Безотговорният разум

Марк Лила

бр. 9/2016

12-arendt_archive_1-071113

Хана Арент, Ню Йорк, 1944

Какво общо има философията с любовта? Ако вярваме на Платон – всичко. Докато не всички любещи са философи, то философите са единствените истински любещи, защото само те разбират към какво се стреми слепешката любовта. У всички нас любовта предизвиква подсъзнателен спомен за красотата на Идеите и този спомен ни влудява; чувстваме се обладани от трескав копнеж за чифтосване, за „оплодяване в красотата”, както е красиво казано в Пир. Тези, които притежават самоконтрол, се съешават интелектуално и контактуват с Идеите, което е целта на философията, докато онези, които го нямат, пречистват страстите си в плътта и остават обвързани със света.

Тъй като еротичният порив не винаги избива във философия, към него трябва да се подхожда изключително предпазливо – учи Платон. Когато еросът се отприщи в една неумерена личност, душата потъва в чувствени удоволствия, слабост към парите, пиянство, дори лудост. Силата на ероса е толкова голяма, че той може да надделее над нашия разум и естествени инстинкти, като ги използва за собствените си цели и се превърне в тиран на душата. Какво е политическата тирания, пита в Държавата Платон през устата на Сократ, ако не несправедливото управление на един човек, който сам е тиранизиран от най-долните си желания? Платон определя ероса като демонична сила, която се носи между човешкото и божественото, и която ни помага да се възвишим, или пък докарва душата до падение и страдание, в които други страдат заедно с нас. Чрез някакъв перверзен трик на природата философът и тиранът, най-висшият и най-низшият човешки тип, се оказват свързани посредством силата на любовта.

Ние, разбира се, отдавна вече не мислим за ероса по този начин. Еротичното привличане, животът на разума, светът на политиката – за нас това са съвсем отделни сфери, които съществуват независимо една от друга и се управляват от различни закони. Затова ние сме неподготвени да разберем един от най-необикновените епизоди в духовния живот на нашето време – любовта и приятелството между Мартин Хайдегер, Хана Арент и Карл Ясперс. Тези трима мислители се срещат за пръв път през 1920-те и са незабавно привлечени един от друг поради общата си страст към философията. Но тъй като скоро се оказват въвлечени в политическия катаклизъм, който разтърсва Европа, а след туй и целия свят, тази страст впоследствие засяга всички аспекти на личния живот и политическата им ангажираност. Фактът, че през младостта си Хайдегер и Арент са били за кратко плътски любовници, е подробност, от която не може да се извлече кой знае какво. Онова, което е важно и заслужава сериозен размисъл, е какво място отделят тримата на страстта в живота на ума и в изкушението на съвременната тирания.

За любовната афера между Хайдегер и Арент научихме за пръв път от написаната от Елизабет Янг-Брюл завладяваща биография Хана Арент: от любов към света (1984), макар че при излизането й тя не предизвика широк интерес главно поради дискретността и чувството за мярка на авторката. Преди няколко години обаче аферата стана предмет на неприятна полемика, провокирана от изследването на Елжбета Етингър Хана Арент/Мартин Хайдегер (1995).

Със своята малка книжка професор Етингър се надяваше да предизвика скандал – и успя. В хода на работата си върху биография на Арент тя бе получила достъп до кореспонденцията между Арент и Хайдегер, която в съответствие с волята на изпълнителите на завещанието малцина бяха виждали и никой не бе имал правото да цитира от нея. Етингър изчита писмата и без бавене дава за печат своя преразказ за любовната афера, като перифразира дълги откъси от писмата на Хайдегер и цитира пряко от отговорите на Арент.

Етингър представя като дълбоко патологична връзката между Арент и Хайдегер, като се започне от първата им среща през 1924 и се стигне до внезапната смърт на Арент през 1975. Според нейната интерпретация Хайдегер е бил безскрупулен хищник, който обезчестява една наивна и уязвима млада студентка, зарязва я, когато това угажда на интересите му, пренебрегва съдбата й, когато тя избягва от Германия през 1933, а след войната цинично се възползва от славата й на еврейска мислителка, за да реабилитира себе си и своята философия, която е дълбоко компрометирана от подкрепата му за нацизма. Що се отнася до Арент, Етингър я смята за жертва, която е съдействала за собственото си унижение, като е търпяла обидите и отхвърлянето си от мъжа Хайдегер, а по-късно като се е застъпвала енергично за мислителя Хайдегер въпреки интелектуалната му поддръжка за Хитлер. Етингър не може да реши дали Арент е правила това, защото е изпитвала дълбока психологическа нужда от любов към една бащинска фигура, от еврейска самоомраза или от глупавото желание да се покаже благодарна към един шарлатан, когото е смятала за гений. Тя развива тези три хипотези на базата на прочита си на една непълна кореспонденция. От моя гледна точка това е една безотговорна книга.

Но тъй или иначе, скандалът беше налице и през последвалите месеци критиците на Арент се уловиха за книгата като доказателство за нейната интелектуална неблагонадеждност. Защитниците й, които през последните години я превърнаха в обект на пламенна агиография, не се забавиха с отговора си, но сториха малко за повишаване на нивото на дискусията. И най-важното: малцина освен професор Етингър бяха виждали писмата. Тогава изпълнителите на литературните наследства на Хайдегер и Арент се намесиха, като се съгласиха да публикуват цялата кореспонденция и да я предоставят на присъдата на обществеността. Тъй като Хайдегер е унищожил всички ранни писма на Арент, от които тя рядко е правела копия, това означаваше, че кореспонденцията ще бъде непълна и че три четвърти от нея ще идва от страната на Хайдегер. Тъй или иначе, решението бе взето и сега ние разполагаме с едно старателно редактирано и снабдено с подробна анотация германско издание[1]. Решението се оказа много уместно, тъй като публикуваният том постига повече от непосредствената си цел. Той поставя връзката Хайдегер – Арент в нов и по-значим в интелектуално отношение контекст: става дума за приятелството, което те установяват и споделят с взаимния си приятел, философа екзистенциалист Карл Ясперс.

Мартин Хайдегер се ражда през 1889 в градчето Мескирх, Баден-Вюртемберг. Като момче той изглежда предопределен за свещенически сан и действително, когато навършва двайсет години, решава да стане послушник в ордена на йезуитите. Само че йезуитската кариера на Хайдегер продължава едва-две седмици, тъй като той започва да се оплаква от болки в гърдите и бива изпратен обратно у дома си. Интересът му към религията обаче се запазва и той се записва в теологическата семинария на Фрайбургския университет, като от време на време публикува статии в донякъде реакционни католически издания, критикувайки културния упадък на своето време. През 1911 той отново има проблеми със сърцето и се премества от теологическия в математическия факултет, докато частно се отдава на философията.

Раздялата на Хайдегер с интелектуалната традиция на църквата се проточва извънредно дълго. Дори през 1921 той пише на своя студент Карл Льовит, че се смята преди всичко за „християнски теолог”. Междувременно той учи при големия феноменолог Едмунд Хусерл, който пристига през 1916 във Фрайбург със заявената цел да изчисти философската традиция от метафизическите полипи. Първоначално Хусерл, който се стреми да внесе нов, радикален подход към философското проучване на съзнанието и да го върне „към самите неща”, се отнася резервирано към Хайдегер, когото смята за католически мислител. Но постепенно дългите философски разговори с неговия студент започват да му допадат и той е разочарован, когато военната служба на Хайдегер ги прекъсва. При завръщането на Хайдегер Хусерл го назначава за свой личен асистент, пост, който заема до 1923. През тези години личните отношения между Хусерл и Хайдегер са почти като отношенията между баща и син – по-възрастният учен подготвя младия си ученик да го замести един ден.

Когато Карл Ясперс се запознава с него през 1920, г-жа Хусерл му представя Хайдегер като „феноменологическото отроче на моя мъж”. Това е съдбоносна среща, която ще преобрази живота и на двамата. Ясперс е с шест години по-голям от Хайдегер и вече добре известна фигура в духовния живот на Германия. Той е следвал право и медицина и е с Habilitation по психология, предмета, който преподава във Фрайбург. Известността му почива на една книга, която публикува през 1919 под заглавие Психология на мирогледите – една идиосинкретична и днес практически нечетивна работа, утежнена от техническия език на Макс Вебер и Вилхелм Дилтай, но която засяга някои екзистенциални теми по маниера на Киркегор и Ницше.

Книгата успява да спечели на Ясперс професура по философия, макар че той, също като Хайдегер, изпитва едва прикрито презрение към университетските философи на своето време. Скоро двамата мислители откриват общ интерес към онова, което Ясперс нарича в книгата си „гранични ситуации” – когато облакът на забравата, който обикновено обгръща die Existenz, нашето съществуване, се разнася и ние изведнъж се оказваме лице в лице с фундаменталните въпроси на живота и особено на смъртта. Ясперс описва как тези ситуации предизвикват у нас състояние на безпокойство и вина, но същевременно откриват и перспектива да заживеем истински, като ги посрещнем свободно и непоколебимо. Въпреки че идва от съвсем различните интелектуални традиции на схоластиката и феноменологията, Хайдегер е погълнат от същите тези проблеми, които стават централни теми на неговия шедьовър Битие и време (1927).

През следващите няколко години между двамата се установява тясна философска дружба, както е видно от ранните им писма. Тя бива циментирана през 1922, когато Ясперс поканва Хайдегер да му гостува за една седмица в Хайделберг, където междувременно преподава. Това е незабравимо преживяване за двамата и оттам нататък те се смятат за Kampfgemeinschaft, другари по оръжие. Същевременно обаче още от самото начало е ясно, че за да оцелее приятелството им, то трябва да почива на смущаващия факт, че Хайдегер е по-големият мислител и че Ясперс, макар по-възрастен и по-известен от Хайдегер, трябва да се примири с това.

Случва се така, че когато се запознава с Ясперс, Хайдегер тъкмо работи върху една дълга рецензия на Психология на мирогледите, копие от която любезно изпраща на новия си приятел. Външно Ясперс е благодарен за вниманието и хрумванията на Хайдегер, макар да твърди, че не разбира позицията, на която неговият приятел базира забележките си. Вътрешно обаче Ясперс е съкрушен. Защото тази „рецензия” е чисто и просто манифест за един нов начин на мислене, за който Ясперс е неподготвен и който не го влече особено. След като отдава дължимото на психологическата проницателност на Ясперс, Хайдегер възразява най-категорично против неговия „естетически” подход към психологическия опит, третиращ го като обект, който може да бъде наблюдаван отвън, а не като нещо вътре в нас, с което живеем. За да достигне до „първичното” в човешкото съществуване, пише Хайдегер, философията трябва на първо място да приеме, че съзнанието неизбежно съществува във времето, тоест, че е „исторично”. Човешкото съществуване е определен вид „битие”, различно от „битието” на предметите, подчертава Хайдегер: да кажеш „аз съм” е нещо съвсем различно от твърдението „то е”. Причината е в това, че аз „съм” посредством един процес на исторично самоосъществяване, в хода на който аз проявявам „тревожна загриженост” за моето съществуване, което трябва да овладея и да притежавам за себе си, ако искам да живея истински. Всички тези понятия – „първичност”, „битие”, „историчност”, „тревожност” и „загриженост”, за пръв път артикулирани в споменатата рецензия – скоро се оказват в Битие и време.

Приятелството оцелява и дори се задълбочава през следващите няколко години въпреки смазващата рецензия на Хайдегер. Ясперс обаче е преследван от усещането, че Хайдегер, и той единствен, го е прозрял и разбрал „какво не успях да постигна”, както отбелязва в една своя лична тетрадка. От този момент нататък Хайдегер служи като мерилото, с което Ясперс оценява собствената си философска важност, и като стимула за меланхолични размисли върху предимствата и недостатъците на философията за живота. Ние знаем това, защото разполагаме със споменатата тетрадка – един изключително интересен ръкопис от триста страници с размисли за Хайдегер, които Ясперс си записва от 1928 поне до 1964, и която бива намерена върху бюрото му след неговата смърт[2]. Тези записки се колебаят между изблици на удивление (“той изглежда забелязва онова, което никой друг не вижда”), разочарование (“некомуникативен”, „безсловесен”, „безбожен”) и лоялност (“никой друг жив философ не може да представлява интерес за мен”). Ясперс е документирал дори един сън, в който той води напрегната дискусия с някои от критиците на Хайдегер, когато изведнъж приятелят му се появява и за пръв път се обръща към него с фамилиарното du. След което двамата си тръгват заедно, сами.

През 1923 Хайдегер се премества в Марбург, за да заеме първия си независим академичен пост, и скоро там започват да прииждат студенти от четирите краища на Европа, желаещи да учат при него. Една от тях е Хана Арент, която много години по-късно в своето възпоменателно есе „Мартин Хайдегер на осемдесет” (1969) разказва с изречения, станали междувременно прословути, за тръпката, която той е предизвиквал у цялото нейно поколение[3]:

 

Нямаше почти нищо друго, освен едно име, но името се носеше из цяла Германия като слуха за скрития крал… Слухът за Хайдегер казваше с прости думи за какво иде реч: мисълта отново се е възродила; културните съкровища на миналото, смятани за мъртви, са накарани да заговорят, и се оказва, че те предлагат неща, напълно различни от познатите, изтрити баналности, които се предполагаше, че искат да ни кажат. Има там един учител; човек може, изглежда, да се научи да мисли.

 

Хана Арент се ражда в Кьонигсберг, Източна Прусия, през 1906 и е само на осемнайсет години, когато пристига в Марбург. Като млада тя е чела малко Кант, но много повече Киркегор, който е мислителят, към когото се обръщат младите германци след катастрофата на Първата световна война. Онова, което прави Киркегор така привлекателен, е неговата страстност – в пълен контраст с буржоазното самодоволство на Вилхелминската епоха и сухите спекулации на философските школи, доминиращи по онова време в Германия. Именно тази страстност Арент, подобно на Ясперс, забелязва веднага у Хайдегер, както все още си спомня през 1969:

 Човек установяваше, че мисленето като чиста активност – а това означава, движено нито от жажда за знание, нито от стремеж към познание, – може да се превърне в страст, която не толкова управлява и потиска всички други умения и способности, колкото ги степенува и надделява чрез тях. Ние дотолкова сме свикнали с традиционната опозиция разум срещу страст, дух срещу живот, че идеята за едно страстно мислене, при което мисленето и виталността образуват едно цяло, малко ни стряска.

 

След което добавя, изразявайки се много платонически:

Освен това страстността на мисленето, също като другите страсти, обсебва личността – обсебва онези качества на индивида, сумата от които, когато с тях се разпорежда волята, представлява онова, което е прието да се нарича „характер”, – завладява я и един вид задушава нейния „характер”, който не може да удържи на този напор.

Прочитът на лекциите (1924-25), които Хайдегер е изнасял, когато Арент пристига в Марбург, дава известна представа за генерираната от него интелектуална страст. Обявената цел на лекционния курс е развиването на коментар върху диалога на Платон, засягащ философията и псевдофилософията – Софистът. В ръцете на Хайдегер обаче силата на коментара се превръща в средство за реконструиране на онова, което той смята за най-дълбоките пластове на диалога. Според Хайдегер в Софистът са налице два основни проблема. Първият е онтологически: проблемът за Битието – понятие, което на английски се изписва понякога с главна буква, за да се покаже, че Хайдегер няма предвид факта на съществуване на отделни обекти или същества, а по-скоро тяхната „битност” или Битие. Софистът ни кара да се запитаме: „Защо има битност/Битие, а не нищо”? Вторият проблем в диалога засяга правилната дефиниция на истината, което Хайдегер тълкува като процес на „разкриване” или „откриване” на същността на обектите, а не на съответствие между концепция и обект, както правят философите от Платон нататък. След което неговият коментар прелива в майсторски анализ на тези проблеми и разясняване на новия подход, изхождащ от феноменологията, който според него може да предложи нови отговори на тях. Именно тази дързост е фонът, на който Платон и Аристотел сякаш изведнъж оживяват и стават важни за Арент и състудентите й – и не по-малко важно: която прави Хайдегер да изглежда като техния единствен законен наследник.

Страстта на Хайдегер и Арент един за друг се разгаря някъде в течение на този семестър, а от момента през февруари 1925, когато започва тяхната публикувана кореспонденция, е ясно, че вече е била направена решителната стъпка:

10.II.25

Скъпа г-це Арент,
Довечера трябва да се върна при Вас и да излея сърцето си.
Всичко между нас трябва да бъде просто, ясно и чисто. Само тогава ще бъдем достойни за среща. Това, че Вие бяхте моя студентка, а аз Вашият учител, беше просто поводът за случилото се между нас.
Аз никога няма да бъда в състояние да Ви притежавам, но отсега нататък Вие ще бъдете част от моя живот, който ще се разрасне чрез Вас…
Пътят, който Вашият млад живот ще поеме, е скрит. Ние ще се подчиним на това. А моята преданост само ще Ви помогне да бъдете вярна на себе си…
Дарът на нашето приятелство става дълг, чрез който ще израснем. Дълг, който ми позволява да помоля за прошка, че се самозабравих за момент по време на нашата разходка.
Впрочем аз трябва да Ви благодаря и целувайки Вашето чисто чело да интегрирам нравствеността на Вашето същество в моята работа.
Бъдете щастлива, добрата ми!
Ваш
М. Х.

 

До края на месеца обаче е преминат още един праг:

 

27.II.25
Скъпа Хана,
Аз съм обладан от демона. Спокойното, молитвено сплитане на твоите обични ръце и твоето блестящо чело го направляват със силата на женското преображение.
Никога не ми се е случвало подобно нещо.
По време на дъждовната буря на връщане ти беше дори още по-красива и чудесна. И аз бих искал да вървя безкрайно с теб през нощта.
Като символ на моята благодарност, приеми тази малка книжка. Тя ще ти служи и като символ на този семестър.
Моля те, Хана, напиши ми само няколко думи. Не мога да те оставя да си заминеш просто така.
Сигурно имаш много работа преди пътуването, но само няколко думи, няма нужда да бъдат „красиво” написани.
Просто както си пишеш. Но написани от теб.
Твой
М.

 

Кореспонденцията продължава в този дух още много страстни месеци. Писмата на Хайдегер до Арент изобилстват с романтични клишета – полета с цветя, порутени кули, изповеди на вина и самоотричане, – примесени с философски размишления и съвсем смислени професионални напътствия. Въпреки че нямаме първите писма на Арент, ние разполагаме с копие на един кратък, много меланхоличен автобиографичен текст, озаглавен „Сенки”, който тя му изпраща през април. В него се говори за една млада жена, преминала вече през много неудовлетворителни настроения в краткия си живот, от убеждението, че Sehnsucht – копнежът – може да бъде самоцел, до растящи съмнения в смисъла на живота. Сега най-сетне тя е стигнала до етапа, когато може да предложи своята „несломима преданост” само на един-единствен човек – преданост, обагрена обаче от горчивото съзнание, че „всичко свършва един ден”. Хайдегер, като по-зрелият любещ, отвръща на това cri de coeur с уверението, че „отсега нататък ти живееш, повита в моята работа”, и с напомнянето, че „сенки има само там, където има слънце”.

Прилича ли Хайдегер на хищника, а Арент на жертвата в този романс, както се опитва да ни убеди професор Етингър? Наистина ли това високофилософско гукане е било просто прикритие за сексуална доминация? Напротив, зрелият читател на писмата ще бъде поразен от вълнуващата им автентичност, в една все пак съвсем конвенционална драма, вървяща към своя очакван край. Жененият, седемнайсет години по-възрастен професор и неговата млада студентка си пишат за природата на любовта и за това какво да учи Арент. Двамата си разменят стихове и рисунки, слушат музика, когато са насаме, и дори възнамеряват да прочетат заедно Вълшебната планина, изказвайки предположения за обречената любов на мадам Шоша и Ханс Касторп. Хайдегер дори пише вълнуващо за любовта си към природата и как тя се слива с любовта му към Арент:

 

Тотнауберг, 21.III.25

Скъпа Хана,
Тук е приказна зима и аз направих няколко чудесни, ободряващи разходки…
Често се надявам, че ти също си така добре, както съм аз тук. Самотата на планините, спокойният живот на планинските хора, елементарната близост на слънце, буря и небе, простотата на една изоставена пътека на някой широк, покрит с дълбок сняг склон – всичко това държи душата много, много далеч от цялото нефокусирано, унило съществуване…
Когато вън се развихри буря, си спомням „нашата буря”, друг път се разхождам кротко покрай река Лан, или пък се размечтавам за едно младо момиче с дъждобран и шапка, нахлупена над големите й, спокойни очи, което влезе за пръв път в кабинета ми, стеснително и резервирано, и което даваше кратки отговори на всички въпроси – след което картината се сменя с последния ден на семестъра – и тогава разбирам със сигурност, че животът е история.
Прегръщам те скъпа,
твой Мартин

 

Неизбежно Арент започва да се бунтува против ограниченията на тяхната забранена любов и да се оплаква, че е пренебрегвана; Хайдегер се признава за виновен, но се опитва да я накара да разбере, че се нуждае от усамотение заради работата си върху проекта, от който впоследствие ще се роди Битие и време. И тогава Арент предприема една решителна стъпка, като в началото на 1926 обявява намерението си да се премести от Марбург в Хайделберг, за да завърши следването си не при друг, а при Карл Ясперс; решение, което Хайдегер одобрява. Само че шест месеца по-късно волята й се пречупва и тя отново му пише, а той й отговаря с предложение за нова среща. В продължение на следващите две години те се срещат в хотели или малки градчета, като по този начин избягват разкриването им. Разменят се още писма, рисунки и стихове, придружавани от препоръки за четене от Хайдегер (най-вече Кнут Хамсун).

През 1927 Хайдегер публикува Битие и време; книгата се посреща с широко одобрение и на следващата година той е поканен да заеме професорското място по философия на Хусерл във Фрайбург. Това е моментът, в който Арент решава да скъса, както се оказва окончателно, с Хайдегер; решение, което тя оповестява в първото нейно писмо, с което разполагаме. „Обичам те както в първия ден – ти знаеш това”, пише тя и го уверява, че е взела това решение само за да опази тяхната любов от действителността на ситуацията. След по-малко от година тя сключва съвсем необмислен брак с Гюнтер Щерн, един бивш студент на Хусерл, и се установява с него във Франкфурт. Не е известно как е реагирал Хайдегер на тази новина. Известно е обаче – от едно писмо, което Арент му изпраща през 1930, – че тя и Щерн посещават заедно Хайдегер и че тази среща предизвиква порой от болезнени спомени и чувства. „Когато те видях, у мен възникна съзнанието за най-ясната и най-важна константа в моя живот, и – позволи ми да ти го кажа – за константата на нашата любов.” Ала когато поради някаква си причина Хайдегер заминава с Щерн с влака и не успява да разпознае Арент на перона, тя остава съкрушена и самотна. „Както винаги, пише тя, за мен не остава нищо друго, освен примирение и чакане, чакане, чакане.” Тя ще чака цели две десетилетия преди отново да види Хайдегер.

През следващите няколко години животът на тримата приятели и любещи се развива самостоятелно, без особени сътресения. През 1929 Хана Арент публикува под грижите на Ясперс докторската си работа Любовта и св. Августин, вдъхновена в много отношения от срещата й с Хайдегер. След което започва работа върху биография на Рахел Варнхаген[4], една книга, която ще бъде публикувана чак през 1950-те. Карл Ясперс пише и публикува неуморно по най-различни теми, от психология през религия до Ницше, макар и с отслабващи философски амбиции след рецензията на Хайдегер. Що се отнася до самия Хайдегер, през късните години на Ваймарската република той е на върха на своята интелектуална мощ и влияние. През 1929 той е поканен в Давос, Швейцария, на дебат с уважавания философ неокантианец Ернст Касирер, над когото се налага така убедително в очите на младите хора сред публиката, че още там неофициално му бива присъдена мантията на водещия немски философ. Той я получава официално малко по-късно, когато през 1930 германското правителство му прави първото от две предложения да оглави философската катедра в Берлин, най-престижната в страната, което той обаче отхвърля. Въпреки че се отказва от проекта си да напише втори том на Битие и време, той публикува отделни фрагменти от него, започвайки с Кант и проблемът за метафизиката, една важна и все още актуална работа. А в лекциите си продължава да задълбава във „въпроса за Битието”.

Писмата, които Ясперс и Хайдегер си разменят през тези години, документират искреното им приятелство, макар то да не е толкова интензивно сега, когато и двамата са заети, улегнали професори. В кратката си Философска автобиография Ясперс описва чувствата си като смесица от удивление и тормозещо го притеснение:

 

Благодарение на Хайдегер аз видях у един съвременник онова „нещо”, което обикновено може да се открие само в миналото и което е присъщо на философирането… Аз видях задълбочеността му, но открих и нещо друго, което не можех да определя съвсем ясно, нещо трудно за възприемане… Понякога ми се струваше, че е обладан от някакъв демон… В течение на десетилетията се получи напрежение между привързаност и отчуждение, удивление от способностите му и отхвърляне на неговата непонятна глупост, чувство, че споделяме общ подход към философирането, и следа от едно напълно различно отношение към мен[5].

 

Каквито и да са били съмненията му, Ясперс все още има доверие в характера на Хайдегер и в потенциала на неговата философия – или поне дотолкова, че да насърчава Хайдегер да се възползва от моментната си слава и да се включи по-активно в усилията за реформа на висшето образование. През 1931 той пише на Хайдегер: „Изглежда, че в дългосрочна перспектива философията на германските университети е в твои ръце” – мнение, което Хайдегер явно е споделял.

Както междувременно е добре известно, през април 1933 Мартин Хайдегер напуска своята планинска къщурка в Шварцвалд, за да стане ректор на Фрайбургския университет – като през май влиза в
Националсоциалистическата партия, – пост, на който остава до април следващата година. В продължение на дълги години се приемаше, общо взето без възражения, фризираният разказ на Хайдегер за този период; мнозина бяха убедени, че той е приел поста неохотно, че се е опитвал да ограничи вредите за академичния живот, защитавал е евреите, а накрая с облекчение си е взел шапката – и най-важното, много бързо се е разделил с илюзията за национално обновление чрез нацизма. Но през последните две десетилетия на бял свят излязоха достатъчно факти, които позволиха да се установи каква всъщност е истината. Днес знаем, че Хайдегер е изразявал подкрепа за нацистите поне от края на 1931; че се е борил активно за ректорския пост; че след назначаването хвърля всичката си енергия за „революционизиране” на университета и държи пропагандни лекции из цяла Германия, завършвайки ги със стандартното „Хайл Хитлер!”.

Не по-малко презряно е било и личното му поведение. Той скъсва връзките с всичките си колеги евреи, включително с ментора си Едмунд Хусерл. (В началото на 40-те той маха дори посвещението към Хусерл от Битие и време, а по-късно все така тихомълком го възстановява.) Хайдегер използва значителното си влияние, за да заклейми на политическа основа, в тайни писма до нацистките власти, един свой колега, бъдещия Нобелов лауреат по химия Херман Щаудингер, и бившия си студент Едуард Баумгартен. Дори и след като напуска поста си, Хайдегер подписва петиции в подкрепа на Хитлер и лобира пред режима да му позволи да открие философска академия в Берлин. През 1936, две години след оставката му, Карл Льовит среща Хайдегер в Рим с нацистка значка на ревера, който обяснил на бившия си студент как идеите, развити в Битие и време, били вдъхновили политическата му активност.

Ясперс реагира доста летаргично – за което впоследствие съжалява, – на политическия обрат на Хайдегер, въпреки предупреждението на Хана Арент, че това не е маловажно. През 1933 тя избягва с мъжа си в Париж и започва работа за различни еврейски помощни организации. Непосредствено преди да напусне Германия, тя изпраща явно едно унищожително писмо на Хайдегер, в което го конфронтира със слуховете, че е обзет от „бесен антисемитизъм” и че не допуска еврейски студенти в семинарите си – обвинения, които се оказват неточни, но пророчески[6]. Той отхвърля раздразнен всички обвинения, но само няколко месеца по-късно сяда в ректорското кресло.

Арент прекарва следващите седем години във Франция, като едва свързва двата края, след което е принудена да бяга отново – този път в Америка. Тя пристига в Ню Йорк през 1941, когато войната вече бушува в Европа, и изгубва всякаква връзка както с Хайдегер, така и с Ясперс. Ясперс обаче остава в контакт с Хайдегер за известно време. През март 1933, малко след идването на власт на нацистите, Хайдегер гостува на Ясперс в Хайделберг. Двамата си прекарват доста приятно, като слушат плочи с григориански напеви и обсъждат философски въпроси. Когато разговорът неизбежно стига до политиката, Хайдегер казва само: „Човек трябва да се ангажира политически”.

През май той отново е в Хайделберг, вече като ректор на Фрайбургския университет, за да произнесе пред студентите една дълга тирада за нацистките планове за висшето образование. Ясперс седи на първия ред, намръщен, с ръце в джобовете. След като се връщат в къщата на Ясперс, той се опитва да накара Хайдегер да си разкрие картите, като казва, че не вярва неговият приятел да е съгласен с нацистите по еврейския въпрос. Хайдегер: „Съществува обаче опасна международна мрежа от евреи”. Ясперс: „Как е възможно такъв некултивиран човек като Хитлер да управлява Германия”? Хайдегер: „Културата няма значение. Виж само какви чудесни ръце има”. Хайдегер си тръгва рано и никога повече не вижда стария си приятел.

Ясперс е потресен. Нищо, което Хайдегер му е говорил през годините, не би могло да го подготви за неговия главоломен политически ангажимент с нацизма, и в своята Philosophische Autobiographie Ясперс се вини, че не е реагирал своевременно, за да не позволи на приятеля си „да дерайлира” по този начин. През следващите три години той продължава да пише от време на време на Хайдегер, както по време на ректората му, така и след това. Малко преди да гостува за последен път на Ясперс, Хайдегер произнася своето позорно Rektoratsrede (ректорско слово), в което изрично поставя техническия си философски речник в услуга на нацисткия преврат в академичната сфера. Публикуваното слово се радва впрочем на огромна популярност въпреки неяснотата му. (Карл Льовит казва по-късно, че като го прочел, се зачудил дали от него се очаква да се задълбочи в предсократиците, или да тръгне да марширува с щурмовите отряди.) Ясперс, от своя страна, се опитва да каже нещо добро за ректорското слово на Хайдегер и му пише, че „доверието ми в твоята философия, което порасна още повече след разговорите ни по-рано тази година, не е унищожено от онези страни на това слово, които представляват просто отражение на времената”. Двамата отчуждени приятели продължават да си разменят книги и писма до 1937, когато Ясперс е отстранен от поста си и успява да оцелее до края на войната, поставен в ужасяващото положение на антинацист, женен за еврейка, комуто е забранено да напуска страната. Той и жена му постоянно носят в себе си капсула с отрова, за всеки случай.

Ректоратът на Хайдегер във Фрайбург продължава едва една година. Ала съдбоносното му решение в полза на нацизма поставя кардинални въпроси, които ще занимават Ясперс и Арент до края на живота им. Ясперс е бил приятел, Арент любовница, и двамата ценят Хайдегер като мислителя, който според тях самостоятелно е възродил истинското философиране. Сега те са принудени да се запитат дали неговото политическо решение отразява просто слабост на характера, или пък е било подготвено от онова, което по-късно Арент ще нарече неговата „страстна мисъл”. Ако е вярно последното, означава ли това, че собствената им интелектуална/еротична връзка с него като мислител също е опетнена? Дали са сбъркали само по отношение на Хайдегер, или изобщо на самата философия и връзката й с политическата действителност?

Невъзможно е да се узнае дали и Хайдегер си е поставял подобни въпроси. Освен дейността си като ректор, той не е имал навика да заявява публично своите позиции, а неговите трудове, включително шедьовърът му Битие и време, не са открито политически. След войната обаче много негови читатели – сред тях Ясперс и Арент – започват да проумяват, че Хайдегеровата трактовка на редица фундаментални екзистенциални теми в Битие и време разкрива определен подход към политическите въпроси – и дори придържане към тях – от платформата на една нова, надполитическа перспектива. И че именно от тази перспектива Хайдегер вижда в нацизма зараждането на един нов, по-добър свят.

Терминът „свят” заема централно място във философския речник, който Хайдегер развива в Битие и време. Той представя човешките същества като захвърлени от историческата съдба в една кохерентна сфера на дейност, език и мисъл, която той нарича „свят”. Този свят е продукт на съдбата, не на природата; той произлиза от онова, което Хайдегер по-късно ще нарече мистериозно „събитие”, в което Битието (Sein) намира място (“там”, da), където да се разкрие, място, населявано от човешки същества (Dasein). Битието не е трансцендентна сфера, която може да бъде достигната (доколкото изобщо е възможно) само чрез издигане над човешкия опит; според Хайдегер каквото и да представлява Битието, то се проявява само по отношение на човешките „светове”. Всяка цивилизация или култура е „свят”. Съществува западен „свят”, но също и „светът” на дърводелеца или на селянина.

Човешките същества обаче обитават своите светове в хоризонта на времето: те наследяват традиции от миналото, пренасят се в бъдещето и умират. Логиката на Хайдегер е, че ако Битието се разкрива само в човешките светове, а те са формирани от темпоралност, тогава Битието също трябва да е зависимо от времето. А това би означавало, че Битието няма друг смисъл освен темпоралността – разгръщането на нещата във времето.

Хайдегер стига до това заключение в Битие и време чрез тънък и много силен анализ на темпоралността на човешката съдба и усилията на човека да избяга от нея. По мнението на Хайдегер човекът е склонен да се губи в своя свят и да „забравя”, че е смъртен, а оттам – че е смъртен и неговият свят. Той се отдава на тълпата (“те”) и на празни приказки, оставя се да бъде погълнат от ежедневието – само и само да избегне фундаменталния въпрос за своето съществуване. Ние сме неавтентични същества: „Всеки е някой друг, никой не е той самият”. Автентичността обаче не е лесно постижима. Тя изисква нова ориентация, учи Хайдегер, конфронтация с нашата смъртност, „автентично битие-към-смъртта”. Това означава вслушване в повика на съзнанието, показване на „загриженост” към проявлението на Битието. И преди всичко тя изисква нов вид „решителност”, което означава: „Готовност на човека да се остави да бъде отзован от изгубването си в „тях”.

Хайдегеровата риторика на автентичността и решителността е била интерпретирана по най-различни начини. Според каноничната интерпретация предмет на Битие и време е преди всичко онтологията, изследването на естеството на съществуването; но на първо място този труд е просто призив да станем това, което сме, като приемем, без да се самозаблуждаваме, пълна отговорност за факта, че сме смъртни човешки същества. Други виждат в този труд дълбока враждебност към модерния свят и копнеж за нова историческа епоха, за създаването на по-автентичен „свят”, който притежава сетива за повика на Битието. А щом, както Хайдегер загатва понякога, „световете” са културни или дори национални единици, тогава Битие и време се оказва програма за национално възраждане – точно онова, което Хайдегер ще види в националсоциализма няколко години след излизането на книгата му.

Тези две интерпретации създават огромни проблеми, които се усложняват допълнително от промяната в мисълта и риториката на Хайдегер, която започва през 30-те и се задълбочава в следвоенните му публикации. През този период Хайдегер се отказва от феноменологическия анализ на връзката между Sein и Dasein от позицията на човешкото съществуване и преминава към нов вид анализ на тази връзка уж от позицията на самото Битие – каквото и да означава това. Той започва също да пише, използвайки един много специфичен митопоетичен език, вдъхновен от Хьолдерлин, за Битието като божествена сила, която се разкрива пред човека. Дали този поврат представлява промяна в начина му на мислене, или е просто втората, допълваща част на един пожизнен проект (както твърди той), е сериозен и труден въпрос; който на всичко отгоре замъглява още повече евентуалното политическо послание, което Хайдегер се опитва да внуши чрез философията си, както и неговото лично схващане за собствения му решителен скок в съвременната история.

Факт е във всеки случай, че късният Хайдегер говори не толкова за решителност и автентичност, колкото за това да се научим „да оставим Битието да бъде” и да възприемем позиция на Gelassenheit, термина на Майстер Екхарт за невъзмутимо самоотрицание. С течение на времето от застъпник на екзистенциалната решимост и самоутвърждаване Хайдегер мутира в най-отявлен критик на западния „нихилизъм”, който насърчавал безподобна перверзност и който бил породил фашизма, комунизма, съвременната демокрация и технологията, смятани от него за нихилистични.

Впрочем дори в неговото Gelassenheit се долавя нещо страстно и напористо. Хайдегер не спира да описва живота на модерния човек като живот на ръба на бездна, а човека – застрашен всеки момент да изпадне или в тотална забрава на Битието, или в един нов „свят”, където смисълът на Битието ще бъде отново възстановен; човекът трябва да се движи, защото в противен случай ще бъде раздвижен от една историческа сила, по-голяма от самия него. В писанията му от 30-те се говори много за „подготовката за появата на последния бог”. В някои от тях се срещат наистина презрителни коментари за сляпото самоутвърждаване на нацистите и за мижавите им усилия да създадат една „народностна философия” – макар че както изглежда, Хайдегер се стреми да ги надмине. Не е народът онзи, който намира някаква философия, пише той, а по-скоро „философията на един народ е онази, която превръща народа в народ на философията”. Дали неговата философия не цели тъкмо това?

Четейки късния Хайдегер, човек не може да се отърси от впечатлението, че въпреки опита си той никога не успява да се справи с проблема за отношението на философията към политиката, на философската страст към политическата страст. Впрочем за него това не е проблемът; той просто остава в плен на заблудата, че волята на нацистите да създадат една нова нация е съвместима с неговата лична и възвишена решимост да постави на нова основа цялата традиция на западната мисъл и по този начин – на съществуването на западния човек. Нещо повече: Хайдегер се смята за жертва на нацизма – оттук удивителното му изявление пред Ернст Юнгер, че той щял да се извини за нацисткото си минало само ако Хитлер бъдел върнат, за да му се извини лично на него.

Накрая Хайдегер решава, че самите нацисти са унищожили „вътрешната истина и величие” на националсоциализма и че с отказа си да последват пътя на Хайдегер те са осуетили срещата на германците със съдбата. Сега всичко е изгубено; Битието се е оттеглило и не може да бъде открито никъде. Пред нас е само ширещата се духовна пустиня на модерната техника и модерната политика. При тези обстоятелства истинският мислител може само да избяга в кабинета си, да се съсредоточи в мисълта си и да очаква нова, месианска епоха на Битието. Според прочутите думи, които казва в интервюто със списание „Шпигел” от
60-те: „Само един бог може да ни спаси”[7].

В края на войната Хайдегер е прекършен духом и дори прекарва известно време в санаториум, за да се възстанови. Французите, които окупират Фрайбург през 1945, заплашват да му отнемат библиотеката и го призовават пред Комисията за денацификация, която в последна сметка му забранява да преподава и дори спира временно пенсията му. В напразен опит да се спаси, Хайдегер призовава Комисията да се обърне към приятеля му Карл Ясперс, надявайки се, че той ще бъде все още готов да се застъпи за него.

Оказва се, че Ясперс е прекарал голяма част от войната в размисъл върху случая „Хайдегер” и сега е готов да даде трезва и морално проницателна преценка. В защита на приятеля си той казва, че доколкото му е известно, Хайдегер никога не е бил антисемит през 20-те и че поведението му след това е непоследователно в това отношение. (Сега знаем, че това не е вярно.[8]) Ясперс се опитва също да обясни, че интелектуалният нацизъм на Хайдегер има много малко общо с реалния нацизъм; той беше аполитичен човек, пише Ясперс, също като дете, което без да иска си е пъхнало пръста в колелото на историята. И все пак, макар Хайдегер да е „може би уникален сред съвременните немски философи” със своята сериозност и следователно трябва да му бъде разрешено да пише и публикува, преподаването е друга работа. „Начинът на мислене на Хайдегер, заключава Ясперс, който за мен по същество е несвободен, диктаторски и некомуникативен, би бил пагубен днес в педагогическо отношение“,  още повече, че „неговият начин на изразяване и поведение има известно сходство с някои характеристики на националсоциализма”. Комисията се вслушва в съвета на Ясперс и налага на Хайдегер забрана да преподава, която остава в сила до 1950.

Това не означава, че Ясперс е бил готов да си измие ръцете от своя приятел. Напротив, той изразява пред Комисията и надеждата си, че Хайдегер ще преживее „истинско прераждане” в бъдеще. По онова време Ясперс е бил убеден, че недостатъците на Хайдегер са по същество недостатъци на един слаб човек, а не на неговата философия, и че ако успее да проумее своята отговорност, философът Хайдегер може да бъде спасен. Този християнски мотив на изкуплението срещаме и в писмата на Ясперс до Арент, в които той размишлява върху факта, че Хайдегер „притежава знанието за нещо, което почти никой не забелязва тези дни”, ала „нечистата му душа” се нуждае от тотална революция. Арент се отнася доста скептично към митовете за преображение, но се съгласява, че Хайдегер „живее в дълбокото и със страст, която човек трудно може да забрави”.

В своята Философска автобиография, както и в Бележки за Мартин Хайдегер Ясперс споделя личното си чувство за вина, че не е предупредил своевременно своя приятел за грешката, която прави през 1933. След войната Ясперс се надява да постигне истинско и морално аргументирано сдобряване, което да спаси останките с философска стойност у неговия приятел. Само че как? Подходящ повод се открива през 1948, когато Ясперс се премества в Базел, Швейцария, където ще прекара остатъка от живота си. През март същата година той пише писмо на Хайдегер, но не намира кураж да го изпрати, тъй че следващия февруари пише ново писмо. „Отдавна исках да ти пиша, започва той, и ето че днес, в това неделно утро, най-сетне почувствах импулса да го сторя”. Ясперс е брутално прям и заявява, че моментът, в който научил как Хайдегер тайно е предал собствения си студент Едуард Баумгартен, „беше едно от най-драматичните преживявания в моя живот”. Той се спира и на писмото си от 1945 до Комисията за денацификация, без изобщо да се извинява за съдържанието му.

Нищо от случилото се не може да бъде забравено, пише Ясперс, но все пак той се чудел дали не е възможен някакъв вид философски, дори личен контакт, тъй като „каквато и да е философията, тя трябва да образува едно цяло като произход и цел”. И заключава: „Приветствам те от едно далечно минало, през бездната на времето, прегърнал здраво нещо, което беше навремето и не може да бъде нищо”. Хайдегер отвръща с благодарност на този израз на философска дружба и в продължение на цяла година двамата разменят изобилие от писма и копия на текстове, които към този момент отразяват напълно различен подход към философското мислене.

Темата за нацизма бива изцяло избягвана, докато Хайдегер не я подхваща сам през март 1950, опитвайки се да обясни защо е престанал да се вижда със семейство Ясперс след 1933. Аз замлъкнах не защото жена ти е еврейка, пише той, „а просто защото ме беше срам”. Ясперс е трогнат от това признание, което изтълкува като обещаващ знак за покаяние, и отговаря, че през онези мрачни години Хайдегер е бил явно дете, което не е разбирало какво прави. Работата би могла да приключи дотук, ако Хайдегер не се впуска в безсрамни самооправдания и безотговорни политически спекулации. Той се вкопчва в идеята, че е бил като едно невинно дете, и признава, че когато са били под заплаха през 30-те, евреите и левичарите са били по-прозорливи от него. Сега обаче е ред на Германия да страда, оплаква се Хайдегер, и той бил, изглежда, единственият, който се тревожи от това. Германия е обкръжена от врагове и Сталин е в настъпление, ала „народът” предпочитал да си затваря очите. Съвременният човек се осланя на политическата сфера, която е мъртва и заета от технологически и икономически съображения. Единствената ни надежда, заключава Хайдегер, е, че от новото безродство (Heimatlosigkeit) на германците ще избие някакво скрито „пришествие”.

Ясперс изчаква цели две години преди да отговори на тази чудата тирада, която в крайна сметка го довежда до заключението, че Хайдегер е непоправим – като човек и като мислител. За него Хайдегер не е повече модел на философ, а по-скоро демоничен антифилософ, разяждан от опасни фантасмагории. И той порицава гневно човека, когото навремето е обичал:

Философия, която спекулира и говори с изречения като тези в твоето писмо, която извиква видението на нещо чудовищно, не е ли всъщност това нова подготовка за победата на тоталитаризма, доколкото такава философия се дистанцира от действителността? Точно както философията, циркулираща преди 1933, допринесе за приемането на Хитлер? Не става ли тук нещо подобно?…

Възможно ли е политическото, което ти смяташ за изиграло своята роля, да изчезне някога? Дали просто не е променило своите форми и средства? И не трябва ли човек да види това?

След което Ясперс подхваща надеждата на Хайдегер за ново „пришествие”:

Ужасих се, когато прочетох това. Мисля, че това е чисто бленуване, подобно на всичкото онова бленуване – винаги в „точния” исторически момент, – което ни е подлъгвало през последните петдесет години. Наистина ли смяташ да се изстъпиш като пророк, който извежда свръхестественото от неговия скрит извор, като философ, който е скъсал с действителността?

Хайдегер никога не отговаря на нито един от тези въпроси. В продължение на още десетина години двамата ще разменят поздравления за рождените си дни, но приятелството им е приключило.

Докато приятелството на Ясперс с Хайдегер се разпада, започва да се развива ново приятелство с Хана Арент, за голяма изненада на самия Ясперс. През 1946 Арент публикува в Partisan Review статия, озаглавена „Какво представлява екзистенциалистката философия?”, в която обявява философията на Хайдегер за неразбираема форма на „суеверие”. Що се отнася до неговия нацизъм, тя отказва да го припише просто на липсата на характер, а хвърля вината върху неговия непоправим романтизъм – „един вид духовна игривост, която се дължи отчасти на мегаломания, отчасти на отчаяние”. Ясперс я информира, че като ректор Хайдегер не е изгонил учителя си Хусерл от университета, както пише Арент, но въпреки това тя продължава да твърди (отново погрешно), че Хайдегер бил подписал официално циркулярно писмо в този смисъл. И тъй като „този подпис едва не уби [Хусерл], аз не мога да не смятам Хайдегер за потенциален убиец”[9]. Изглежда, че за нея Хайдегер е вече затворена книга.

Само че точно преди излизането през 1951 на нейния монументален труд Произход на тоталитаризма Арент предприема продължително пътуване из Европа, включително в Германия, като пратеник на Еврейската агенция за културно възстановяване. През тези дълги месеци тя посещава в Базел любимия си учител Карл Ясперс, когото не е виждала седемнайсет години. Именно тогава той й показва кореспонденцията си с Хайдегер, а тя изповядва младежката си любовна афера с него. Ясперс реагира шеговито на тази новина – „Ти да видиш, ама това е много интересно”, – за голямо облекчение на Арент. След което двамата се впускат да обсъждат човека, когото навремето са обичали, всеки посвоему.

Случва се така, че през февруари 1950 пратеническата мисия на Арент я отвежда във Фрайбург. Тя пристига в хотела, разопакова куфара си – и веднага изпраща бележка в дома на Хайдегер, известяваща за пристигането й. Хайдегер, смутен, написва незабавно покана за посещение, сетне сам тръгва, за да я предаде лично. Когато пристига в хотела и разбира, че Арент е там, той помолва да й съобщят за идването му. Ето нейната реакция, описана в писмото, което му изпраща два дни по-късно:

Тази вечер и утро са потвърждението на цял един живот… Когато келнерът оповести името ти… сякаш изведнъж времето спря… Силата на моя импулс, след като [Хуго] Фридрих ми даде адреса ти, ме спаси слава богу от това да извърша единствената наистина непростима нелоялност и злодеяние в моя живот… Ако бях постъпила така, това щеше да бъде от гордост, тоест от чиста, обикновена, безумна глупост. А не от разум.

Как би могла първата им среща след седемнайсет години да бъде потвърждението на един живот? Какъв вид живот? Елжбета Етингър се опитва да ни убеди, че Арент е била омагьосана от човека, който я е дефлорирал навремето, и е почувствала просто потвърждение на младежкото си романтично увлечение. На втория си съпруг, Хайнрих Блюхер, Арент пише обаче, че „всъщност ние, както ми се струва, за пръв път през живота си разговаряхме истински” – с което потвърждава наличието на дълбока връзка в мисъл и разговор.

Първите им срещи не са никак лесни, не на последно място заради жената на Хайдегер, Елфриде, която по онова време вече е в течение на нещата и съвсем разбираемо изпитва дълбока неприязън към Арент. Бившите любовници се опитват да поставят приятелството си на нова основа, под погледа на една съпротивляваща се и подозрителна трета страна, и не след дълго през Атлантика започват да се разменят писма, подаръци и стихотворения. В течение на следващата година Хайдегер проявява необичайна словоохотливост и изпраща на Арент седемнайсет писма и трийсет и две стихотворения, със заглавия като „Ти”, „Жената отдалеч”, „Смърт”, „Ноември 1924” (датата на първата им среща), „Двайсет и пет години” (времето, изминало оттогава). Освен това той свободно изразява апокалиптичните си възгледи за следвоенния свят, довели до скъсването с Ясперс. Той твърди, че към средата на 30-те бил стигнал до причината за германската катастрофа и че включил откритията си в своите работи  за Хераклит и Парменид. Сега очаквал гражданска война, която щяла да сложи край на Германия и Европа. „Светът става все по-мрачен, пише той през 1952, … а същността на историята – все по-мистериозна… Остава само резигнацията. И все пак, въпреки растящите външни заплахи, аз съзирам появата на нови – или още по-добре – стари „тайни”.

Тъй като не разполагаме с писмата на Арент до Хайдегер от 1950-те, ние не знаем как е реагирала тя на този словесен поток. Както изглежда обаче, тя се е оплакала на Ясперс, че й е трудно да бъде напълно откровена в кореспонденцията си с Хайдегер и че разбирателство по основния въпрос – нацисткия период – едва ли е възможно. Ясперс се съгласява и обяснява, че Хайдегер „всъщност не знае и едва ли е в състояние да разбере кой дявол го е накарал да постъпи така, както постъпи”. Хайдегер явно се надява, че Арент ще успее да предизвика ново сближение между него и Ясперс – „ти си истинското „и” между Ясперс и Хайдегер”, – но това се оказва невъзможно. (Нещо повече, Арент пише на мъжа си, че през 1956 Ясперс й поставил „ултиматум” да прекъсне контакта си с Хайдегер, но тя отказала.)

С напредването на 50-те и излизането на нови работи на Хайдегер, отразяващи изместването на философските му позиции, неговата репутация започва отново да се покачва. До средата на това десетилетие, винаги когато е в Европа, Арент продължава да посещава семейство Хайдегер, изпраща им подаръци и дори се заема да уреди английски превод на Битие и време. Но интензивността на връзката им започва да отслабва, било защото Хайдегер няма повече нужда от нея, било защото тя се чувства възпряна от онова, което е останало недоизказано помежду им. И все пак тя никога не забравя интелектуалния си дълг към Хайдегер, както става все по-очевидно в зрелия й период. Когато нейната най-амбициозна във философско отношение книга The Human Condition излиза през 1960 на немски, под заглавие Vita Activa, тя изпраща един екземпляр на Хайдегер със следната бележка:

Както виждаш, в тази книга липсва посвещение. Ако нещата между нас се бяха развили както трябва – искам да кажа между нас двамата, а не с мен или с теб, – щях да те попитам дали мога да я посветя на теб. Тя е рожба на нашите първи фрайбургски дни и в този смисъл дължи всичко на теб. Но при сегашното състояние на нещата това ми се струва невъзможно; и все пак по някакъв начин исках да ти кажа как стоят наистина нещата.

После тя написва на отделен лист следното посвещение и го прибира в архива си:

Re Vita Activa

Посвещението на тази книга не бе публикувано.

Как да я посветя на теб,

На най-доверения,

На когото останах вярна

И невярна

И в двата случая с любов.

Хайдегер изобщо не реагира на Vita Activa, което жестоко наранява Арент. Както пише по-късно на Ясперс, сякаш той я наказвал за това, че се е утвърдила като мислител – и може би е била права. Но мълчанието му става може би по-понятно, ако имаме предвид какво се опитва да постигне Арент в тази си книга. По някакъв начин Хайдегер разбира, че тази работа представлява обявяване на независимост от централни аспекти на неговата философия, специално мълчанието му относно връзката между политика и философия. Като защитава достойнството на обществената vita activa спрямо надменните претенции на vita contemplativa, Арент се опитва да вбие клин между чистата философия и размисъла върху политиката, който изисква свой собствен речник и се подчинява на свои собствени правила.

Когато в интервю по германската телевизия през 1964 тя бива представена като „философ”, Арент прекъсва интервюиращия с думите: „За съжаление, налага се да протестирам. Аз не принадлежа към кръга на философите. Моята професия, доколкото може да бъде наречена така, е политическата теория. Аз нито се чувствам философ, нито пък смятам, че съм приета в кръга на философите”. Това не е фалшива скромност от нейна страна; тя е стигнала до извода, че съществува неизбежно напрежение между живота на философията и живота на политиката, и нейният стремеж е да анализира последния „с незамъглен от философията поглед”.

Помолена да обясни по-подробно последното, Арент казва, че по принцип на интелектуалците им е трудно да разсъждават ясно за политиката, до голяма степен защото навсякъде и във всичко виждат само идеи. През 30-те, казва тя на интервюиращия, „германските интелектуалци развиваха какви ли не идеи за Хитлер, някои от тях ужасно интересни! Абсолютно интересни и завладяващи! Идеи, далеч надхвърлящи обикновеното ниво! Според мен това е абсурдно”. А когато добавя, че такива мислители неизбежно „попадат в капана на собствените си идеи”, тя явно е имала предвид Хайдегер. В един свой личен бележник тя написва веднъж кратка басня, озаглавена „Хайдегер лисицата”, в която го описва като жалко създание, заклещено в леговището на своите идеи и убедено, че това е целият свят:

Имало едно време една лисица, която била толкова простодушна, че не само постоянно попадала в капани, но дори не знаела каква е разликата между капан и не-капан… И тя си направила скривалище в един капан… „Толкова много посетители имам в моя капан, че съм станала най-добрата от всички лисици.” Има нещо вярно в това: никой не познава същността на капаните по-добре от оня, който прекарва целия си живот в капана.

Хайдегер остава в леговището си още пет години, преди да благоволи да се свърже с Арент, като й изпраща кратка бележка с благодарност за нейните поздравления по случай седемдесет и петия му рожден ден. В нея той й прави косвен комплимент, като заявява, че „въпреки” всичките й последни публикации, той все още смятал, че тя е вярна на философското си призвание. Ледът бива окончателно разчупен през 1967, когато тя отива да изнесе лекция във Фрайбург и за своя изненада забелязва, че в дъното на залата стои Хайдегер. Тогава тя открива беседата си, като първо го приветства пред голямата (и може би враждебно настроена) публика, от което той е трогнат. От този момент до внезапната смърт на Арент през 1975 те остават близки. Тя отново посещава ежегодно Фрайбург, където прави дълги разходки с бившия си учител, обсъжда с него естеството на езика и работи интензивно върху английския превод на неговите произведения. През тези последни осем години писмата им стават по-философски и нежни и отразяват едно ново равнище на взаимно уважение.

За разлика от Ясперс Арент никога не се конфронтира пряко с Хайдегер по политически въпроси и подминава без коментар редките му забележки за политиката. Вместо това тя предпочита да се концентрира върху философа Хайдегер, като възхвалява неговия интерпретаторски гений (“ничии лекции не са, нито са били по-интересни от твоите”) и философски амбиции (“едва твоите размишления върху края на метафизиката и на философията откриха наистина пространство за мисълта”). В своя прочит на късната кореспонденция професор Етингър представя Арент като раболепна наивница, която губи ценното си време с превода на неговите работи и с усилията си да му помогне да продаде своите ръкописи. Етингър споменава нейния текст „Мартин Хайдегер на осемдесет” като доказателство, че тя все още е била така влюбена, че „прави всичко възможно да омаловажи и оправдае приноса и подкрепата на Хайдегер за Третия райх”. Представата, че Хана Арент би могла да оправдава чийто и да било нацизъм, е абсурдна. Но е вярно, че тя оставя споменаването на ректората на Хайдегер и по-късните му самооправдания за края на есето си и го сбутва в една бележка под линия. Което повдига закономерния въпрос: защо?

Хана Арент често цитира една епиграма на Рахел Варнхаген, която казва по адрес на консервативния историк Фридрих фон Генц, че „той се улавя така страстно за лъжата, както се улавя за истината”. Точно така тя гледа и на Хайдегер, чиято интелектуална страст обича, но същевременно много добре вижда и неспособността му да различи явната истина от явната неистина. Тя знае, че Хайдегер е опасен в политическо отношение, ала изглежда е вярвала, че неговото политическо късогледство извира от същата страст, която вдъхновява и философската му мисъл. Според Арент проблемът Хайдегер е проблемът на всички големи философи, нищо повече и нищо по-малко. Тяхната мисъл трябва да бъде култивирана и пазена от намесата на света, но същевременно те самите трябва да бъдат държани далеч от политическите дела, които са работа на други – на гражданите, на държавниците, на хората на действието.

Пишейки през 1969, четиридесет и пет години след като за пръв път влиза в курса на Хайдегер върху Софистът, Арент си спомня преди всичко какво е означавало да срещнеш едно човешко същество, което живее само за „страстната мисъл”, един човек, чиято целеустременост оставя след себе си „нещо съвършено”. Без да омаловажава тежестта на отвратителното решение на Хайдегер, в крайна сметка тя започва да го разглежда като резултат на déformation professionnelle, на „привличане от тираничното”, което съпътствало философията още от самото й начало. В недовършената си студия The Life of the Mind тя продължава да размишлява върху този проблем, опитвайки се явно да намери разрешение чрез възстановяване на разграниченията между мисъл, воля и преценка. Хана Арент се бори с проблема Хайдегер до последния си ден.

Когато след краткото интермецо като нацистки ректор Хайдегер се завръща към преподавателската си работа, един негов колега подхвърля станалата знаменита реплика: „Връщате се от Сиракуза ли?”. Намекът се отнася, разбира се,  до трите експедиции, които Платон предприема до Сицилия с надежда да научи младия владетел Дионисий на философия и справедливост. Образователното начинание се проваля, Дионисий си остава тиран, а Платон едва успява да си спаси кожата. Паралелът често се споменава при обсъждането на Хайдегер, чиято трагикомична грешка се е състояла в това дори за момент да повярва, че философията би могла да направлява политиката, особено противната политика на националсоциализма. Впрочем Платон предвижда и тази възможност в своите анализи на тиранията, особено в Държавата.

Може би най-важната практическа поука, която се съдържа в Държавата, е, че когато философите се опитват да станат царе, или философията им е корумпирана, или политиката, или пък и двете. Следователно единственото смислено нещо е те да бъдат разделени, като философите бъдат оставени да си гледат градината, с цялата страст, която притежават, но да бъдат поставени там под карантина, за да не правят бели. Това е едно политическо решение на проблема за философията и политиката, което Хана Арент отстоява с известен успех в работите си, писани в Америка. В собствените й очи тази позиция й позволява да остане истински приятел както на философията на Хайдегер, така и на политическата пристойност.

Дали това е оправдана позиция, е друг въпрос. Против идеята, че философията и политиката могат да бъдат разделени, традиционно се отправят две възражения – едното в името на политиката, другото – в името на философията. За онези, които държат на политическата пристойност, прогонването на склонните към тираничност е привлекателна идея. Само че ако философите отнесат със себе си властта на разума, какъв друг стандарт би могъл да я замести? Кой или какво ще се възправи срещу тиранията? Този прословут въпрос ни преследва още от Държавата, където е документиран упадъкът на един въображаем град, обърнал гръб на философията. Хана Арент се опитва да реагира на тази опасност по свой си начин, макар и не съвсем убедително, като в различни моменти от своето философско развитие апелира към традицията, държавническото умение, гражданските добродетели и накрая към способността за „преценка” като бариера срещу тиранията.

Второто възражение засяга призванието на самата философия. Представите на Платон за полуделия от любов философ, който търси красотата на Идеите, или за философското израстване като мъчителен процес на излизане от тъмна пещера на слънчева светлина, улавят нещо от импулса на философския живот, но не обезателно и как трябва да бъде живян той. Според описанието, което Платон предлага във Федър и Пир, обичащият философията трябва да бъде непорочен и умерен, ако иска да сублимира еротичния си нагон и да извлече полза от това. Нека не забравяме, че в Държавата митът за пещерата свършва едва когато философът е принуден да напусне слънчевата светлина и да се завърне в пещерата, за да помогне на другите. Платон изглежда иска да ни каже, че за да бъде пълноценна, философията трябва да допълни познаването на Идеите с познаване на сенчестата страна на обществения живот, където страстите и игнорентността на човешките същества засенчват Идеите. И че ако философията иска да освети тази тъмнина, а не да я усили, първото, което трябва да направи, е да обуздае своите страсти.

Най-вълнуващата страница в Бележки за Мартин Хайдегер е адресирана пряко до Хайдегер. „Умолявам те!, пише Карл Ясперс, ако някога сме споделяли нещо, което може да се нарече философски импулси, поеми отговорност за собственото си дарование! Постави го в служба на разума, на реалността на човешката значимост и възможности, а не в служба на магията”! Ясперс се чувства предаден от Хайдегер като човек, като германец, като приятел, но най-вече като философ. Онова, което той смята, че са споделяли през ранните години на своята дружба, е убеждението, че философията е средство човек да се спаси от хватката на баналното и да поеме отговорност за това. След което вижда как един нов тиран влиза в душата на приятеля му, една нова страст, която го подвежда да окаже подкрепа на най-пагубния политически диктатор, а сетне го подмамва да се отдаде на интелектуално магьосничество. В нежеланието си да остави Хайдегер на неговата градина, Ясперс проявява повече загриженост за някогашния си приятел, отколкото Хана Арент, – и по-дълбока любов към призванието на философията. Ако не друго, случаят „Хайдегер” му предава един много платоновски урок: с ероса започват отговорностите.

 

Преведе от английски СТОЯН ГЯУРОВ

 

Mark Lilla, Martin Heidegger Hannah Arendt Karl Jaspers, в: „The Reckless Mind. Intellectuals in Politics” (2001).

 

Марк Лила е американски политолог, историк, публицист и професор по хуманитаристика в Колумбийския университет, Ню Йорк. Той е автор на няколко книги, сред които се открояват The Stillborn God: Religion, Politics, and the Modern West и The Reckless Mind: Intellectuals and Politics.

 

1 Hannah Arendt und Martin Heidegger, Briefe 1925 bis 1975 und andere Zeugnisse, Hrsg. Ursula Ludz (1998).

2 Karl Jaspers, Notizen zu Martin Heidegger, Hrsg. Hans Saner (1989).

3 New York Review of Books (1971).

4 Германска писателка (1771-1833) и домакиня на прочут литературен салон. – Бел. пр.

5 Karl Jaspers, Philosophische Autobiographie (1953).

6 Макар Хайдегер да не изключва изрично еврейските студенти от семинарите си, от началото на 1934 той отказва да ръководи техните докторски работи и ги препраща на колега католик.

7 Вж. „Само един бог може да ни спаси. Разговор с Мартин Хайдегер”, http://icecreamst.com. – Бел. пр.

8 Преди десет години бе открито едно препоръчително писмо от 1929, в което Хайдегер заявява, че Германия има нужда от повече учени, пуснали корени в нейната „почва”, и се оплаква от „юдаизирането” на духовния живот. Препоръката е била за нещастния Едуард Баумгартен, срещу когото Хайдегер ще се обърне по-късно. Вж. Ulrich Sieg, „Die Verjudung des deutschen Geistes”, Die Zeit, 22.12.1989.

9 Всъщност указът е бил подписан от предшественика на Хайдегер и впоследствие отменен от правителството по време на ректората на Хайдегер. Вж. Hugo Ott, Martin Heidegger: Unterwegs zu seiner Biographie (1988).

 

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s