Бутафория и интерес

Мария Калинова

бр.33/2016

1_str

Рис. Александър Байтошев

Напоследък хора с разнообразен обществен статус се изказват за бутафорията и нуждата от нея – от министъра на културата до кой да е собственик на дискотека, sexshop или пък детска градина. Както при актуалните тревоги около кича, опитвайки се да опознаем феномена, го съпоставяме с противоречиви явления като псевдоизкуството, кемпа, сантиментализма, форми на постмодернизма и траш, така и с днешна дата се чудим какви категории да съчленим, за да говорим за проявленията на бутафорното. Бутафорията в някакъв смисъл се оказва начало и край на творчеството: макет, предшестващ завършената творба, но и крайния продукт, в който изкуствеността на изкуството е доведена до абсурдния си предел.
Когато подминем някоя „статуя на свободата“, поставена при родна плажна алея или пред входа на поредното архитектурно достижение на нашенския мутробарок, можем да заключим, че при бутафорията имаме имитация на едро и при изработката й натрапчиво липсват фините детайли. Ако се разхождаме из центъра на столицата обаче, и поспрем при паметника на Самуил от Александър Хайтов, бихме могли да си обясним бутафорията с обратната логика – тя е резултат от пренаситеността на детайла, ясно изразената форма, силния болд при контура.
За да не се колебаем какво се вижда при бутафорията, то можем просто да изведем за нейна характеристика самата подчертана външност на произведеното. В услуга на зрителя, туриста, консуматора бутафорното спестява или изобилства от разлики, но само на повърхността, то никога не прави разлика или опозиция между самата повърхност и някаква възможна дълбочина.
Такава принуда за видимост се упражнява върху множество сфери на българския живот – от политическата до литературната.
Повод за чести скандали е политическото „премоделиране“ в бутафорен стил на традицията, миналото и културното наследство. Най-скорошен пример имаме от честванията около Деня на Независимостта, когато българският премиер „сряза лентата“ на крепостта Трапезица. През изминалата седмица пък пресцентърът на Министерския съвет съобщи, че са отпуснати на Министерството на културата още 250 хил. лв. за изграждането на Голямата базилика в Плиска и превръщането й в поредния дисниленд.
На литературното поле напоследък съгласно репертоара на бутафорията също се появи неочаквана активност – издигнаха се статуи на свободата, статуи на литературни фараони и множество златни пирамиди. Литературната мисъл е обзета от свръхпроизводство на плоски щампи, някои познати от близкото минало, сред които „социална литература“, „градивна критика“, „нова природа“ и пр. макети, които засега предшестват написаното. Идеологеми, които не могат да се въплътят. Публичното говорене за литература дори сред онези, които се числят към „елитарни“ литературни кръгове (има ли такива?), е започнало да си служи с дебели „бутафорни“ конци, да зашива на едро своите твърдения – повече в услуга на конкретна манипулация, отколкото с желание да се отправи сериозна и премислена критика.
Така българската бутафория, а с нея политиката и литературата, извървява наобратно модерния естетически опит: от незаинтересованост към интерес, за да се очертае все по-видимо пространството, производно на интереса – интересното. Това е категорията на нашето време, не красивото или възвишеното, а интересното. Онова, което забавлява, готино е, прави сеир, случва се външно. Освен това се продава бързо. Или не се продава, но му се иска.

Вашият коментар

Filed under Първа страница

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s