Елена Феранте. # Коя?

Дария Карапеткова

7-2

рис. Александър Байтошев

В трудно превземаемата крепост на американския книжен пазар през последните няколко години беше направен забележителен пробив под италианско знаме. Осъществи го тетралогията „Неаполитански романи”, която, както по правило се получава, осребри успешно отвъдокеанската спирка по пътя си към преводите на нови и нови европейски езици. Нейната авторка Елена Феранте е родена в Неапол и това е единственото (донякъде) сигурно нещо, което се знае за нея. Липсват снимки, биография, професионално или семейно обкръжение, обществени изяви. Не липсва в замяна на това читателско и критическо внимание – отначало умерено, но напоследък добило размерите на същинска литературна сензация. Как стана възможно едно име, човекът зад което е непознат, да се появи в списъка с глобалните мислители на
сп. „Форин Полиси” за 2014 г. и в този на
сп. „Тайм” със стоте най-влиятелни личности за 2016 година?

 

Анонимността

За двамата гаранти – собствениците на издателство Е/О, единствените запознати с истинското положение – опазването на самоличността на Елена Феранте в тайна е проблем още от излизането на първата й книга през 1992 г. Неудобството да се лансира продуктът в отсъствието на неговия автор нараства след превръщането му във филм, като ситуацията се повтаря с втория роман десет години по-късно. Именно вторият – „Дни на самота” (I giorni dell’abbandono), стана трамплинът към международния успех на Феранте чрез превода си на английски от редакторката в сп. „Ню Йоркър” Ан Голдстайн. По това време вече е ясно, че анонимността й като избор има сериозни концептуални аргументи, изложени в междувременно публикуваната книжка „Отломки” (La frantumaglia, 2003). До ден днешен издателите й, семейството Сандро Фери и Сандра Оцола, разтревожено предупреждават, че при разкриване на самоличността й Феранте ще спре да пише. Въпреки това любопитството на публиката генерира редица хипотези и разследвания, които преследват отговора на един въпрос: коя е Елена Феранте?

Мнозина са убедени, че псевдонимът свидетелства за преклонение към безспорния авторитет на Елса Моранте – единствената италианска писателка (жена), застъпена в училищните програми по литература в Италия, макар и донякъде периферно. Писателят и учен Марко Сантагата опита да докаже чрез фактологически анализ, че зад псевдонима се крие Марчела Мармо, преподавателка по съвременна история в Неаполския университет. Подозренията паднаха и върху писателя Доменико Старноне поради открити стилистични съвпадения. Най-упорита до момента обаче е хипотезата, че Феранте е всъщност съпругата на Доменико Старноне – преводачката от немски Анита Рая, кадър на издателство Е/О. Автор на предположението е разследващият журналист Клаудио Гати, чиито твърдения бяха разпространени от сериозни чуждестранни медии и се основават включително на проверка на имотното състояние на Анита Рая и рязкото увеличаване на хонорарите й, съвпадащо по време с бума на тетралогията.

Опитите за разконспириране предизвикаха възмущението на мнозина почитатели на Феранте, сред които британската писателка Джанет Уинтерсън. Тя разчита изводите на Клаудио Гати предимно в ключа на ревността към успеха на една жена писател[1], с което донякъде елементаризира литературния „казус”, въпреки че съвсем не е единствената, която открива у Феранте много от белезите на т. нар. „женско писане”. Според авторитетния литературен критик Джеймс Уд „Феранте може и да не споменава никога Елен Сиксу или френската феминистка литературна теория, но нейната проза е нещо като практическа écriture féminine[2]. Така или иначе, въпреки избягването на прожекторите Елена Феранте сякаш се поддаде на провокациите и дръзна да заеме обществена позиция. Тя беше сред писателите, които (наред с Капка Касабова) се обърнаха към англичаните с призив да не подкрепят Брекзит[3]. Когато Роберто Савиано я призова да се включи в надпреварата за литературната награда „Стрега” за миналата година и тя прие, не успя да спести забележката срещу практиката да се допускат до финал само заглавия на издатели мастодонти. Книгата й достигна до шортлиста, но не спечели.

 

Отзвукът

Любопитно е разнообразието от реакции, които поражда в Италия безспорният фурор на Елена Феранте в САЩ, простиращ се по цялото разстояние от масовата трибуна на Опра Уинфри до банките на Принстънския университет, където английската писателка от индийски произход Джумпа Лахири понастоящем преподава творческо писане (впрочем тя обясни дебюта си в писането на италиански език именно с вдъхновението от Феранте). Знайни и незнайни критици и блогъри в Италия иронично „признаха” в профилите си: „Аз съм Елена Феранте”. Младият писател Паоло ди Паоло описа във в. „Стампа” наблюдението си, че ако дадено клише ще бъде порицано у Маргарет Мацантини например, у Феранте – не, както и че критиката не е така ласкава към една Звева Казати Модиняни, която по същество според него не пише много по-различно. А и играта на псевдоними в литературата, „доколкото е игра, е безкрайно по-малко интересна от един живот, от едно лице, от един действителен опит”[4]. Литературният наблюдател Тим Паркс също открива несполучливи стилистични решения у Феранте, но вижда в сблъсъка си с всеобщия възторг същинската полза от ефекта, който едно литературно произведение упражнява върху осмислянето на междуличностните различия[5]. Сега, когато в САЩ излиза преводът дори на една детска книжка от Елена Феранте (аудиоверсията й е прочетена от Натали Портман), вторачените в нея погледи я осъдиха като неподходяща за препоръчаната възраст 8-10 години поради зловещите нотки в повествованието. Така между свръхинтерпретация и омаловажаване международният успех на италианската писателка без лице рискува да деформира възприемането на това, заради което тя изначално е жертвала лицето си: книгите.

 

Книгите

В словника на тазгодишното издание на италианския тълковен речник „Дзингарели” присъстват „авторски” дефиниции на знакови понятия. София Лорен е дала своето определение за думата „красота”, а Елена Феранте е избрала „идентичност”:  „Идентичността е спойката на множествеността. Прозрачна спойка. Един поглед стига, за да забележим как в очите на всеки един, зад етикета на името и фамилията, се крие разнообразна тълпа от призраци”. Подобна пиранделовска философия е достатъчно обяснение за промените в писателската й политика. От една кратка книжка на десет години тя постепенно преминава към обемист том в ежегоден режим, при това с друга тоналност. Така или иначе, Феранте заяви себе си чрез ударно, трезво и оголено писане без кокетиране или експерименти. Персонажите й разкриват същността си, докато изпадат в гранични, но не и героични ситуации. Техният своеобразен антиконформизъм проличава в делнични условия и това ги прави универсално възможни типажи, с които читателят от всякакви географски ширини лесно би могъл да се идентифицира, ако приемем, че този е един от факторите за читателското одобрение. Героите й, най-често жени, не са изтъкани от добродетели, напротив – сблъскват се кризисно с мрачни и дестабилизиращи страни на себе си. Тъй като те са интелектуалки и по правило свързани с литературата под някаква форма, имат причина да изрекат твърдения, които сме свободни да приемем като доктринални и за авторката: „Обичах писането, което те кара да се надвесваш от всеки ред, за да гледаш надолу и да чувстваш световъртежа от дълбочината, чернилката на ада” („Дни на самота”). Общ мотив във всички книги на Феранте е присъствието на Неапол като предопределящ фактор в биографията на персонажите, с който те са в екзистенциална зависимост на връзка и отрицание.  Именно затова, който очаква да открие тук дъщери на Филумена Мартурано, няма да е познал. Същевременно романите и особено последната „неаполитанска тетралогия” усилено размахват знамето на своята неаполска закваска.  Осъзнато или не, героините на Феранте се борят с един южняшки комплекс за надскачане на формите на живот, „тъпоумно окопали се в отбрана на собственото си окаяно западане” (La figlia oscura, 2006), който впрочем има огромен художествен потенциал. Вероятно не е случайно, че в текстовете диалектът присъства индиректно, той не се изрича, а регистрира като в ненатрапливи дидаскалии. Езикът е книжовен и модерен, образован, от него лъха хлад. Въпреки своята изчистеност той не е лек за превеждане и това може да проличи от лексикалния подбор при заглавията. Смислоизвличането при думите от тях често е такова, че поставя преводачите в патова ситуация. В L’amore molesto прилагателното съдържа нотка и на насилие, и на досада, но превод от рода на „Затормозяваща любов” е неприемлив (срв. Troubling love, L’аmour harcelant, Lästige Liebe). По същите причини беше отхвърлен на български вариантът „Дни на изоставяне” (I giorni dell’abbandono) (Dani zaborava (хърв.), Les jours de mon abandon). Отсъствието на притежателно местоимение е техника на дистанциране, която функционира по същия начин например и в „Любовникът” на М. Дюрас, впрочем призната икона на женското писане. То е добавено в посочения френски превод, както и в някои версии на „Гениалната приятелка” (My brilliant friend, Meine geniale Freundin, Моя неймовірна подруга [укр.]). Интересни са и версиите за „гениален” – La amiga estupenda, L’amie prodigieuse

Но да се върнем на другата тоналност, която сякаш се забелязва в тетралогията, започнала през 2011 г. с излизането на „Гениалната приятелка”. Нека подробната история на приятелството между две момичета, на фона на което протича интересният им живот, не става причина да се пришива на книгата етикет „семейна сага”. Обемът, вярно е, забавя предишния ритъм. Но това е роман на характерите, който започва с едно необяснимо и смущаващо изчезване, а как ще продължи, българските читатели вече ще могат да разберат лично.

 

Елена Феранте, „Гениалната приятелка”, превод от италиански Вера Петрова, С., „Колибри“, 2016.

 

[1] https://www.theguardian.com/books/2016/oct/07/unmasking-elena-ferrante

[2] http://www.newyorker.com/magazine/2013/01/21/women-on-the-verge

[3] https://www.theguardian.com/books/2016/jun/04/dear-britain-letters-from-europe-referendum?CMP=share_btn_fb

[4] http://www.lastampa.it/2014/10/13/cultura/il-caso-ferrante-il-romanzo-italiano-secondo-il-new-yorker-k6z6crdyRB5A6Z4ycRUrIO/pagina.html

[5] Tim Parks, Lo strano caso del lettore consapevole, Avvenire, 17.07.2016.

 

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s