„Литературата намалява страха на хората от „другия“, от различното“

бр. 9/2017

Разговор с посланик Майкъл Форбс

Господин Форбс, сред първите хора, с които се срещнахте след пристигането си в България, бяха преподаватели, издатели, преводачи, студенти, хора на литературата. Доколко важно дипломатическо средство е културата според вас?
Не съм сигурен дали ми допада думата „средство“, схващам културата по-скоро като общуване между хората, при това на много нива. Чрез нея представяш страната си пред другите и те се представят пред теб, защото реакцията им към твоята култура разкрива много и за самите тях. Според мен общуването чрез култура е безконфликтно, непротиворечиво. То обединява хората. Освен това винаги съм смятал, че е важно да привлечеш хората на мисълта (не че всички ние не мислим, но някои са свързани повече с действието), защото нали точно това се прави в университета – учиш се да мислиш. Тъкмо в университета аз самият оцених литературата, така че за мен е голямо удоволствие да разговарям с университетските хора.

Мнозина биха казали, че изборът на хуманитарна университетска дисциплина не е най-практичният за младите хора. Така ли е според вас?
Този спор се води отдавна – трябва ли да подтикваме най-умните си млади хора по-скоро към техническите специалности. Според мен има място и за двете – няма ли по-технически ориентирани хора, просто няма да оцелеем. От друга страна, без хуманитаристите няма да съзнаваме защо оцеляваме. Не е нужно да има сблъсък между двете. Очевидно е, че да си аматьор в областта на културата е много по-лесно, отколкото във високата наука. Но и точните науки изискват огромно въображение, затова програмите за обучение в някои университети целят двете направления да се опознават и изучават взаимно. Когато следвах в колежа „Тринити“, имаше най-различни клубове и те даваха възможност на студенти от различни факултети да създават връзки помежду си. Това беше важна част от университетския живот. Днес това общуване е доста трудно, защото системата е много конкурентна и създава повече напрежение, отколкото когато аз бях студент. Е, има го интернет, но като че ли там не създаваш такива истински приятелства и връзки.
Правителствата, от своя страна, трябва да полагат усилия за планиране на работни места, трябва да подсигуряват достатъчно средства и грижи в областта и на хуманитарните, и на точните науки – огромно и сложно планиране. Бизнесът се нуждае от по-технически ориентирани хора, но пък онези с по-широк хоризонт на познание са по-гъвкави, много по-приспособими и се вписват на много места. Според мен правителството и обществото следва да бъдат отговорни младите хора да развиват всички свои способности разностранно, за да бъдат добри граждани, добри родители, добри специалисти. Не бива да има конфликт.

Какъв сте като читател, господин Форбс? Какво обичате да четете? Към кои книги обичате да се връщате?
Може би след няколко години, когато се пенсионирам, ще имам време и да препрочитам книги. Наистина мисля да правя точно това. Има обаче книги, към които човек винаги се връща, дори за справка, за цитат. Не мога да не спомена Джойс, когото открих в колежа. Интересното е, че съм учил в същото училище като него, едно от неговите училища – колежа „Белведере“, който присъства и в творбите му. Но докато бях студент, все още не споменаваха името му, защото се смяташе за противоречив автор на непристойни книги. Тогава цензурата почти напълно го беше изключила. Джойс всъщност стана приемлив едва през 80-те години на миналия век. Аз го прочетох чак след колежа. Разбира се, имаше други студенти, които идваха от различна среда от моята, и те ме въведоха в неговото творчество. Започнах с „Портрет на художника като млад“, чел съм „Дъблинчани“ и едва после посегнах към „Одисей“. Чел съм го два пъти, струва ми се, и отново ще го препрочитам. Сам съм откривал творчеството на Джойс. Разбира се, като фон на всичко стои Шекспир, изучавахме го и в училище. Мисля, че винаги можеш да потърсиш подходящ цитат у Шекспир. После учих в колежа „Тринити“, университета на Бекет, така че след Джойс дойде Бекет. Докато следвах, имаше много мероприятия и тържества, свързани с него. А и някои поети, например Йейтс, към които човек се връща, за да цитира някой стих, просто защото е казано много красиво. Хубавото на работата ми е, че постоянно ме изправя пред нуждата да се връщам и да препрочитам по нещо или да потърся млад писател, за който са ми споменали, а аз не познавам и още не съм чел. Да, не бива да се вкопчваш само в старите автори, дори да си остават най-добрите.

А обичате ли да четете преводни книги?
Опитвам да уча български, неособено успешно засега. Не само като проява на учтивост или за да разбирам какво пише по вестниците, но и за да участвам в културата и да опозная страната. Искам да гледам и български филми, но трудно се намират със субтитри. Не са достатъчно и българските автори, преведени на английски или на френски. Прочетох на киндъла си „Вундеркинд“ на младия автор Николай Грозни, който е учил в Музикалното училище на ул.
„Оборище“ – аз живея наблизо. Героите са млади хора, но книгата ми беше много интересна. Сега живея в София и искам да си намеря книга, която да ми даде представа за историята на града, това търся – почти старомоден исторически роман. Следващото четиво, което съм предвидил, е „Физика на тъгата“ от Георги Господинов – номинирана е за Дъблинската литературна награда. Една от най-хубавите страни от работата на един посланик е възможността да се запознава с хора, които иначе не би срещнал – например Иглика Василева, преводачката на Джеймс Джойс. Българският език, за разлика от ирландския – за който полагаме интензивни грижи, доколко успешни е друг въпрос, – не е бил погълнат от друг език и това е повод за национална гордост. Но мисля, че трябва да популяризирате повече литературата си. Имате много преводачи, а и преводът е специфично изкуство, забележителна дарба е да умееш да го правиш добре.

През последните години в България се издават много ирландски автори и книги, много повече, отколкото би предположил човек. Как ще коментирате това?
Много е хубаво и не непременно учудващо. Освен че сме членки ва ЕС, нашите две страни имат и много сходна история. Ние сме били колонизирани и под чуждо управление, поради което имаме комплекси за малоценност, но и своеобразна дързост, храброст. В редица отношения можем да си бъдем съпричастни, затова добрият отзвук на ирландската литература в България не ме учудва от интелектуална гледна точка. Също така показва, че вие също се отваряте повече към света. Бих искал да мога да прочета повече български произведения, защото твърдо вярвам в абсолютно свободния обмен на мисли и идеи. Колкото повече българска литература имат възможност да прочетат хората в Ирландия, толкова по-добре – запознаването с общото, ще ни помогне да разберем и онова, което правим различно. Има „различно“, което не ме интригува – например животът на един свръхбогат човек не би ми бил интересен. Интересно ще ми бъде обаче да прочета как вие, една относително малка страна като нашата – въпреки че в Америка има 40 милиона ирландци, – сте преминали пред социално-политическия експеримент на социализма, нещо толкова монументално, до голяма степен сходно с нашия опит при колониализма и близко в исторически план, което все още се осмисля и анализира във всичките му аспекти, добри и лоши.

Ирландският брой на „Литературен вестник“ е посветен на комичното в литературата. Вие как бихте описали специфичната ирландска смес от гротеска, сатира, макабрен хумор, абсурд, ирония и безобидна шеговитост в палитрата на тази традиция? По-конвенционалната представа свързва ирландската литература с по-меланхолично и мрачно усещане. Съгласен ли сте?
Ако нещата са зле, по-добре е да се пошегуваш, нали така? Мисля, че подобно нещо важи и за еврейската традиция. В общества, където хората живеят в трудни условия, те се опитват да намерят приемлива гледна точка, иначе няма да оцелеят. Мисля, че този елемент присъства. Да се върнем към Суифт – тази година се навършват 350 години от рождениетому и мисля, че Софийският университет организира семинар за Суифт – ето, при него има чиста сатира, под която прозират сериозните проблеми. Може би не сме ги забелязвали като деца, когато сме чели „Пътешествията на Гъливер“, но те са там. А и театралната традиция – може би не толкова оживена като в Лондон, но и Дъблин кипи от театрален живот. Хуморът и дори абсурдът лесно нахлуват в драмата, разбира се въпрос на марка е. Но наистина, когато животът е труден, по-добре е да погледнеш с хумор на нещата. Виждал съм го и в други по-далечни страни – бедните хора наблюдават живота на богатите с ирония и хумор. Има го и елемента на макабреното, свързан с фолклора и митологията. Всъщност може би най-автентичното ирландско изкуство е устното народно творчество, битувало много дълго, защото страната ни дълго е била бедна. А на него е присъщ драматичният елемент. Не е трудно в по-новата театрална традиция в Ирландия да се долови проникналият от устната традиция дух, нейните специфични особености.

Ако приемем, че съществува култивиран литературен вкус, има ли „лоши“ книги? Какво бихте определили като „лоша“ книга?
Не бих използвал тази дума, защото тя е морален, етичен коментар, а по-скоро „лошо написана“ книга. Но бих предпочел да виждам, че хората четат, дори не толкова добре написани книги, защото все пак така развиват въображението и креативността си, вместо просто да стоят вторачени в компютърния екран. Всички сме започнали от по-леки четива като деца, не може да се тръгне от голямата литература, но въпреки това съзнанието се разтваря. Да, хората правят разграничение между добрата и не толкова добрата литература и то в голяма степен зависи от образоваността им. Като студент бях готов да поведа борба с наистина трудни и сериозни книги, но сега вече предпочитам по-развлекателни четива. Мисля, че всеки сам намира нивото на предпочитанията си, не бих искал да прокарвам разграничителна линия. Разбира се, по-многопластовите сериозни четива с различни политически, художествени и психологически предизвикателства ще бъдат предпочитани от по-образованите хора, но и не бива човек да се превръща в сноб, защото така ще се окаже доста изолиран.

Шон О’Кейси пише, че ние, хората, сме „отчайващо неподготвени“ за сцената на живота. Все още ли не сме готови за предизвикателствата на съвременния свят?
Трябваше да спомена О’Кейси още когато говорихме за книгите, към които се връщам. Още в училище изучавахме трите му най-известни пиеси, той е един от най-значимите ни автори, познава хората и има превъзходен и изобретателен изказ, почти Шекспиров. Но да, мисля, че е прав, защото няма репетиция за живота и за света. Училището се опитва да направи нещо, но да, все още сме отчайващо неподготвени, и може би така е по-добре.

Приемате ли, че един от най-сериозните проблеми в обществото е липсата на независима, свободна мисъл. Както пише Бринзли-Шеридан: „Броят на хората, които си правят труда да мислят самостоятелно, е наистина нищожен“. Така ли е?
Според мен дори в още по-голяма степен. Масовите комуникации тиражират клиширани мнения, готови представи, така че да, според мен това е огромно предизвикателство. Но както вече споменахме, всички сме отчайващо неподготвени и точно тук е мястото на образованието – то показва откъде да черпиш, къде да търсиш необходимото, за да формираш мнение. Съгласен съм, че дори изборът на източник, на който да се позове, разкрива много за човека. Но пък мислещият човек постоянно се променя.

Колъм Маккан твърди, че „винаги има място за две истини“. Така ли е? Доколко толерантни сме днес?
Мисля, че сега сме много по-толерантни, отколкото бяхме преди двайсет години. Говоря и за моето общество, и за това, което виждам в България. Според мен, защото сме по-отворени за дискусия. И тук на литературата е отредена важна роля – да запознава хората с неща, за които не става непременно дума край масата за вечеря. Мисля, че литературата намалява страха на хората от „другия“, от различното. До такава степен, че вече не възприемаш другия като друг, като различен от теб. Особено в театъра – по различен начин при Бекет, О’Кейси и Уайлд – но ето, влизаш в пълна с различни хора зала и за няколко часа заедно преживявате толкова много различни неща. Това е ролята на изкуството – да разтваря съзнанието, съзнателно да се отказваш от недоверието си към различното. Може би съм старомоден хуманист, но така мисля.

В такъв случай може би ще се съгласите с Джеймс Стивънс, че „не смелостта побеждава страха, а любопитството“?
Зависи какво разбирате под „страх“, защото мисля, че днес има неща, от които трябва да се страхуваме, и то много. Но дали литературата е проява на любопитство? Да, и тя, и другите изкуства. Те задават трудните въпроси. Никога не бива да се успокояваме, любопитството те тласка да задаваш въпроси, тласка те към търсенето на познание и към критичното мислене, към излизане от зоната на личното удобство.

Разговора води НАДЕЖДА РОЗОВА

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Общи

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s