял младежа по телевизията. Едно шеге случайно бе убито на улицата от член на органите на реда и децата се бяха разбунтували. Бяха взели за заложници един полицай и двама военни. „Какви смелчаци са тези хлапета”, мислеше си бившят бунтовник. В отговор на това действие един пигмей беше дошъл да преговаря с властите и очевидно се бе справил добре, тъй като Киро си спомни, че го бе видял да се усмихва широко на екрана и заложниците бяха освободени без каквото и да било насилие. Киро потъна в размисъл. В крайна сметка, откакто бе назначен за главен директор на Управлението за защита на Национален парк Салонга, това беше първият път, в който негов подчинен се изявяваше в медиите. И то как! Биваше си го този човек! И трябваше да признае, че имаха доста общо помежду си. Първо, и двамата произхождаха от малцинство, на което хората не гледаха с добро око. Вярно е, че в страна, в която живееха повече от четиристотин етноса, в крайна сметка всеки е представител на някаква малцинствена група, но някои повече от други, продължаваше да размишлява Киро. Той беше тутси, другият беше пигмей, това по някакъв начин ги сближаваше. Другата допирна точка помежду им беше отношението им към бунта. Нито единият, нито другият не позволяваха на който и да било да оказва влияние върху живота им. Пигмеят не каза кой знае какво пред камерата, с изключение на едно изречение по повод бистрата вода на Швейцария. Може би по този начин искаше да намекне за своята етническа неутралност, Киро не можеше да бъде сигурен, но човекът бе успял да освободи заложниците без капка кръв, задоволявайки почти всички изисквания на похитителите, и всичко това за час или два, наистина беше впечатляващо, малко хора биха се справили.
– Вода от Швейцария!
Киро Бизимюнгю първоначално забеляза голямо пластмасово корито, което сякаш се придвижваше самї и под него, едно хилаво създание, дерящо се с пълно гърло:
– Вода от Швейцария! Маи ианго ойо!
Това беше той, установи Киро, нямаше никакво съмнение.
– Хей, йо!
Изооканга се спря пред джипа.
– Дай ми една вода.
Младият еконда хвърли поглед към охранителя, облегнат на колата, който хвана коритото и му помогна да се премести на тротоара. Изооканга отвори кутията, хвана една найлонова торбичка, пълна с вода и я подаде през прозореца на бившия командир. Той я взе, откъсна със зъби едното крайче, отпи, поклати глава и каза:
– Никак не е лоша твоята вода. Наистина ли идва от Швейцария?
Изооканга се усмихна.
– Защо не? Живеем в глобализиран свят, Старче. В днешно време не трябва да се питаме откъде идват  нещата. Ако Луи Вюитон произвежда чантите си в Гуанджоу, какво ще пише на етикета? Париж, нали така? Това е то, свободното движение на стоките. Разбирате ли? Харесва ли ви водата ми?

– Ужасна е! Дай малко и на хората ми.

Изооканга доброволно се подчини. Мъжът, облегнат на колата, си взе един пакет, разкъса го със зъби и с огромната си ръка, с която допреди малко държеше пушката, го изтиска целия в устата си, така както се изтисква портокал. Погълна водата за отрицателно време. След което изглади найлоновото пликче, за да се отцедят и последните останали капки и го хвърли в канавката като обелка от банан.
– Дребен, откъде си?
– От Чуапа.
– Познаваш ли ме?
– Не, Старче.
– Аз съм твоят шеф.
Под учудения поглед на Изооканга, той добави:
– Аз съм новият главен директор на Управлението за защита на Национален парк Салонга. Натоварен съм с мисията да контролирам тази зона. Добре ли я познаваш?
– Познавам я, но сега живея в Киншаса. Какво се случва в Салонга, вече не мой проблем. А знаеш ли какво представлява тропическата гора?
Киро слушаше как този човек говори за глобализацията, чийто крайъгълен камък не бяха дърветата, а икономиката и пазарните индекси, и си мислеше. Имаше нужда да научи повече за региона, който му бе поверен и странният тип пред него безспорно можеше да му свърши работа. И предвид посоката, която разговорът бе поел, той го баламосваше, това бе сигурно.

– Слушай – каза той, докато му подаваше визитната си картичка, – офисът ми е наблизо. Мини някой път, аз съм там всеки ден. Деогратиас! Боско! Виждате ли този човек? Ако мине през управлението, качете го при мен.
– Ето, за водата.
Без да брои, той му подаде пачка банкноти.
– Добре! – каза Изооканга. – Ще мина. Вземете си един пакет с вода, това е подарък. – Подаде му три. – До скоро.

И младият еконда се отдалечи, като продължи да вика:

– Вода от Швейцария! Маи ианго ойо!

Той крепеше коритото върху главата си и криволичеше в тълпата, с душа и джобове пълни с мечти.
Малко по-късно, очакваната с нетърпение съпруга на Киро се появи, придружена от охранител, облечен във военномаскировъчна униформа, който носеше голям кашон, пълен с хранителни продукти. Сложи го в багажника на джипа и когато госпожата се качи, затвори вратите, хвърли обхождащ поглед върху тълпата и на свой ред се качи на задната седалка. Джипът потегли, като даваше непрестанни сигнали с клаксон, за да си проправи път сред множеството.
Взаимоотнопенията между Адеито Кализаи и Киро Бизимюнгю бяха особени. Бяха се срещнали на, така да се каже, територията на Муенга, в южно Киву, там, където някой, по всяка вероятност голям факир на глобализацията, беше постановил, че земята е по-плодородна, отколкото на други места, тъй като изобилстваше от ситни камъчета и редки метали, и че бе достатъчно само да се изоре леко пръстта, за да стане възможно изработването на който и да е телефон ново поколение. Според думите на гадателя, земята на Киву трябваше да се напои с малко кръв, за да могат природните й богатства да станат притежание на телекомуникационни гиганти с изключителни възможности и технологични качества. По този начин, залагайки на постоянен грабеж на ресурсите, което бе напълно постижимо, щяха да притежават средствата да развият и оборудват едно толкова технически сложно въоръжение, че щяха да станат непобедими. А с малко повече услилия, ако успееха тихомълком да премахнат населението от тези територии, щяха да завладеят света. И така, хората на Киро Бизимюнгю, наричан още командант Кобра Зулу, бяха пристигнали, за да спомогнат за реализацията на тази утопия на бивши държавници и милиардери, събрани в Уругвиро Вилаж.
Дружината на Кобра Зулу обсади селището, след което отекнаха изстрели, които хвърлиха хората в паника. Имаше убити на място мъже, жени и деца. Бяха изкарали обитателите от колибите и къщите им и ги бяха събрали на един кръстопът, където имаше малък пазар, няколко магазинчета, както и велосипеден пункт за толека. Няколко изстрела бяха достатъчни, за да избият последните дъски на рекламното пано. На металните прътове, които се появиха отдолу, с помощта на електрически жици провесиха един човек, изваден от най-голямата и богата къща. Той не се съпротивляваше. Махнаха ризата и панталона му, докато не остана съвсем гол. С разкрачени крака, с ръце, скръстени на гърдите, той наблюдаваше тълпата.
Обикновено мястото бе пълно със селяни, дошли да купят хранителни продукти от първа необходимост от търговския център, разположен покрай пътя. Днес картината бе напълно различна. Хората присъстваха на демонстрация на новия ред, наложен в Киву и в цяло източно Конго. Няколко дена по-рано, конвой от руандски войници и бунтовници бе атакуван от маи-маи, недалеч оттук и имаше многобройни жертви. Трябваше да се напомни на възможно най-много хора, че съпротивата бе приключила отдавна, че всяко неподчинение щеше да бъде безмилостно наказано. За да се наложи тази идея за новия ред, трябваше да прибегнат до действия, които за дълго време да бележат душите на хората. Един местен лидер трябваше да бъде пожертван. Ужасът и страхът бяха най-ефективното средство в краткосрочен и дългосрочен план.
Събраното множество бе притихнало в страхопочитание, респектирано от оръжията от всевъзможен калибър. Войниците гледаха мрачно. Всичко изглеждаше застинало. Листата на дърветата едва помръдваха под лекия прохладен ветрец. Единствено трескавите очи на изтезавания шареха неспокойно на всички посоки, като от време на време се спираха на някой човек, сякаш го призоваваха за свидетел. На хората бе заповядано да пазят тишина, да гледат внимателно и най-вече никой да не плаче. Това, което предстоеше, щеше да отнеме известно време.Беше наложено правило. Просто, но деликатно за изпълнение, наименованието му бе „Правило за бавното, но бързо изрязване” и се състоеше в това да разрежеш човек на парчета, но така, че преди кръвта му напълно да изтече, да е в пълно съзнание и да усеща разчленяването на тялото си, държащ собствените си гениталии в уста.
След кратка реч на командант Киро Бизимюнгю, ножът влезе в действие, изрязвайки парче по парче плътта покрай тестисите и члена на заложника. Човекът бе здраво вързан, но се наложи допълнително да го придържат. Въпреки ужасяващите му викове, войникът продължаваше да върши изкусно работата си, с уверени, почти елегантни жестове.
Тогава един от военните подхвана песен на киняруанда. Веднага се присъединиха и други гласове, придружени с пляскане на ръце. Един човек подскочи, размахвайки щурмовата си пушка като копие над главата си. На фона на небето оръжието се въртеше бясно на всички посоки. Друг започна да имитира сватбения танц на жерава, с разперени ръце, наподобяващи криле. Трети скочи на невероятна височина и се приземи с подгънато коляно, другият му крак изпънат назад. Завъртя няколко пъти глава като наподобяваше лъв, който заплашва бъдещата си плячка. Усмивки се появиха по лицата на войниците. Няколко гласа заедно подхванаха древна песен, разказваща за отминалите славни времена. Войнишките ботуши потропваха в ритъм и създаваха мощен бас. Танцьорите отмерваха темпото, като удряха ръце в бойната си униформа и размахваха калашниците си. Полифоничните песнопения се разпростираха в атмосферата, докато кафявите и зелени петна на военните маскировъчни дрехи се въртяха в див и главозамайващ танц.
За да приложат Правилото докрай, развързаха измъчвания и го положиха на циментова плочка, която да послужи за дръвник. Наложи се да прибегнат до мачетето, за да разрежат костите и сухожилията, които не се поддаваха на други инструменти. Колкото до хората, те се опитваха да не чуват ужасяващите хрипове, излизащи от дробовете на полуразчленения човек. След това остана единствено непоносимият звук на острието в камъка, което разрязваше плътта на малки късове. Един от войниците взе голям леген, пълен с шушулки от маниока, изпразни го и го занесе на своя колега, който изпълняваше задачата по разчленяването. Той сложи в него парчетата отрязано месо, огромна купчина човешка плът, над която се виждаше гримасничещата му глава, сякаш над тезгяха на особено перверзен и извратен месар. Сложиха легена пред тълпата, за да може всеки подробно да огледа и осмисли приложението на „Правилото за бавното, но бързо изрязване” в Киву, в зловещия контекст на принудителното и безпощадно „освобождение”.
Когато процедурата по разлченяването приключи, ужасът нарасна още повече, а автоматичните оръжия отекваха едновременно, вдигайки облаци барут във въздуха. В паниката и объркването телата падаха едно върху друго. Няколко войникци се хвърлиха върху една жена, притиснаха я към земята, извиха ръцете й, друг изкълчи крака й, докато трети вкарваше члена си в нея. Мъже и деца бяха принудени да наблюдават позорната гледка. Повечето бяха изпозастреляни, на останалите главите бяха размазани с тояги или чукове в момента, в който бяха погледнали палача си в очите. Един войник, застанал на колене пред разтворените крака на жена, заби със сила камата си в ануса й и с едно движение разряза гъвкавата и жилава мембрана, която разделя ректума от вагината. Трябваше да се нанесат непоправими, категорични щети, обилно да се пролее кръв, да се достигне до най-крайната точка на болката. Мъжете присъстваха на изнасилването и осакатяването на своите съпруги и оставаха импотентни за цял живот. Щеше да е практично да не избиват всички и да оставят няколко оцелели, които да разказват какво се бе случило.
Всяка група бунтовници притежаваше своя собствена техника за осакатяване на женските полови органи. Някои през вагината вкарваха голяма грапава пръчка, докато не стигне до корема и я въртяха, както се върти заяждащ ключ, други стреляха от упор, трети, с помощта на фризьорска ножица, изрязваха месестите издадености около половия орган: големите и малките срамни устни и клиторът по този начин биваха изцяло премахнати. Всички тези способи не винаги бяха смъртоносни, но те оставяха жертвата напълно опустошена физически и психически, осъдена да живее сред рояци мухи и комари, тъй като никога повече нямаше да може да задържа урина и изпражнения. Киро Бизимюнгю предпочиташе камата. Съпротивата на плътта и на хрущялите водеше до едно по-ярко осъзнаване на жеста, което пък способстваше да закорави сърцата на хората му. Този метод ги правеше още по-безчувствени (доколкото това бе възможно), а за да се приключи с работата по етническото прочистване, трябваше да се мине и през това.
В този безпорядък и хаос, една от жените привлече вниманието му. Киро никога нямаше да узнае защо. Дали заради начина, по който се съпротивляваше, без да издаде нито звук? Или бе някаква игра на светлината върху бедрото й, разголено от хората му, чийто издължен мускул, опънат до крайност, го прикова като магия? Нямаше как да разбере.
– Доведете ми я, се бе чул сам да казва.

След като операцията приключи, той я бе взел със себе си в зоната, която бе под негово командване. Беше я заключил в една стая и всяка нощ я посещаваше. Тя беше там, за да уравновесява метаболизма му, за да му помогне да свали нивата на ендорфин, секретиран обилно през целия ден, и той се отдаваше на тласъците на телата им едно в друго, като в битка, докато единият от тях най-накрая не се предадеше. Обикновено командант Киро беше този, който молеше за милост с хрип, идващ от дълбините на слабините му и сперма, която излизаше от члена му в неконтролируеми тласъци.

Постепенно той се привърза към нея. Вече не желаеше други жени, надяваше се да съумее да извади Адеито от мълчанието й. Но колкото и да я биеше, не успяваше. Тя покриваше лицето си с ръце и дишаше съвсем леко, като полюшваше равномерно ханша си, което дълбоко го трогваше. Искаше му се да я чуе да стене, но всеки път пропадаше сразен в хлъзгавия и топъл капан, в който намираше относително успокоение. Известно време живяха по този начин, докато не бяха подписани мирни споразумения и след няколко месеца въоръжената му групировка придоби статут на политическа партия, а той получи пост в Киншаса. Киро Бизимюнгю добре премисли ситуацията, но не успя да намери воля да се раздели със сочната плът на Адеито и в крайна сметка я взе със себе си. За нищо на света не искаше някой да му я отнеме в Киншаса, затова назначи охрана, която я придружаваше навсякъде. Единствено в църквата й беше позволено да влиза сама. Не се срещаше с никой, нямаше и роднини, цялото й семейство бе избито. Странно, но сякаш идването й в Киншаса не я бе направило по-непокорна. С времето, от секс робиня се бе превърнала просто в робиня. Киро бе повече от привързан към нея. Идеята да тича след жени в този пълен с ненормалници град никак не му се струваше привлекателна, той не се доверяваше на никого и на нищо. Бойният инстинкт не го бе напуснал, на моменти все още се държеше като полудиво животно.

*
Вече втори път лъкът, сякаш предупредително, докосваше струните на виолончелото, след което нотите се разхвърчаваха във въздуха като рояк птици, за да се свържат помежду си и да оплетат публиката във въздушните си мрежи. Дълбоките басове проникваха чак до вътрешностите, а пронизителните тонове смущаваха, сякаш бяха виковете на изпаднала в истерия жена. Звуците изпълваха концертната зала и се преплитаха в една хаотична фреска, която нежно и коварно докосваше всеки нерв на Киара Ардженто и бавно го оголваше. Вече от повече от час музиката на Бах я бе погълнала напълно. Тя дойде на себе си чак когато залата избухна в аплодисменти и възторжени възклицания. Когато отвори очи, си даде сметка, че миглите й бяха напоени със сълзи. Развълнувана, тя стана от мястото си, като леко залиташе и взе в ръка елегантната си дамска чанта. Проправи си място сред тълпата, взе палтото си от гардероба и се озова навън, сред прохладната свежест на улицата. Над Ню Йорк се сипеше ситен напоителен дъждец, но това не обезпокои младата жена. Имаше нужда от свеж въздух. Капчиците дъжд рисуваха в гъстите й черни коси миниатюрни съзвездия.Покри фината си фигура със светло палто и се опита да продължи омаята от музиката, като си представяше, че светлините на града са празнични гирлянди.
Киара Ардженто се опита да не мисли за нищо. Извън това, което виждаше и което тя си представяше като феерична картина, различаваше единствено шума на гумите в мокрия асфалт и тропането на токчетата й по тротоара. Въпреки познатата й атмосфера, тя ясно долавяше някакви глухи, далечни експлозии. Навярно те се случваха единствено в собственото й съзнание. И именно защото искаше да сложи край на това, бе отишла на концерта тази вечер. Имаше нужда да чуе тревожния мелодия на виолончелото. Преплитащи се един в друг звуци, които носеха нежност и успокоение. Някои неща не можеха да останат безнаказани!, повтаряше си тя. От няколко години работеше за Международните сили на ООН за поддържане на мира и тъй като тя се занимаваше с досието на Киву, безнаказаността предизвикваше в нея почти физическа непоносимост. Просто вече не можеше да се примири с нея. Самото й тяло страдаше от това и вече не можеше да се бори с тази непоносимост. Тази вечер беше избрала виолончелото и Бах, за да притъпи вътрешните си терзания. Едно съвсем бавно каращо такси мина покрай нея и тя вдигна ръка.
– Парк Авеню – каза на шофьора.

Колата потегли и пред очите й започнаха да се редуват и преплитат най-различни пастелни цветове, подчертани от червеникавокафяви петна, лимоненожълто, както и всевъзможни нюанси на синьото. През прозореца багрите милваха орловия профил на младата жена, от време на време огненият й поглед пробождаше тъмнината на купето. Телефонът започна да вибрира в чантата й. Тя го извади леко несръчно.
– Да – отговори тя. Няколко секунди слушаше, без нищо да каже. – Не, не тази вечер, Селио. Добре. Лека нощ и на вас.

Младата жена се отпусна на меката седалка. Уличните лампи осветяваха колата отвътре плавно и хармонично. Постепенно Киара отново долови в себе си ритъма на музиката, която тази вечер толкова силно я бе развълнувала. Когато най-накрая успя да се отпусне, Сюита номер 1 от Прелюдията отново зазвуча в ушите й,  долявяше всяка отделна нота, като капчици дъжд, образуващи поточе, сетне река, след това порой, който свлича улиците и площадите на Сан Джорджо Йонико, родния й град в Пулия. Накрая младата жена затвори очи и се остави да бъде отнесена от шеметния вихър на Мстислав Ростропович. Да не мисли за нищо. Нито за Камитуга, нито за Киву, нито за Конго. Поне за една вечер.

In Koli Jean Bofane, Congo Inc. le Testament de Bismarck, ©Actes Sud, France 2014

Превод от френски: Мина Петрова

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Общи

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s