Преводът като разширяване на хоризонта на познанията

бр. 5/2017

Разговор с Надежда Розова

3-2

сн. Марица Колчева

Превеждате от английски, но и от хинди. Какво е да си преводач от два езика?
Според хипотезата на Сапир-Уорф, а и според личния ми опит това е предизвикателно и приятно, макар и невинаги безпрепятствено опознаване на различна мисловност и чувствителност, поучително навлизане в различни култури, безкрайни уроци по „другост“ и толерантност, разширяване на хоризонта на познанията (една от най-смислените цели, които съм си поставяла, нищо че според Еклисиаст „който трупа познание, трупа тъга“), гъвкавост на интелекта. А в лингвистично отношение преводът от повече от един език е незаменима тренировка по синтактична ловкост, по аналитичност, увлекателно упражнение по стил. Много ми допада това прехождане между светове – никога не ми е харесвало да бъда или да правя нещо само едно. Малко е ограбващо.

Вие сте преводач с много широк  диапазон от преведени заглавия, затова не мога да не ви попитам кое се превежда по-трудно – класика или съвременна литература?
За мен разграничението е друго: по-трудно се превежда лоша книга – няма значение от кой период на литературната история е. Тя те ограничава, дразни те, разпада ти се под пръстите, изкушава те да се намесиш, да я побутнеш, а не бива. Великолепните текстове, колкото и да са трудни, някак те превеждат през превода – те имат ясно обособени и изящни регистри, логичен синтаксис, ритъм и мелодика, лексикално богатство; въвеждат те неусетно в епоха, понятийна сфера, чувственост и ти с лекота пребиваваш там. От теб се иска само да си достатъчно подготвен езиково и литературно, да си предан на оригинала си, да се отърсиш от себичността и да не се стремиш да блеснеш. Наглед е може би парадоксално, но най-забележителното у добрия преводач е умението да остава незабелязан. Егоцентризмът и претенциозността, нерядко стъпили на паянтовите основи на нищожни знания и емоционална незрялост, ме отблъскват винаги, но за професията на преводача са пагубни. Надявам се интелигентните читатели вече да са се отърсили от манипулативното възхваляване на словесните фойерверки в преводния текст и да ценят добросъвестното интелектуално усилие, вложено в него.

Разнопосочността на преводните заглавия ми изглежда голямо предизвикателство пред преводача. Когато се превежда по-цялостно един автор, това позволява да се свикне със стила му, докато смяната на имена изисква много и бързи промени. Как посрещате тези метаморфози, как успявате да се подготвите за толкова разнородни почерци?
Издадох вече, че трудно оставам в рамките на единичността. И може би затова в биографията ми на преводач ще видите крайно разнородни заглавия. Дори вредно разнородни може би, според някои изискани колеги. Когато навлизах в професията, нямах голяма възможност да подбирам какво да работя и съм превеждала всякакви текстове: криминални романи, класика, женски четива, научна литература – с какъв прекрасен кръг физици ме срещна тя!, публицистика, превъзходни биографии, съвременна литература: британска, американска, ирландска, индийска, австралийска, филипинска, скандинавска. Не намирам това разнообразие за вредно или безпринципно, то е изключително обучаващо: създава професионални навици, бързина, учи на упоритост, изгражда характер. А освен това, признавам с хумор, че сега не ми е никак неприятно, когато някои по-популярни четива в мой превод биват преиздавани – малка финансова компенсация за недостатъчно сериозното литературно предизвикателство.
Преходът между книгите невинаги е лесен и приятен – и поради характера на текста, и поради сгъстените срокове, чиито заложници се оказваме  понякога. Но аз обичам това – превръщането си в камертон, който да завибрира в нов тон. Само да не помислите, че говоря за трансмутации или метафизика – превръщането е чисто интелектуално. И стана удоволствие съвсем неотдавна, около сто и петдесет книги след началото.

Кои от преведените от вас автори са ви най-близки и защо?
Първата ми голяма обич е канадската писателка Джейн Ъркхарт с книгата си „Душата на скулптора“. Тя пристигна в България за представянето на романа преди доста години, та имах възможност и да общувам на живо с нея. Работила съм великолепни текстове на ирландските писатели Уилям Тревър и Джоузеф О’Конър, а неотдавна и на Донал Райън – следете за появата на неговия първи роман на български език, той е явление! Нежната и трогателна проза на Халед Хосейни е предизвикателство с езиковата си ефирност и почти непосилната емоционална тежест. И Салман Рушди – който не е докосвал негов текст, той не знае за какъв демон става дума (в най-добрия и само литературен смисъл). Преведох сборник с ранни разкази на Дафни дю Морие и се изумих от писателското й умение на толкова крехка възраст. Рут Озеки ме преведе по будисткия Среден път през текст с впечатляваща широта и дълбочина. Ерика Джонг, да можех и аз като нея! А от индийските автори откроявам трима: Нирмал Варма, който вече напусна земното си тяло, но ни остави вселена от книги; Удаян Ваджпеи, вече утвърден поет и писател, чийто първи разказ обаче прочетох отдавна в едно списание и направо се зашеметих: сюрреализъм в индийска одежда (не питайте колко години го превеждаха студентите индолози в моите часове); и Кужали Маникавел. За нея все още дори не знам какво да споделя. Ще се влюбвам пак, сигурна съм.

Има ли писатели, които сте отказали да преведете?
Има. Не са никак много, макар че понякога – не много често – ми се иска да бяха повече.

Следите активно съвременната британска и ирландска литература,имате поглед над англоезичната емигрантска, също и над литературата, писана на хинди. Има ли автори и заглавия, за които бихте искали да намерите издател?
Да, много ми се иска ирландският писател Донал Райън да продължи да излиза на български език. Не помня откога не ми е харесвала книга толкова, колкото неговия роман – още когато го прочетох, още когато се мъчехме с едно храбро малко издателство тук да купим правата му, а и после, когато го купи друго издателство, но преводът съдбовно дойде при мен. Дръзко мъжко писане отгоре, а в недрата съвсем друга тектоничност. Очаквайте го съвсем скоро у нас.
Новозеландският писател Крейг Клиф ме впечатли много (мен и журито на Наградата на Британската общност) със своя дебютен сборник с разкази – опитвам се да заинтригувам българско издателство. А Клиф вече е и романист.
В подготвителни етапи е работата ми по два романа от хинди – на Нирмал Варма и на Кришна Балдев Вейд, и по един превъзходен сборник с разкази на Удаян Ваджпеи. Но кога ли ще стане това…
И още има, постоянно се появяват! А времето не стига.

Какво е преводът за вас?
Моите дни, а нерядко и част от моите нощи. Намери ме сам, не съм го търсила, не съм очаквала, че ще правя точно това, но съм много щастлива с професията си.

Кои са нещата, които не бива да си позволява един преводач?
Моето разбиране е, че преводачът дължи вярност само на автора. Не е допустимо преводачът да не разбира оригинала, да си фантазира в превода, да пропуска или добавя, когато и както му е угодно, да не проверява най-добросъветно всякакви подробности, да става жертва на собственото си тщеславие – ние, преводачите, не блестим, не законодателстваме, не връзваме словесни фльонги на недоизкусурени синтактични построения. Ние нямаме свои културни програми, а ако имаме, не ги осъществяваме в преводите си. Не бива в служба на егото си да забравяме своята изконна професионална невидимост. Не забравяйте колко дълго и вездесъщо живее една книга, а с нея – и нашите постижения и грешки.

За автора знаем, но кога един преводач се чувства удовлетворен?
Не знам, не ми се е случвало.

Над какво работите сега, какви ваши преводи предстои да излязат в близко време?
В момента работя роман на Иън Макюън. Предстои ми още един Хишам Матар, още един Рушди. И романът „Химера“ на Джон Барт ме очаква. Няма никаква опасност скоро да скучая.

Водите часове по художествен превод в Софийския университет. Как всъщност се преподава превод?
Аз водя упражнения по превод, не навлизам в областта на теорията. Работим конкретни текстове или откъси, които се стремя да подбирам така, че да изправят студентите пред различни стилове, езикови регистри, синтактични проблеми, стилистични решения, жанрови особености. Залагам на индукцията – от частното към общото – и се опитвам да организираме часовете си като лаборатории, като своеобразен „брейнсторминг“, в който всяко грамотно мнение има значение и като нищо може да се окаже по-вярно попадение от моята препоръка за конкретно преводаческо решение. В моите часове е забранено само едно: фразата „ами, така ми звучи“. Ако тя не продължава със „защото“, преставам да слушам. Аз и в живота така правя.

Разговора води АМЕЛИЯ ЛИЧЕВА

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Субектив

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s