Тумас Транстрьомер: „Пиша от собствен опит“

бр. 10/2016

Интервю на  Там Лин Невил и Линда Хорват

Тумас Транстрьомер е роден в Стокхолм през 1931 г. Печели  западногерманската награда „Петрарка” през 1981 г. и престижната награда за поезия „Бониер” през 1983 г. „Избрани стихотворения“ от периода 1954-1988 са публикувани в САЩ от „Еко Прес” през 1987 г. (по-долу се има предвид това издание).
Това интервю се проведе на 7 април 1989 г. в апартамента на Линда Хорват с изглед към Индианаполис. Предишната вечер Транстрьомер беше чел в  университета „Бътлър”.
Освен когато смисълът беше неясен, аз оставих неговия английски какъвто си беше, за да дам усещане за чара му и за бавния му, внимателен стил на говорене. Около него се носеше аурата на самотата, но от онзи рядък вид – на някой, който е спокоен, отворен и доволен да е сред другите. Подобно на баланса между игривостта и амбицията в неговата поезия, маниерът му беше лек (много смях), но също и сериозен. Когато разговаряхме, имах чувството, че сме на открито, някъде с много пространство за дишане. Също като атмосферата в неговите стихотворения.
Когато срещнах Транстрьомер миналата пролет, приключвах магистърска програма по изящни изкуства, което беше едновременно момент на опиянение и разочарование за мен. Докато разговарях с Транстрьомер, се почувствах отново при флуидните корени на поезията, които нямат определена територия. Сега, половин година по-късно, е привилегия да повторя интервюто бавно, дума по дума. Процесът на транскрибиране е по-скоро удоволствие, отколкото задача.
IMG_9861

Сн. Халиде Сюлейман

Хорват:Исках да попитам дали чувствате себе си част от определена литературна традиция, която споделяте с преводачите на поезията ви. Намеквам за родството с Блай, Суенсън, Фултън и други ваши преводачи.

Транстрьомер: Разбира се, това е една богата традиция, която може да се нарече модернизъм в поезията. Но може би има нещо по-специфично. Първият поет, който наистина прояви интерес към мен тук, в Америка, беше Робърт Блай. Мисля, че това е така, защото той е работил в същата посока като мен. Той е бил в Норвегия и е чел скандинавски писатели и искаше да представи на американците характерното за скандинавската поезия отношение към природата. Написаното в „Безмълвие в снежните полета” (книга на Блай) например е нещо, което чувствам много близко. Стихотворенията му са напълно американски, но имат нещо, с което можех да се идентифицирам в значителна степен, когато за първи път го срещнах. Така че преживяването да бъдеш превеждан от някого, който работи по същия начин като теб самия, е окуражаващо преживяване, което не всеки има с преводачите.

Аз съм късметлия, защото съм превеждан от поети, които знаят шведски, но това не е толкова обичайно с малък език като шведския – по-обичайно е да сте в ръцете на специалист по езика, който има много малък интерес или чувство за поезия.

Невил: Миналата вечер споменахте, че сте превеждан толкова много, че това е променило  характера на вашия шведски, че вашият шведски вече не е толкова шведски, както е било, когато сте започнали. Вярно ли е?

Транстрьомер: Жената, която направи въведението, ме цитира така.

Невил: Бихте ли се съгласили?

Транстрьомер: Трудно ми е да знам, защото това става на подсъзнателно ниво. Мисля, че дори и най-самотният писател има един вид аудитория в ума си. Това е нещо като невидима аудитория, за която той може би не е наясно, но тя е някъде в неговия ум, и често си мисля, че се състои от близки приятели, хора, които ви разбират много добре. Но след известно време, ако сте имали чудесното преживяване да срещнете други култури и да бъдете четен в чужбина, онези хора стават част от вашата аудитория по начин, който ви влияе. Тъжен факт е, че толкова много от нашите шведски  поети са непреводими, защото структурата на тяхното писане е твърде близка до структурата на шведския език и това ги прави почти невъзможни за превеждане. А други поети могат да бъдат превеждани лесно. Това се отнася за всички езици.

Хорват:  Какви са вашите наблюдения – дали  страните от Източна Европа вече се ползват от свободата на гласността?

Транстрьомер: О, да, да.  Има една страна, която е най-зле в света – Румъния. Тя се движи в друга посока. Но особено важни за нас са балтийските части на Съветския съюз: Естония, Латвия, Литва. Тук има фантастична промяна. Бях в Латвия и Естония през 1970 г. Те бяха наистина затворени. Понякога се чувствах като човек от ранен разказ на  Греъм Грийн. Тези страни означават твърде много за шведите. Ние имаме много емигранти, идващи от Прибалтика, и сме наясно какво се случва там. Налице е фантастична промяна през последните години, особено през последната година, през последния месец.

Невил: Бих искал да се върна на въпроса за публиката. Какво мислите за поетичната аудитория в САЩ? Както виждам, тя е много затворена в себе си, тиха и стеснителна. Тук един поет почти винаги пише за другите поети и студенти по поезия. Питах се дали е така и в Швеция.

Транстрьомер: Разликата е в това, че тук поетичните четения са дело главно на университетите, а в Швеция те са повече в библиотеките. Би трябвало да отидете в библиотеката, за да четете, и там бихте срещнали хора от всички възрасти и произход.

Невил: Така че публиката е смесена и по-широка?

Транстрьомер: Да. Тук имате група от млади хора, които взаимно се подкрепят. Те самите пишат и вероятно отиват заедно на четения. Но сред публиката в Упсала например има хора от различни места, самотни хора, които четат поезия.

Невил: Но това не са само преподаватели и студенти, нали?

Транстрьомер: Някои от тях са. Разбира се, ние също имаме четения в университетите, но те ​​не са организирани като част от обучението, а защото студентите имат свои литературни клубове. Какво друго е различно? Мога да кажа, че шведската публика по-скоро не е склонна да показва чувства. Тя традиционно седи тихо, не показва изражение на лицето, не въздиша, не се смее, не крещи. Тя мисли, че доброто поведение изисква да не показваш чувства. Това може да бъде разочароващо на моменти. Не знаете дали хората са отегчени или ентусиазирани. Тук реакциите са много по-открити. Но и в САЩ има регионални различия. Средният Запад е може би най-малко експресивен.

Хорват: Мисля, че първата ви книга е публикувана, когато сте били на двадесет и две. Чувствате ли, че сте преминали през различни етапи на развитие оттогава?

Транстрьомер: Надявам се, че е така… (смях) трудно е да се прецени. Когато публикувам нова книга, критицте често казват, че това е същото нещо или че се развивам много бавно. Те откриват последователност. Гледат първата ми книга и намират, че неща, които съм писал там, се повтарят сега. Но според мен има огромна разлика.

Хорват: Попитах ви, защото, докато четях вашите „Избрани стихотворения”, почувствах, че стиховете ви са станали по-сложни с времето.

Транстрьомер: Това може и да е вярно, но на ниво език бях по-сложен, когато започнах. Ранните ми стихотворения са по-сбити. Тогава използвах по-традиционни стихотворни стъпки, отколкото сега. Мисля, че ранните ми стихотворения са по-трудни за превод. Това, което получавате в превод на английски, е опростена версия. По-късните ми стихове са по-лесни за превод на езиково ниво. Не обичам да говоря за форма и съдържание, но да поговорим сега. Според мен съдържанието на по-късните стихотворения е по-сложно, защото те съдържат повече опит. Сега съм на петдесет и седем. Има голяма разлика между човек, който е на двадесет и две, и такъв, който е на петдесет и седем. Целият живот, обществото, всички тези неща по един или друг начин са в по-късните ми творби. Когато написах първата си книга, бях твърде млад и имах по-силна връзка с природата и с детството си. Това беше един ограничен външен свят. Сега съществуват всички неща, през които съм преминал.

Хорват: Едно от нещата, което ме привлече към вашето творчество, е глобалното ви съзнание. Имам чувството, че вие усещате агонията на света. В „Скица през октомври” бях много впечатлен от образа на гъбите, които „протягат пръсти за помощ като някой, който ридае там долу в тъмнината”. Прозвуча ми като повик за мир. И все пак стихотворенията ви не са политически, те са човешки.

Транстрьомер: Да, израснах по време на Втората световна война, което беше изключително силно преживяване за мен. Въпреки че Швеция беше неутрална, тя беше заобиколена от немските окупатори – Норвегия и  Дания бяха окупирани. Швеция беше неутрална, но изолирана. Хората в Швеция бяха разделени. Някои бяха за съюзниците, други – за германците. Такива силни вълнения имах като дете. Родителите ми бяха разведени и аз живеех с майка си. Имах близки роднини и всички те бяха антихитлеристки настроени, а аз бях най-войнственият поддържник на съюзниците. Едно момче, което прилича на малък професор, а не на нормално дете. Поучавах хората през цялото време. Четях вестници и следях внимателно войната.

Мечтаех да стана изследовател. Нашите герои бяха Ливингстън и Стенли. Във въображението си бях винаги в Африка или в други части на света. Но в действителност бях в Стокхолм и през лятото ходехме на архипелага, на островите, където беше моят рай. След войната, разбира се, исках да отида в чужбина и да видя света. Майка ми никога през живота си не беше ходила в чужбина, но аз исках да отида. През 1951, заедно с приятел от училище, посетих Исландия. Беше силно преживяване. Когато се върнах, бях не точно беден, но нямах достатъчно пари. През 1954  публикуваха първата ми книга и получих награда. Използвах парите, за да отида до Ориента – Турция, Близкия изток, които по това време изобщо не бяха туристически страни, особено Турция. Днес младите хора тръгват с раница, както направих аз – това е толкова обичайно сега, но не и по онова време.

Срещата с Ориента беше много силно преживяване. Някои стихове, вдъхновени от пътуването ми на изток, са във втората ми книга – „Сиеста”, „Измир в три часа”. През 1954 бях в Турция и Гърция, през 1955 – в Италия и Югославия, през 1956 – в Мароко, Испания и Португалия. И оттогава пътувам. Днес отивам, където съм поканен, където имам нещо да правя. Интересувам се от политиката, но повече от хуманни, отколкото от идеологически съображения.

Невил: Когато чета  вашите творби, нямам чувството, че считате себе си за скитник. Вие сте доста привързан към Швеция, към нейното време. Ще се съгласите ли с това?

Транстрьомер: Мисля, че съм привързан към пейзажа, гледките, преживяванията… Споменахте времето. То е много важно за нас, които пишем поезия, и изобщо за всички в Швеция. Странните светлини. Въпреки че живеем доста на север, заради Гълфстрийма климътът  е по-скоро мек… но светлините са арктически. Швеция е единственото място в света, където това може да се случи. Ние имаме лета, които са напълно светли, и зими, които са твърде мрачни.

Невил: Да, дълги и мрачни. Имате прекрасни стихотворения за лятото. Усещането за спокойствие през лятото е много силно. Споменахте, че в младостта ви главното нещо е била силната връзка с екстериора и природата в Швеция. Във вашите стихове, въпреки чe са отражение на вътрешния живот, има много екстериор и всъщност малко интериор. Стихотворението „Вермеер” е едно от малкото, където сте наистина вътре, в „ателието” и „кръчмата”. Но в „Елегия”, дори когато се разхождате в стаята, вниманието ви мигновено бяга към прозореца или към улицата с нейното движение. Впечатлих се от това, че макар интересът ви да е насочен към интериора, възприятието ви е насочено винаги навън.

Транстрьомер: Това вероятно е начинът, по който вдъхновението работи за мен – усещането да бъдеш на две места едновременно… Или да чувстваш, че си на място, което изглежда много затворено, но в действителност всичко е отворено. Странно е, нo такова е моето вдъхновение…

Невил: Любопитен съм кой от вашето обкръжение ви е помогнал да избегнете капаните на затварянето в себе си, субективизма, отчуждението.

Транстрьомер: (дълга пауза) Имах много добра майка (смях).

Невил: Очаквах, че ще кажете това.

Транстрьомер: Да, ние бяхме много близки. Тя беше начален учител. Имах и прекрасни баба и дядо (корабен кормчия). Имах особена близост с тях. Дa, най-близките ми роднини ме подкрепяха, но в същото време бях много самотен. Бях единствено дете и те през цялото време ме окуражаваха да развивам своите интереси. Често си мисля, че малките момчета със специални интереси са обезкуражавани, защото родителите им искат да бъдат нормални, да бъдат като другите деца, да играят…

Като дете много често бях нараняван от нетактични възрастни, които не ме разпознаваха като пораснал, какъвто чувствах, че съм. Отнасяха се с мен като с дете и това ме обиждаше. Но близките ми, най-важните хора, бяха винаги много толерантни към моята личност. Училището беше трудно, разбира се. Някои учители обичах, други изобщо не харесвах. Общо взето, мисля, че детството ми не беше лесно, но не беше и толкова лошо. Когато бях на единайсет-дванайсет, развих силен интерес към колекционирането на насекоми. Биологията винаги е била много важна за мен. Колекционирах най-вече бръмбари, имах голяма колекция. Обикновено  излизах  навън с мрежа за пеперуди.

Невил: Имате много пеперуди в стихотворенията си, но не много бръмбари или други насекоми.

Хорват: „Златната оса”?

Транстрьомер: Мисля, че имам бръмбар тук – трябва да имам. „Върху бръмчащия електрически стълб седи бръмбар на слънце. Под лъскавата броня крилцата му са сгънати като парашут, опакован от познавач” („Сечището”) Има един бръмбар!

Да колекционираш насекоми и да наблюдаваш природата е доста щастливо съществуване. Това е вид шведска традиция, завещана от Линей. Природата не е само място за настроения, тя е и място, където можете да правите научни изследвания. Красотата на природата – черупки, насекоми, птици, дойде при мен, когато бях дете, но аз не я познах, защото милех, че съм учен (смях). Така или иначе, тя влезе в мен.

Хорват: Имали ли сте други специални интереси?

Транстрьомер: Да, интересувах се от историята. Чел съм много за историята и все още го правя. А когато бях на тринайсет-четиринайсет, музиката стана много важна за мен. Развих фанатичен интерес към музиката, който все още пазя.

Невил: Свирите ли?

Транстрьомер: Оглеждах се, за да видя дали имате пиано…

Хорват: Питам се как стигате до удивителните образи в стихотворенията си.

Транстрьомер: Образите често идват спонтанно. Но когато работя върху някой образ, се опитвам да го направя колкото е възможно по-ясен за читателя. Както когато сънувате, такива неща идват при вас през цялото време.

Хорват: Опитвате ли да поддържате връзка със своите сънища?

Транстрьомер: Да, понякога. Сънувам много, но за съжаление, забравям всичко много бързо.

Хорват: Значи не се събуждате през нощта, за да ги записвате?

Транстрьомер: Не, нямам навика да го правя, искам да спя (смях). Но се случва сънищата да са толкова силни, че мога да ги продължа. Тогава се превръщат в стихове.

Хорват: Когато образите идват при вас накуп, обединени от някое чувство, тогава трябва да работите с тях, за да ги направите ясни за другите. Така ли е при вас?

Транстрьомер: Понякога един образ идва като част от определен център с думите, които принадлежат към него. Но понякога идва като образ без думи и тогава аз трябва да ги създам.

Хорват: Това е повече процес на подсъзнателно ниво, нали?  Не казвате: „Ще седна да напиша стихотворение за това”.

Транстрьомер: Да, всичко идва отвътре, от подсъзнанието.То е източникът на всичко. Имам умения, които ми помагат за това да превърна в образ идващото от дълбините, но никога не си нареждам да пиша за нещо. Опитах се да го правя в миналото. Когато работех в затвор за младежи като психолог, исках да изразя преживяването. Написах една „амбициозна” творба, но не бях доволен от това, което произлезе от тази амбиция. В крайна сметка одобрих само няколко стиха от творбата за нещастните момчета в затвора. Стихотворението е озаглавено „В края на работата”. „По средата на работата/ започваме да копнеем неудържимо за просторна зеленина, за девствена дива природа, пронизана единствено/ от тънката цивилизация на телефонните жици”. Само няколко стиха като тези ми напомнят за това дълго, сериозно стихотворение за затвора. Така че аз не мога да реша какво да пиша, то идва само.

Хорват: Трябва ли да бъдете в определена обстановка, в определено настроение, за да дадете възможност на стихотворенията да дойдат при вас?

Транстрьомер: Да, това е вид игриво настроение, което в същото време е сериозно. Трябва да има баланс между игра и амбиция, а този баланс е много труден. Много е полезно да има и изобилие от време, което аз нямам. Имам предвид екскурзия като тази… Разбира се, ако имах такъв характер, мога да седна в хотелската стая и да кажа: „Няма да правя нищо цял ден, само ще седя тук”. Но не мога да го направя. Хората се обаждат и съм поканен на партита… В самолета съм или отегчен, или уплашен и не усещам подходящо настроение за писане. Предпочитам влаковете, дългите влакове…

Невил: И колите. Имате няколко прекрасни творби в коли: „Порой отвътре” , „Следи” и др.

Транстрьомер: Да, но имам двойствено отношение към колите. В известен смисъл съм против тях, защото разрушават много неща, но в същото време трябва да кажа, че е чудесно да имаш кола, с която да отидеш сред природата.

Невил: Искам да ви попитам за стихотворенията в проза. Много хора мислят, че са слаби и не искат да бъдат отегчавани с тях. Какво ви дават те?

Транстрьомер: Писането на стихотворения в проза е стара традиция в Европа, особено във Франция. Когато започнах да ги пиша в края на 40-те, една от най-важните книги за мен беше антологията „Деветнадесет модерни френски поети”. В нея имаше много стихотворения в проза от Рьоне Шар, Елиаде, Реверди… Така че за мен това не беше ново. Мой приятел от училище, изключително талантлив, публикува книга със стихотворения в проза, когато беше на тридесет. Творбите му наподобяваха сюрреалистичната поезия на Макс Жакоб. Така че този вид поезия ми е познат от самото начало, но свои стихотворения в проза публикувах късно. След смъртта на майка ми отидох в апартамента й, седнах пред библиотеката и написах „Библиотеката”.

Невил: Каква е разликата в начина на изразяване между поезия и проза?

Транстрьомер: От самото начало знам дали едно нещо е проза или поезия. В последната ми книга, публикувана преди две седмици, има седемнадесет стихотворения, две от които са в проза – „Славеят в Баделюнда” и „Мадригал”. Те са много кратки. Прозата в стихове им придава някакъв вид непринуденост.

Още един паралел с Блай. Той публикува книгата си със стихотворения в проза приблизително по същото време, когато и аз започнах да ги пиша. И двамата се интересувахме от Франсис Понж, чието вдъхновяващо творчество се отличава с един внимателен поглед към нещата и природата.

Хорват: Редактирате ли стихотворенията в проза?

Транстрьомер: Понякога го правя. Работих върху едно стихотворение години. Озаглавено е „Под нулата”: „Ние сме в страна, която не ни обича. Най-накрая страната сваля маската и показва какво е: Разпределителна гара за товарни вагони. В мъглата студените гиганти стоят върху релсите. Тебеширена драскулка върху вратите на вагон. Човек не може да го изрече на глас, но тук има много прикрито насилие…”

Това е песимистично описание на Швеция, наред с другите неща.

Невил: Това не е ли стихотворението, в края на което децата чакат сгушени училищния автобус? Много го харесвам.

Транстрьомер: Това е стихотворението  Bei Dao („Китайски поет”).

Невил: Да, Китай прилича на пейзажа в това стихотворение – сив, минималистичен и утилитарен. „Изправяне” е едно от моите любими стихотворения в проза. То е много по-ведро и леко.

Транстрьомер: Това е ранно стихотворение. То e автобиографично. Когато децата  бяха малки, имахме пилета през лятото… Понякога си мисля, че трябва да се връщам към това.

Невил: В старата ви къща в Балтика ли се случи това?

Транстрьомер: Да, и е вярно, че има шапка от началото на века. „Спрях, държейки кокошката в ръце. Странно, не  я чувствах наистина жива: сякаш бе твърда, суха, стара дамска шапка, забодена с бели пера, която писукаше истините на 1912 година.”

Наистина имахме такава шапка.

Невил: Вашите деца изпитват ли същото чувство към „синята къща” като вас? Или чувството им е различно, защото са от друго поколение?

Транстрьомер: Тяхното чувство все повече се доближава до моето. Колкото повече растат, толкова повече ценят тази къща. Голямата е на двадесет и осем, а по-малката – на двадесет и четири. Те са много привързани към островите и съм сигурен, че няма да я продадат.

Хорват: Не усетихме влияние на религията върху творчеството ви. Има духовни импулси, но нито един от тях не е свързан с някаква теология. Имали ли сте специална подготовка по религия в детството си?

Транстрьомер: Ако кажа, че майка ми беше набожна, ще създам погрешна представа за строга, старомодна жена. Тя не беше такава, защото имаше по детски простичко отношение към Бог. Тя беше религиозна по много положителен начин. Като дете бях скептичен към религията. Вярвах в природните науки така, както са вярвали през XIX век, когато физиката е можела да обясни всичко. На петнадесет не потвърдих християнската си принадлежност, както повечето от моето поколение, отхвърлих я.  Майка ми прие моята скептичност. Но няколко години по-късно станах много религиозен. Когато беше време за конфирмация, не бях вярващ. По-късно станах такъв.

Вярата  е нещо, което се развива през живота. Тя няма много общо с църквата. Обичам църковните сгради и чувството, което получаваш в тях. Но социологически не съм член на църквата. Ако трябва да принадлежа към някаква религиозна общност, бих избрал квакерската. Но в Швеция тя е много недостъпна и трябва да си почти светец, за да влезеш в нея. До смъртта си искам да достигна до някои решения.

Невил: „Златната оса” е много силно изявление срещу институционализираната религия. Какво правите тогава? По свой начин ли четете Библията?

Транстрьомер: Всъщност аз съм част от група, която прави нови преводи на Библията. Аз работя със звукове… Ако религията не беше важна за мен, не бих бил толкова отчаян заради фундаменталистите. Чувствам, че тяхната религия е извращение на нещата, които обичам. Гледах филм за Джим Джоунс  и „Народният храм“. Него имах предвид, когато написах това: „Минавайки покрай човек, божественият леко го докосва и запалва пламък,/ но после се отдръпва. Защо?” („Златната оса”). Тази религиозна общност от Сан Франциско започна добре и аз си мислех, че заслужава одобрение. Но след това се превърна в терористична организация, в която всеки се подчинява на лидера. Когато посетих Америка през 1986, чух и за Орал Робъртс. В Швеция също се появиха подобни проповедници.

Хорват: Ужасяваща е силата, която те имат върху хората.

Транстрьомер: И парите, които са замесени.

Хорват: Психологията замества ли религията според вас?

Транстрьомер: Не мисля така. Това е сложен въпрос. Психологията понякога е близо до религията, но зависи от психолога, от това как той гледа на нещата. Психолозите на XX век са твърде скептични към религията и се опитват да я обяснят. Но някои не са. Имам предвид Юнг, чиято психология е много по-отворена към религията.

Хорват: Вие към тази школа ли принадлежите?

Транстрьомер: Не принадлежа към никоя школа, твърде еклектичен съм. Но идеите на Юнг са във въздуха, така че определено съм повлиян от тях.

Хорват: Къде е мястото на егото във вашите стихотворения? Трябваше да прочета доста, преди да дойда до „аз”.

Транстрьомер: В първата ми книга наистина се страхувах да използвам „аз“. То присъства малко повече във втората ми книга и след това. Тази е разликата между по-ранните и по-късните ми произведения  – последните са пълни с „аз”. Това не означава непременно, че в по-ранните ми стихотворения има по-малко его, просто ме е било срам да говоря за себе си. Често използвам „той” в моя  „среден период”. „Когато,  след срещата, той слезе на улицата, във въздуха се вихреше сняг” („До мажор”). „Той”, разбира се, бях аз, но сега не се колебая да кажа  „аз”. Тогава не съм искал личността да бъде прекалено видима, но сега мисля, че е по-честно да използвам „аз”. Преди всичко аз пиша от собствен опит и написаното трябва да покаже това.

(Фран Куин, който ръководи серията от четения в  „Бътлър”,  и Джим Пауъл – директор на центъра на писателите  в Индианаполис, дойдоха точно когато интервюто завършваше.)

Куин: Има още едно нещо, което бих искал да вмъкна. Миналата вечер споменахте за вашата група за творческо писане в Успала. Казахте също, че се питате дали това е или не е правилната посока.

Транстрьомер: Имам съмнения относно обучението по творческо писане. Не мисля, че е възможно да съществува учител, който да ви научи как да пишете поезия. Има нещо странно в тази идея. Учителят може да създаде творческа атмосфера, в която учениците, като приятели и в същото време като строги критици, ще изградят помежду си връзка, благоприятстваща развитието на писането. Когато започнах да пиша, имах приятели, които също пишеха, и ние много си помагахме. Важно е да имате публика, която да гледа на вашето писане по приятелски начин и в същото време като читател, който не е само приятел. Когато пишете, вие сте ангажиран със собствените си идеи и не можете да забележите различното разбиране на читателя. Затова е много полезно да срещнете открити читатели, които да изкажат своите мнения.  Писането е работа отвътре навън, но всичко в текста трябва да бъде разбираемо за читателя, който има различна нагласа и е безпристрастен. В началото е малко шокиращо за младия поет, защото той приема за даденост това другите да имат същото разбиране като неговото. Истината за неща като тези той научава от приятели и от обективни хора. Това не можете да научите от учителя, защото той е авторитарен, а някой трябва да бъде послушен. Работата на учителя е да създава атмосфера и да вдъхновява. (смях)

Куин: Поддържате ли връзка с приятелите, с които сте работили, когато сте били млад?

Транстрьомер: Някои от тези хора спряха да пишат напълно. Други бяха пренебрегнати като писатели. Аз станах известен и това навреди на отношенията ни. Смущението идва не когато се срещаме като хора, а когато заговорим за писането. Почти невъзможно е да се възстанови чудесното време, когато всички бяхме еднакви, обещаващи и енергични. След трийсет и пет години съществува установена йерархия.

Хорват: Говорим за приятелите от младостта. По-трудно ли ви четат, критикуват и приемат това, което казвате, когато вие също ги критикувате от позицията на авторитет?

Транстрьомер: Стоя настрана от тази работа. Съпругата ми е моят най-добър критик. Тя ме познава толкова добре, че може да открие, ако има нещо фалшиво. Много неща могат да бъдат открити, когато едно стихотворение е преведено, но когато откриеш грешките, е твъpде късно. (смях)

Куин: Променяте ли понякога стихотворения, които вече са публикувани?

Транстрьомер: Не и когато са публикувани в книга на шведски. Но в някои списания откривам стихотворения, които са по-различни от тези в книгата.

Куин: Мислех си за Йейтс. На смъртния си одър той пренаписал събраните си творби.

Транстрьомер: Не бих направил това. Старото стихотворение е като километричен камък, който вече сте отминали. Имам малко желание да чета стихотворения, които са твърде далечни.

Куин: Неотдавна в избраните си творби Робърт Блай реши да пренапише цял куп стихотворения, затова се чудех дали и вие не сте имали подобни идеи.

Транстрьомер: Мисля, че това е ужасна идея. (смях)

Пауъл: Говори се, че Борхес изгорил ранните си неща.

Транстрьомер: Приемам изгарянето (смях), но да се върнеш към нещо, което си писал преди двайсет и пет години, това е лудост.

1990 г.

 

Преведе от английски ВИОЛЕТА РУСКОВА

 

Източник: https://tomastranstromer.net/interviews/

 

На 18 март от 19 часа в Литературния клуб „Перото“ ще състои вечер на скандинавската литература.

 

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s