Актуални акценти от 66. Берлинале 2016

Божидар Манов

бр. 11/2016

Golden BearНевъзможно е да се обхване в цялост огромен кинофестивал като Берлинале. Тазгодишното издание с повече от 400 филма (!), групирани в различни конкурсни или информационни подборки, безспорно очертава изчерпателна картина за състоянието на световното кино към момента. Ала дори и селекционерите на отделните категории, които цяла година работят по съставяне на програмата, не успяват да осмислят пълната картина. Затова по неизбежност филмовите наблюдатели се фокусират върху определена категория и в рамките на 11-те фестивални дни чрез нея изграждат своите впечатления и формулират заключенията си.
Ако приемем, че все пак „публичното лице” на Берлинале е неговата официална състезателна програма, то дори още първият поглед към 18-те филма в конкурса веднага налага няколко обобщения:
1. Неочакван, ала безспорен документален акцент от два филма в конкурса със забележителни качества, които придадоха изключителна актуалност на селекцията.
2. Добър баланс на „киногеографията” с разумно представени региони от съвременния филмов процес.
3. Очевидно доминиране на европейските филми сред наградените (8 от 10-те основни отличия).
4. Три американски филма, но без нито една награда, а включени по-скоро за фестивален блясък и звезди по червения килим.

НАГРАДИТЕ:
„Златна мечка” за най-добър филм: „Пожар край морето”, Италия, Франция, 2015, реж. Джанфранко Рози;
Голяма награда на журито „Сребърна мечка”: „Смърт в Сараево”, Франция, Босна и Херцеговина, 2016, реж. Данис Танович;
„Сребърна мечка” на името на Алфред Бауер (основател на Берлинале): „Приспивна песен за скръбната мистерия”, Филипините, Сингапур, 2016, реж. Лав Диаз;
„Сребърна мечка” за най-добър режисьор: Миа Хансен-Льов, „Бъдещето”, Франция, Германия, 2016;
„Сребърна мечка” за най-добра актриса: Трине Дирхолм, „Комуната”, Дания, Швеция, Холандия, 2015, реж. Томас Винтерберг;
„Сребърна мечка” за най-добър актьор: Мажд Мастура, „Хеди”, Тунис, Белгия, Франция, 2016, реж. Мохамед Бен Атиа;
„Сребърна мечка” за най-добър сценарий: Томаш Вашилевски, „Съединени щати на любовта”, Полша, Швеция, 2016, реж. Томаш Вашилевски;
„Сребърна мечка” за изключително художествено постижение: Марк Лий Пин-Бин, „Срещу течението”, Китай, 2015, реж. Ян Чао;
Награда на ФИПРЕССИ: „Смърт в Сараево”;
Награда на Екуменическото жури: „Пожар край морето”.

* * *
Всеки голям и амбициозен фестивал търси актуалност на програмата си. Тази година Берлинале я постигна убедително по нестандартен начин, като в официалния конкурс присъстваха 2 документални филма, и то на изключително „горещи” теми в контекста на съвременните глобални проблеми. Статутът на фестивала не забранява и не изключва подобно решение, но по неписана традиция и поради определена инерция, натрупана през годините, винаги се е смятало, че главният конкурс сблъсква в остра борба само игрални заглавия. Поради това в подборката рядко са попадали неигрални (документални или анимационни) филми и то като отчетлив акцент за междувременно забелязана интересна художествена тенденция. Тъкмо така прозвучаха сега италианският „Пожар край морето” (реж. Джанфранко Рози) и американският му събрат “Zero Days” (реж. Алекс Гибни), категорично спечелиха всеобщо одобрение и много положителни отзиви в текущата фестивална преса.

 

This slideshow requires JavaScript.


Само допреди две години малкият италиански остров Лампедуза в Средиземно море бе практически непознат за света. А днес той е трагичен символ на ужасяваща мигрантска драма и тежка бежанска криза в Европа. Двайсетте квадратни километра скалиста суша на 70 мили от африканския бряг и на 120 мили от Сицилия се оказаха заветна цел за 400 хиляди несретници от Африка, които се опитват по всякакъв рискован начин да се доберат до бреговете му. Ала 15 хиляди от тях останаха завинаги в дълбините на морето.
Режисьорът Джанфранко Рози (който е още сценарист, оператор и монтажист) създава своя филм не като многото подобни  репортажи за всекидневните драми с удавени хора. Той подхожда с привидно по-спокоен, но фактически по-дълбок хуманен патос, извлечен от контраста между два свята: на обикновените хора от острова, които също имат своето нелеко всекидневно битие; но от друга страна, се оказват свидетели и състрадалци на ужасяващата драма на мигрантите. Филмът разказва през очите на едно местно
12-годишно момче и чрез един лекар от градчето, който приема бежанците, диагностира ги, но уви, налага се и да констатира стотиците смъртни случаи. На пресконференция пред десетки журналисти режисьорът специално подчерта, че филмът в крайна сметка е политически, макар без нито едно пряко политическо послание. Защото тъкмо в подобни екстремни ситуации хуманитарната криза сама израства до остър политически проблем.
И американският документален филм “Zero Days” (реж. Алекс Гибни) остави също ярко впечатление със свръхактуалната си тема за (не)сигурността на информацията в интернет, масовите хакерски атаки в най-недостъпните сайтове на секретни държавни, военни, финансови или корпоративни институции, които днес решават съдбата на човечеството или дори бъдещето на планетата. “Zero Days” слага пръст в раната на съвременните софтуерни технологии, като концентрира разследването около феномена, наречен Stuxnet или самовъзпроизвеждащ се във все по-усложнени версии компютърен вирус, диагностициран за първи път през 2010 г. от елитни IT експерти. Създаден от американски и израелски компютърни специалисти с конкретно предназначение да разруши иранската ядрена програма, той по-късно се саморазмножава, излиза от контрол и веднъж напуснал „кутията на Пандора”, се превръща в потенциален детонатор на глобална кибервойна. Филмът повдига завесата пред изключително секретната програма “Olimpic Games”, която при целево активиране може за секунди да парализира инфраструктурата на цели държави, при това без да оставя виртуални следи. На екрана се разказва зловеща приказка, която осветява опасната сила на технологиите, ако се използват за безразсъдни политически цели. Пред камерата говорят изключително компетентни експерти, които буквално довчера са били най-информираните служители от специалните служби, като например генерал Майкъл Хейдън, директор на ЦРУ и NSA (Агенцията за национална сигурност) в администрацията на президента Джордж У. Буш.
С тези два филма, и то в официалната програма, Берлинале още веднъж доказва, че доброто документално кино не само не отстъпва по възможности на игралното, но дори го превъзхожда, когато е направено със замах, впечатляваща компетентност и мощно авторско послание. Така то влиза в пряк диалог с делника. А това само по себе си е оценка за актуалността и смисъла от Берлинале.
Подчертана актуалност, съчетана с добро кинематографично майсторство,  показаха и редица игрални филми.
Босненският режисьор Данис Танович доказа качествата си още с дебюта  „Ничия земя” (2001, „Оскар” и „Златен глобус”). След това не бе толкова категоричен с някои ленти като „Ад” (2005), „Сортиране” (2009), „Цирк Колумбия” (2010). Но преди три години напомни за класата си именно в Берлин, като спечели две „Сребърни мечки” за прекрасния си филм „Епизод от живота на събирача на желязо”. Сега е намерил нов оригинален сюжетен повод да изрази мнението си към съвременната критична ситуация в Европа с деликатно припомняне на миналото. През юни 2014 г. в луксозния хотел „Европа” в Сараево се събира голяма международна конференция от висши европейски дипломати по повод 100-годишнината от началото на Първата световна война, започнала в този град с убийството на престолонаследника Франц Фердинанд. Това е само ефектната завръзка, а после сюжетът се развива в съвременните реалности и в общата атмосфера на несигурност, която витае във въздуха на Европа. Или както казва един от персонажите „сега войната в Европа е невидима, без ясно очертан фронт, но тя съществува в съзнанието на хората, в напрегнатите социални и политически отношения, в нарастващото насилие и дори смърт”. Тъкмо така (от едно случайно убийство на невинен човек поради престараване на дрогиран охранител) идва заглавието на филма – „Смърт в Сараево”. Но то неслучайно напомня за убийството на престолонаследника преди 100 години. А нима новият ХХІ век е по-надежден? Този въпрос неминуемо се поражда в съзнанието на зрителите след финалните надписи на екрана и оставя своето четливо, тревожно послание.
Разнообразието от филми и автори на Берлинале разгръща различни аспекти на тематичната актуалност в конкретна социална среда.
Например дебютният филм от Тунис „Хеди” на режисьора Мохамед Бен Атия разглежда един колкото универсален, толкова и локален проблем за свободата на самостойната личност, когато трябва да намери пътя си в живота и бъдеща пълноценна реализация на своята индивидуалност. В психологически план това стои като житейско изпитание пред всеки млад човек. Но за главния герой на филма проблемът се усложнява поради вековната патриархална традиция в арабския свят, която и до днес е жива, а в сюжета – допълнително усложнена от властната майка. 40-годишният режисьор очевидно познава добре темата, умело напластява психологически аргументи, и подпомогнат от убедителните млади актьори, извежда съществено обобщение с общочовешко значение от привидно частен случай.
По съвсем друг начин американският режисьор Спайк Лий също разработва актуален проблем, но специфичен за неговата социокултурна среда. Той отново се интересува от съдбата на афроамериканците в САЩ, както го е правил в много свои филми („Girl 6”, “Get on the Bus”, “Do the Right Thing”, “Clockers”). Но воден от мощната си художествена инвенция, винаги търси и ярка екранна форма, с която да привлече вниманието на зрителите, да спечели тяхната отзивчивост и съучастие към разработваната тема. Така и в новия си филм “Chi-Raq” режисьорът не само се наема да разработва особено острия проблем за „черното насилие” (както често се определя криминалната престъпност сред чернокожите), но е подходил изключително оригинално, създавайки един екранен хип-хоп мюзикъл. Чикаго е неофициалната „столица” на черната хип-хоп култура, а Chi-Raq е жаргонното название на южните квартали на града, които са известни с лоша слава като „столица на убийствата” в САЩ. Жестоката статистика показва, че през последните 15 години там са убити 7356 души  – повече от жертвите на войните в Афганистан и Ирак. Тъкмо тази болезнена тема провокира талантливия режисьор, но не да направи кървав натуралистичен екшън с каскади от брутално насилие, а като рискува с изключително дръзка и оригинална форма. Той взима сюжета на класическата комедия „Лизистрата” от Аристофан (413 г. пр. Хр.), за да го трансформира в сатирична версия на хип-хоп мюзикъл с великолепни изпълнители, завладяваща пластика на екрана, много жива динамика на действието и специфични ритми и танци. В античния сюжет красивата Лизистрата организира съпротива на жените в Атина срещу Пелопонеската война между троянци и спартанци. Атинянките взимат властта в Народното събрание, гласуват разумни закони, но освен това обявяват „секс стачка” и отказват утеха на съпрузите си в брачното ложе, докато не спрат войната. Затова името Лизистрата се превежда като „спираща битката” или „разпускаща войската”. Така и във филма на Спайк Лий, но в днешно Чикаго, темпераментните чернокожи жени от квартала повтарят същата „секс стачка”, за да укротят по този нестандартен, но силно въздействащ начин безогледната бруталност по улиците. В резултат на умело балансирана комбинация от социални акценти, политически нюанси, мелодраматични епизоди, рап речитативи, гротескови детайли и перфектна пластика на чернокожите изпълнители (сред тях известните актьори Самюъл Джаксън, Уесли Снайпс, Анджела Басет и други), филмът се гледа като увличащо развлекателно зрелище, а същевременно поднася своето въздействащо, сериозно послание.
И в заключение един пример за широката киногеография на Берлинале.
Новозеландецът Лий Тамахори, роден през 1950 г. като етнически маори (местното население), дебютира преди 22 години тъкмо с маори криминална драма („Имало едно време бойци”, 1994).  Изявява се като талантлив кинематографист и бързо се озовава в Холивуд, където се налага и като успешен американски режисьор. Филмите му се радват на голям зрителски интерес („Водопадите Мълхоланд”, 1996; „Завръщането на паяка”, 2001; „Не умирай днес”, 2002; „Трите хикса”, 2005; някои от епизодите на сериала „Семейство Сопрано”). Ала сега със „Старейшина” той се връща при своите маори корени и разказва вълнуваща сурова драма за дълголетната вражда между два клана скотовъдци, живеещи все още в традициите на патриархалната йерархия. Филмът обаче не е само екзотика от далечна Нова Зеландия. В програмата на Берлинале той прозвуча като знак за огромния диапазон на широко отворения кинообектив към сложната, разнообразна и заредена с проблеми съвременна реалност в света.

 

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s