Васил Колев: Лъжата се заплаща, истината се изстрадва

бр. 8/2017

03-v-kolevВасил Колев е роден на 21 май 1946 г. в с. Радювене, Ловешко. Завършва Техникум по механотехника в Ловеч (1965) и Институт за учители специалисти в Габрово. Учител в Добрич от 1969 до 1991 г. През 1991 г. създава фирма „Чернат” за разпространение и издаване на печатни произведения. Председател на Фондация „Граждани срещу насилието”. Автор на книгите „Радювене” (1999) и мемоарната „Вечер жаби крякат, заран славей пей” (2005). Под негово съставителство излизат „Партизани. Коги да е правото ще излезе на лице” (2007), „Поп Кръстю и неговите приятели” (2008), „Кощунство и с паметта на Васил Левски” (2009), „Моралният подвиг на поп Кръстю” (2015), „Ловешкият покрит мост на архитект Стефан Олеков” (2016). Разговаряме с него на 18 февруари 2017 г.

Вие сте човек на особени граждански каузи. Бих ги нарекъл митоборчески. Защо ги избирате? Или каузите избират Вас?
Така се стекоха нещата в живота ми, че през всичките години, откакто се помня, съм бил свободен в действията си и каквото и да съм правил и правя, е било с удоволствие, а не дали ще се хареса на някого и какво възнаграждение ще получа. Не съм вършил нещо по принуда, защото се е налагало. Нито съм се притеснявал да кажа какво искам от когото и да било. Затова с радост посрещнах промяната в България през 1989 година, имах чувството, че ще спечеля. Семейството ми ще бъде по-добре. Затова подкрепях промяната, но по свой начин. Начин, при който това, което правя, да е мое, да не се моля за каквото и да било. А помощта, която получавам, да е необходимост на самия даващ. Не искам някой да е зависим от мен. Само тогава съм щаслив. Организирах срещи на обществеността в Добрич с писатели и поети, чието творчество ми харесва и тяхната гражданска позиция ми допада: Георги Мишев, Ивайло Петров, Михаил Неделчев, Марин Георгиев, Атанас Свиленов, Йордан Попов, Михаил Вешим. Подкрепях финансово премиери и книги на творци от Добрич: Йордан Дачев, Сашо Серафимов, Иван Атанасов. Спонсорирах читалище „Йордан Йовков” с книги, вестници, списания.
Ако в началото гледах на фирмата си като на средство за решаване на някои битови проблеми, възникнали след съкращението ми от работата, която обичах, и по-нататъшното обучение на децата ми и тяхното устройване в София, то когато нещата потръгнаха, сили и средства насочих не към разширяване продажбата на вестници и списания, а към обществени дела: поставяне паметни плочи на убитите във войните (1912–1918) 85 души от село, в това число дядо ми Кольо и брата на дядо ми Васил – Христо, на поп Кръстю в Ловеч и в Ботевград, възстановяване името на родното ми село Радювене и запяване на песните му, създаване на постоянни изложби – етнографска в селската черква и на Васил Левски и поп Кръстю в черквата „Света Богородица” в Ловеч, организиране и провеждане на Национална научна конференция, посветена на поп Кръстю, издигане на единствения в България Паметен знак срещу насилието в центъра на с. Радювене, водоснабдяване на храм „Света Параскева” в селото ми, провеждане на литературен конкурс за най-добра българска епиграма… В тази връзка е и задавания ми от някои хора въпрос: „От какъв зор си се хванал с тоя поп Кръстю?” Тук няма никакъв зор, а начин на изява на моята човешка същност при създалата се от мен възможност в живота ми – пари, свободно време и безкористната подкрепа на приятели творци.

Повечето от митовете са свързани с Ловеч и околностите му – клеветата срещу поп Кръстю, неудобните тайни на „партизанското движение“ от Ловешко-Троянския край, фалшификациите с „реставрацията“ на Покрития мост в Ловеч, който се оказва не на майстор Колю Фичето, а на арх. Стефан Олеков. Има ли някаква предопределеност на мястото, което крие толкова тайни?
Предполагам, че и в други райони може да има подобни тайни, но те не са толкова известни на българите, както поп Кръстю и Покритият мост. Неудобните тайни за партизанството, където го е имало, са повсеместни и е добре да се осветят. Знам, че във филма на Георги Мишев „Патриархат” е повдигнат този въпрос, но не знам да има отделна книга, посветена само на него. Дано да греша.

Да започнем с първия мит. Как стигнахте изобщо до темата за поп Кръстю? Защо отдадохте толкова време и усилия да развенчаете негативния мит за неговото „предателство“?
Съвсем случайно. Всичко започна през лятото на 2001 г., когато, излегнат в люлката на село, препрочитах списание „Септември” и се сетих, че в едно от тях през 1984 г. имаше отпечатана статия на проф. Димитър Панчовски, че поп Кръстю не е бил председател на комитета в Ловеч, което означаваше, че той не е взел парите на комитета и няма никаква вина в залавянето на Левски. Веднага ми хрумна да издам един вестник, специален брой, за свещеника със заглавие „120 години клевета”. Батко [Марин Колев – бел. ред.] копаеше в градината. Когато дойде да си почине, му казах какво съм решил да направя. „Няма да е лесно – ми каза той – защото тези, които са фалшифицирали истината, имат последователи и те са в университетите, научните институти и къде ли не”. Казах му, че вестникът ще бъде от печатни материали на всички, които са писали за истината по залавянето на Левски, като ще търся подкрепата и на Църквата. След няколко дни отидох в София да търся информация и поддръжка. Обадих се на Георги Мишев. „Трудно ще е, защото клеветата се е превърнала в мит” – ми каза той – и се оказа прав. Никой нищо не знаеше за свещеника повече от това, което се пишеше от властта в учебниците. Потърсих проф. Панчовски. Оказа се, че е починал преди години, но съпругата му Екатерина ми даде негови статии, печатани във вестници, както и последната му книга „Предателите на Васил Левски”. С Албена Йончева от Окръжна библиотека – Ловеч издирихме всичко, свързано с поп Кръстю. Написах биографична справка за свещеника, батко написа уводната статия „Да строшим на клеветата зъбът”, а синът му Кирил нарисува първия портрет на поп Кръстю. С Георги Мишев окончателно оформихме вестника, който излезе на 11 септември 2001 г., в 1000 бройки и струваше 450 лева.

Един момент. На 11 септември 2001 година? Правилно ли чух?
Абсолютно правилно. В деня на самолетните атентати в Ню Йорк… После нямаше как да спра, исках това, което е скривано толкова много години, да стане достояние на четящите и мислещи българи. Разликата между мен и тези, които са се занимавали и занимават с темата за Васил Левски и поп Кръстю, е, че тях ги интересува само дали свещеникът има вина в залавянето на Левски, докато мен ме вълнуват и темите защо е бил наклеветен, кой е поп Кръстю и с кои свои качества може да послужи за пример на съвременните българи. Книгата „Моралният подвиг на поп Кръстю”, която издадох през 2015 г., е в тази посока.

Няма как да не са Ви подозирали през годините в корист. Имате ли някаква родствена или друга връзка с поп Кръстю? Някой плащал ли Ви е да се занимавате с този въпрос?
Родствена връзка с поп Кръстю нямам, но бих се радвал, ако имах. Възнаграждението ми е удоволствието, което изпитвам, когато върша измислена от мен работа, а когато това, което правя, се подкрепя и от приятели, които ценя, чувството е страхотно.

Кому е нужно противопоставянето Левски – поп Кръстю? Защо някои смятат, че ако пледираш за изчистването на името на поп Кръстю, едва ли не поругаваш паметта на Левски?
То е нужно на митотворците. Елементът с предателството е основна част от митологията за Левски, особено през комунизма. Сега вече се преминава в друга крайност – българин не е предал Левски. Явно не можем без митове.

Как смятате – в крайна сметка предаден ли е Левски? И ако е предаден, кой го е предал?
Той и революционната организация, създадена от него, са предадени от задържаните във връзка с обира на турската поща в прохода Арабаконак. Това е видно от протоколите с показанията им пред турския съд в София (1872–1873). На някои от доказаните предатели на Левски тетевенските управници издигнаха паметник в с. Голям извор преди няколко години.

В момента как стоят нещата с този мит в утвърдените учебници? Има ли някаква корекция в тях, след като вече толкова време се представят убедителни доказателства, че поп Кръстю не е предал Левски?
Не съм проверявал всички учебници, но в тези, които съм чел, не съм срещал името на свещеника.

Вторият мит. В книгата си „Партизани“ (2007) представяте тъмните страни на т.нар. партизанско движение в Ловешко-Троянския край. Как събрахте и структурирахте данните?
Книгата написах на базата на спомени на партизани, автобиографични и други книги, отнасящи се до партизанското движение в Ловешко-Троянския край, семейна информация, както и мои преживелици от събития, свързани с партизаните. Единият ми чичо, Марин, е бил ятак на партизаните и като такъв е убит без съд и присъда. На 7 януари 1954 г., при едно от поклоненията на паметника на убитите партизани в Радювенската ялия, които бяха задължителни за моите съселяни, но не и за мен, като ме видя една жена от съседно село, извика: „Какво прави в този студ това малко дете тука?!”А жената на убития ми чичо отговори: „То така си ходи”. Тук видях пресъздаване на събитието отпреди 10 години. Това, което видях и чух като дете, няма нищо общо с това, което се е случило на това място. Истината е, че партизаните само са бягали, хвърляйки всичко от себе си, за да се спасят от стрелящите по тях полицаи. През същата година, ненаучил добре изписването на буквите, на прясно варосаната стена на дядо Минко Тодоров Кунчев възстанових с кремък току-що заличения от него надпис: „Експлоататор гнездо на врага”. Колкото надписът се изличаваше с времето, толкова аз все повече осъзнавах, че съм постъпил несправедливо спрямо този предприемчив и добър човек. А като гледах живота на баща си 18 години след сполетялата ни „свобода”, обезсмисляха се и приказките, че партизаните са се борили, за да живеем ние по-добре. Той работеше като хамалин на гарата в Ловеч (разтоварваше с лопата въглища и пясък) и вечер, щом се завърнеше в село с последния рейс, налагаше циреите си с листа от сакъзче. Спомням си една вечер как татко, жалвайки се на баба, написа свое писмо до батко, тогава студент в София: „Викат ме от партията да се върна на село. Иначе ще ме изключат, ако не се върна. Трудно ще се разреши въпроса за пари в ТКЗ стопанството”. И татко се върна, за да потъне в говната на другоселските цигани и маститите крави, когато начело на партията и властта в Ловеч бяха ловешките партизани.

Не знам кои са светлите страни на партизанското движение, защото ако се проследи „бойният път” на партизаните от Ловешко-Троянския край, както са го описали в автобиографичните си книги преди 1989 г., излиза, че само са бягали и криели в туфите из горите. Вярно, много страници има изписани за провеждането на т.нар. акции, но в крайна сметка всичките им усилия са били насочени към това да се доберат до селската мандра. Нападенията на партизаните са осъдителни, откъдето и да се погледнат. За какъв идеал или антифашизъм може да се говори, когато нападаш училището, в което си учил, и отмъкваш трансмисионния му каиш, арестуваш своите съселяни по време на сватба и десет невинни човека осъждаш на смърт, убиеш другаря до теб, унищожиш пчелина на селянин или запалиш снопите на съселяни, понеже били чорбаджии, защото според шапкарския работник партизанин и комунистически управник Дочо Шипков: „Чорбаджиите бяха много хитри хора, държаха се културно, спазваха законите”.
Партизанското движение не преследва национална кауза, а е опит за предизвикване на гражданска война с пари на болшевишка Русия.

Как успяхте да разговорите основния си източник на сведения за книгата Ви – бившият партизанин Минко Гечев? Неговите свидетелства са потресаващи…
С Минко Дочев Гечев се запознах, след като прочетох в партийния печат за неговото реабилитиране. Гостувахме си взаимно в Добрич, Троян и на село. Ходехме по места, където партизаните са престоявали. Приятелските разговори, които водех с него през годините, ми помогнаха да разбера много неща, които ги няма в партизанските книги. Той е първият партизанин от гр. Троян, участвал във всички акции, проведени на територията на тогавашната Троянска околия. След 9 септември 1944 г. е наклеветен от Марин Грашнов, че е предал партизанското скривалище в местността „Трифонова усойна” и убил своя другар Тончо Стаевски. Оцелява като по чудо, но бившите партизани и нови управници превръщат живота му в 42-годишно страдание, за да ми сподели към края на живота си: „Партизанството беше песен в сравнение с това, което ми се случи, когато взехме властта”.
Текстът в книгата е неговата защита за реабилитиране, като само съм съкратил някои повторения.

Третият мит, срещу който се изправихте наскоро, е свързан с всеобщо разпространената и преповтаряна в учебници и в туристически гидове неистина, че прочутият Покрит мост в Ловеч е на Колю Фичето. Доказахте, че истинският автор е арх. Стефан Олеков, по чийто проект е изграден мостът през 1931 г. на мястото на изгорелия дървен мост на Колю Фичето. Защо досега беше прикриван този факт?
Причината да се случи и да продължава да съществува тази фалшификация е несмислената политика на българските управници. Поведението на комунистите е обяснимо – да се заличат архитектурните постижения от периода след Освобождението до 9 септември 1944 г. Това се случи и на други места в страната. Но нямам обяснение защо днешните ловешки управници допуснаха на обсъждането, касаещо съдбата на моста, една тълпа да крещи „Архитектите вън”, което принуди колектива от архитекти да оттегли своя проект, имащ за цел да махне дървената обшивка и възстанови първоначалния вид на железобетонния мост. Днес, ако отворите учебника по история за 6. клас, одобрен от Министерството на образованието и науката, ще видите снимка на обкования с дъски железобетонен мост на арх. Стефан Олеков, а отдолу ще прочетете надписа: „Покритият мост в Ловеч. Издигнат от майстор Колю Фичето през 1874 г.”

Защо в Ловеч има такава съпротива да бъде прието безспорното авторство на моста? Защо хората не искат истината? Толкова ли е удобно самозалъгването?
Не е самозалъгване, а интерес, защото лъжата се заплаща, а истината се изстрадва. Явно никой не иска да страда.

Как преценявате резултатите след толкова продължителна борба с различни митове? Струват ли си усилията?
Както се казва, с търпение и постоянство всичко се постига, но е важно и времето, в което живеем. От друга страна, когато човек много иска да осъществи някоя своя идея, не мисли за цената.

Какво оттук нататък? Срещу кой мит?
Не знам.

Разговора води ПЛАМЕН ДОЙНОВ

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Гласовете им чуваме

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s