Превод и редактиране на превода – специфики на сътрудничеството между преводач и редактор, граници, права и отговорности

13

худ. Александър Байтошев

бр. 1/2017

Организатори: Съюз на преводачите в България и МП „Преводач-редактор“ към ФСФ на СУ „Св. Кл. Охридски“

Модератор: Надежда Розова – индолог, преводач от английски и хинди, преподавател по художествен превод в СУ
Участници: Надежда Радулова и Димитър Кенаров, преводач и редактор на „Каквото ти принадлежи” на Гарт Грийнуел (Black Flamingo, 2016);
Петър Скип, преводач на „Стремглаво” (Преводът) на Майкъл Фрейн (Кибеа, 2016), и Анета Мечева, редакторката на „Стремглаво“ (Редакцията) на Майъл Фрейн (Кибеа, 2016). Поради отсъствието на Анета Мечева позицията на издателството беше представена от Марияна Златарева, управител на „Кибеа“.

Надежда Розова: Творческото сътрудничество между преводача на чуждоезиков художествен текст и неговия редактор е почти толкова разнолико, колкото екипите, които го осъществяват на практика и го изпълват с конкретно съдържание. Въпреки теоретичното внимание, което преводознанието отделя на този проблем и на двете професионални роли в него, въпреки университетските образователни курсове и преводаческо-редакторските работни ателиета, подготовката на един превод и неговото редактиране изискват езикови умения, теоретична подготовка, сходство на възгледите и подходите, търпение, прецизност, толерантност и екипен дух, които се оказват постижими в променлива степен и обуславят различни резултати. Днешната дискусия ще съпостави работните процеси на два различни екипа от преводач и редактор и ще потърси професионалните подходи, които следва да гарантират доброто качество на преводния текст.
Първият ми въпрос и към двата екипа е как избрахте тази книга?

Марияна Златарева: В случая при нас преводачът дойде с превода. Петър Петърски, преводачът на Майкъл Фрейн, по имейл изпрати три от творбите на автора, като в един синопсис го представи като автор и така отчасти и  творбите. Изключително занимателен текст, който привлече вниманието ми. Бих определила Майкъл Фрейн по-скоро като по-комерсиален автор. И така, харесахме превода, т.е., харесахме това, което ни е представил Петър, и тъй като той вървеше напред с името си на голям преводач, оттам нататък станаха и главоблъсканиците…
Н Роз..: Книгата намери вас.
М. З.: Да, книгата намери нас.
Н. Роз.: А при вас, как се случи с Гарт Грийнуел, предложихте го или ви го предложиха?
Надежда Радулова: Познаваме се всъщност от доста отдавна, макар и в съвсем друга връзка, не пряко свързана с превод на негови неща, още докато беше в Американския колеж се запознахме. Впоследствие имахме идея да работим заедно по един учебник за езиковите гимназии, за британска и американска литература. Това не се случи. Но миналата година бяхме екип поетическо-преводачески на конференцията, организирана от „Елизабет Костова” и там аз трябваше да преведа три негови стихотворения. И така, в процеса на работата, на него много му хареса това, че аз задавам адски много въпроси. И може би с надеждата, че така бих постъпила и с романа, той ме покани, но пък се случи някакъв много особен период и за мен, и за него самия. Той пътуваше много, аз пък по други причини имах други неща на главата, които ми отвличаха вниманието, но във всеки случай аз не му зададох нито един въпрос, докато превеждах книгата. И така, с Димитър Кенаров по-скоро обсъждахме проблеми около превода. Той е приятел с Гарт от доста години, така че естествен избор и на Гарт, и моя, беше той да стане редактор на книгата. Та този проект беше много личен, приятелски по-скоро.
Димитър Кенаров: С Гарт наистина се познаваме от доста време, мисля, че от 2008 г., още докато беше преподавател в Американския колеж в София. Тогава се запознах с първата му книга, всъщност това, което излезе като новела „Митко”. Не съм аз Митко, много хора ме питат. Тогава тази книга беше публикувана, спечели всъщност конкурса на едно малко университетско издателство, „Маями Юнивърсити Прес”  го издаде. Получи някакави отзиви, но знаете, в малки университетски издателства обикновено е доста сложно за една книга да получи публичност при хилядите книги, които се издават непрекъснато. Но всъщност тази новела „Митко” стана зародишът на романа „Каквото ти принадлежи”, като всъщност тя е първата част, те са три свързани новели в този роман, като Митко е първата новела, тя беше преработена в процеса на писане. Но всъщност тук е може би моментът да кажа – самият процес на редакция е, разбира се, много различен в Щатите в сравнение с България. Аз самият съм журналист на свободна практика, работя основно за американски издателства, за американски списания и връзката автор-редактор е изключително важна. Имало е статии, които съм преработвал между 12-14 пъти, докато бъдат публикувани в последния си вариант. Така че, в случая аз съм свикнал редакторът да бъде почти съавтор. Разбира се, има крайни варианти, в които самият редактор започва да пречи, започва да налага определена визия, започва да пренаписва всичко на базата на някакви собствени свои виждания или на базата на комерсиални някакви виждания на издателство или на списание. Но в перфектния си вариант редакторът трябва да е невидим, реално дори като имена редактор не се появява в американските издания, в американските книги. Там името на редактора не присъства, но влиянието на редактора е огромно. И така, Гарт ми показа бележките си, където буквално всяко изречение е пренаписано на базата на определени дискусии с редактора. Така че, самият процес на писане на „Каквото ти принадлежи” е изключително интересна симбиоза между автора и редактора.
Н. Рад.: И много дълъг процес. Само кратък пример ще дам, когато говорихме с Гарт, че ще превеждам книгата му, беше краят на юни миналата година и той ни даде първо копие с редактирания текст и каза: „Сега тук ще минат още един-два месеца, понеже в момента се редактира пунктуацията”. През декември още не беше редактирана пунктуацията, тъй като имаха спорове с редактора. Пунктуацията в този роман е много важна, но това беше половин година, в България един месец срок не дават на редактора да редактира книгата. Там е половин година за пунктуация.
Петър Скип: Само да добавя две-три думи за избора ми на Майкъл Фрейн. Аз се запознах с него на панаира на книгата, когато той беше любезно поканен от „Кибея”, заедно със съпругата си. Преди 40 години ми дадоха една книжка, като част от курса ми по „Съветология” в университета и тази книжка се валя, валя, валя, и направих ужасна карма от нея, защото, нали знаете, като не прочетете една книга, колко я намразвате. Тя е тънка, един пръст. И накрая, след 35 години, седнах и я прочетох и си казах: „Боже Господи, тя е великолепна!”, паднах от смях. И след това разбрах, че авторът – името на автора изобщо не го бях забелязал – авторът е сценарист, драматург, евентуално най-видният жив британски драматург, заедно с шепа други, и един от най-видните писатели. Проверих дали има в България преводи. Името изобщо не беше известно. В „Сатирата” има една адаптация, чешка адаптация на негова пиеса, субективното ми мнение е, че не е добра, но във всеки случай, тогава си казах: „Ето това е една кауза”. Що се отнася до избора на „Кибеа”, аз просто тръгнах по списъка на „Българска книга”, пратих го на всички, обадих се и като стигнах до „К”, „Кибеа” вдигнаха телефона, за разлика от останалите и това беше началото на една красива история.
Н. Роз.: Умишлено зададох този въпрос, защото съм сигурна, че има много силен личен момент, като пристрастие, като вкус, като лично познанство. Струва ми се, че до известна степен този личен момент обуславя и професионалния процес нататък. Иска ми се да опишете начина, по който редактирането се случва при вас обикновено и при вас в тази книга.
Н. Рад.: Аз обичайно с редакторите, с които съм работила, наистина предпочитам срещите, четенето и разговорите и обсъжданията да се случват на части, тоест преди да съм превела цялата книга, даже обикновено искам първите петдесет страници да минат редакция и да се обсъдят някои неща и тогава да продължа. По такъв начин съм работила с две от редакторките, от които съм научила най-много. Те наистина са страхотни редакторки – Димитрина Кондева и Жени Божилова, светла й памет, с нея направихме три книги, при работата върху които научих изключително много. И затова и с Митко процедирахме по подобен начин. Всъщност аз съм изпратила трите части една след друга. Най-напред работихме първата, втората, третата и мисля, че в процеса на работата изчистихме още в началото някакви неща, хармонизирахме някакви свои отклоняващи се разбирания за превода, след което се върнахме назад. Накрая отново прочетохме заедно цялата книга, така че да няма грапавини вътре. В общи линии работата протече изключителна гладко, разбира се, имахме спорове. Беше много интересно, в малко отношения така и до края не се съгласихме един с друг. Едно от нещата, за които наистина водихме често разговори, е за определен избор на думи, на синтактични конструкции. Митко смяташе, че има елемент на архаизиране в някои лексикални и синтактични избори. Аз пък смятам, че текстът така или иначе в своя оригинал работи в малко по-висок литературен регистър, но освен това не мисля, че на български въпросните мои избори са архаизирали текста, по-скоро за мен е винаги интересно това, че в по-голяма степен преводният текст от оригиналния текст работи срещу инерциите на езика. Тъй като един оригинално на български написан текст често пъти се повежда по някаква инерция на всекидневното, на конюнктурното в езика. Благодарение на превода в българския могат да се възобновяват някакви иначе застрашени от изчезване не само думи, но и пак казвам, синтактични конструкции, глаголни форми, които естествено, разговорният език или езикът на медиите постепенно изхвърлят. Самата аз, когато чета стари свои текстове, стари-стари, отпреди 7-8 години – не говоря за преводни, а за текстове, писани на български – често попадам на думи, които нито аз вече употребявам, нито чувам, което е доста от страшна тенденция според мен.
Д. К.: Аз мога само да кажа как практически протичаше работата, когато Надето ми пратеше определен текст. Аз можех да ползвам тази прекрасна програма „Trackchanges” в „Уърд”, прекрасна за мен, наистина. Това, което за мен е много важно да се подчертае, е че където съм правил корекции, затова харесвам тази програма – защото където правя корекции, независимо дали са лексикални, синтактични и така нататак, Надето е човекът, който приема или не приема определената корекция, защото тя е преводачът на този текст и за мен е много важно с всички тези неща не просто да се налага някакво мнение – тук ще бъде така, там ще бъде така. Напротив, по-скоро виждам моята функция като: „Предлагам варианти”, а от самия преводач зависи дали ще хареса тези варианти, или не. Но при нас и двамата мисля, че нямаме много силно его и постигнахме много бърз и силен компромис за неща, които бяха под въпрос.
Н. Роз.: При вас как стана процесът, г-н Скип?
П. С.: При нас процесът протече така: Първо, аз бях изумен, че има издателство в България, което има редактор. Двадесет и една книги съм превел, те вярно не са толкова добри, колкото „Стремглаво”, но нито един път не съм имал удоволствието да чуя, че има редактор. Книгите просто безкритично са били пускани в печат, тираж и толкоз. Страшно досадно е после да отвориш книгата и да видиш свои грешки и единствено ти си сгрешил. Никой не го е погледнал, никой не го е редактирал. Когато аз започнах да работя с редакторката Анета Мечева –  която, уви, отсъства – в „Кибеа”, възникна въпрос относно – аз също имам слабост към архаизми, може би прекалена – ползването на стар правопис в няколко кратки пасажа. Много лесно е да се стигне до конфликт на база его между редактор и преводач, и тази тема аз днес я разгледах в интернет, постоянно има такава опасност очевидно във взаимодействието между преводача и редактора, или автора и редактора. Като пример в нашия случай, аз имах съвет от една българска специалистка по стар правопис, която каза, че той не добавя нищо към текста, отсъства художествено въздействие. На самия автор, с когото още не се бях запознал лично, само му писах през неговите агенти, обяснявайки, опитвайки се да обясня казуса със стария правопис. Той има поглед върху нещата, макар и тангентен, защото е руски филолог. Проведената октомври 1944 година реформа на българския правопис е аналог до голяма степен на проведената през 1918 година руска. И въпреки това аз упорито настоявах на стария правопис и с великолепната помощ на доцент Бояджиев успях да докарам нещата до съвсем не победен край, защото в края на краищата, излезе, че вариантът, в който се отпечата, имаше грешки.
Н. Роз.: Но как работихте двамата всъщност, както описаха процеса си Надя и Митко?
М. З.: В общи линии аз също участвах пряко замесена в целия процес. Както обикновено се процедира, разбира се, след като преводачът си представи ръкописа, го изчита редакторът и дава своите насоки. Събрахме се и представихме на Петър своите изисквания. Донякъде стигнахме до съгласие, той преработи, според своите виждания, текста. Това не беше достатъчно за нас, веднъж с архаизирания текст и втори път с внасянето на русизми, турцизми и жаргон, който всъщност го няма в оригинала. Наистина текстът е много колоритен, но не отговаря на оригиналното послание. Стигнахме до автора за арбитраж – той се притесни, че всъщност като познавач на руски, не познава български, и няма как да вземе отношение. Все пак, имаше уклон да приеме решението на Петър, като човек, който явно е запознат с неговото творчество, след като е превел няколко негови книги, но на финала завършваше с това, че наистина трябва да вземе отношение човек, който познава искрено езика.
П. С.: Само накратко да добавя, областите на различие, на несъгласие между мен и Анета бяха четири, но в основни линии – две. Стария правопис го изстрадаха, според мен той е добавен колорит и въздействие. Ние всички като работещи с езика имаме и музейната функция до някаква степен да пазим паметта за стария правопис. Но това настрана. Другата разлика, другото разногласие, беше просто речевият регистър в диалога. Анета беше на мнение, че английският аристократ, макар и изпаднал, и университетски лекар не може да говорят по този начин. Има един великолепен труд на Нанси Митфърд, публикуван 1956 г., той не е труд, той е забавен социологически шарж. Различията, главно в речта, между британската висша и средна класа – висшата класа има груб изказ, те никога не ползват умалителни, те винаги ползват най-кратката и евентуално най-архаизирана дума, и уви, това е в разрез с представата за британски аристократи в България, която е за хора с много високопарна реч. Съвсем не! В България имаме останки, недоизбити, от една стара висша буржоазия. Нейният говорен подход беше абсолютно същият. Те не цепеха басма. Помня един разговор, проведен през април със сина на българка от висшата буржоазия, женена за ilconte Карло Белучи, значи граф италиански. Тя отдавна покойница и той отдавна покойник, но синът каза: „Пиетро, прего, обясни една дума, мама винаги ползваше: „Ай сиктиро”, аз не разбира тази дума, моля те обясни на мене”. Точно такъв говор помня и тук, но тук вече е въпрос на нюанс.
М. З.: Наистина колоритно звучи преводът, но това, което ние застъпваме, е, че ако авторът е искал да внесе всичките тези нюанси на жаргон, английският език е достатъчно богат, за да може той сам да го изрази.
Н. Роз.: Изследването на начините, по които говори английската аристокрация е едно, но какво е заложено в оригинала ви, е нещо съвсем друго. Освен това аз прочетох голяма част от книгите – преводът ви е палитра на турцизми, каквато никъде не съм виждала в художествен текст. Много ми е трудно да измисля обяснение на този факт, при положение че се намираме в английски контекст. Няма ли друг регистър, няма ли друг начин да жаргонизирате тази реч, да я архаизирате? Но английски благородник да каже: „Нямам файда”, не знам как да приема това.
П. С.: Да, напълно ви разбирам, защото аз живея в българската действителност. Първо, турският език и турцизмите, и това беше написано още от Николай Хайтов преди 40 години, са част от тъканта на българския език. Те се ползват много често и в разговор, хора ще кажат: „Нямам файда” по-скоро, отколкото: „Нямам полза от това”, зависи, разбира се, от регистъра на разговора, в трамвая ще кажат: „То файда няма от това”. Ако са в Народното събрание, предполагам, че ще предпочитат да кажат: „Няма полза от това”. Трябва да отвоюваме турцизмите – те са кратки, точни, влезли са в руслото на живота и в речта, няма какво да се преструваме, че ги няма. Това е моето становище. Сега, другото – в британския контекст именно подобни думи биха вирели най-много, защото там имаш една абсолютно либерална езикова среда, в която архаизмите се връщат в употреба, те се рециклират, неологизмите също влизат в употреба много бързо. Българската езикова среда е съвършено различна. Имаме районирана езикова среда, в смисъл със спуснати отгоре закони, тя се преработва периодично, било от Мурдаров, било от други хора, с цялото уважение към тях, и тази среда съставлява своего рода приет начин на изказ. Аз искам да разчупя този приет начин на изказ, той не ми угажда.
Н. Роз.: Аз съм съгласна, че в един преводен текст не е необходимо да се угажда на читателя, така че на него да му бъде лесно да преодолее текста, дори точно обратното. От друга страна, ми се струва, че това наличие на турцизми придава културна обагреност на текста, която има съвсем различна история от историята, която носи езикът на този роман. Всъщност зад турцизмите стоят културни реалии, които са в дисхармония с езика на оригинала. Какво смятате за това? Как в работата си на преводач разрешавате този проблем? Трябва да има някакво решение.
П. С.: Абсолютно не пледирам, че съм намерил правилния подход, но имаме един роман, в който има страшно свободна реч с нисък регистър. Фрейн е и драматург. Неговият диалог е в основата на тъканта на романа. Усетът, който аз имам, за добро или лошо, ми говори, че именно това е регистърът на български, който превежда смисъла, заряда и всичко останало, което присъства в диалога. Тук имаме едно нравствено падение, Мартин Клери е преподавател по философия в университет, с други думи, очакваме от него доста високопарна реч. Изведнъж той потъва и алтернативно название беше „Падение” известно време на „Стремглаво”. И този вид диалог, тази лексика подчертава падението му, тъй като постепенно той се влошава по регистър и достига до дъното.
Н. Роз.: Тоест вашето е едно силно доместициращо превода решение, защото всъщност вие избирате българска аналогия?
П. С.: Вие току-що изказахте една дефиниция на превода. Аз бих казал, че изборът между двете издания – „Стремглаво“ (Преводът) и „Стремглаво“ (Редакцията) – не е избор между осъдителен вариант и хубав вариант, те не са и нюанси, те са два различни текста. 83 600 думи има – благодаря на „Уърд” – в превода, от тях, 54 %, 46 000 са сменени. То си е различен текст. Да, в много отношения, уви не желира сработването между мен и Анета Мечева.
Въпрос от публиката: Кое издание се продава по-добре – или още няма информация?
М. З.: С няколко бройки „Редакцията” води, но според мен надали се отчита от читателя, че има два варианта, мисля, че въобще не се забелязва.
Н. Роз.: Но искам тук да кажа нещо друго – тъй като всичките ни студенти от магистратурата „Преводач-редактор“ са тук. Те в момента усвояват основните правила на професията, учат се на принципи и искам за тях да кажем следното нещо.  Всяка една книга е екипно усилие, и в България, и по света е екипно усилие. Аз и досега с огромно любопитство преглеждам редакциите си и от всеки един редактор по нещо остава в съзнанието ми. И от Димитрина Кондева, и от Жени Божилова, а от вашата рецензия, госпожо Пипева, на една моя редакция пък направо ми пламнаха ушите от срам. Затова намирам, че това сътрудничество, писането и говоренето за него, гарантира едно много сериозно професионално ниво. То гарантира диалогично ниво, от което ние, екип от трима души като минимум на една книга – преводач, редактор и коректор (защото това е една трета функция), просто не можем да се лишим и не бива да се лишаваме. Разбирам аргументите, но мен лично ме смущава липсата на среща между позициите, защото никой не може да ме убеди, че тя не е възможна, много бих се отчаяла, ако наистина не е възможна среща между гледните точки.
Д. К.: Понеже с Надето си говорихме, докато слушахме този разговор – всъщност съвсем възможно е да не се стигне до някаква обща гледна точка, среща на позициите. Просто се подхожда от две абсолютно различни теории на превода. Тук си говорихме и за Езра Паунд – ако един класически преводач на Лаодзъ например или на провансалска поезия – ако сега погледнем един абсолютно класически превод на тази поезия и погледнем това, което Езра Паунд прави като интерпретация на китайските поети, няма къде да се срещнат като гледна точка.
Н. Рад.: Направеното от Езра Паунд е всъщност неговата културна програма. В някакъв смисъл може би преводът, нередактираният, също обслужва ваша културна програма?
П. С.: Е, да, имам дневен ред, тъй като имам отношение към езика. Всички тук споделяме това отношение към езика. Сигурен съм, че всеки присъстващ има свои възгледи. Моите са такива, каквито са. Езра Паунд – преведох „Хистрион”, една негова поема, писана двайсет и първа-втора година, тя излезе в едно малотиражно списание, но така или иначе, аз я преведох и я направих на стария правопис, но съм сигурен, докато го правех това, бях сигурен, че Езра Паунд би го написал в двайсет и първа-втора година на бъдещия правопис. По темата за виждания за езика има един дискурс, един коносенсус в България, който за мен е много стягащ. Не искам да кажа, че аз съм много велик, но искам малко, доколкото зависи от мен, доколкото мога, малко да поразширя границите, не може да имаш една καθαρεύουσα/катаревуса, на която се пише и за липсата на която се критикуват напълно правилно политици, и не може да имаш, от друга страна, едно δημοτική/димотики, на което се говори, обаче което не намира израз в писмена форма.
Въпрос от публиката: Бихте ли дали конкретни примери за въпроси, за които сте спорели?
Д. К.: При нас имаше няколко неща. За архаизма, мога да кажа „ала” –  Надето, където беше „but”, не навсякъде, но на много места, беше сложила „ала”. А пък аз смятах, че „ала” може да е, където примерно пряка реч, реално няма пряка реч, но където е примерно преизказване. Когато някои хора говорят вътре в текста. Казах, че окей, чисто разговорно „ала” ми звучи добре, но понеже имаше адски много повтаряне на „ала”, „ала”, „ала”,  вместо „но”, дори и изречения, които започват с „ала”, и така на мен някак си не ми звучеше текстът, защото текстът на Гарт е по-скоро построен не толкова дори на базата на лексикално богатство, колкото на някакви такива синтетични конструкции, които са повтарящи се. И за мен беше важно да изчистим тези моменти; и самият език по никакъв начин не е архаичен, той е  съвсем модерен език и дори нещо друго мога да кажа тук, за неприличните думи, понеже е свързан по някакъв начин този елемент. В текста на Гарт, който е на един, бих казал, висок език, често се появяват думи като „cock”, „ass” и така нататък, тоест съвсем директно, без погнуса, без някакъв тип усещане за тези думи, че са неприлични. Тук е целият дискурс, разбира се, за това какво е да си гей за главния герой, който не се притеснява по никакъв начин от своята идентичност и абсолютно реално и честно говори за това нещо, без чувството на срам, докато мъжката проститутка Митко се притеснява непрекъснато от това и има желание за скриване. В случая, когато се използваше дума като „cock”, на мен ми се струваше, че съвсем директно трябва да се използва дума като „хуй” или „кур”. И в английския, някак си ми звучеше съвсем нормализирано по някакъв начин. И като цяло в английския, бих казал, поне за моето ухо, подобен тип думи съвсем спокойно могат да се използват в една реч, в една съвсем официална реч. И ми се струваше, че това е важно, чисто от идеологическа гледна точка, че този срам, който се чувства в българския език, трябваше да се преодолее и трябваше съвсем спокойно да говорим на един висок език и в същото време да можем да ползваме тези думи. Така че, аз настоявах по-скоро да използваме директните думи за подобни неща, отколкото да кажем „член” или някаква дума, която би била евфемизъм в случая. Така че, това беше нещо друго, което обсъждахме.
Н. Рад.: Твърдо съм съгласна, че от идеологическа гледна точка беше добре тези думи да останат така и на български. Странно ми беше, че със самия Гарт нямахме време да обсъдим това, когато беше в България. Той твърдеше, че в тази книга някак си би трябвало да въведе гей жаргон на български. Аз не мисля, че в тази книга има кой знае какъв гей жаргон, не знам Митко какво смята. Дори не мисля, че тази книга работи с жаргон в стилистично отношение. По отношение на синтаксиса и на „ала”, имаше и други такива думи. Просто поне в моето лично усещане – даже с Иглика Василева го коментирахме по телефона – българското училище е свършило някаква такава много подреждаща синтаксиса роля, която не допуска повторения. И, докато в английския, повторенията обикновено стоят много леко, те са почти нечуваеми, в българския за мен тежат като тухли четворки и аз ги пъдя безкомпромисно. За Митко повторението в българския очевидно звучи като повторението в английския. Така че, това беше точка, по която двамата имахме известни несъгласия, но това беше. В сравнение с вашия случай, ние сме просто една щастлива двойка.
П. С.: Страхотна аналогия обаче. И тук, разговорът се върти около разрешеното в тесните граници на канализирания език и онова, което витае в широката общност, ползваща този страхотно изразителен, великолепен език – българският! Трябва да дадем на истинският език да влезе без свян в печатна форма! Трябва да разширим границите на разрешеното и да се освободим от тази свенливост, че има само един приемлив начин на изказване.
М. З.:  Аз не смятам, че издателството е спряло тази възможност, просто ние не го видяхме в оригинала по този начин.
Д. К.: И още една конкретика мога да кажа в случая. За тази книга специално, беше интересното, че всъщност самият разказвач, понеже той живее в България, живее в София, говори малко български и на много места използва български думи, които са написани на латиница с курсив. И всъщност, на всеки друг език това може да се преведе без проблем, като се остави просто българският курсив вариант, където главният герой използва българска реч, но какво го правим на български, когато превеждаме тази книга на български? Какво правим, когато този курсив е там, и всъщност накрая стигнахме до решението да оставим курсива и на латиница, както са написани в оригинала тези думи, защото, от една страна, това веднага ги прави чужди, ги прави някакви други и остава този момент на отчужденост, който съществува и в оригинала, когато се използват този тип български думи. Като в същото време и един нов слой добавихме в цялото нещо – Гарт беше доста доволен от това: в книгата често става въпрос за интернет чатове, за по-тайни дори срещи между гей хора и там много често се използва „маймуница”, латиница за изписване на български думи, и това добави този допълнителен елемент на тези чатове, който в английския, разбира се, го нямаше.
Н. Рад.: Аз искам да добавя още нещо – макар че го познавам отдавна и сме работили по други проекти заедно – не съм чела романа на Майкъл Фрейн, но романът на Гарт Грийнуел е един много логично написан роман, той не е сложен за превод. Ако бъде внимателно прочетен в началото, вътре има формули – формула на синтаксиса, формула на начина, по който работи с определени лексикални средства. Тоест изисква се някакво предварително усилие и след това романът не те изненадва. Защото има романи, които ги превеждаш и те постоянно те изправят лице в лице с изненади, с някакви недоизказаности, с някакви неща, за които не си сигурен – говорим чисто езиково – дали разбираш добре, като читател, камо ли като преводач. Тук смисълът не се изтънява никъде. Той е максимално кондензиран в текста и с повече внимание и езиков опит и добра редакция, проблеми няма.

Със съкращения

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Общи

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s