Сегашност: изложбите в Ню Йорк

бр. 10/2016

Александра Чаушова

Империите остават империи независимо от епохата. В този смисъл предполагам, че усещането да си в Рим 50 години преди Христа, в Константипол в 6-и век или в Ню Йорк сега е едно и също. Усещането, че ако някъде се случва нещо сега, то се случва тук, усещане за сегашност, което те кара да бързаш, сякаш ако просто прекараш деня в кревата вкъщи, има опасност да останеш в миналото.
Пристигнах тук благодарение на наградата БАЗА, организирана от Института за съвременно изкуство в София и Фондация за гражданско общество – Ню Йорк на 1 февруари и оттогава спирам, само за да спя. Краят на тази седмица градът се върти във въртележката на десетина панаира за изкуство, които отварят едновременно между 2 и 7 март – между тях са известните Армъри шоу, Индипендънт, ВОЛТА, Спринг/Брейк, Пулс, Арт он пейпър,  всеки панаир в огромни халета, където излагат по около стотина галерии от цял свят, плащат огромни пари за всеки ден заета площ и правят всичко възможно да продадат колкото се може повече. Изключено е човек да види всичко, освен ако не тръгне на маратон с обувки с плоска подметка и количества суха храна за три дни, но дори това не гарантира оцеляването. Все пак тези панаири имат смисъл основно за търговците и колекционерите и рядко са място, където човек може наистина да види изкуство. Единичните работи на художници са извадени напълно от контекста на цялото и всъщност, ако успееш изобщо да запомниш работа, видяна на панаир, това говори доста добре за нея.

This slideshow requires JavaScript.


А ето и повече за местата, където изкуството се вижда:

МоМА – Марсел Бротарс, Ретроспектива.  
„Аз също се чудех дали не бих могъл да продам нещо и да успея в живота. Известно време не бях добър в нищо. Аз съм на четиридесет… Най-накрая идеята да направя нещо неискрено ми мина през главата и веднага седнах на работа. След три месеца показах това, което бях направил, на Филип Едуар Тусен, собственикът на галерия „Сен Лоран“. „Но това е изкуство, каза той, и аз с удоволствие ще изложа всичко.“ „Съгласен съм“, отговорих. Ако продам нещо, той взима 30 %. Изглежда, това са обичайните условия, някои галеристи взимат 75 %.
Какво е? Всъщност са обекти.“
Това е текстът на поканата за първата изложба на белгийския художник Марсел Бротарс, отпечатана върху страници на списания през 1964. Това е и моментът, в който той се превръща в истински поет, макар на пръв поглед да се отказва от предишното си съществуване. Затова и изложбата не е за лесна и бърза публика, изисква четене  и усет към поезията и отвореност за границите на това какво може да бъде поезия. Работата на Бротарс се движи между текста, образа и обекта, изпълнена с ирония към институциите за изкуство и клишетата (едни от най-известните му работи буквално включват миди – moules на френски, което означава и калъп, матрица). За мен най-силната му работа е Музей за модерно изкуство, Секция на орлите:  през 1968 той сам заема ролята на институцията, за да я критикува отвътре, създавайки фиктивен музей. Излага го първо вкъщи като серия от инсталации, влючващи различни доказателства за съществуването на музея – писма, репродукции на произведения, прожекции на диапозитиви, дървени каси за транспорт и дори понякога камиони, спрени на улица съседна на къщата.  След представянето на музея на Документа през 1972 Бротарс го закрива преди да има опасност да стане реалност.
Винаги остава големият въпрос как се прави изложба на художник след смъртта му, защото всяка изложба е преосмисляне и претворяване на работата, а той вече не е там. След смъртта му ролята на Бротарс в голяма степен поема неговата съпруга Мария Хилисен. Друг човек, ключов за тази изложба, е белийският колекционер Херман Далед. След като предлага колекцията си от 223 творби на водещи съвременни художници (сред които и Бротарс), събрана между 1966 и 1978, на няколко институции в Белгия и те отказват да я приемат, той просто я дарява на МоМА в Ню Йорк.

Библиотеката „Морган“, фондацията Барнс, колекцията „Фрик“ – тези музеи не само имат огромни колекции от европейско изкуство, но и предлагат един друг поглед към Щатите. Те са правени в периода, когато Ню Йорк все още не е „откраднал“ от Париж идеята за модернизма (по думите на Серж Гибо) и не си е присвоил мястото на световен център на изкуството. До средата на 50-те историята на изкуството все още се прави само в Европа – импресионисти на килограм в колекцията Барнс (Сезан, Гоген, Ван Гог, прекалено много Реноар, подредени от самия Барнс единствено на принципа на подхождащи си цветове и форми и изложени някога за работниците от неговото предприятие) или пък стари майстори в колекцията „Фрик“, събрана също от индустриалец първоначално в началото на 20-и век, с нови придобивки и досега. Холбайн, Тициан, Ел Греко, Рембранд, Веласкес. Както каза Майя Праматарова, с която видяхме колекцията: „Това е единственото място, където могат да си позволят да слагат Вермеер в коридорите“. Библиотеката „Морган“ има прекрасни изложби на рисунки и средновековни ръкописи. В усилието си за физическо присвояване на минало, има и истински ренесансов таван с дърворезба, донесен от Италия. Така и не можах да разбера дали са преправили тавана, така че да се вмъква точно в стаята, или са построили стаята спрямо мерките на тавана.

Гугенхайм – Фишли и Вайс, „Как да се работи по-добре“ –  толкова е глупаво, че е смешно. Толкова е смешно, че е сериозно. Швейцарските художници Петер Фишли и Давид Вайс творят заедно от 1979 до смъртта на Вайс през 2012, работите им тръгват от ежедневното и обикновеното, за да отидат в пародията и абсурда и да те накарат да се замислиш колко са относителни нещата. Въпреки че е ретроспектива, изложбата в сградата-спирала на „Гугенхайм“ не е хронологична, а по-скоро създава диалози между работи от различни периоди. (Именно виждайки спиралата на живо, осъзнах и огромната трудност да се правят изложби там – движението в изложбата е много предопределено, а всички пиедестали трябваше да са отрязани под ъгъл.) Най-впечатляваща за мен беше серията Неочаквано този общ преглед. Повече от 60 малки пластики от сурова глина, груби и наивни и точно заради това красиви, които пресъздават различни събития от човешкото същестуване и история.  От най-обикновени предмети като хляб, брадва или четка за под до „Господин и госпожа Айнщайн няколко минути след зачеването на сина им Алберт“ (две фигурки, спящи в креват) или „Кучето на откривателя на колелото чувства удовлетворението на своя господар“.

Фондация ДИА – Бийкън – може би най-изумителното нещо, което видях в Щатите досега. ДИА е частна фондация, собственост на семейство от петролния бизнес в Тексас, основана през 1974. Целта е била да помагат на художници да осъществят проекти, които заради мащаба си не биха могли да бъдат осъществени иначе. В момента имат няколко пространства на различни места в Ню Йорк, притежават спиралата на Робърт Смитсън, направена от скали в Голямото солено езеро в щата Юта, „Вертикалният километър“ на Уолтър де Мария в Касел (Германия), както и голямата колекция с изкуство от 60-те до днес в Бийкън. На час и половина път с влак от Ню Йорк покрай реката Хъдсън, колекцията от минимализъм се намира в някогашна фабрика за опаковки. Сол ЛеУит, Дан Флейвин, Доналд Джъд, Ричар Сера, Йозеф Бойс, Луиз Буржоа (последните двама не се връзват особено с минимализма в останалата част, а Буржоа е от единствените три жени художнички в колекцията, Хила Бехер присъства със съпруга си Бернд). Мащабът на мястото и на работите е толкова невероятен, че те кара да си дадеш сметка с пълна сила за огромната икономика, която стои зад това изкуство. Защото голяма част от въпроса дали и ние ще можем някога да направим същото, или дали минималното изкуство можеше да възникне и да бъде правено в Европа по същия начин, е въпрос на мощна икономика. Огромни скулптури на Ричард Сера, спирали или полукръгове от метал, с които си представям, че си е играл на масата, са увеличени до височини от поне 4 метра, в стомана. Правени са с техника, използвана за производство на бойни кораби. Чудех се как са пристигнали тук – оказа се, че по реката. А после огледах пространството, умувайки как са влезли – 2 врати, събиращи се нагоре като огромни врати на гараж, заемат целите странични стени. Човек може да влезе в скулптурите, да гледа към далечния кръг на тавана над ръба от стомана, да се разхожда в спиралите или да ходи между тях, отбелязвайки времето в стъпки.

„Метрополитън“, Секция „Древен Египет“ – дори след като човек свикне с американските мащаби, все пак се учудва да види цял древноегипетски храм с езеро в една от залите на музея. Храмът Дендур е дарен през 1963-та заради помощта, оказана от Щатите за преместването на други монументи с цел да се спасят от потапяне от езерото Насър. Донесен е камък по камък, заедно с графитите от 19-и век, които все още могат да се видят при вратата – „Леонардо и Джироламо бяха тук“. Едно друго име, което ме трогна много, беше името Уилиам – принадлежи на един син хипопотам. В залите пълни с каменни саркофази, монументални статуи, парчета от колони, погледа ми грабна малка синя фигурка. На бележката пише: период Средно царство, 12-а династия, управление на Сенусрет първи, техника фаянс, дарение от Едуард Харкнес през 1917, стоящ хипопотам (Уилиам). Ето, казах си, някой го е обичал и му е дал име. И така, завършвам с хипопотама като точка.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s