Кампанията срещу романа „Лице“: зад кулисите

бр. 8/2017

Пламен Дойнов

Романът на Блага Димитрова „Лице“ излиза от печат, според данните от редакционното каре, на 30 ноември 1981 г. – точно един месец преди 60-годишния юбилей на авторката, родена на 2 януари 1922 г.

От първите дни на декември 1981 г. „Лице“ влиза в книжарниците, а Блага Димитрова започва да го подарява на приятели и колеги. Председателят на СБП Любомир Левчев си спомня, че на 12 декември среща Бл. Димитрова на улицата и пред Детмаг тя, „щастливо усмихната“, му подарява „първия екземпляр“ на книгата. Дарственият надпис е от две части (семейна и лична) и гласи:

„На Дора, Марта и Влади с обич и възхищение, а на Любчо и с признателност за решаващата намеса при свалянето на издателското фередже от това мое „Лице“.“^[1]

Ролята на Левчев при преодоляването на издателските бариери пред отпечатването на романа наистина е ключова. Той е една от важните властови фигури, с които Димитрова поддържа добри лични контакти. Същевременно тепърва ще видим, че при дискусионната разправа с романа председателят на СБП съвсем не е безучастен.

До приятели като Радой Ралин книгата достига на 18 декември с надпис:

„На Радой –

Моето разбито Лице

като рохко яйце –

от все сърце –

18. ХІІ. 1981 г. Блага“^[2]

Очевидно писателката набляга на издателските премеждия пред книгата, включващи активната намеса на предварителната цензура. Същевременно Блага Димитрова сякаш предусеща, че органите на цензурата в НРБ все още не са се успокоили и този път ще посегнат на вече излязлото книжно тяло. И тя се впуска в истинска акция по подаряването на романа.

На 21 декември (понеделник) Борис Делчев записва в дневника си:

„Нещо, което става за първи път: пристигна вкъщи Йорд. Василев, при това с кола. А то за да ми донесе новоизлезлия роман на Бл. Димитрова – „Лице”.

Дарствен надпис:

На Борис Делчев – това нелицеприятно „Лице” – с приятелство.

21. ХІІ. 81 Бл. Димитрова“

Най-вероятно вече се чуват първите политико-идеологически възражения срещу „Лице“. Затова Блага Димитрова бърза сама да „разпространи“ книгата си сред личности, които са нейни възможни съмишленици, и по този начин да разшири полето на колегиална и читателска подкрепа.

Както се разбира от мемоарните разкази на Бл. Димитрова и на Л. Левчев, на Живков вече е сигнализирано, че се задава „вредно“ произведение – вероятно дори още преди излизането на романа от печат. Поне външно обаче диктаторът не показва желание да се намесва.

 

*

Новата 1982 година започва с окуражителни знаци за „Лице“ и неговата създателка. В началото на януари Държавният съвет на НРБ издава указ за награждаването на Блага Димитрова с орден „Народна република България“ – първа степен по повод нейната 60-годишнина. Юбилеят и орденът също печелят време за романа, докато в редакциите на периодичните издания вече пристигат първите положителни рецензии, макар и задържани за публикуване^[3]. В новогодишна анкета на „Литературен фронт“ Любен Станев споменава сред „хубавите книги“ от „изтеклата година“, наред с книги на Дико Фучеджиев, Георги Мишев и Димитър Начев, и романа „Лице“. В средата на февруари във вестник „Труд“ препечатват малък откъс от книгата и проблемна бележка, посветена на оставените сами вкъщи деца, докато родителите им са на работа – под наслов „Подсказано от романа на Блага Димитрова „Лице“.

Всичко това обаче не може да спре подмолната негативна вълна, която под повърхността набира мощ. Започва да се говори, че книгата се посреща с негодувание по етажите на властта. Слуховете за разправа с творбата растат. Борис Делчев регистрира още на 23 януари в дневника си потвърждението на Радой Ралин относно романа, „че ръководните среди го смятали за идейно порочен и се очаквало да бъде „ударен”.“

На 30 януари агент „Пламенов“ донася на своя водещ офицер старши лейтенант Петко Михов как „чул от Александър Спиридонов, че в новоизлязлата книга на Блага Димитрова „Лице“ имало „отклонения и мръсотии“, а когато около средата на януари 1982 г. „Пламенов“ „бил на гости в дома на Любомир Левчев“, успял да види „същата книга, подарена от авторката и надписана: „На Любо – от Блага, за рамото, което ми подаде, за да излезе тази книга…“^[4]. Не е учудващо, че скоро след това възлагат на агента задачата „да направи идейно-естетически анализ на романа“^[5], който той достатъчно отлага и в крайна сметка не написва. Докато седне да пише минава време, през което протичат трескави проучвания, а в инстанции като ЦК на БКП, ДС, СБП и пр. се трупат устни мнения и писмени справки.

Зад кулисите протичат консултации между ръководството на СБП, издателство „Български писател“, отдел „Култура“ на ЦК на БКП и тайните служби, за да координират действията по неутрализирането на „Лице“. Първо на ход е Държавна сигурност. Изземването на 35-хилядния тираж на романа^[6] от книжарниците започва да се осъществява в самото начало на март 1982 г., но този път книгата не е насочена към изгаряне, а към т. нар. затвор за книги – помещения в сливенския затвор, където от началото на 80-те години въдворяват някои от новите „вредни издания“. Репресивната машина на НРБ вече се опитва да избягва претопяването или горенето на книги, които асоциативно се свързват с нацистките клади от 10 май 1933 г., затова прибягва към тяхното „съхраняване“ чрез изпращането им в затвор, макар без съд и присъда.

През целия март се уточняват стъпките на кампанията срещу „Лице“ – една назад, две напред. В началото на месеца Тончо Жечев споделя в компанията на Здравко Петров, Милко Милков, Димитър Василев, Иван Балабанов и агент „Пламенов“, че „от много отговорен източник узнал, че около „Лицето“ на Блага Димитрова нещата се успокоявали, разговорът щял да се води в духа на литературното тълкуване“^[7]. На 26 март на заседание на Бюрото на управителния съвет на СБП Богомил Райнов оценява „Лице“ като „творба, пряко насочена срещу нашата идеология и срещу нашата социалистическа власт“, но „все пак книгата не бива да се прави нито център на доклада [за прозата на Априлската литературна дискусия], нито на разискванията, макар че трябва да й се даде отпор“. Пред агент „Пламенов“ Здравко Петров, който „не харесвал категорично книгата“, казва, че „някои кръгове, и то влиятелни в обществено отношение кръгове, я харесвали“ и „изобщо била по-сложна работата с тази книга, имало и хора, които стоели зад нея и при издаването й, а и сега“.

Датираната от 1 април и подписана от завеждащия отдел „Култура“ на ЦК на БКП Любомир Павлов справка задава цялостната стратегия по справяне с ефектите на „Лице“. Явно съчетавайки мнения от множество консултации и писмени експертни становища, Павлов формулира институционалната критическа оценка за романа.

След като посочва, че „Блага Димитрова е положила видими усилия да се движи в крак с търсенията и постиженията на съвременното художествено изображение“, че „смесва реалното с фантастичното и изгражда твърде свободна композиционна структура на произведението в стремежа си да постигне една модерна форма на епично повествование“, той заключава:

„Но тези експерименти в областта на формата остават самоцелни, изпразнени от истински голямото съдържание, а романът е скучен, чете се трудно, героите са непривлекателни.

Езикът на книгата е в по-голямата си част смесица от претенциозно словотворчество, в много случаи звучащи пресилено поетични метафори и сравнения и нарочно търсени „нередактирани“ думи и изрази от разговорния език, с които вероятно се цели да се постигне автентичност и директност на изказа, но резултатът е обратен. Трябва да се съжалява, че една добра поетеса, която има постижения по пътя на сериозно професионално майсторство, може да пише с такъв език, звучащ изкуствено и книжно.“

Така ЦК на БКП изработва „естетическите аргументи“, с които да бъде атакуван романа от бъдещите критици. Висшият идеологически апарат е улеснен от обстоятелството, че „в писателските среди се чуват изключително само отрицателни мнения за книгата“ – не само от „такива писатели като Любомир Левчев, Младен Исаев, Андрей Гуляшки, Божидар Божилов, Евтим Евтимов, Николай Христозов, Герчо Атанасов, Чавдар Добрев“, но и от „хора, близки до нейните среди“ (на Блага Димитрова) – „като Йордан Радичков, Петър Динеков и др.“, за които се посочва „неудобството им да хвалят една художествено посредствена книга“.

Планира се дозирана публична реакция – внимателно управляване на скандалната ситуация в условията на стартиращата на 5 април Трета априлска литературна дискусия. По този повод ЦК на БКП се уточнява с ръководството на СБП „да не допусне Блага Димитрова да стане център на разискванията на дискусията“ и еднозначно препоръчва:

„…най-правилно би било на писателската дискусия да не й се обърне голямо внимание. Романът „Лице“ може само да се спомене като посредствена в художествено отношение книга, да се посочи, че тя е художествен неуспех на авторка като Блага Димитрова, но не и да се разисква шумно, особено политическата страна на нейната позиция.“

Планът е начертан. Ръководството на СБП се опитва да го следва стриктно.

 

Хайка през цялата година

Публичните реакции срещу „Лице“ се забавят с около четири месеца – до април 1982 г., но започват по ясен, макар и трудно реализиращ се план.

Следвайки указанията на ЦК на БКП, по време на Априлската литературна дискусия между 5 и 9 април 1982 г. романът е удостоен с пасаж в доклада на Александър Спиридонов за прозата:

„Героят-антифашист преценява съвремието през призмата на миналото. Понякога и през догматични очила, както е при героинята на Бл. Димитрова, която именно поради това се поддава на ерозията на нихилизма.[…]

Ако конфликтът бъде заострен така, че всичко в съпротивата да се обрисува като красота и романтика, героика и хуманистичен блясък и всичко в съвремието да се обрисува като банално, прозаично, лишено от романтика и героика битие, ще се сблъскаме със симптоми на дегероизация. Т.е. ,,музейността“, откъсването от героичния ритъм на социалистическата съвременност може да подведе автора без зряла партийна позиция и да го подтикне към схематизъм на героя и конфликта, към мисловна нищета, към нарушение на принципите на реализма при изобразяването на днешния ни ден. Мисля, че тук трябва да търсим причините за провала на Блага Димитрова, написала с амбициите за откривателство стотици страници. В тях двама души се дуелират с фрази през повечето време; прекалява се със сънищата и кошмарите; повествованието е спънато, умозрително и тромаво; героите нямат своя логика, тъй като авторката ги разиграва като марионетки и ги принуждава да бъдат рупори на нейните възгледи; безкръвни, схематични, бледи сенки на своите прототипове, те се блъскат и в схематично заостряне на конфликтите; произнасят или надути, публицистични монолози, или пък диалогът им, както казах, прилича на дуелиране с претенциозна и маниерна фразеология… В резултат на всичко това „лицето“ на действителността – минала и днешна – е разкривено, съобразено с тезисите на авторката, но не и с обективните стойности; логиката на повествованието се разминава с логиката на живота…“^[8]

Спиридонов тиражира двете формули, които ще се преповтарят в публичната кампания срещу „Лице“ – романът изкуствено, нереалистично противопоставя „комунистическата съпротива“ на „социалистическата съвременност“, а художественото му изпълнение е некачествено, схематично, умозрително, тезисно, публицистично.

Единствена Елка Константинова възразява на оценката на Спиридонов. Според информацията на сътрудниците в отдел „Изкуство и култура“ на ЦК на БКП, Константинова е критикувала докладчика, че „безапелационно отрича редица автори и произведения, в това число и „Лице“, и изтъкнала, че „романът е плод на изстрадани истини, че е изпълнен с проблеми и идеи и поради това заслужава много по-задълбочен анализ“^[9]. Но точно тези й думи са отрязани при публикацията на изказванията в „Литературен фронт“. Същевременно, по данни на Държавна сигурност, не посмяват да излязат в защита на „Лице“ „хората от групата на Блага Димитрова“, но те леят „огън и жупел към Спиридонов в кулоарите“. Агент „Пламенов“ споменава само за Петър Динеков, който се възмущава, че „не може с такъв език и с такива квалификации да се очерня „честна книга“ като на тази на Блага Димитрова“^[10].

Затова пък в последния ден на дискусията, след частта за критиката, Андрей Гуляшки оголва упреците към романа, свеждайки ги до директно политико-идеологическо обвинение:

„В тоя си роман Блага Димитрова е взела на прицел „лицето“ на зрелия социализъм. Тя се старае да докаже, че реалният социализъм така, както го строим, ражда закономерно извращения и всякакви уродливости. Тази идея не е оригинална, нито е нейна – тя се изстрелва всекидневно по света – чрез печата и по радиото – от известни среди, които не се нуждаят от назоваване. […] Художественото му осъществление е слабо, безжизнено. То е незащитимо. Това трябваше да отбележи критиката – че една ретроградна идея не може никога и в никакъв случай да се въплъти в извисена и жизнеутвърждаваща форма.“^[11]

Тук диалектическата постройка на Гуляшки е изведена до аксиома: „първопричината“ е ретроградната идея на Бл. Димитрова, която логично води до слаб художествен резултат. В традициите на един соцреализъм – в неговата нереформирана сталинистка версия – съдържанието предварително обрича формата. Така официалната критика и литературните институции окончателно отказват да четат „Лице“ реформистки, т.е. да го снабдят с вероятно алиби, подлагайки го на възможно тълкуване като утвърждаване на непреходността на комунистическия идеал и като текст, насочен срещу отреченото минало на „култа към личността“. Напротив, Спиридонов и Гуляшки доста упорито и недвусмислено вменяват на романа време на действие, което самият текст видимо старателно избягва, насочвайки критическите му енергии към днешния ден, към развития социализъм, т.е. към десетилетията на 60-те и 70-те.

Впрочем, според агент „Пламенов“ атаката на Гуляшки срещу „Лице“ му е възложена десет минути преди словото му, защото председателят на СБП Левчев „се бил „измъкнал“ от това задължение и той [Гуляшки] трябвало да го замени“^[12]. На ангажирания с публикуването на романа Левчев за пореден път му се налага да лавира. Той все по-често не се справя при сложното си дистанциране от скандала.

В планирания стремеж романът да не се превърне в „тема“ на Априлската дискусия никой друг не напада „Лице“ на живо. Форумът отминава, проведен в тази си част изключително успешно. Книгата на Блага Димитрова е само посочена като негативен пример и подложена на публично мълчание. Дозираната атака, препоръчана от ЦК на БКП, приключва и като че ли не се очаква нова офанзива. Част от влиятелните културно-политически функционери в Съюза на писателите и в Комунистическата партия обаче не искат да спрат и се опитват всячески да заинтересуват Политбюро на ЦК на БКП и лично генералния секретар Живков.

*

На 18 април 1982 г. в резиденция „Витоша“ се провежда срещата на Тодор Живков с писателите, отложена от лятото на 1981 г. заради внезапната смърт на дъщеря му Людмила. Денят е Великден, което дава основание на водещия, председателят на СБП Л. Левчев, да възвести, че това е „писателски Великден“, каквато е „всяка среща“ с Живков – „възкресение на нашия творчески ентусиазъм, среща с безсмъртието на комунистическия идеал“^[13].

Още в първите си думи Живков се разграничава от ролята си на арбитър в литературното поле, изтъквайки, че от година не следи „събитията на литературния фронт“. Акцентира обаче върху две теми: при първата дава картбланш на молбата от ръководството на СБП да се отвори към нови млади членове, а втората тема засяга проблема за отслабената скрита цензура в редакциите на издателствата и периодичните издания и за неефективната критика:

„Главното е там, където се издава, където авторите се реализират. А вие сте отслабили тези звена. Това е така и в театрите, и по целия фронт. След това се чудим защо излизат нескопосани и в художествено, и в в политическо отношение работи. И само си чешем езиците!

Нашите позиции са изяснени. Трябва да се укрепят редакциите и издателствата.[…] Как може да проникват произведения, за които е ясно, че не обслужват никого, че нанасят вреда? […]

Сложете си хора, които да отговарят за произведенията. У нас цензура няма, има вестници, списания и те трябва да носят отговорност.“

Фразата „цензура няма“ означава, разбира се, че по това време в НРБ липсва централизирано цензорско учреждение, а функциите на предварителни цензори са поети от редакторите в издателствата и пресата. Именно тези позиции трябва да се укрепят според Живков.

Тъкмо тогава Богомил Райнов взема думата и фокусира вниманието върху „Лице“ с предварително написан текст. Както се вижда и от предишни, и от следващи изяви на Райнов, той е личността, превърнала се в главен мотор на атаките срещу романа^[14]. Зад такъв негативен хъс, проявен от несменяемия заместник-председател на СБП, прозират както амбиции за запазване на ролята му на главен идеологически стожер в зоната между директивния и политестетическия дискурс на соцреализма, така и съвсем лични мотиви. Например напълно е възможно Б. Райнов да се чувства персонално уязвен от пасажа за разузнаваческия жанр в „Лице“. Авторът на нашумели тогава шпионски романи със сигурност не е очарован от тези изречения:

„Ако съдя по образите на героите в проспериращия разузнавачески жанр, за тях няма никакви задръжки: спят, с която им попадне, без да им мигне окото, прахосват пари и време на едро и прочие все в името на благородната цел. Как се справят с „нравствения императив“ вътре в себе си? Или авторите на тези романи създават нов тип свръхчовек – без скрупули?“ (стр. 315)

При това пасажът е понесъл действията на предварителната цензура, която е задраскала думата „лъжат“ в изречението „лъжат без да им мигне окото“ и е заместила със „свръхчовек“ много по-язвителната и отвеждаща към западния образец на този тип герои дума „супермен“^[15].

Независимо дали е допълнително емоционално мотивиран от този абзац, Б. Райнов последователно посочва източниците на заплахата в „Лице“:

„Този роман изразява колкото ясна, толкова и вредна концепция: според авторката смелите и чисти борци са паднали в съпротивата. Оцелели са най-вече страхливите, егоистите, нагаждачите. Тъкмо те моделират обществото ни по свой образ и подобие. Според авторката това общество е изтъкано от пороци и недостатъци, а шепата идеалисти в него са жертва на „полицейски обвинения“, доноси и всевъзможни репресии. […]

И нито един рецензент не излезе в печата срещу този пасквил. Говори се, че тук-там били предлагани положителни отзиви.

Едно паразитно явление – ще каже някой. Така е. И то – доста бездарно. Но към това паразитно явление вече проявяват интерес в Австрия, Швеция и други буржоазни страни. И то може скоро да бъде сервирано на западния читател като удобно на реакцията лъжесвидетелство за нашата действителност. […]

В романа „Лице“ има и съвременна тема, и положителни герои, поне такива, каквито си ги представя авторката. Това не пречи той да бъде един хладнокръвно скалъпен фалшификат. Критичното начало на социалистическия реализъм се опира върху позициите на нашата партия. Пренебрегнем ли тези позиции, нищо чудно малката правда да се преобрази в голяма неправда, а голямата правда да ни се изплъзне.“

Богомил Райнов набелязва основните опасности за социалистическия реализъм, свързани с този роман: творбата игнорира и уязвява „принципа на партийността“; взривява нормата за „малката“ и „голямата правда“ и по този начин засяга „теоретическата“ схема, въведена от самия Т. Живков; официалната критика на соцреализма мълчи и не посочва романа като „вредно произведение“; книгата е потенциален преводен продукт на Запад и дори – защо не – негласен претендент за Нобелова награда. И всичко това – въпреки че е „бездарна“.

Можем да гадаем дали Живков знае, че на срещата ще бъде повдигнат този въпрос, но във всички случаи Райнов и други функционери специално се подготвят за поставянето му и търсят знак от диктатора, за да предприемат публичната акция срещу „Лице“.

Живков като цяло се отдръпва, декларативно се дистанцира от даването на оценка, признавайки, че не е чел книгата и че тя като издание на издателството на СБП трябва да бъде обект на разглеждане от страна на съюзното ръководство и на критиката. И все пак, след като споменава, че досега е чувал „не по-малко от 10–15“ подобни негативни оценки „и то не само от писатели“, Живков изрича ключовите думи:

„Разисквайте защо се дава път на такива антисоциалистически, антинародни произведения, които оплюват нашата действителност. Най-лесно е да се каже, че истинските революционери умряха. Но не можеше всички да умрем. Останаха и живи. […]

Ние провеждаме определена политика и не може да се пуска всякакъв буламач, всякакви произведения, които са вредни за нашите идеи, за нашия строй. Точка. Друго решение няма! И ние имаме достатъчно кадри в писателския съюз, за да провеждаме такава политика. […]

Крайно време е ние като Централен комитет, като Политбюро и Секретариат на Централния комитет да бъдем освободени от задължиението да се намесваме във вашите работи. Това не е необходимо, ние сме на един ясен и категоричен етап от нашето развитие. Съответните компетентни органи трябва да си поемат това задължение.“

Тези думи веднага се превръщат в указания за кампания. Настоятелно предизвикани, а после изречени сякаш с нежелание от Живков^[16], те бързо стават част от директивния дискурс. Оцветяват се и от съображенията относно художествената страна на „Лице“:

„Тодор Живков: Вие много правилно обръщате внимание на художествената страна на произведението. Доколкото знам, книгата е слаба в художествено отношение.

Любомир Левчев: Тя има и идейна, и художествена страна. За щастие, художествената страна е слаба и ние по това бием.“

С това въпросът за „Лице“ на срещата от 18 април е изчерпан. За щастие, критиците имат повторни (след дадените от отдел „Изкуство и култура“ на ЦК на БКП), още по-меродавни указания да атакуват едно идейно вредно произведение като художествено слабо. Диктаторът Живков изиграва ролята на задкулисен върховен цензор, който едва ли не с неудоволствие трябва просто да кимне, за да бъде завършена разправата с творбата, а застъпникът за издаването на ръкописа и председател на СБП Левчев се престроява в редиците на онези, които координират кампанията срещу публикувания роман. Показателно е обаче как, въпреки настроенията срещу „Лице“, въпреки приложените ограничителни мерки (изземването на тиража) всички очакват знака на Живков, за да преминат в открита критическа офанзива. Само диктаторът може да гарантира, макар и задкулисно, негласно, легитимност на кампанията. Защото никога не се знае дали писателка като Блага Димитрова, със силни позиции в литературното поле и с контакти в средите на високопоставени партийни функционери, не би могла да парира удара и да го обърне срещу атакуващите. Сянката от случая „Тютюн“ висне в паметта на българската литература и особено в променената по-либерална ситуацията на 80-те години никой не би желал да се ангажира с публичната роля на инквизитор на творба, която – при неочаквано стечение на обстоятелствата – би могла да се окаже харесвана от първия човек в тоталитарната държава. Затова всички чакат кимването на Живков. И го получават.

*

След срещата с Живков от 18 април се провеждат още няколко вътрешнописателски заседания и събрания – на Бюрото на управителния съвет на СБП, на партийното бюро на СБП, на редакторския съвет и партийната група в издателство „Български писател“, на които се изясняват отговорности, уточняват се подробности по издаването на „Лице“ и реакциите, които литературните институции трябва да предприемат.

Като най-разгорещено се очертава заседанието на партийното бюро от 12 май 1982 г., на което се преразглежда цялата дейност на издателство „Български писател“ по повод редакторско-цензорските ангажименти и действия там. Спрямо „Лице“ те се оценяват като недостатъчни и предизвестено обречени на неефективност. Както реагира партийният секретар на СБП Евтим Евтимов по повод предварителната работа (редактирането и цензурирането) на романа, „тази книга не е за работа, не става нито в художествено отношение, нито в политическо отношение“, „няма какво да се работи, връща се книгата и въпросът приключва“^[17].

В режим на категорична самокритика Симеон Султанов поема най-главната вина и декларира, че „излизането на тази книга е една позорна страница за издателството“. Султанов, въпреки че твърди как не е чел предварително романа, едва ли не жертвоготовно застава най-отпред, за да защити подчинените си редактори. Но нека уточним, че по това време той вече е чул окуражителни думи за себе си, изречени от Т. Живков на срещата от 18 април^[18], като заедно с това е приет от диктатора, за да получи още веднъж доверие и лични указания^[19], като междувременно е написал „седем обяснителни послания до ЦК и лично до Тодор Живков“.

Повечето от изказващите се преповтарят нароилите се квалификации срещу „Лице“ – като „сбор от факти в кавички, които, поднесени така, в този вид, дават една представа, че този свят, че този строй, че социалистическият строй е от дъното до върха загнил и няма никакво право на съществуване“ (според Младен Исаев^[20]); като „атакуване не на една конкретна действителност“, а на „нашия идеал“ (според Михаил Берберов); като „пробив идейно-политически в нашия културен фронт“ (според Анастас Стоянов); като „един ужасен черен разрив, едно черно деление“ между загиналите и оцелелите, между епохите до и след Девети (според Евтим Евтимов). Партийното бюро стига до очаквано решение, с което „решително осъжда издаването на книгата „Лице“ на Блага Димитрова като художествено слаба и политически несъстоятелна, като едновременно с това обръща сериозно внимание на писателите-комунисти в нашата партийна организация за повишаване на естетическите и партийните критерии при редактирането на всички книги в издателство „Български писател“.

От този случай не произтичат пряко никакви административни или партийни наказания, очевидно в унисон с висшите наставления „да не се вдига шум“. Но се мобилизира цялата редакторско-цензорска машина в системата на СБП, за да предотвратява текстове, разпознаваеми като опасни за режима.

*

Последвалата разгромна кампания, за разлика от всички останали дотогава, преминава доста нестройно, непоследователно, разпиляна във времето. Осъществяването й покрива цяла година – от юни 1982 до май 1983 г., защото дирижираните негативни отзиви се появяват с прекъсване от по няколко месеца заради трудността, с която се набират критици за изпълнение на поръчката. Причината за това се съдържа в споменатата неблагодарна роля на инквизитор, в която трябва да се огледа всеки, склонил да напише отрицателен текст за „Лице“ в ситуация съвсем различна от онази през 50-те години. Но от друга страна, тази нестройност води до желан от властта ефект – разсрочени във времето, рецензиите и докладите не могат да създадат сгъстено негативно поле и не оставят толкова силно впечатление у публиката, че става дума тъкмо за кампания. Романът просто от време на време е посочван като неуспешно произведение.

Първа е редакционната статия в „Литературен фронт“ от 24 юни^[21], последвана от текст на Георги Пенчев в два поредни броя на „Пулс“ през юли^[22]. В августовската книжка на „Септември“ идва ред на Здравко Чолаков^[23], за да настъпи пауза, запълнена от саркастичен разказ на Богомил Нонев във „Вечерни новини“ през ноември^[24] и малък пасаж срещу романа в отчетния доклад на ППО на СБП, прочетен от Евтим Евтимов през декември. Списание „Пламък“ реагира едва през януари 1983-а с рецензия на Николай Петев^[25], а точката в кампанията поставя самият Богомил Райнов с посочване на „Лице“ в доклад пред разширения пленум на Комитета за култура, посветен на критиката на 3 май^[26].

Всички текстове в кампанията обменят и преповтарят сходни тези. Общата схема, около която критиците построяват аргументите си, е непродуктивната взаимообусловена връзка между художествена и идейна структура на романа^[27]. Редакционната статия на „Литературен фронт“ като че ли е изградена въз основа на изказването на Богомил Райнов по време на срещата с Живков от 18 април. Приликите са съвсем буквални:

Изказването на Б. Райнов: „…смелите и чисти борци са паднали в съпротивата. Оцелели са най-вече страхливите, егоистите, нагаждачите. Тъкмо те моделират обществото ни по свой образ и подобие.“^[28]

Редакционната статия на „Литературен фронт“: „Смелите и безкористните са паднали за свободата. Оцелели са приспособленците, егоистите, за да моделират и деформират обществото по свой образ и подобие.“^[29]

Изказването на Б. Райнов: „Пренебрегнем ли тези позиции, нищо чудно малката правда да се преобрази в голяма неправда, а голямата правда да ни се изплъзне.“^[30]

Редакционната статия на „Литературен фронт“: „За какво е било нужно на писателката да струпва цялата тази „грамада“ от „малка правда“ и от голяма неправда?“^[31]

Райнов, ако не е сред конкретните автори, личи сред вдъхновителите на статията, където са посочени нарушенията на двата основни принципа на социалистическия реализъм: „невярната, изопачаваща историческа истина“ за „плодовете на Април 1956“ (срещу „принципа на партийността) и „няма го в романа народния живот, няма ги трудовите хора“, а има „претенциозна маниерност“, с фокус върху лицето на „един съвсем ограничен интелигентски кръг“ (срещу „принципа на народността“).

Разрушено е може би най-силното алиби на романа – че всичко в него се отнася до 1957 г., не и след това. Рецензентите разобличително настояват, че „този времеви отрязък е някак размит и удължен“, а „характеристиката на това следаприлско време е изградена чрез неща, типични точно за култа към личността“; че според Николай Петев „няма вече такива наивни читатели, които да помислят, че романът е написан, за да портретува само кратък исторически период“, т.е. обобщенията „търсят по-големия мащаб – съвременността“^[32]. Така разобличителите на практика вторично усилват и окончателно легитимират критичната мощ на „Лице“, насочена срещу статуквото през целия период на НРБ.

И предаприлският, и следаприлскияг етап се оказват разпознати в романа. Времето отпреди 1956 г. е продължено от критиците и наложено върху цялото повествование. Затова и никой не признава „историческия оптимизъм“ на Блага Димитрова. Напротив, набляга се върху „критичната насоченост“ на творбата, която е „резултат от деформираните болезнено-субективни представи на Блага Димитрова за нашата действителност“^[33].

Доста произволно, но категорично се посочва, че „главната героиня“ носи „авторовата идея“, а тя „рязко и остро противоречи на действителността, на обективната истина“ и „имаш странното усещане, че четеш писание в буржоазния печат срещу социалистическа България“^[34].

Соцреалистическите критици прозорливо забелязват, че Блага Димитрова преобръща жанровата сюжетна схема на романа на (пре)възпитанието, толкова фаворизиран от социалистическия реализъм. Вместо Бора Найденова да превъзпита Кирил, става обратното. Линията в романа Бора Найденова – Кирил е „на места злонамерен експеримент с нашата идеология“, като Кирил е обявен за „оголен рупор на автора“. Като неправдоподобно и кощунствено е определено силното и променящо въздействие на изключения студент върху преподавателката по марксизъм. Така е покосено и последното соцреалистическо алиби на романа – не е признат нито един „положителен герой“, а се подчертава доминацията на един „фактически антигерой на нашето време“ като Кирил. Тълкувалите целенасочено йерархизират иначе равноценната персонажна система на „Лице“, за да подчертаят враждебния, несоцреалистически профил на творбата.

Същевременно с относителна лекота трансформират критиките си от идейната концепция на романа към нейното слабо художествено изпълнение. Всички са единодушни за „липсата на човешки индивидуалности“ и за замяната на героите „от вели умопостроения, хора без лица“, „носещи имена, но не и характери“^[35]; подчертават как е „пренебрегнато плътното романно портретиране на героите: образите в случая са по-скоро схеми на авторските приумици, а не пълнокръвни хора“; „твърде произволно в архитектониката на произведението се вклиняват елементите на есето, анкетата, вътрешния монолог“; езикът е характеризиран като „окнижен, лишен от пластика“, а образът на фикуса е свързан с „додяваща каламбурност“. Не само Николай Петев, но и други изтъкват, че „Блага Димитрова е разтеглила романа си значително повече от необходимото“ – проблем, задълбочен от прекаления и често самоцелен „стремеж за афористично изразяване“, доукрасен от маниерността („монолизите на фикуса“ и опитите „да се „психологизира“ всяко изречение“).

Аргументите от естетически ред, дори сами по себе си понякога уместни, трудно прикриват партийно-идеологическите мотиви за разгръщането на разгромната кампания. Вече посочената диалектическа свързаност на различните типове (идейна и художествена) аргументация се опитва да представи организираната акция срещу „Лице“ като произволен брой от случайни рецензии за ниските качества на едно литературно произведение. Няма кой да повярва изцяло на такава версия – нито сред професионалните литератори, нито сред повечето читатели, които са достатъчно добре информирани от алтернативни информационни канали като слуховете или просто доверителните разговори. Но въпреки очевидната скалъпеност на кампанията срещу „Лице“, тя изиграва своята основна роля и не позволява романът да се превърне в централно литературно събитие от началото на 80-те години. Слаба или не, книгата очевидно влиза в зоната на творби с художествени качества, за които се спори; тя наистина няма особено авторитетни отрицатели, но и не набира достататъчно реномирани ценители. Мнозина мълчат в пресата, не защото харесват романа и цензорите спират положителните им рецензии, а просто защото не харесват романа, но не желаят да се включат в толкова ясно идеологически и институционално профилирана хайка. Не се получава и очакваният силен международен ефект. Може би самата Блага Димитрова не стимулира евентуалния интерес зад граница, сепната от скандала вътре в страната^[36].

Все пак кампанията завършва не с „художествените недостатъци“ на романа, а с онова, което от самото начало най-силно уязвява доктрината на соцреализма – политико-идеологическото контракултурно лице на „Лице“. Година след най-бурните обсъждания Богомил Райнов възражда случая „Лице“ като един от примерите в програмен доклад за критиката, отново припомняйки „за грамадата от грижливо манипулирани полуистини, за деформирания образ на нашата действителност, отразена в кривото огледало на едно черногледо светоусещане“ и натъртвайки, че „за Блага Димитрова очевидно нашето развитие не е движение напред, не е трудно възлизане нагоре, а е провал“. Въпреки кампанията, макар и трудно провеждана, Райнов отбелязва с неудоволствие, че „в продължение на дълги месеци“ нямало „критик, който да реагира на злословието“^[37]. С това случаят като че ли се затваря. Страниците на вестниците спират да пускат публикации по тази тема. Огромната част от тиража на книгата остава заключена в сливенския затвор.

 

Откъс от по-голяма студия

 

^[1] Левчев, Любомир. Панихида за мъртвото време. Роман от спомени, С., 2011, с. 359–360.

^[2] Цит. по: Стоянова, Таня. Стоянов, Стефан. Радой: Смутителят на реда и тоягата на властта, С., 2013, с. 467.

^[3] Вж. изказване на Симеон Султанов на заседанието на партийното бюро на ППО при СБП от 12 май 1982 г., според което „пет положителни рецензии стоят у Божидар Божилов“, т.е. депозирани са във в. „Пулс“ – ЦДА, ф. 357 Б, оп. 1, а.е. 144, л. 104–105.

^[4] АКРДОПБГДСРСБНА, ф. І-Р, а.е. 13594, л. 39.

^[5] Пак там, л. 49.

^[6] Романът „Лице“ предварително събира от книжарниците поръчки за 50 000 бройки, но ръководството на изд. „Български писател“ решава да го отпеча в 35 000 екземпляра – вж. това сведение, дадено от директора Симеон Султанов в: ЦДА, ф. 357 Б, оп. 1, а.е. 144, л. 72.

^[7] АКРДОПБГДСРСБНА, ф. І-Р, а.е. 13594, л. 61.

^[8] Спиридонов, Александър. Една белетристична година – Литературен фронт, бр. 14, 8.04.1982.

^[9] Вж. Информация относно проведената от Съюза на българските писатели Трета априлска дискусия – ЦДА, ф. 1 Б, оп. 78, а.е. 272, л. 7.

^[10] АКРДОПБГДСРСБНА, ф. І-Р, а.е. 13594, л. 73.

^[11] Вж. Андрей Гуляшки. Заключително слово – Литературен фронт, бр. 16, 22.04.1982.

^[12] АКРДОПБГДСРСБНА, ф. І-Р, а.е. 13594, л. 74.

^[13] Среща на др. Тодор Живков с ръководството на Съюза на българските писатели, 18 април 1982 г., резиденция „Витоша“ – ЦДА, ф. 1 Б, оп. 59, а.е. 76, л. 11.

^[14] Богомил Райнов атакува „Лице“ още по време на заседанието на Бюрото на УС на СБП на 26 март 1982 г., по-късно вероятно участва в написването или поне в редактирането на редакционната статия на „Литературен фронт“, посветена на „Лице“, а на 3 май 1983 г. – вече с името си – отново атакува романа в доклад, представен пред разширения пленум на Комитета за култура. Вж. тези текстове: За истината в нашия живот и за един роман – Литературен фронт, бр. 25, 24.06.1982, както и Райнов, Богомил. Да издигнем литературната критика на нивото на партийните изисквания – Народна култура, бр. 19, 13.05.1983.

^[15] Вж. нецензурираното второ издание от 1990 г., с. 290–291.

^[16] По средата на коментара си Т. Живков почти кокетно споделя: „Защо ме заставяте да говоря така, да газя с ботуш! (Смях) Недейте ме вмъква в литературните въпроси, моля ви се, аз не съм подготвен и не съм деликатен“.

^[17] ЦДА, ф. 357 Б, оп. 1, а.е. 144, л. 83–84.

^[18] На 18 април 1982 г. Т. Живков между другото коментира качествата на С. Султанов: „Вие имате много добър директор на издателството, гласувайте му доверие и той ще се справи.“ – ЦДА, ф. 1 Б, оп. 59, а.е. 76, л. 43.

^[19] Вж. сведението за такава среща на Т. Живков със С. Султанов, дадено от Иван Сестримски и отразено в непубликувани страници от Дневника на Борис Делчев,: „Иван [Сестримски] бил поканен на приятелски разговор от Сим. Султанов. Уж покрай другото Симеон се похвалил, че бил приет от Тодор Живков. Поводът за това „внимание” е бил, разбира се, романът на Блага Димитрова. Потвърждава се това, което вече се знае: Живков казал около книгата много да не се шуми – да се критикува само откъм художествената страна. Друго е интересно. Ден или два по-късно при Симеон се явили двама души от Държавна сигурност да го питат за разговора – какво бил казал първият човек за романа.“ (Запис от 14 май 1982).

^[20] ЦДА, ф. 357 Б, оп. 1, а.е. 144, л. 93.

^[21] За истината в нашия живот и за един роман – Литературен фронт, бр. 25, 24.06.1982.

^[22] Пенчев, Георги. Като в криво огледало – Пулс, бр. 28, 13.07.1982; бр. 29, 20.07.1982.

^[23] Чолаков, Здравко. Идейна и художествена несъстоятелност – Септември, кн. 8/ 1982, с. 242–246.

^[24] Нонев, Богомил. Лято през зимата – Вечерни новини, бр. 269, 15.11.1982; бр. 270, 16.11.1982.

^[25] Петев, Николай. Невярна концепция – Пламък, кн. 1/ 1983, с. 191–193.

^[26] Райнов, Богомил. Да издигнем литературната критика на нивото на партийните изисквания – Народна култура, бр. 19, 13.05.1983.

^[27] Вж. например в: За истината в нашия живот и за един роман…: „Така повърхностното впечатление от живота, опитът за преднамерена трактовка на един сложен исторически момент, робуването на предпоставената теза, едностранчивият, а по същество и направо изопачаващ поглед към миналото закономерно водят до художествени недостатъци, които пък – по обратен ред – показват несъстоятелността на авторската концепция.“

^[28] ЦДА, ф. 1 Б, оп. 59, а.е. 76, л. 40.

^[29] За истината в нашия живот и за един роман…

^[30] ЦДА, ф. 1 Б, оп. 59, а.е. 76, л. 41.

^[31] За истината в нашия живот и за един роман…

^[32] Петев, Николай. Невярна концепция…, с. 192–193.

^[33] Чолаков, Здравко. Идейна и художествена несъстоятелност…, с. 244.

^[34] Пенчев, Георги. Като в криво огледало – Пулс, бр. 29, 20.07.1982.

^[35] За истината в нашия живот и за един роман…

^[36] Възможно е преводният живот на „Лице“ да е затруднен от изискванията на Агенцията за авторско право в НРБ или от цензурата, с които Блага Димитрова често не е склонна да се съгласява. Вж. например подобен случай на несъгласие на писателката с цензурата върху превода на книгата й „Страшния съд“ в ГДР през 1971/1972 г., изследван детайлно в: Липчева – Пранджева, Любка. Битие в превода. Българска литература на немски език (ХIХ–ХХ в.), Verlag Otto Sagner, Mьnchen – Berlin, 2010, с. 269–283.

^[37] Райнов, Богомил. Да издигнем литературната критика на нивото на партийните изисквания…