„Починал от Народен съд”

бр. 14/2016

Надежда Александрова

3-1

Подпоручик Веселин Челебиев (1916-1945)

На 14 февруари т.г., ако беше жив, баща ми можеше да бъде на 88 години, ако само месец след тази дата – на 13 март 1945, едва навършил 29, той не беше станал жертва на масовото убийство в с. Новоселци, наречено „народен съд”. Името му – Веселин Георгиев Челебиев, подпоручик – е изписано на мемориалната стена до параклиса пред НДК. И за мен, както вероятно за мнозина, загубили най-близки хора по този начин, този мемориал се превърна в символ на гроб, но и в символ на свободата. При нашата оскъдна духовна потребност да почитаме мъртвите, той все още не е припознат достатъчно като място за поклонение. Но важното е, че го има. Важното е за душите на нашите близки,  погребани  в незнайни гробове с неаргументирана  омраза, без знак и без следа.
Години наред името на моя баща се произнасяше с обич и мъка само вкъщи. Нямах спомени от него, нито от събитията, чиято жертва беше станал. Слушах от възрастните около мен, че е невинна и безсмислена „жертва на времето”, т.е. на съдбата. Никой вкъщи не искаше да порасна с чувство на омраза и желание за отмъщение. Трябваше не да забравя чия дъщеря съм,  а да осъзная необходимостта от забравата. За да тече животът ми като на всички останали – да стана пионерка, после комсомолка, да получа бележка за следване… Затова, когато стана време за гимназия, бях осиновена от втория ми баща, който съдбата ми отреди, когато бях на седем. Разбира се, нищо не успях да забравя, никой в семейството ми не можеше да забрави. Всичките ми близки: баби, чичовци и лели, майка ми, останала вдовица на 23, отнесоха в гробовете си мъката по трагично секналия млад живот на родния ми баща.
Дълги години живеех с чувството, че на челото ми е изписано „дете на осъден от народния съд”, а трябваше да пиша в разни административни документи, че нямам такива близки. Освен да страдам тихо и безмълвно, бях принудена и да лъжа, да живея в осъзнатия страх на близките ми, който стана и мой постоянен спътник, защото все пак всичко в живота  на човека зависи от инстанции и институции, които в онова време отказваха предварително достъп на такива като мен.
Всичко, което се отнасяше до учене и професионална реализация, ставаше мъчително трудно и със закъснение от десетилетие.
Убедена съм, че промяната на 10 ноември 1989 г. донесе свободата, която беше нужна на нашето общество. Тази промяна не донесе нито равенство, нито справедливост. Тя просто отмени контрола на една партия, която се пишеше с главно „П”, над живота на всекиго от нас. Който не е живял дълги години, усещайки този контрол, може и да съжалява с основание за „хубавото време на социалните лъжи и илюзии”. Нямах свръхочаквания от настъпилото „наше време”. Семейството ми не успя да си възстанови нищо от дребните (от гледна точка на новите богаташи) присвоени от държавата имоти. Децата ми заминаха за чужбина, където започвайки от нулата, почтено си печелят хляба. Майка ми не можеше да повярва, че комунизмът си е отишъл. Не можеше да ходи и на митинги. Възкресяваха й спомена от следдеветосептемврийските озверели тълпи и техните крясъци: „Смърт, смърт!”. Тя започна да ходи по митинги, когато аз загубих интерес към тях. Дълбоко в себе си не споделях външното в демонстрациите. Искаше ми се да се работи за това „наше време”, а не да се лежи или крещи по улиците. Сигурно не съм била права. Толкова много хора точно така се приобщаваха към демократичните промени, тъкмо там бяха забелязани и откроени.
Майка не успя нито да се очарова, нито да се разочарова от промените. Преживя началото на инфлацията, когато  започна да не може да си купува лекарствата, а през февруари 1993 я уби кола на улицата и разбира се, оказа се, че тя е била виновната. Умря от неестествена смърт, пресичайки на спирка при спрял автобус.
Когато отвориха архивите на МВР, през 1998 г. поисках да видя досиетата на моето семейство. Исках да видя преди всичко досието на баща ми. Толкова малко знаех за него. Подадох молбите и зачаках.
Но преди това трябваше да си дам сметка, че ще срещна трудности, тъй като поради тайната на осиновяването, аз нямах право да притежавам автентично кръщелно свидетелство и имах такова само с името на осиновителя ми – моя втори баща – Александър Тодоров Стоянов (с фамилия Парталски и с анархистично минало, прекарал няколко години в т.нар. трудови лагери в Богданов дол и Белене).
За да мога да подам молби за достъп до досиетата и на двамата ми бащи, беше необходимо да представя удостоверение за наследници, което за осиновителя ми не беше проблем да получа, но за родния ми баща беше необходимо да го докажа в общината с документ.
Помогна ми една непредвидена случайност. След смъртта на майка ми, измежду малко използваните ръкоделия от моминския й чеиз, веднъж за голяма моя изненада изпаднаха два документа, които тя сякаш беше скрила и от самата себе си – смъртният акт на баща ми и актът за моето осиновяване. Трудно ми е да кажа какво точно изпитах в този момент. Начинът, по който се появиха тези два документа, приех почти като знак от Отвъдното. Те се оказаха необходими, за да получа удостоверението за наследници и достъп до разкритите архиви на МВР. Разбира се, бях предупредена, че ще срещна много трудности, ако реша да търся материално наследство, защото не съм и не бих могла да бъда наследница на моя роден баща, това беше дебело подчертано от чиновничката, която все пак прояви разбиране в случая, след като споделих, че искам само достъп до неговото служебно досие. И доколкото си спомням, добавих, че баща ми си е отишъл от този свят твърде млад, за да ми остави някакво материално наследство.
Всъщност в случайно открития от мен смъртен акт силно ме изненада и впечатли формулировката, че лицето е „починал” от „народен съд”. Не осъден, не убит, не разстрелян, а просто така „починал” – като от болест. Не можех да си обясня защо „починал”, защо е употребена тази най-неутрална и кротка форма сред думите и понятията, свързани с преминаването на човека от живота в смъртта по насилствен начин, и то след „съд”. Не можех да се отърва от усещането за гузност на палачите. Мислех си за цинизма и наглостта им. Но и за страха им. Основателният страх на убийците. Мислех си и за човешкото безсилие пред Злото, когато то реши да се отприщи и да тържествува над Доброто и Разумното. За омразата и страха като страшна болест, като епидемия, заляла българското общество в онези години. Състояние, в което се влиза бързо, но се излиза мъчително бавно. Установихме го и ние със собствения си опит от последното десетилетие. Слава Богу, мирно и без братоубийствени кланета.
Минаха много месеци, може би година, докато получа достъп до семейните досиета. Най-напред  можах да прочета моето собствено досие. След т.нар. прочистване на архивите от него беше останала само годината 1989. От досието на втория ми баща, датиращо от първите години след 9.9.1944, успях  документално да се убедя, че цялото ни семейство, заради „ликвидирания” от „народния съд” мой баща, е било поставено в графата „врагове на народната власт”. Думите в кавичките са точни цитати от рапортите на агентите с шифровани имена и на наша съседка, доброволна сътрудничка, подписана със собственото си име. „Починалият” в тези текстове е означен като „ликвидиран”, точните понятия са заели точните си места в полицейските доноси.
Всъщност кой е той – Веселин Георгиев Челебиев? За мен дълги години не беше реален човек. Беше красив мит, беше просто фотография, от която гледаше усмихнат един млад човек в офицерска униформа, който ме е очаквал с любов и нетърпение да се появя на този свят. На него принадлежеше тази сладка дума „татко”, която никога не произнесох през живота си. (Вторият ми баща остана за мен до края си „чичко”, така свикнах да се обръщам към него.) Запомнила съм възрастните родители на родния ми баща – дядо ми Георги и баба Мария. По време на моето ранно детство те доживяваха годините си в дома на леля, сестрата на баща ми, артистката от Народния театър Сия Челебиева. Гостувах им много често за по няколко дни с преспиване. Баба Мария ме очакваше, седнала на стол пред кооперацията, на ъгъла на улиците „Герлово” и „Асен Златаров”. Често ми говореше за баща ми с пресъхнали очи и винаги ми казваше как очаква с нетърпение „да отиде при него”. Трудно схващах какво точно означава това „да отиде при него”. Но твърде рано разбрах. Толкова много близки хора измряха в моето детство през 50-те години на миналия век,  толкова често дворът и къщата на другите ми баба и дядо в „Красна поляна”, където живеехме с майка, се огласяше от писък на умряло, че трябваше да разбера какво е Смъртта. На никого не му минаваше през ум да ме щади, всичко ставаше пред очите ми. Трябваше да расна силна, имах нужда от духовно закаляване. Баба ми Арсена, майката на майка ми, казваше: „Трудното винаги предстои. Пази си нервите за него.”
Детството ми протече между тези две къщи. Когато починаха родителите на баща ми, продължих да ходя при леля ми Сия, която активно участваше в решенията за моя живот. Майка и пастрокът ми не предприемаха нищо свързано с мен без нейното мнение и участие. От нея обикнах театъра и литературата. Обичах да й подражавам, да рецитирам и да играя в пиеси. Не станах артистка, макар да имах желание. Тя каза, че нямам характер за тази професия. И не много късно разбрах, че беше права.
Всъщност защо се отклонявам непрекъснато от темата за баща ми? Истината е, че толкова срамно малко знам за него, че се оставям да ме води емоционалната ми памет, в която всичко сякаш е свързано с неговото невидимо присъствие/отсъствие в моя живот.
И в двете къщи единственото, което беше останало от него, бяха снимките… И едно алуминиево войнишко канче, което пазя досега… Любими ми бяха сватбените им снимки с майка. Тя, нежна и ефирна в бялата си рокля, той до нея, строен и красив в парадната си офицерска униформа. Ритуалът бил в църквата „Света Неделя”. През септември 1942 година. Бързал да ме има. Родила съм се само след 10 месеца, през юни на следващата година. А дни след девети септември на 1944 го извикали за прословутата справка в „Славянска беседа”. Заедно с още много други и той  отишъл като агнец на заколение. Нямал от какво да се страхува, не бил извършил нищо незаконно – един офицер-подпоручик – повече изпълняващ, отколкото даващ заповеди. Така отговарял, когато дядо ми (руснак, пленен от германците по време на Първата световна война) го съветвал да се скрие или да избяга през граница. После бил откаран в с. Новоселци, за да чака присъдата на т.нар. „народен съд”. Леля ми Сия Челебиева, актриса в зенита на своята популярност тогава, с демонстрирани леви убеждения, участвала в многобройни утра и вечеринки, организирани от левите интелигенти, се опитала да направи нещо за своя брат. Ходила при Тодор Павлов, при Дамян Велчев (опитал се да предложи постановление № 5 за спасение на офицерството, с което си заслужил, разбира се, гнева на комунистите). Трябвало да се изпълни бройката на убитите, заповядана от Сталин. Никой в България не можел вече да не изпълни тази заповед. Това бил приблизително и отговорът на „откривателя” на „теорията на отражението”. Нищо не може да се направи – с тези думи била изпратена леля от философа и съпругата му Гана, която я почерпила с кафе.
В служебното досие на баща ми, което ми дадоха да прочета в МВР, когато това беше възможно, липсва информация за съдбата му след 9 септември 1944. Няма нито ред. То фактически не е приключило. Отбелязано е на папката, че е четено. Продължението му (ако може така да се каже за два независими един от друг документа) е в скалъпеното набързо обвинение на т.нар. „народен съд”, в което той е квалифициран като „кариерист”, защото е изпълнил заповедта на своя командир. Към него, както може би и към много други, няма аргументирано персонално обвинение. Съвсем незаслужено той е причислен към обобщения от соцлитературата образ на полицая злодей, страшилище за пионерчетата през 50-те години.
Повечето спомени на хората за първите дни в училище са вълнуващо прекрасни. За първата учителка сърцата са изпълнени с благодарност и най-мили чувства. В далечната вече 1951 г., когато тръгнах на училище, аз бях посрещната от моята първа учителка с въпрос: „Ти знаеш ли кой е твоят баща?” Тя, известна комунистическа активистка в квартала, беше добре осведомена за политическия статус на поверените й ученици. Не помня какво съм отговорила на садистичния й въпрос, по-скоро сигурно съм останала без глас. И днес усещам сърдечната болка, която ми причини срещата с моята първа учителка. След това дълго време не исках да ходя на училище. Молех се нещо да ми се случи, за да не ходя. И то се случи – разболях се от най-тежката форма на дифтерит. Едва оживях и до края на годината не ходих на училище. На следващата година дойде нова учителка.

3 коментара

Filed under Uncategorized

3 responses to “„Починал от Народен съд”

  1. валери иванчев

    Гадно,явно напълно невинен човек.щ

  2. Български офицер

    “ ОКО за ОКО – ЗЪБ за ЗЪБ ! “ – докато не бъде унищожена Червената – каскетаджийско – комунистическа паплач в Отечеството ни ……..!!!

  3. Надежда Александрова Михайлова

    Надя, адашке, и аз съм Надежда Александрова и съм с твоята съдба, но покрай дядо ми по майчина линия,осъден от този т.н.Народен съд и лежал в затвора-Враца затова, че като писар/нещо като секретар-деловодител, в кметство е смятано като привърженик на предишна власт, а нямал провинения, преследване партизани и ятаци и т.н. Наследниците на такива осъдени не виждат бял ден цял живот.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s