„Избирам да съм изправен, а вие, наведените, си се радвайте на изкривените гръбнаци…“

Интервю с проф. Евгений Дайнов11-evgenij-daijnov-1024x783

Какво избират хората, избирайки стила музика, който да слушат: самата музика или начина на живот, който върви с нея?
Умерен привърженик съм на онова, което в когнитивистиката се нарича „екстернализъм“ – тезата, че съзнанието не е заключено в мозъка, а е вид протичане, случващо се заедно с външния свят. Оттук: изборът на музика е И избор на начин на живот, или поне – на определен поглед върху живота.
Избирайки естрадната музика (т.е. в българския постсъветски вариант), си казваш, на някакво равнище на осъзнатост: обичам да пия лимонада в горещ ден – така обичам да слушам Лили Иванова след работа. Осмисляш себе си като консуматор.
Избирайки операта (със симфоничната музика е малко по-сложно) – заявяваш, че намираш смисъл в това, да тръпнеш с вечните драми на човешкото битие (които не са се променили особено, откак класическите гърци са се захванали с тяхното изразяване); че си повече от работен инструмент, глава на семейство, грижовна домакиня и пр.
Избирайки чалгата, съобщаваш на света: алчността е добродетел; възпитанието е пречка; силата е право. Това е агресивна програма за усвояване – както обича да казва нашият премиер-олицетворение на чалгата – на света и на човеците в него.
Избирайки рокендрола, казваш на всички следното – и то по оня хашлашки, in-your-face начин: „Избирам да съм изправен, а вие, наведените, си се радвайте на изкривените гръбнаци“.
Васко Кръпката го казва най-добре:
„Когато на кофти човек му е кофти – това е рап; когато на кофти човек му е гот – това е чалга. Когато на готин човек му е кофти – това е блус. Когато на готин човек му е гот – това е рокендрол.“

Доколко музикалните общности в България са автентични?
Там, където има общности, формирали се покрай видове музика – те са автентични. Съставени са от хора, които си контактуват и помежду концерти, радват си се, споделят си, помагат си. Такива са феновете на операта и на класическата музика (и на театрите); на джаза (доста голяма общност у нас); такива са най-видимо рокаджиите. В някакъв смисъл, споделяйки своята разпищоленост и всепозволеност, такива са и мутро-чалгарите. Има и микрообщности, като например привържениците на „Dream Theatre“, съм забелязал, които не се афишират.
Разбира се, не всички налични общности са формирани около музика; нито пък всяка музика формира общности. Естрадната музика например не прави това, тъй като там слушателят е просто моментен консуматор („потребител“) – все едно да се формира общност около потребяването на кренвирши „Кен“.

И Митко Пайнера, и Слави Трифонов са личности, свързани по някакъв начин с рока. В биографията на Пайнера стои и записът и разпространяването на касетки със западни рок банди в края на 80-те години. Слави и днес излиза на концертите си с мотор, носи се в кожени дрехи и черни тениски с черепи, а после запява нещо, което нарича етнорок. Бихте ли коментирали тези смесвания.
А нельзя что попроще?
Не бих бил аз, ако не бях – от малък, буквално от детската градина – поклонник на всякакви синкретики, еклектики и просто на шарени смесици между различни неща.
„Някой ден, Дайнов, ще рухнеш под тежестта на собствените си противоречия“ – ми казваше едно време приятел състудент, смаян от щастливата ми способност да комбинирам, в един и същи момент, възхита от Че Гевара и от Маргарет Тачър например. Или: между възторжено четене на Хегел и Хайдегер да вкарам скоростно препрочитане на цялата сага (общо 7 тома) на „Тримата мускетари“, твърдейки, че Дюма по нищо не отстъпва на тези двамината тежкоатлети.
Почти 40 години по-късно не съм рухнал под тежестта на собствените си противоречия (както неотдавна възкликна възрастен колега от БАН: „Ама погледнете го тоя! Татуировки, китари, дълга коса – и професор, моля ви се…“); но съм понаучил нещо за смесването на различни неща.
Сещам се за поне четири начина за смесване на жанрове и особено – на „културна горница“ и „културна долница“.
Първият е да можеш безболезнено да минаваш от един жанр в друг, като и в двата действаш като автентичен субект, припознат от обитателите на този жанр като „свой“. Тази „подвижност“, както би казал Богдан Богданов, е по принцип характерна за отворените общества, в които влизаш и излизаш от групи (принадлежности, идентичности) без драмите на предателството или изоставеността. Сутринта съм преподавател в НБУ. Вечерта – китарист в група „Магистри“. Няма драми.
Вторият начин за смесване е – някакъв синтез, правещ нещо трето от дадени две. Смайващо количество джазово настроени музиканти се занимават с подобни синтези.
Третият начин за смесване на горница и долница е с образователна цел: да слезеш „долу“, където има повече публика, за да те припознае, та сетне да можеш бавно да я изтеглиш „нагоре“, където по принцип си. Когато стартираше вестник „24 часа“, Валери Найденов ми обясняваше такава своя програма за бавно образоване на публиката на вестника; същото ми обясняваше и Слави Трифонов, когато стартираше своето шоу. Това обаче са опасни игри, защото веднъж плъзнал се надолу, може да се окаже, че нямаш силите да се върнеш горе, камо ли да влачиш още хора със себе си; и така попадаш в:
Четвъртия сюжет на тези смесвания: веднъж намерил се на по-долното ниво, да си останеш там, защото ти харесва размерът на публиката и защото внезапно разбираш, че не можеш да я качиш нагоре. В идеалния вариант при това положение се връщаш към първия начин на смесване на нещата – да можеш безболезнено да се местиш от горе надолу и обратното, като навигираш между различни публики.
Тъй като българите по принцип имат проблем с идентичността и интегритета си, повечето хора, тръгнали надолу, си остават там; и нещо повече – омърсяват онова „горно“, което са имали в себе си (и Найденов, и Трифонов са интелигентни и начетени хора). Затова „24 часа“ стана това, което стана; както и „Шоуто на Слави“, вместо да издига публиката си, разпръсква простотия из публичната арена. А когато стане дума за връщане нагоре – греда!
Пример. Преди години бях гост (грешка!) в „Шоуто на Слави“ и изсвирих едно парче с музикантите му. Това са все блестящи, перфектни музиканти, тръгнали от класиката и рокендрола. Но след години „етнорок“ (парфюмирана чалга) вече не умееха да се върнат нагоре – дори само до нивото на рокендрола. Звучаха като чалга група, опитваща се да свири Моцарт; или като цигански военен оркестър, напълно неспособен да свири правите тонове на „Тих бял Дунав“ и затова добавящ „къдрици“ към всеки от тях.
На някакъв етап, в днешно време, некадърните смесвания пораждат уроди, които принизяват самата идея за човека като независим субект. Такъв урод е свързването на моторджийски клубове с авторитарни режими, както става в Русия и все повече – в България. Вместо „слънце в очите, вятър в косите“ – Да живее другарят вожд!

Каква е ролята на чалгата в България преди 1989 г. и сега: масова култура, субкултура или контракултура? Вие участвате като изследовател и в един научен сборник – „Чалгата – за и против“, издание на Нов български университет от 1999 г.
Всяко общество произвежда културна „долница“ – музикално-танцов жанр, който празнува не духовното, а телесното. В този смисъл и ранният рокендрол е телесна еманципация, връщане на правото на съществуване на тялото такова, каквото е. Но в напредналите общества съществува и мощна легитимна културна „горница“. В пространството между двете съществува огромно креативно напрежение, което поражда „средните“ нива на култура, стабилизиращи приличието, средната класа и целите общества.
В такава среда рокендролът много бързо излиза извън телесното и се развива към възвишеното (т.е. към същинската култура по Арнолд): за има-няма 15 години стигаме от Бо Дидли до „Пинк Флойд”.
В България обаче няма „горница“. Затова, макар от музикална гледна точка чалгата да има потенциала да се развие в някаква по-възвишена синтетична посока (и да произведе например еквивалента на химна Bulgaria на Джеф Бек), тя не прави това. Няма го културното напрежение, което да я бута натам.
Нещо повече: както видяхме горе, българската долница всмуква в себе си всичко. Затова в крайна сметка чалга-мутро поведението стана легитимно и за висшите среди, олицетворявани от Бойко Борисов, Делян Пеевски, Георги Гергов и подобни херои на нашето време.

Каква е обществената функция на музикалните общности в България преди 1989 г. и сега? Имат ли допирателни с другите граждански обединения?
Не знам за другите, но аз бях в рокендрол субкултурата, по-скоро – рокендрол резервата, събиращ се отначало пред сладкарница „Преспа“ и после преместил се към „Кравай“.
За нас този резерват беше въпрос на оцеляване като хора – т.е. като модерни индивиди, вярващи в това, че всеки трябва да може да води (ако иска) независим и достоен живот. В соцмравуняка последното нещо, което се предлагаше, беше достойнство; затова пазехме тази възможност в нашия си резерват. В разширен състав, членуващите в резервата в края на 80-те години се вляха устремно в революционните брожения и оформиха първоначалното ядро на уличната агитка, сътрисаща големите градове между октомври 1989 и февруари 1991. В този смисъл Протестът от 2013-2014  е коренно различен, защото не тръгна от музикални общности и, веднъж тръгнал, не успя нито да ги привлече, нито да оформи своя.

Един от вашите лични сърдечни проекти е Миндя рок фест. Рокът не е ли градско явление?
Рокендролът е народната музика на големите градове в протестантския свят – по простата причина, че замества разпадналите се семейни и кланови общности. Както посочва Дейвид Боуи, в Южна Европа няма и не може да има рокендрол, тъй като там тези традиционни общности са си живи и здрави.
Рокендролът се свързва със селото чрез фасцинацията на хипитата с природата и с прединдустриалния начин на живот. И тъй като Миндя рок фест го правим все стари хипита и селски обитатели, избрали да се махнат от градовете поради тяхната тромавост и ъгловатост – ерго, селски хипи фестивал.

Рокът ляв ли е или десен?
Рокът е свободен: търси свободата там, където тя се намира в момента. А тя шари – ту е вляво, ту е вдясно. През 60-те години в протестантския свят беше вляво – и рокендролът с нея. През 80-те и 90-те години в Източна Европа свободата беше вдясно – и рокендролът с нея. Днес май нещата отново отиват вляво.
Между другото, това местене на свободата не е моя измишльотина. За пръв път по този начин обяснено го чух от един стар приятел (вече го няма) – британският депутат от торите, Тим Ратбоун, ментор и кум на Дейвид Камерън. Та точно Тим ми го раздъвка, някъде в средата на 90-те: „Юджийн, естествено, че вие с дългите коси и китарите на изток сте десни, а тук такива като вас бяха леви. Свободата е подвижна, мести се; тя не стои заключена вляво или вдясно завинаги“.
Заради такива свободомислия го изгониха от Консервативната партия, макар да беше неин второ поколение депутат.

Автор сте на две книги, специално обърнати към рока – „Забавленията на другата половина: рокът и съвременната културна ситуация“ от 1992 г. и „Елегия за Боуи“ от 2013 г. Защо измежду толкова любими ваши рок музиканти – в интервюта и в статии споменавате Ричи Блекмор, Джими Хендрикс, Джони Уинтър, Ерик Клептън и още много други китаристи – написахте портрет точно на Дейвид Боуи? Да не би заради „литературността“ му? Или заради саморефлексивността? Защото не е рок ентусиаст, а краен случай на играещ човек?
Причината е елементарна. Има творци (в случая – музиканти), които успяват така да обяснят света на времето си, че да го дооформят – да го досъздадат. Да накарат обществото да мисли света с техните образи. Такива за 60-те години бяха „Бийтълс“; за 70-те, 80-те, 90-те и 2000-те е Боуи. Никога не намерих думите, с помощта на които да се захвана с „Бийтълс“ (затова ги няма в „Забавленията на другата половина“). В един момент обаче се усетих, че мога да намеря думите за Боуи. Всички останали музиканти, изброени от вас (и цял вагон други), колкото и да са велики, работят в рамката, поставена от хора като „Бийтълс“ и Боуи.
И да, Боуи е най-широко разгърналият се творец. Не е само музикант, а всичко, което изброихте – и още. А начинът, по който непрестанно конструираше и деконструираше своите идентичности – това е светът, в който живеем днес. Тук има и извод: ако не се заемем с конструирането и поддържането на собствените си идентичности, някой друг ще се заеме с това. Някой друг ще ни конструира. А тъй като самоконструирането е сложна работа, все повече хора по света с облекчение потъват в чужди конструкции. Това обяснява днешните радикални форми на групов живот – от ДАЕШ до Тръмп. Боуи усещаше това и предупреждаваше за това.

Съществува мнение, че днешната рок култура у нас е носталгична. Така ли е?
Всичко става носталгично в един свят, който като че се е откъснал от котвите си и се носи неизвестно накъде.
Има и още нещо, обясняващо безспорната анемичност на рокендрола от едно известно време, а именно: в крайна сметка статуквото победи. Успя да наложи тезата си, че рокендролът не е революция – а просто един музикално-развлекателен стил, наред с безкрайно количество други музикално-развлекателни стилове.
Верно, музикалната индустрия умря в момента на този си свой триумф; но вредата е налице. Няма млади рокаджии, сравними със старите динозаври; затова динозаврите продължават да пълнят стадионите, а младите се кекерчат в клипове. Не е ясно какво става, когато и динозаврите си отидат. А може би самата изразна форма вече е нежизнеспособна, както е невъзможно да има днес класически блус, поради изчезването на потиснатата класа на черните събирачи на памук, чийто живот блусът изразяваше.
Засега пазим пламъчето на рокендрола, както правехме навремето в резерватите „Преспа“ и „Кравай“. Но пък самият факт, че осем години след първия Миндя рок фест в страната има вече поне 20 подобни рок фестивала – този факт значи нещо. Върви процес на излизане от резерватите, поне у нас.

Често из социалните мрежи припламва спор за алтернативната рок култура преди 1989 г. и се противопоставят Удсток на „Ален мак”. Има ли някакъв смисъл в такъв разговор?
Бях на „Ален мак” през 1981 г. (за участие даваха 10 дни домашен отпуск от казармата). Всички участници (а те бяха стотици, събрани от цял свят) денонощно се опитваха да превърнат „Ален мак” в Удсток. Извън официалната (соц)програма се правеха десетки импровизирани сцени и десетки сборни групи, свирещи по улици, площади и дори – училищни дворове. Репертоарът беше общият знаменател: „Бийтълс”. Поради наличието на чужденци ченгетата не събраха куража да прекратят това безобразие.
Удсток е матрицата, дефолт-програмата; и тази програма се възпроизвежда и при най-малкия повод.

Какво мислите за „канонизацията“ на рокаджии чрез портретирането им върху панелни блокове в Каварна по инициатива на бившия кмет на града Цонко Цонев?
Такива портрети се появиха и по скалите на плажа Велека в Синеморец – на Гошо Минчев и Пеци Гюзелев (засега); долу под моста на реката пък цъфна Иван Вазов. Има никому неизвестен малък паметник на Джими Хендрикс, потулен в скалите на Ахтопол. Никой не знае кой ги прави (за разлика от Каварна). Но населяването на средата с образи на (и препратки към) „нашите“ е много добра тенденция в една покорна страна, чиито държавници съхраняват с лакейска страст паметници на нейните външни господари.

Необходимо ли е държавата да упражнява контрол в областта на музиката? Трябва ли да има държавна политика, подкрепяща примерно българските изпълнители, песните на български, определен вид музика?
Контрол – не, за Бога.
Помня как висях часове наред в коридора на Министерството на културата, за да легализирам първия албум на моята група „Магистри”. Минава по едно време тогавашният министър Стрефан Данаилов и ми съобщава, грейнал:
– Чакаш за подпис, а? Ама ние планираме да възстановим комисиите по текстовете, дето ги имахме навремето.
Аз:
– Да няма нищо против Партията и нейната Линия?
Той (нахилен):
– Не, бе – да няма проповядване на екстремизъм и тероризъм. Което си е едно и също. Ние решаваме кое може. Така че – виж си пак текстчетата…
Не възстановиха тази цензура, но вятърът на соца ме лъхна доста осезателно; и изобщо не ми стана носталгично. Напротив, исках да удуша Ламбо още там, в коридора.
Трябва обаче да има държавна подкрепа за високите форми на култура, за които тук (в тази проста страна) няма пазар. Това включва рокендрола, който у нас не е народна музика, а висока култура. Добре правят онези (малко на брой) общини, които подпомагат рок фестивалите на своя територия.

Въпросите зададоха ГЕОРГИ ГОЧЕВ
и ЙОРДАН ЕФТИМОВ

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s