Аз съм борхесианец и същевременно перонист. А какъв беше въпросът за Кортасар?

бр. 16/2016

Разговор с Карлос Алето

9-P1250523-Carlos_Aletto

Карлос Алето с българската си преводачка Галена Райчева

Таня Петрова: Повод за днешния разговор е пристигането в София на един от известните аржентински критици и писатели, а това все пак е рядкост – в София да гостува чуждестранен критик. Използваме повода да се срещнем с него, защото една от книгите му се казва „Диалог за една поетика“, а в нея героят на изследването е Хулио Кортасар. Ние от издателска група „Агата А“ сме основен издател на Кортасар в България. А буквално от вчера на книжния пазар е „Някой си Лукас“, един от последните забележителни сборници с разкази на Кортасар, така че разговорът ще върви и около самия Кортасар, и около критиката, и около видовете писане, и може би около това всъщност в периферията ли остават Аржентина и България и как се съотнасят литературата в Аржентина и тази в България. По този повод при нас гости освен Карлос Алето, когото току-що представих, е един от преводачите на Хулио Кортасар, Красимир Тасев, който освен това защити и дисертация на тема Кортасар, и е преподавател в Софийския университет. При нас е и Лили Табакова – преподавател в Софийския университет по латиноамериканска литература и преводач от испански, на нея тепърва й предстои да се сблъска с Кортасар в ролята на негов преводач. Записът се води от Радослав Чичев, Българско национално радио, програма „Христо Ботев“, поет, който пък участва миналата година в нашите прочути джаз четения на Кортасар. И така, предлагам да започнем.

Й. Ефтимов: Благодаря, Таня. Сериозно начало – като покана за танц. Така че ще бъда и аз внимателен с първия си въпрос. Една от последните книги на г-н Алето е на тема Кортасар. Аз обаче хвърлих едно око на туитър профила на г-н Алето и там той се самоназовава борхесианец и перонист, а не кортасарианец. Така че това е една тема, която може да засегнем, а може и да не засегнем в разговора – има ли лагери, така да се каже, на Кортасар и на Борхес? Във всеки случай нека по-скоро да започнем наистина с интереса Ви, г-н Алето, към Кортасар. Голямо предизвикателство ли е за един аржентински критик да се захване с, така да се каже, едната от няколкото, ако не от двете главни фигури на аржентинския модернизъм и на съвременната аржентинска проза? Предполагам, че непрекъснато се издават много други книги и критически текстове в периодични издания върху Кортасар.

К. Алето: Преди всичко бих искал да се извиня, че няма да говоря на български език. Имам желание да науча повече и за българската култура, но за съжаление, в Аржентина нямаме издадена българска литература. Що се отнася до противопоставянето –Кортасар, от една страна, и Борхес, от друга, те и двамата могат да се характеризират в самата Аржентина като антиперонисти. Това е допирна точка за повечето аржентински писатели, които са преживели и както сами казват, са изстрадали перонизма. Дори Хулио Кортасар твърди, че напуска Аржентина в доброволно изгнание, защото не може да понася перонизма, случващото се по улиците, това, че не са им позволявали да слушат джаз например. Един от основните фактори, за да се разберат писателите в Аржентина и тяхната култура, е сериозният проблем да се проумее перонизмът. А това не е никак лесно. Перонизмът е много сложно явление, а що се отнася до Хулио Кортасар, той по някакъв начин реагира срещу перонизма, но после, вече в Париж, започва да изпитва носталгия към народните движения в Аржентина и в цяла Латинска Америка, променя до известна степен гледната си точка. Той решава да признае някои от добрите черти на перонизма, което Хорхе Луис Борхес никога не прави. Борхес винаги гледа много по-консервативно, той е дясно настроен, и никога не приема перонизма. Така че за да разберем политическата позиция както на Борхес, така и на Кортасар, трябва да разберем перонизма. Но дори самите привърженици на перонизма не могат да го разберат напълно. Това е и отговорът ми на въпроса за профила ми в туитър – че съм борхесианец и същевременно перонист. А какъв беше въпросът за Кортасар?

Й. Ефтимов: Въпросът беше как се чувства един критик, който посяга към толкова голяма фигура на писател, за която е писано толкова много?

К. Алето: Ключът към книгата ми са наскоро появилите се писма на Хулио Кортасар. Те дават нов поглед, съвсем нова група текстове с много по-богат материал, който не е разглеждан до този момент. И най-вече взаимовръзката образ – дума, която е нещо ново, не е анализирана от други критици. Когато човек си даде сметка за тази взаимовръзка, може да започне изследването си оттам. Това направих всъщност аз: потърсих нов прочит, неизследвана досега посока, или поне не в дълбочина, чрез този нов материал от писмата на Кортасар до други писатели, публикувани в Аржентина в пет тома от издателство „Алфагуара“. Ако човек се потопи в писмата и осъзнае тази връзка между образа и словото, вижда, че има непрекъснат диалог, който в книгата „Последен рунд“ Кортасар нарича диалог на формата, между образите и думите. Този диалог не започва от „Игра на дама“, а се забелязва още в предишните му книги в теоретичен план, но в практиката той го използва много в едни „книги алманаси“, които излизат след „Игра на дама“ – „Последен рунд“, „Пътешествие около деня за осемдесет свята“ и „Автонавтите на космострадата“. Този непрестанен диалог е наследство от авангарда и макар Кортасар да казва, че е характерен специално за Аржентина, в действителност съществува такава европейска традиция в алманасите още от френската епоха.

10-P1250469-Carlos_AlettoЛ. Табакова: Това, което аз искам да вмъкна, преди да зададете другия въпрос към г-н Алето, е, че в България имаме вече принос също към проучването на тези писма, защото докторската теза на Красимир Тасев е свързана с това, а заедно с това той преведе „Автонавтите на космострадата“.

К. Тасев: Ще допълня към това, което г-н Алето каза, че точно излизането на тези писма първо в три тома през 2000 г. и след това в пет през 2012 г. наистина отвори нови перспективи за изследване на Кортасар – и на творчеството му, и на личния му живот. Наистина за него има много написано, но тези писма казват много нови неща.

Й. Ефтимов: Например какви?

К. Тасев: Ами той използва много често снимки, образи в последните си книги, които, както спомена Карлос Алето, са тип книга алманах.

Й. Ефтимов: Нещо като дневник?

К. Тасев: Не дневник. Той го нарича алманах и едно от нещата, които прави г-н Алето в своята книга, е да обясни специфичното при превода на този термин от Кортасар. Неговите късни книги отпращат като форма към онези алманаси, които са се продавали в Аржентина в неговото детство. Алманахът в този смисъл е книга, която се издава веднъж в годината и в която има абсолютно всичко: от кухненски рецепти до съвети как да се лекуват различни болести. Не са календари. Кортасар нарича своите книги алманаси, защото са сбор от всякакъв вид текстове.

Й. Ефтимов: Надявам се откъси от книгата на г-н Алето да публикуваме в българската периодика. Не знам каква е представата на един аржентински критик за картината на аржентинската литература в една малка страна като България. Нямам представа каква е вашата предварителна картина. Но аз например, ако бях аржентински критик, бих си представял, че автори като Борхес и Кортасар са добре известни дори и в България. Тук всички ние можем да свидетелстваме, че те наистина са добре известни в България. Разбира се, благодарение на „Агата“ много активно и напоследък се говори за Хулио Кортасар, защото първите му шест книги на български са разположени в течение на две десетилетия и половина от различни издателства, но през последните години той е автор, добре обгрижван от едно издателство и то е именно „Агата“. Това българската четяща публика го знае, казвам го за г-н Алето. И още един въпрос: Не се ли чувства съвременната аржентинска литература затисната от сянката на тези двама големи автори – Кортасар и Борхес?

К. Алето: Нека първо отговоря на първия въпрос – информация за аржентинската литература в България ние имаме чрез Програма „Юг“, не и преди това. През последните години наблюдаваме един постоянен стремеж от страна на аржентинското външно министерство да издава аржентински автори в България. Преди това нямахме никаква информация. Поне ние, някои от съвременните писатели, разбрахме за издаването на наша литература в България именно чрез тази програма.

А по отношение на втория въпрос: Образите на Борхес и на Кортасар в Аржентина имат доста различна съдба. Както в писателските среди, така и сред критиците Борхес е разглеждан като най-важния аржентински писател на XX век. Хулио Кортасар, от друга страна, за критиката и най-общо казано, за медиите и писателите е автор от по-малка величина, писател, който вече не интересува толкова, не е актуален. Аз лично не съм съгласен с това мнение, но повечето писатели и критици смятат, че Кортасар е бил писател на своето време, на своята епоха, и ценят само някои от книгите му, някои разкази, но не отдават значение например на „Игра на дама“, която според критици и писатели от днешна гледна точка не е толкова ценна творба. Книгите му игри пък, „Последен рунд“ и „Да обиколиш деня за осемдесет свята“, според мен не са разбрани. Освен това мнозина критикуват не само творчеството му, но и политическата му позиция, като казват, че е вървял срещу историята. В същото време тези писатели, които твърдяха, че пише зле, че не е политически коректен, че гледната му точка е противоречива, същите те през 2014 г., когато отбелязахме стогодишнината от рождението му и имаше чествания на много места, промениха до известна степен мнението си, но само поради факта, че аржентински представители бяха поканени в различни страни в чужбина. Докато с Борхес, който е другата голяма фигура на аржентинската литература, се оказа невъзможно това отцеубийство, типично за всеки нов писател спрямо предишното поколение. Да, оказа се непостижимо да го уязвим и всички, по един или друг начин, сме наследници на Борхес. Дали в стремежа си да го отхвърлим, или да му подражаваме, или да продължим в неговата литературна линия.

11-P1250511-Carlos_AlettoТ. Петрова: Значи в Аржентина още не са убили Борхес, така ли?

К. Алето: Да. Опитаха се да го убият много пъти, но той се оказа издръжлив. А Кортасар го убиха хиляди пъти. Разбира се, говоря за академичните среди и тези на критиците и писателите, не за читателите. Младите хора са по-склонни да четат Кортасар, в училищата именно той е предпочитаният автор на младежта, не Борхес.

Й. Ефтимов: Все пак в Латинска Америка, поне това е нашият, може би прекалено клиширан образ, левите движения и ляво настроените хора са много. Как изобщо едни революционно настроени младежи могат да понасят Борхес?

К. Алето: Борхес като цяло е бил неудобен приживе. В онзи момент е притеснявал много с телевизионните си прояви, в изявления в печатни медии, списания, бил е доста полемичен. И тъй като гласът му се чувал навсякъде, като мегафон, не е бил приятен за ляво настроените интелектуалци в Аржентина. Имаме една поговорка, която не знам дали е позната тук: „Когато кучето умре, бесът изчезва“. Така че след смъртта му неговото творчество, философия, начинът му на мислене, литературните му достойнства се признават, но се казва, че политическата му позиция е незряла за неговото време, мнението му за перонизма, продкрепата му към военната диктатура, която отнема живота на толкова аржентинци, 30 000 безследно изчезнали. Той я е подкрепял в изявленията си. Но всичко това е простено след смъртта му заради неговите литературни качества. А и в действителност в Аржентина левите движения не са толкова силни, колкото се смята. Да, има перонизъм, но той е много по-различен от левите движения в други латиноамерикански страни.

Й. Ефтимов: Благодаря Ви! Но Таня ме подсеща, че трябва все пак да излезем извън Кортасар и Борхес, да зададем няколко въпроса към съвременната ситуация, имайки предвид, че Карлос Алето е автор също на поезия, на разкази, а и на роман. Обаче преди да минем към тази тема и това творчество, искам още един детайл, който не поставихме на масата. Г-н Алето е и редактор в едно издание, което очевидно е важно за аржентинската литература днес, издание е на Държавната информационна агенция. Тук искам да задам един въпрос, свързан със сегашната ситуация – как бихте разказали в няколко изречения за изданията за литература в Аржентина и свободата, която те имат. Защото на много българи няма да им прозвучи добре държавата да има ангажимент в тази сфера. Понеже живяхме в социализма, държавните проекти в областта на литературата няма как да предизвикват у нас особено приятни усещания.

К. Алето: Държавната агенция „Телам“ създаде литературната страница, за да даде поле за изява на тези аржентински автори, които останаха извън властващите печатни издания, силните медии в Аржентина. Те публикуваха само онези автори и онези книги, които наложи големият издателски пазар. Така че страницата за литература в информационния  културен бюлетин на държавната агенция е отговор на липсата на нови гласове. В същото време не пренебрегваме и широко известните автори. Те също са публикуват в списанието. Нещо повече, именно аз решавам кой писател ще бъде публикуван в бюлетина и кой не, а аз давам поле на всички. Тоест ние включваме повече автори, повече писатели, даваме им повече възможности, отколкото големият уж свободен пазар. Включително писатели, чиито творби излизат в малък тираж на независими издателства, появили се след 2001 г. заради кризата в Аржентина, намират поле за изява в нашата литературна страница, но не и във властващите печатни издания. И така публикуваме и тези, които се противопоставят политически на големите аржентински вестници като „Кларин“ и „Ла Насион“ и следователно не са издавани там. Така ще бъде поне до 10 декември, когато ще има избори и е много вероятно идеологическият и политически цвят на Аржентина да се смени.

Й. Ефтимов: Ясно е, че Вие сте нашият гост и Вие сте ни интересен, но и ние трябва да кажем нещо за себе си, за да стане ясно от каква перспектива задаваме въпросите си. В България, Митко Новков и други присъстващи могат да го отрекат или да се съгласят, нямаме значим български писател, който ярко критично да се е изказал срещу политиката на големите издателства. В България такава смелост не съм видял.

К. Алето: А тези, които остават извън пазарните среди, имат ли място за изява?

Т. Петрова: Има малки издателства.

К. Алето: А тези малки издателства имат ли публично място, където да се говори за изданията им?

Й. Ефтимов: Точно това беше и моят въпрос: Колко са изданията днес, които се занимават с литература и изобщо с култура в Аржентина? Национално значими, периодични – списания или вестници?

К. Алето: Държавата, за разлика от литературната страница, не полага усилия да даде глас на отлъчените писатели. Няма стремеж от нейна страна да ги приобщи. А литературата заема все по-малка част от културните списания.

Й. Ефтимов: Нека го кажем така, поправете ме, ако не съм прав: в момента в България в нито един всекидневен вестник нито веднъж, дори и в събота, няма страница за литература. А преди няколко години в събота един-два вестника имаха по един разказ, по две стихотворения.

К. Алето: В Аржентина се чувства същата тенденция – литературата заема все по-малка част от големите печатни издания. Притурката „Телам“ е единствената литературна страница. Останалите са за култура, но включват съвсем малка част литература. Това е така поради факта, че малките страници за култура в Аржентина са финансирани от големите международни издателства. А те са все по-монополни. Издателство „Алфагуара“ бе наскоро купено от „Рандъм Хаус“. Нашите издателства се купуват от международни, а международните обикновено са бизнес партньори с еднакви интереси и затова именно техни публикации се появяват и в страниците за култура. А художествената литература заема все по-малка част.

К. Тасев: До каква степен се публикува критика в тези притурки – това са рецензии на книги, които служат за реклама.

К. Алето: Определено в големите печатни медии се публикуват рецензии на книги, в списанието „Ение“ на „Кларин“ в редки случаи се появява по-задълбочена критическа статия, академичната критика, разбира се, не се публикува никъде, защото е твърде тясно специализирана. В притурката „Телам“ обаче включваме критически есета, и то не само върху съвременни творби, понякога подготвяме литературна критика върху XIX в., Данте или дори върху Гилгамеш и основите на западната литература.

Т. Петрова: Нека аз обясня колко такива издания има в България. Тук поради причината, вече спомената от Йордан, вестниците и списанията нямат културни и литературни притурки, се налага да имаме и да се опитваме да имаме отделни издания за литература и култура. На първо място, седмичника „Литературен вестник“.

К. Алето: В Аржентина нямаме такова специализирано седмично издание. Съществуват някои, които се издават на три или четири месеца или един-два пъти в годината, но и те вече почти са изчезнали. Отбелязва се, от друга страна, голяма активност в интернет, в социалните мрежи. Там писателите могат спокойно да се изразяват, най-вече чрез блогове, където качват свои писания.

Й. Ефтимов: А вие, като автор, който публикува и поезия, и роман, разкази, и критика, имате ли проблем с тези различни идентичности? В съвременна Аржентина към днешна дата казват ли например: „Той е критик, който пописва и поезия“ или примерно „Той е поет, който се прави на критик“. Или приемат, че е възможно да бъдете едновременно добър поет, добър прозаик и добър критик.

Т. Петрова: Само да допълня, че понеже Йордан има този проблем, затова задава въпроса.

К. Алето: Не. В литературата като цяло, човек като читател, не като писател, обхваща всички литературни жанрове. Аз чета поезия, литературна критика, защото съм завършил литература, от друга страна, винаги съм писал проза, и преди всичко разкази, също така литературни есета, а откакто имам деца, се интересувам и от детска литература. Смятам, че всеки начин за изразяване присъства в четенето и до голяма степен също в писането. Поне аз включвам всички жанрове. Окончателно изоставих само поезията, защото чувствам, че не успявам да се изразя в този жанр, както бих искал.

Й. Ефтимов: Въпросът беше по-скоро как го приема литературната публичност?

К. Алето: Като цяло аржентинският читател може би не чак подценява, но определено смята поезията за по-маловажен литературен жанр, тя заема по-периферно място в рамките на литературата. И въпреки това скоро ми предстои да издам сборник с поезия. Въпреки че ми е трудно да се изразявам в този жанр, се реших да публикувам този сборник. Но поезията действително е недооценена в средите на издатели и критици. На мен в частност винаги са гледали по-скоро като на разказвач или романист.

11-P1250529-Carlos_AlettoЙ. Ефтимов: Ще завърша с едно изказване. Мисля си, че може би единствено в англоезичния свят, и особено в Англия, е съвсем приемливо да бъдеш едновременно критик и поет. Например Елиът. Докато например за Борхес, който е много интересен поет и дори има стихосбирка, преведена на български, в България много малко читатели знаят, че той е и поет. Предполагам, че така е и в Аржентина.

К. Алето: Не знам дали ще се разбере шегата, но веднъж посрещнали Борхес с думите: „Ето го Поета“. А той отвърнал: „По-голям поет сте Вие!“ Тоест той също отхвърлял етикета на поет, защото в аржентинската литература той носи нотка на презрение. Ако се обърнат към мен с думите „поетът Алето“, бих се почувствал леко засегнат. Това е свързано с мнението на другите за поезията, не толкова с отношението на самите поети и писатели. Затова поетите предпочитат да ги наричат автори на поезия, а не поети.

Й. Ефтимов: Аз също имам този проблем. Тези, които се наричат поети, освен това не четат други автори, за да не се повлияят.

К. Алето: Да, това е нещо историческо. Дори може да се види в разказа на Борхес „Алефът“: неговият герой е поет и донякъде олицетворява идеята на аржентинците за поета – човек суетен, кой нарича сам себе си Поет; образът му далеч не е положителен.

Т. Петрова: Понеже мен много ме грабва заглавието „Анатомия на меланхолията“, нека г-н Алето разкаже нещо за този си роман. Най-малкото ако решим, че има две линии – на Кортасар, и на Брохес, в коя от тях попада романът?

К. Алето: Аз не съм напълно сигурен, нито съгласен, че има такова деление, на Борхес и на Кортасар. Но ако трябва да поставя романа в рамките на някакъв стил или течение, несъмнено би било на Борхес. Мнозина казват, че искат да убият Борхес, да го изместят и да седнат на неговото място. Аз по-скоро съм на облегалката.

Й. Ефтимов: Профилът Ви в Туитър ме кара да задам и един въпрос за футбола. Често пишете за футбол в тази социална мрежа. А в разказите имате ли герой футболист или футболен запалянко?

К. Алето: В аржентинската култура футболът е нещо обобщаващо, въпрос на идентичност. Той е и страст. Аз също съм страстен почитател на футбола, отборът ми е „Сан Лоренсо Алмагро“, също като на папа Франциск. А аз съм толкова голям фанатик на тема футбол, че синовете ми се казват Сан, Тино и Лоренсо. Изживявам футбола по същия начин като литературата, като непрекъсната страст, която спира смъртта.

Т. Петрова: В тази връзка да питам, съвсем шеговито, кой е по-велик: Ди Стефано, Марадона или Меси?

К. Алето: Марадона! Той се е превърнал в митична фигура, той олицетворява изграждането на героя, той е литературен персонаж: Диего Армандо Марадона. Вкарва два гола на англичаните точно след Войната за Малвините (Фолкландските острови). Единия с ръка, а другият, вторият, е най-добрият гол в историята на световните първенства. Марадона е героят, който се ражда от масите, от абсолютната нищета на аржентинските предградия, и се превръща в национален герой, почти в мит. Има една стара история за него, че когато е бил на 8-9 години, един журналист го попитал какъв иска да стане като порасне. Марадона отвърнал, че иска да е футболист, да играе в аржентинския национален отбор и да стане световен шампион. Това е мечтата на всяко аржентинско момче, а той я постига. В разказите от моя сборник „Преди да загубя“ футболът не се появява като главно действащо лице, но винаги присъства като част от нашата култура. Например първият разказ, „Наблюдателната кула“, започва с война между две момчешки групи, защото едната открадва топката на другата. Няма сцена с футбол, но топката присъства като емблема, която едната група открадва. И като цяло футболът винаги присъства в културата на Аржентина. Той, както и тангото, са постоянни елементи на нашия образ за себе си.

Й. Ефтимов: Някой осмели ли се да напише документален или журналистически роман за Марадона или за Меси? Или това би било светотатство?

К. Алето: За Марадона има някои публикации във вестници, също и разкази, но няма роман. Аз винаги съм си представял нещо като „Енеида“ или „Одисея“. Липсва такава книга, където да проследим как се издига от народните маси и става велик като Еней или Одисей. Марадона като литературен персонаж е много подобен на Еней, защото започва от нищото и се превръща в герой, но в същото време представлява рухването на героя приживе заради всичко това с наркотиците, жените, изоставените деца. Той ярко олицетворява всички човешки противоречия. Изключително художествен образ е. И въпреки това той ни е близък, познаваме дъщерите му, следим целия му живот, съпреживяваме всичко, което му е случва, силната любов към баща му и смъртта на родителите му. За нас той е страст. И наистина го чувствам като брат, който винаги е бил близо до мен. Такъв е и за много други аржентинци.

Т. Петрова: Той ли е официалната персонификация на аржентинското?

10-P1250496-Carlos_AlettoК. Алето: Той представлява стереотипът за аржентинеца. Обаче аржентинецът е много по-сложен, разбира се. Спомням си в Барселона се запознах с един каталунец, който ми каза какъв според него е аржентинецът: гаучо насред голяма река. Но нещата са доста по-сложни. В Аржентина има един стереотип, който е Диего Армандо Марадона, но има и социален стереотип, различен от това. А що се отнася до футбола в литературата, той за много от нас е продължение на литературата. Аз конкретно бих могъл да изживея целия си живот в литературата, за мен границите на литературата, на живота и на футбола се сливат, и все повече променям мнението си за това къде свършва литературата и къде започва футболът и къде свършва животът. Сякаш непрестанно живея в литература. Дочувам някакъв разговор, както си вървя по улицата, някакви ежедневни случки, и се чувствам така, сякаш чета роман или разказ. И когато гледам мач, и когато чета разказ, това ми носи онази красота, която винаги ни отдалечава от идеята за смъртта. За мен фактът, че смъртта винаги отсъства, когато четем литература или гледаме футбол, е важен. Тогава територията на литературата и футбола се пренася върху целия живот.

Т. Петрова: Г-н Алето каза, че скоро ще издава стихосбирка. Ние тук в България страдаме от малкия пазар. Може ли да се каже, че неговите книги имат пазара на цяла испаноезична Латинска Америка?

К. Алето: Съвсем наскоро „Анатомия на меланхолията“ получи признанието на по-голямо издателство, на различни писатели, на по-широка публика, повече читатели, критиката, и се издаде в по-голям тираж от национално значение. Преди това бе публикувана от малко, независимо издателство. Чак след този отзвук достигна до по-голямото издателство, което също не е сред най-големите на пазара, но има репутация и добро разпространение в цяла Аржентина. Съвсем наскоро започна да се превежда на португалски. И не, не е лесно да се даде достъп на всички, и най-вече на поетите. Аз например не храня големи надежди за този сборник с поезия, който предстои да издам. Не очаквам да стигне до широка публика, но и няма да страдам много от това.

К. Тасев: До каква степен е преодоляна тази „островност“, за която говори Кортасар в едно свое писмо до Лесама Лима, казвайки, че Аржентина е точно толкова островна, колкото и Куба, в културно отношение. До каква степен по-младите аржентински автори, като например Сесар Айра, са познати в другите латиноамерикански страни?

Л. Табакова: Да, аз също щях да Ви помоля да обясните за нас каква е ситуацията, защото повечето българи си представят Латинска Америка като една цялост, като нещо хомогенно.

К. Алето: Да, има много допирни точки между страните от Латинска Америка, особено що се отнася до общия испански език. Но културите са много различни. Тази идея на Кортасар, че и Аржентина, и Куба са острови, с свързана с идеята, която той винаги е поддържал, а именно, че мисленето на Аржентина е европейско. Затова и живее толкова години в Европа, заминава в доброволно изгнание в Париж, защото той е поддържал идеята, че глобализацията се осъществява чрез допирните точки и културата. Кортасар е имал до известна степен елитарно мислене, колкото и да пише за народното. Но неговата идея е за една висока култура, и оттам идва и съжалението му, че Аржентина е „островна“. В наши дни, с писатели като Сесар Айра и най-вече Рикардо Пиглиа, който е може би най-познат в цяла Латинска Америка, допирната точка за комуникация между отделните страни е именно езикът. Няма нищо общо с географските граници, а с езика. Но културите са съвсем различни. Съществува огромна разлика между Аржентина и пресичайки Андите – Чили. По-малко е различието може би между Аржентина и Уругвай, чиито граници на Рио де ла Плата почти се размиват. От единия до другия край имат много общи черти, но има и разлики. Боливия вече е съвсем отделна култура, както и Уругвай.

К. Тасев: А Мексико?

К. Алето: С Мексико също сме много различни, но има и доста допирни точки, защото много аржентинци през кървавата диктатура от 1976 до 1986 г. бягат в Мексико. Но ако един аржентинец започне да чете например „Педро Парамо“ на Хуан Рулфо, ще може да му се наслади, но веднага ще си даде сметка, че културните различия са големи и че се нуждае от контекст за мексиканската култура, за да го разбере напълно, и то най-вече за културата в зоната на Халиско. Той трябва, почти все едно е преводна творба, въпреки че е написана на испански, да си превежда този литературен контекст, много по-различен от нашия. Мексиканската и аржентинската култура са твърде различни. И изобщо всяка от отделните страни има собствена история. Говоря за историята като цяло, за отношението към отделните местни народи, за началото, за коренното население в Мексико, в Аржентина, в Боливия, а да не говорим за Бразилия, с друг език – португалския. И понеже историята на всяка страна е различна, същото важи и за литературата.

 

Ноември 2015 г.

 

Фонограмата обработи Цвета Русинова

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s