Писмата на Рилке

бр. 5/2015

Амелия Личева

3-1Не е нужно да си Сент-Бьов, за да смяташ, че писмата на писателите са един от най-важните ключове към творчеството им. Дори читателите от поколение 2.0 ще се съгласят с това, защото именно епистоларният жанр е най-близък до днешните блогове и постове в социалната мрежа. Затова и никак не е чудно, че писмата на писатели и до днес оглавяват световните класации. Така беше с бума около тези на Тед Хюз и Силвия Плат, на Катрин Мансфийлд или на Самюел Бекет.
Преди 89-а година и у нас доста се превеждаха писмата на писатели, най-вече на класиците. След това обаче българските издатели като че ли престанаха да зачитат този жанр и да вярват, че българската публика ще прояви интерес към него. Една от големите кореспонденции на миналия век между Мартин Хайдегер и Хана Арент остана в маргиналията у нас, макар че чрез нея може да се научи не просто много за двамата мислители, но и за времето и философските им идеи. В този контекст специално внимание заслужава появилият се през миналата година и дело на „Колибри“ великолепен том с писма на един от най-големите поети на ХХ в. Райнер Мария Рилке, озаглавен „Писма до един млад поет. Писма до една млада жена. Райнер М. Рилке – Марина Цветаева. Кореспонденция“ в превод на утвърдената преводачка и германист с международно признание Майа Разбойникова-Фратева.
За влиянието на Рилке върху модерната поезия може да се говори много и това е съвсем закономерно. По-същественото е обаче, че за неговата поезия може да се говори и като за повлияла философията, и то не коя да е, а философията на Мартин Хайдегер. Защото ако не бяха „Дуински елегии“ на Рилке, едва ли Хайдегер щеше да е толкова категоричен, че само човекът е съществуващ, защото е вторачен в своята историчност и крайност, докато „всеки ангел е страшен“; едва ли щеше да е така уверен, че езикът е домът на битието в един „свят от значения“; и най-сетне, едва ли щеше да е толкова сигурен, че истинските поети са онези, които говорят на други поети, провъзгласявайки същината.
Препращам към „Дуински елегии“, защото част от техните теми са теми и на „Писма до един млад поет“. Съветите, отправени към начинаещия поет, материализират философията на Рилке, която изхожда от самотата и необходимостта човек да окръгли себе си не през външното, а именно през умението да станеш свят за себе си дори когато поводът са другият, любовта, скръбта. Самотата – утвърждава Рилке – е най-трудна, защото няма нищо по-човешко от това да посегнем към другия, да го потърсим за помощ, за утеха, за оценка. Но не станем ли източник на самите себе си през собствените си преживявания, осмисляния, изстрадване, не осъзнаем ли, че в най-дълбоките и важни неща ние сме „безименно самотни“, няма как да изградим нито физиономията на съществуването си, нито специфика на изкуството, с което сме се захванали. Собственият почерк може да се гарантира само от безмилостното навлизане в себе си. Причината: ако за Хайдегер човекът е захвърлен насред битието и въпреки самотата той все пак разчита на връзките, за Рилке човекът е захвърлен на и в себе си и с този кураж трябва да живее.
В „Писма до един млад поет“, както и в „Писма до една млада жена“ Рилке разсъждава много и върху природата на художественото произведение и илюзиите, с които го натоварваме, и най-вече изконната вяра, че то може да помогне. Но и тук Рилке се ръководи от идеята си за самотата и е безпощаден в отказите на опори за човешкото.
Но може би най-вълнуващи в книгата са писмата между двамата големи – Рилке и Цветаева. Писма, в които те разговарят за същността на поезията, за онова, което десетилетия по-късно ще бъде определено като мотивираността на поетическия език, формулиран от Цветаева с убеждението, че още името извиква и избира, а поети като Рилке връщат на думите първия им смисъл и на предметите – първите им думи. Те дефинират поета като същество, което „преодолява живота“; индиректно обсъждат въпроса за традицията, влиянията и вероятното справяне с тях. Според Цветаева гласовете на великите никога няма да бъдат заглушени в текстовете на бъдещите поколения поети. Писмата им показват и как може да се сформира писателска общност, в която другият да е поставен дори по-високо от себе си. И в не по-малка степен щрихират и темата за световната литература, доколкото Цветаева отказва да приеме, че големите автори са национални. Тя говори за взривяване на националността и е убедена, че човекът става поет, за да „бъде всичко“.
След сборника „Мелодията на нещата“, появил се през 1993 г. в превод на Бисерка Рачева, чрез който българската публика имаше възможност да се запознае с част от есеистиката и кореспонденцията на Рилке, настоящият том е сериозна заявка за по-цялостното представяне на мислителя Рилке и заслужава адмирации.

„Писма до един млад поет. Писма до една млада жена. Райнер М. Рилке – Марина Цветаева. Кореспонденция“, прев. от немски Майа Разбойникова-Фратева, изд. „Колибри“, С., 2016. 

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Приписки

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s