Народ, история, власт

бр. 40/2016

Интервю със Стефан Цанев

9_s_tsanevГ-н Цанев, нека започнем разговора с един такъв въпрос: античната и в частност елинската поезия не е била насочена към отделния човек, а към общност – тя се е слушала колективно. Във вашите текстове се наблюдава нещо подобно, те като че ли не са адресирани към отделния читател, а към общността, дори към целия народ. Ако е така, не създавате ли донякъде и вие във вашите стихове този образ на общността, на народа? Оттук и вторият ми въпрос: до каква степен образът на народа във вашите текстове съвпада с реалния народ?
– За съжаление, ние често оценяваме народа според това дали неговите действия съвпадат или не с нашите очаквания. (Когато е с нас, е мъдър народ, когато е против нас, е глупав народ.) Сигурно и аз не правя изключение и образът на народа в моите стихове и драми едва ли винаги съвпада с реалния народ. Ако говорим за античната поезия, в смисъл – античната драма, аз съм силно повлиян от нея. По мое време, когато влязох да уча през 1950 г. в една от русенските гимназии, в целия тогавашен 4-ти (8-ми) клас се изучаваше древногръцка и древноримска литература, включително латински език и риторика. Почти без изключение драмите ми са подчинени на древногръцкото единство на място, време и действие и в много от тях присъства в различна форма хор, а както знаете, хорът се обръща пряко към народа. Оттам може би е останал този рецидив и в поезията ми. В последно написаната ми трагедия „Заговорът на Калигула“ стигам до крайност: третирам публиката като народ и диалогът с него е жесток. Това едва ли ще се хареса на публиката.

Автор сте на изключително популярна българска хроника. Според вас възможно ли е историята на българския народ (а и на който и да е народ) да се разкаже другояче, а не като история на царе и управници?
– Не бях се замислял много и приемах априори, както ни учеха, че историята се твори от народите. Пишейки „Хрониките“, изучавах историческите факти дисекционно и бях изненадан от неочакваното си заключение, че историята всъщност се прави от личностите, а не от народите. Народите могат спонтанно да рушат, но не и да създават, в милионите глави не може едновременно да се роди една и съща идея. За да създават, за да постигнат дадена цел, на народите им е необходима личност, която да формулира идеите и да ги поведе към целта. Затова и отделните събития и периоди в историята са белязани от личности, зад които застават народите.

Защо според вас все повече съвременни българи силно се интересуват от по-далечната ни история, но не искат да знаят за по-близката, в която се е определяло настоящото им битие? Това двойно историческо счетоводство – то само на липсата на дистанция ли се дължи?
– Ако под по-близка история разбирате времето на социализма, то не е още минало. То е вътре във всекиго от нас, дори и в децата ни. То още не се е превърнало в приказка, лоша или добра, а на хората им е приятно да четат приказки, които не ги засягат пряко, от които могат само да си вадят абстрактни поуки.

Във вашите исторически и особено драматургически текстове образът на управника често е образ на човек, който е оглупял. Коментирайте, моля, връзката между властта и ума.
– Властта кара властника да оглупее, защото като вземе властта, човек започва да се мисли за много умен, за по-умен, за най-умен. Това вероятно е последица от факта, че човекът на властта разполага със съдбите на хиляди и милиони и си мисли, че причината за това е неговото умствено превъзходство над всички. Забележете: над колкото по-голям народ властва властникът, за толкова по-голям мъдрец се мисли.

В едно ваше стихотворение виждаме образа на птицата, която постепенно се обесва пред нехайния поглед на гражданите. Откъде идва това наше усещане за апатия пред злоупотребите с обществената ни свобода?
– Тази наша апатия към злоупотребите с обществената ни свобода може би се дължи на дългите години тирания, когато борбата за свобода е била невъзможна, постепенно свикваш с мисълта, че от теб не зависи нищо. Пак от историята: най-апатични са народите, които най-дълго не са имали свобода. Вероятно примирението става навик, който поврежда гените.

По какво е днешната носталгия към комунизма: по т.нар. ред, по т.нар. сигурност или по възможността до голяма степен друг да решава за какво да използваме свободата си?
– Понеже споменах за гените – човек е стадно животно и още от пещерни времена в гените му е кодирано друг да го води, друг да мисли вместо него, друг да решава съдбата му. Комунизмът действаше върху хората на това биологично ниво и мнозинството го приемаше без съпротива, дори с охота, като нещо естествено. Демокрацията е идея, измислена от философи, от мечтатели: общество на свободни и свободно мислещи индивиди, надмогнали животинските си инстинкти за йерархия, за власт, за плячка – красива идея, но измислена, демокрация в природата не съществува: мравките, пчелите, овцете, вълците, лъвовете – искат ли демокрация? Така е, извинявам се, и с народите. Да си свободен е мъчна участ – трябва сам да мислиш, сам да решаваш. Затова сега в главите ни сработва носталгията по времето, когато не се налагаше да мислим, даже за да ни е още по-лек животът – забраняваха ни да мислим.

Как според вас комунистическият режим повлия върху способността на българския език (и в частност на литературния български език) да отразява действителността?
– Комунистическият режим повлия благотворно на българския език единствено с това, че ни принуди да усъвършенстваме метафоричната си система, за да можем да прикриваме по-красиво какво в действителност искаме да кажем. Останалото е тъга.

Откривате ли връзка между тапетния език на чалгата и тапетния език на комунистическата естрада и художествена самодейност?
– Да, едно към едно. И може би затова чалгата се харесва така масово – хората не са изтрили още от мозъците си щампованите там тапети (както ги наричате) от комунистическо време.

Кое различава поетическия език от езика на властта? Питам ви, защото като че ли има и едно голямо общо: и двата вида език могат да създават цели светове за онзи, който ги слуша. Дали затова основна грижа на всеки репресивен режим е да подчини поетическия език – защото тъкмо поетът може да създаде, макар и словесно, друг свят?
– Да, всяка власт, ако е малко умна, от древни времена се е стремяла да използва не само поетите, а всички изкуства в своя полза. Както знаем от скорошната история, футуристите станаха трибуни и на фашизма (Маринети), и на комунизма (Маяковски).

А с оглед на горния въпрос – кога поетът се превръща в тиран?
– Щом вземе властта. Особено посредствените поети – те компенсират липсата си на талант със силата на властта. Примери страшни: Стамболов, Джугашвили (Сталин), Мао, Ким Ир Сен.

Когато Сократ е осъден на смърт, неговите приятели му предлагат да напусне Атина и да се спаси; философът отказва. Как си представяте съдбата на Сократ, който не изпива отровата, а се спасява?
– Ами този вариант го има в пиесата ми – на финала, разменяйки си ролята с пазача, великият философ Сократ се превръща в прост пазач, в палач. Цената на компромиса е жестока.

Моля, коментирайте днешната обществена ситуация, в която като че ли се връщаме отново към ранните въпроси на прехода.
– Връщам се от Братислава. Бях поканен на техния национален празник – 17 ноември, това е техният 10 ноември. Но техният 17 ноември е национален празник, защото на 17 ноември 1989 г. словаците са свалили от власт комунистическата партия, затова празнуват радостно. А на 10 ноември 1989 г. нашата комунистическа партия отново овладя властта. И с малки прекъсвания – до днес. И както изглежда – и от утре. На какво да се радваме?

Въпросите зададе  ГЕОРГИ ГОЧЕВ

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s