Книгите на 2015 година

4

рис. Александър Байтошев

Анкета

бр. 41-42/2015

Цветан Ракьовски, литературен критик, преподавател в ЮЗУ
Ако ми бъде позволено, ще наредя три двойки книги – високия и ниския ми избор.
1. Книга от чужд автор – моят фаворит е Юнас Юнасон с „Неграмотното момиче, което можеше да смята“. Провалът за 2015 г. в български превод е „Нулев брой“ на Умберто Еко. Първата книга ми донесе душевен гъдел с парадоксалния си смаш, при който в месомелачката на романа попада всичко. Романът на Еко ме изненада с душевната тегота, която ми причини – очаквах нещо като „Тайнственият пламък на кралица Лоана“, но ме сполетя негативна изненада…
2. Книга от български автор – с нетърпение прочетох „Квантова градина“ на Ал. Чобанов. Очаквах да се е „повредил“ след дългото си митарство из сценарните екипи на култови тв сериали. Не е! Овардил е таланта си да гледа втренчено и да разказва добре. Обърка ме един дълго рекламиран и предупредително поставян на пиедестал роман като „Калуня-каля“. Идеята на автора постоянно му се е изплъзвала, а той постоянно е опитвал да направи положителен герой с реабилитация на една трагична историческа страница.
3. Литературоведска книга – според мен вторият сборник за Сирак Скитник „Изкуство и улицата“ идва да напомни, че литературната наука в България може да оцелее въпреки колебливия си импакт фактор. Вкарването в системата на рейтинговото балансиране ще употреби изкушението от литературата, превръщайки го в „система от показатели“. Ето защо негативният вариант на тази класация остава отворен – всеки може да го допълни…

Христо Карастоянов, писател
Имам усещането, че 2015 година е годината на младите. Може и да бъркам, разбира се. Но така или иначе две книги ме спечелиха – напълно и безусловно.
1. „Доклад на зелената амеба за химическия молив” на Велина Минкова (Colibri, София, 2015) – заради поетия от авторката риск да стигне до пределната стилизация, с която стилизация весело и небрежно руши клишетата с клишета. Струва си тази книга да бъде прочетена от всички онези, които по някакви техни си причини носталгират агресивно по времето, когато бъдещето беше светло, а децата не бяха тийнейджъри, а пионери.
2. „Кротките” на Ангел Игов („Жанет 45”, Пловдив, 2015) – заради храбростта на автора да ни разкаже за един от най-травматичните периоди от историята на кървавия български ХХ век: Народния съд, споменът за който и до днес ни разделя безмилостно. И заради начина, по който ни внушава, че тогавашните „кротки” са кротки и днес.

Явор Гърдев, режисьор
Според мен книгата на 2015 е „Подчинение” на Мишел Уелбек.

Дария Карапеткова, литературен критик, преводач, преподавател в СУ
Първото стихотворение от Мехмед Карахюсеинов, което прочетох, беше собственоръчно написано от него на шпалта и подарено на майка ми по време на късното нощно дежурство на екипа на в. „Народна младеж” в Полиграфическия комбинат. Вече няма шпалти, нито метранпажи, какъвто е бил той тогава, няма ги и изтощителните дежурства до среднощ в редакциите. Детската ми памет не помни самото стихотворение, но помни напоената с мирис на олово от цеха хартия, както и разказа за интересния човек с цигара, широкопола шапка и щедър артистичен жест. Зарадвах се на стихосбирката му „Болката на откровението”, издадена наскоро от фондация „Мехмед Карахюсеинов – Мето”, като на книга от близък човек. Прекрасен повод да си спомним за него, поезията му е необикновена, искрена и емоционална, каквато я знаем още от „Не по ноти”. Ако онази шпалта все пак е оцеляла някъде из семейните архиви и я открия някой ден, знам за какво ще пиша в анкетата на ЛВ тогава.

Инна Пелева, литературен критик и историк, преподавател в ПУ
От новоизлезлите художествени книги, които прочетох през 2015-а, 23 са на български автори (10 издания на „Жанет-45”, 5 на „Хермес”, 2 на „Сиела” и по едно – на Artline, „Весела Люцканова”, Enthusiast, „Ерго“, „Жанет-45” – „Стигмати”, „Леге Артис”). За цели седем от въпросните книги бих казала, че са сполучили (някои с едно, други – с друго, трети – с доста неща). Особено ме впечатлиха:
„Кротките” (Ангел Игов), защото е умело написан текст на важна тема, с точния ритъм и с изключително добре намерен финал (изненадващо много прози напоследък не знаят какво да правят на сбогуване);
„Сезонът на Йоана” (Яница Радева), защото е като далечна песен рано сутрин в някакъв хотел, от която долавяш откъслеци и почти си спомняш предишен живот;
„Нов сън за щастие” (Ивайло Иванов), защото е лирика със сияние, книга прозрение – благодаря за дара.
И всичко най-хубаво през 2016-а!

Стоян Гяуров, преводач
Мишел Уелбек, „Подчинение“: книгата на нашата духовна нищета и малодушие; Ангел Игов, „Кротките“: една трудна тема, развита в едър план, убедително и с превъзходна езикова прецизност; César Aira, „Three Novels: Ghosts, An Episode in the Life of a Lanscape Painter, The Literary Conference”: това е английското издание, чрез което опознах аржентинския писател Сесар Аира: три абсолютно налудничави „романа“ (всеки от по стотина малоформатни страници), в които литературната гротеска и една шеметна фантазия засенчват класическите образци в това поле, от Стърн до Кафка и Борхес.

Борис Минков, писател, литературен историк, преподавател в НАТФИЗ
„Отклонения наесен“ на Чавдар Ценов – заради причудливата тъкан от делнично и фантазно и безбройните преходи, които езикът прокарва между тях, и то сякаш без да се интересува от коя страна прокарва нишката, откъде я издърпва. Тези малки новели разполагат с повече повествователна тяга, отколкото всички тържествено преекспонирани родни романи от последните години.
„Кротките“ на Ангел Игов заради пластическото изграждане на автентична градска среда; заради фокуса в колективния персонаж, който при това е субект на разказването: колкото анонимен, невидим и незначителен, толкова и гъвкав, атмосферно вездесъщ, затягащ възли. Така въпросът за вината около Народния съд за първи път излиза от глухата реторика между полюсите на жертви и палачи, докосва същността.
„432 херца“ на Недялко Славов заради смелостта в избора на сатирата: непопулярното решение да се скъса с всякаква политическа коректност, с конюнктурната правилност и снобската куртоазия. Чрез вътрешната си памет тази книга прекрасно знае, че домашната литературна среда изтласква сатирата в периферна ниша. Но решава да търси челен удар и това е литературно красиво.

Гриша Атанасов, водещ на предаването „Книги завинаги“ по Алма Матер Класик ФМ, преводач и преподавател по книгоиздаване във ФЖМК на Софийския университет
2015 г. може да се нарече и година на литературните превъплъщения. Откак преди време преведох романа на Уйлям Бойд „Соло“ за Джеймс Бонд, следя с любопитство такива издателски и писателски експерименти – а тази година те изобилстваха, успешни и не толкова. Сред успешните нареждам най-скорошния – в очаквания с нетърпение „Онова, което не ни убива“ („Колибри“) Давид Лагеркранс възкресява убедително героите, темите, стила на Стиг Ларшон от „Милениум“ и създава силен съвременен политически трилър. Особено занимателен е големият издателски „Проект Остин“, пренесен у нас от „Еднорог“ – в трите романа, излезли тази година, Вал Макдърмид, Джоана Тролъп и Аликзандър Маккол Смит пренасят героите на Джейн Остин в наше време. Тройна игра има в „Чернооката блондинка“ („Колибри“) – Джон Банвил под псевдонима Бенджамин Блак създава роман с Филип Марлоу – героя на Реймънд Чандлър. Избирам този щрих от литературната и издателска година, защото, независимо от резултата, се изисква огромна писателска храброст, за да дръзнеш „да влезеш в кожата“ на друг голям писател. Начинание, достойно за уважение, дори и да може да се определи с думите на Марлоу на Блак (Банвил): „Мъжът, който влезе, приличаше толкова на Кари Грант, че не можеше да е той“.

Боряна Кацарска, поет, преводач
Моята книга на 2015 година е „Подготовка за напускане на сърцето” на Ани Илков.
Защото ТОВА Е поезията.

Сава Василев, литературовед, Великотърновски университет
Човек обикновено запомня най-добре онова, което го заобикаля. С което се чувства лично свързан. Ето защо правя своя избор без претенции за йерархичност.
Разколебан съм между две поетически книги, на двама поети, с които започнах литературния си път някога във Великотърновския университет. Първата е наскоро появилата се втора стихосбирка на поета от Варна Юрий Лучев „Немам думи. Истина ви казвам“ – приложение към новия брой „М“ (2014-2015) на Алманах за литература, наука и изкуства „Света гора“ (В. Търново, „Фабер“). Тя излиза след предълго мълчание – първата, от 1986 г., „Посичане на ореха“, бе истинско събитие. За „Немам думи“ авторът твърди, че е онова, което е трябвало да постигне. Че е въплъщение на представата му за поезия. Може и да е прав. В моето съзнание обаче „Посичане на ореха“ и поемата „Новороденият“ продължават да бъдат здраво вкопани и малко нови и стари ветрове биха ги прекършили. Другата книга е на Николай Милчев – „Прельсть и светогорски стихотворения” (С., „Потайниче“). Великолепно издание, великолепни стихотворения. В духа на трайно напластяван от Николай поетически стил, който го прави разпознаваем и незабравим. Има нещо символично в това, че двете книги се явяват през 2015 г., в рамките на един сезон. Трудно ми е да подмина и трета книга, на още един „светогорец“, но от по-младото поколение, Ивайло Иванов –„Нов сън за щастие“ (С., „Ерго“). Тези три книги разговарят по невероятен, сто на сто и неподозиран от тримата автори начин.
Прозата, която ми достави истинско удоволствие и към която съм пристрастен, е „Тичащо перо“ на Велизар Велчев от Габрово (Габрово, ЕКС-ПРЕС). Тази неголяма книга събира артистично и уж непретенциозно кратки фрагменти от дълго поддържана вестникарска рубрика. Авторът скромно и неопределено ги назовава „по-съкровена разновидност на публицистиката“. Но те са нещо много повече. Kurrente kalamo е от книгите, които не ти се иска да свършват. Те не омръзват, интересни са отначало до край, но имат и онова рядко качество да внушават нуждата от продължение. Определящ обече е стилът. В него личат следите на народното умуване и мъдруване, но като че ли най-високо застава чувството за мяра. Мярата на автора, след това и на обема – винаги един и същ – предварително зададен от формата и медията. В. Велчев е едновременно иносказателен и ироничен, горчиво суров и алегоричен. Особено впечатлява умението му да еквилибрира (в най-добрия смисъл на думата) с културните пластове и сигнали – до такава степен, че да разрушава безпроблемно времевите и контекстуалните граници. Неговите герои се разполагат в особена, трудно назовима синкретична структура, в която битуват едновременно модерното (градското) и традиционното (в смисъл и на селското, и на провинциалното).

Владислав Христов, поет
Най-важното събитие през 2015 г. за преводната поезия е издаването на книгата на Томаж Шаламун „Кой кой е” изд. „Да”. Поредната ценна и знакова книга от това младо, но упорито пробиващо си път издателство. Шаламун идва точно навреме в много важен за всички нас момент от световната история, това е трудна във всеки смисъл книга – трудна за четене, трудна за понасяне, заради своята истинност. Поезията на Шаламун освобождава и ни връща към изгубените ни същности. От българските заглавия ще се спра на две книги, които не са манифестиращи, но са важни за литературата ни. Едната е посмъртно издадената книга на Ваня Константинова „Думи от другата улица”, изд. „Пергамент”, книга крехка и силна едновременно, възпитаваща човечност. Другата е сборникът с разкази на Йорданка Белева „Ключове”, изд. „Пергамент”. Проза на границата на поезията. Разтърсващи с откровеността си истории, пълни с много уют, болка и спомени от детството, стъпало нагоре след предишната й прозаична книга „Надморската височина на любовта”. Голямото ми разочарование през 2015 г. бяха караниците около литературните конкурси.

Калоян Игнатовски, поет, преводач, издател
1. „Цветният човек“, Иван Теофилов – Човек се блъска, търси доброто да намери / и в себе си намира – какво? – детето пак.
2. „Когато заспят“, Надежда Радулова – за да остане само сияние / и зев // и на езика / последната / най-зейналата роза.
3. „Провинции“, Кирил Василев – целият да си в милостта на нищото.
Плюс една: „Homo poeticus“, Данило Киш – Вярвай, че езикът, на който пишеш, е най-добрият от всички езици, понеже ти друг нямаш. Вярвай, че езикът, на който пишеш, е най-лошият от всички езици, макар да не би го заменил за който и да било.

Николай Колев, редактор в Българска национална телевизия
Моите книги за 2015 г. са „Провинции“ на Кирил Василев, „Кой кой е“ на Томаж Шаламун и „Парадигми към една метафорология“ на Ханс Блуменберг – чета я в момента и се дивя!
Кирил Василев е от малкото ни поети, на които това, че са много умни, не им пречи на таланта да стихопишат и да продължава да им личи, че са много умни.
Томаж Шаламун е толкова „необароков“, че изцяло задоволява декадентския ми вкус към маниерност и разточителност, при които многото думи не са в повече.
Блуменберг пък е от авторите, на които можем да позволим да ни покажат още един начин да мислим нещата, без да се чувстваме интелектуално насилени, въдворени и излишно дисциплинирани, още по-малко – потиснати, че сами не сме се сетили за много от нещата, за които пише. Елегантно преведен, и най-вече – въобще издаден от „Критика и хуманизъм“. Около това издателство и най-вече по повод на Антоанета Колева: не е ли крайно време да дават научни степени и за преводи и издателска дейност. Тя трябваше отдавна да е академик!

Проф. Михаил Неделчев, НБУ, литературовед
Страхувам се, че ще обидя поне десетина писатели, за чиито нови книги съм казвал добри думи през годината – книги, които бих избрал при по-щедър регламент на анкетата. Сега трябва да поставя на изпитание и себе си и да се откажа от посочване на поне четири романи и на седем стихосбирки, а и на две есеистични книги и на преводни големи хуманитаристични монографии. Но подчинявам се на регламента за три заглавия и ще направя избора си с книги, които са пределно, остро актуални: 1. Романът на Владимир Зарев „Орлов мост“ („Хермес“) – трагическа любовна история, разгръщаща се на фона на протестите от 2013 г., с топографски точно представена София, с възпроизведен чат на група на гражданското общество. 2. Философско-религиозните и геополитически есета на Калин Янакиев от сборника „Европа. Паметта. Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ („Хермес“). От областта на поезията няма да посочвам, за съжаление, стихосбирки на увенчавани, награждавани поети. Затова – една съвсем удивителна и неочаквана книга: 3. „Нов сън за щастие“ („Ерго“) на Ивайло Иванов. Това е носеща литературноисторическа мъдрост книга. Сбирката осъществява една сложна благоговееща игра с Пенчо-Славейковата „Сън за щастие“. Всеки пластичен детайл и мотив в стихотворението е мислен и наистина правещ интертекстове. Голям успех за поета.

Катя Зографова, литературен историк, директор на Националния литературен музей
Може би като директор на литературен музей имам по-различна оптика към книгите събития. Струва ми се важно те да идват в точния момент и по точния начин, да попадат в културен контекст, който да откроява значимостта им. Плод на такава културна политика са „Записки“ на Елиас Канети, издание на едноименното международно дружество. Разбира се, отделни части от „Записки“ българският читател вече познава, но сега те се явяват оцелостени и в брилянтния превод на проф. Ана Димова и проф. Пенка Ангелова. Книгата е част от амбициозния проект за отбелязване 110-годишнината на Нобеловия лауреат, съзвучен на световната му значимост – с конференция във Виена, след това и в родното му Русе. На финала бе премиерата на Панаира на книгата в София, тази година върхов в своите 80 заглавия за 6 дни, с иберийската програма и именитите автори, дошли на среща с публиките си… Така не само раждането, но и битието на книгата стават събитие в събитието!
Едва ли е случаен и фактът, че „Една и съща нощ“ на Христо Карастоянов получи тъкмо наградата „Елиас Канети“ през 2015 г. Тя е и моят белетристичен избор. Поетичните заглавия ме затрудниха в пъти повече, затова ще си позволя да назова една поетеса и един поет – Аксиния Михайлова със „Смяна на огледалата“ и на Кирил Василев с „Провинции“.

Марин Бодаков, журналист, поет, преподавател в СУ
„Цветният човек” – Иван Теофилов (ИК „Жанет 45”)
„Не е честно” – Виктор Самуилов (ИК „Жанет 45”)
„Сватби на животни и неща” – Рая Господинова, Георги Господинов (ИК „Жанет 45”)
Към тези три събития в българската литература за деца искам да прибавя и забележителното издание „Българският буквар. Двеста години в първи клас” на Антон Стайков и Свобода Цекова („Просвета”).

Румяна Евтимова, русист, преподавател в СУ
В моята класация за 2015 година се открояват две книги, които ме привлякоха не само поради професионалните ми интереси, тъй като и двете са от/за руски автори. Назовавам ги хронологично: „Марина Цветаева. Живот в огъня. Изповеди, представени от Цветан Тодоров”, изд. „Изток-Запад“, 2014, и Гайто Газданов, „Пътища в нощта”, изд. „Аквариус“, 2015. Макар първата книга да е излязла през миналата година, аз съм убедена, че още дълго ще бъде актуална и ще се търси от читателите. Книгата привлича погледа веднага с изключителното си оформление, дело на Деница Трифонова, а след това грабва с възможността да се докоснем до сложния и трагичен свят на голямата руска поетеса. Цветан Тодоров е реализирал замисъл, който може да събуди „бяла завист“ у всеки литератор. Внимателно, дискретно, но и емоционално пристрастно, той разгръща пред читателя личните записки на Цветаева страница след страница. Преводачът В. Корнилев се е оказал достоен събеседник на двамата знаменити писатели. „Пътища в нощта“ е вторият преведен на български роман от този преоткрит едва през последните десетилетия писател, представител на руската емигрантска литература. Много от изследователите търсят аналози между Г. Газданов и вече добилия известност у нас Вл. Набоков, но на мен познавачът на Париж, скициращ хора и сенки на хора от нощните улици и кафенета, ми напомня на деликатния и ненатрапващ се разказвач П. Модиано. Преводачката Ж. Георгиева е отличена с награда от СПБ за превода си и специалистите са били напълно прави.

Рени Йотова, поет, преводач
Последният роман на Мишел Уелбек „Подчинение“ е книга, която ще се запомни през 2015 г.„Подчинение“ излезе на същия ден, в който беше извършена терористичната атака срещу френското сатирично списание „Шарли Ебдо“. Книгата описва идването на власт във Франция на президент ислямист през 2022 г. Изборите са спечелени от мюсюлманска партия, с която левите сътрудничат, за да попречат на Националния фронт да получи властта, и в резултат на това Франция става мюсюлманска държава. Политическите събития от последните месеци могат само да подтикнат читателите да се замислят над посланието в тази книга, а то е за изгубената вяра и забравените ценности. Когато героят в романа Франсоа приема исляма, за да продължи да преподава в Сорбоната, превърната в мюсюлмански университет, Уелбек всъщност напомня за кризата на смисъла и отговорността на интелектуалците.
Искам да спомена и една книга игра. „Книга за Пътя“ на Бернар Вербер, много различна от всичките му предишни творби. Тя е като контрапункт на „Подчинение“, доколкото е книга за смисъла, за пътуването към себе си, за надеждата и вярата.

Федя Филкова, поет и преводач
Моят избор на 3 книги през 2015 година. По-скоро ми се иска да изброя 365, по една книга за всеки ден от годината, но…
1. Борис Христов , „Стълп от прах”, изд. „Рива” – слънчев августовски юбилей – скромен плакат с портрета на поета на входа на „Книжици”, невероятните графики на Захари Каменов по стихове на Борис Христов в галерия „Средец”, наградата „Перото” – всичко ми се струва недостатъчно освен самите стихове …
2. Пламен Дойнов, „Литература, размразяване, разлом: 1962”, изд. „Кралица Маб” и Департамент „Нова българистика” на НБУ – образец как литературнокритическо изследване е завладяващо като роман.
3. Ирена Груджинска-Грос, „Милош и Бродски – магнитното поле”, превод от полски Богдан Глишев, изд. „Балкани” – книга, появила се в края на 2014, но осветила за мен и цялата 2015 година.

Петя Хайнрих, поет, издател на списание
„Но поезия“
Тъй като Тя е център на интересите ми, ще се спра само на книги с българска поезия. Валери Валериев, „Факти“ (изд. ЛВ): Дебютът на годината. Майсторски дълги стихотворения – факти за любови и хора, тук и отвъд Атлантика, у дома в кухнята, на морето (ех, вечното българско море!), под елхата. Кратките стихотворения може да се прескачат, освен второто на стр. 41. Сюрреалистични нотки. Мария П. Василева, „Повторения“ (изд. Да): Изящно друг и неприобщен, мощен поетически език, потекъл като река. Свободна, подвижна. Стойностна поезия с нулев шанс да бъде оценена по достойнство в България. Ако корицата не беше издържана в тъмносиньо, върху което черният текст едва се откроява, можеше и да успеем да прочетем отзад какво са казали другите за книгата. Пламен Антов, „Поетът е хтонично същество“ (изд. Ерго): Имах щастието да прочета стихотворения, които Пламен Антов беше пратил за последните броеве на сп. НО ПОЕЗИЯ. Книгата излиза в последните дни на 2015 и маркира високото. Категорично – ако можете да си позволите само една стихосбирка, която да пренесете през прага на годината, изберете тази и загърбете всичко.

Младен Влашки, литературен критик, преподавател в ПУ
За 2015 година бих желал да отбележа повече от три заглавия, които ми донесоха удоволствие в прочита. За щастие, регламентът не ми забранява да спомена имената на Емилия Дворянова, Галин Никифоров, Чавдар Ценов, Емил Андреев, Йордан Велчев, Александър Секулов (за романа му ще се говори през 2016 г.), чиито текстове направиха 2015-а плътна и празнична за моето четене. С радост в началото – на терена се завърна един от титулярите в краткия разказ Людмил Станев с „Рязко“ („Жанет 45”) – интелигентният хумор, който разсмива, е рядкост не само в българската литература. И в края – с радост – от новото попълнение в отбора Александър Чобанов, „Квантова градина“ („Хермес”) се чете на няколко дъха с пълновкусен привкус. Умно направен сборник с разкази в европейската мисловна традиция, с усет и позиция към днешното  време и към хубавото и добро словесно изкуство. Ведрото, човеколюбиво писане с настроение и позиция придава енергия и на романа на Недялко Славов „432 херца“ („Хермес”) – модерно написан, категорично изправен срещу чумата на днешния ден , която затуля божествената искра и превръща човека в машина за консумация.

Галин Тиханов, литературовед, професор по сравнително литературознание в колежа „Куин Мери”
Ще отбележа по една книга в поезията, прозата и литературознанието (и една извън жанровите категории).
В поезията за мен най-важната книга е „Подготовка за напускане на сърцето“ от Ани Илков: енергията на отдалечаването от света е преобразила поезията на Ани Илков; без да си е отишъл баладичният трансгресьор, пристигнал е съмняващият се пътник.
В прозата ще отбележа „Soumission” на Уелбек, която мисля, че излезе и на български: знаково събитие, с което започна календарната година (още в началото на януари), но чието въздействие се усили особено през последните седмици.
В литературознанито най-интересна (и спорна) за мен беше „An Ecology of World Literature“ от Александър Бийкрофт.
Извън всяка категория, заради огромното визуално удоволствие, ще отбележа и „Сватби на животни и неща“ от Рая Господинова и Георги Господинов.

Пламен Антов, БАН, литературовед, поет
Със задължителната – самоподразбираща се, но все пак необходима – уговорка, че ще огранича избора си само до заглавията, които съм успял да не пропусна, които по една или друга причина са стигнали до мен, без да съм полагал някакви специални усилия за обхващане на необхватното, ще откроя две поетически книги и един роман.
Първата стихосбирка е „Птеродактили” на Божидар Богданов („Фабер”). Богданов е едно от важните имена в новата постмодерна поезия на 1990-те – онова силно поколение около „Литературен вестник”, което придаде литературноисторическата значимост на десетилетието. За разлика от повечето автори от поколението обаче той си остана изцяло в поезията. За сметка на това пише много. Оттогава издаде доста книги, всичките посвоему хомогенни, концептуални. И неравни. Но според мен тази е една от най-силните сред тях, лично аз я поставям на равнището на класическата му книга от 90-те „Българско народностно тяло” (1997).
Втората поетическа книга, която бих изтъкнал, е „Град без море” на Людмила Балабанова („Жанет 45”). Людмила е сред най-фините майстори на хайку в днешната българска поезия (и най-вещ познавач на теорията на жанра; само от разсеяност в миналогодишната анкета на ЛВ пропуснах да изтъкна нейното монографично изследване „Водно конче под шапката”, първо по рода си в България и смея да кажа без никакви уговорки – на световно равнище). „Град без море” не е книга с хайку, но предлага една фина и сложна, многопластово разгръщаща се поезия, навлизането в която е и предизвикателство, и удоволствие.
Романът е „Скъпите непознати” от Цвета Делчева („Ерго”). Авторката успява да удържи високото равнище на дебютния си роман „Реконструкция” (2010). Ценя този тип проза, която не заиграва с лесните клишета на „балканското” и „(пост)комунистическото”, толкова ценени на Запад. (Въпреки че в сюжетен план цялата история на прословутия ни „преход” преминава през романа.) Една европейска, еманципирана проза, без балкански травми и комплекси, която би звучала напълно еквивалентно на френски или немски език.

Ирен Иванчева, литературовед
На първо място, за мен, това е книгата Николай Кънчев, „Първи и последни стихотворения“ (издл „Кралица Маб“). Структурно сборникът е изграден от поетически текстове, публикувани  в периодиката,  в алманаси и сборници в периода 1959 и 1965 г. Книгата включва и последните стихотворения, записани на Кънчевия компютър, но останали непубликувани в книга.  Тук ще цитирам  съставителя Пламен Дойнов: „Ако първите, преддебютните стихотворения на Николай Кънчев звучат […] като заявка за оставане в София, в центъра на националната поезия, трасирайки пътя към изковаване на неподражаем алтернативен почерк, то последните стихотворения отекват вече като присъствие в Европа и света, като ритуално произнесена равносметка за самосъздаването на един световен поет (к. м. – И. И.).” В  студията си, посветена на Кънчев, Дойнов включва всичките си високи умения на изследовател и поет, анализира, но и се вживява в анализирания от него поет…  Получила се е една наистина монументална книга,  която борави с архивността, за да открои рамката на един творчески Bildungsroman.  Във встъпителните  думи  поетесата Федя Филкова, сякаш в голямата традиция на Мара Белчева, определя Кънчев като поет до последния му дъх. Сред книгите, които  ми харесаха, са  две издадени от издателство „Жанет 45”. „От небето до земята” (редактор Иван Теофилов) на Силвия Чолева ни среща с преднамерено минималистичен и същевременно всеобемащ поетически почерк, който създава свят. Като човека, оприличен на мислеща тръстика между небето и земята при Паскал, лирическият човек на Чолева е отново между небето и земята, за да зададе вечните въпроси, включително и тези за отиващото си време и за смъртта, този път от гледна точка на нашето поколение, това от 60-те, с неговата чувствителност и многопластова ерудираност, с нотки на постмодерност, на моменти самоиронизираща се постмодерност.  Лирическият човек, по-скоро лирическата жена на Силвия не се страхува нито от стихията на деризоарното, нито от стихията на лиричното и личното. А елементите на един всекидневен сюрреализъм я доближват до  нейната любима поетеса Силвия Плат. Впечатление ми направи и „Смяна на огледалата”  на Аксиния Михайлова. Огледалата  наистина се сменят често в лирическите й сюжети, за да променят оптиката в авторефлексивната й поетическа книга, издържана в една модерна бароковост, на наслагване на смисли и образи, които предават авантюрите на духа и сетивата…  Някои от стихотворенията тук приличат на удължени хайку, но и влиянието на френската поезия е част от чудната амалгама на стиховете на Аксиния Михайлова, приютили интертекстово и Рьоне Шар, и Пол Елюар…

Иван Димитров, писател
„Провинции”, Кирил Василев, изд. „Small Station Press”
Всяка нова стихосбирка на Кирил Василев е животоспасяваща доза концентриран смисъл и поетика, която е едновременно съвременна и класическа. Комбинация, която все по-рядко се среща в българския поетичен дискурс. Книга, която шепти и крещи едновременно, от поет, който обича да се крие в сенките на изкуствознанието. Трябва да излизат повече стихосбирки като тази. И младите да ги четат.
„Една и съща нощ”, Христо Карастоянов, изд. „Жанет 45”
Тази книга ни припомня, че в България всичко се върти в кръг, народът спи, докато властта издевателства над него и малцината опълчващи се срещу това биват низвергвани, убивани, оплювани. Във времето са се сменили само методите на властта – преди са го правели физически, а сега използват бухалките на медиите.
„Подчинение”, Мишел Уелбек, изд. „Факел Експрес”, пр. Александра Велева
Всеки роман на Уелбек е безспорно събитие. В това отношение единственото, което бих добавил, е, че предпочитам работата на Галина Меламед (превела „Възможност за остров”). В превода на Александра Велева има редица недомислици, които се набиват на очи.

Кристин Димитрова
„От небето до земята” от Силвия Чолева, „Нищо” от Георги Борисов, „Провинции” от Кирил Василев. За прозата съм се погрижила достатъчно с мнения, така че тук няма да я включвам.
Стефан Русинов
Рисуваните книги (в които илюстрацията е водеща, а не допълваща) другаде са пълноправен раздел в книжната класификация и за тях има отделни лавици и награди; тук все още са потулени в твърде неясния раздел „детски” или в най-добрия случай „илюстрирани”, което е все така несправедливо. Издаването им е особено начинание – от една страна, това са книгите, които зарибяват бъдещите пораснали по четенето, но от друга, на родителите им е трудно да платят за 40 страници и шепа текст цената на цял роман. Затова ще спомена четири рисувани проекта, които ми направиха впечатление, първо, защото изобщо ги има, и второ, защото са чудесни.
* „Малкият Елиът и големият град” на Майк Кюрито, издателство „Прозорче”, превод: Петя Петкова
* „Диво” на Емили Хюз, издателство „Рибка”, превод: Милен Антиохов
* „Грузулак” на Джулия Доналдсън и Аксел Шефлър, издателство „Жанет 45”, превод: Манол Пейков и Паулина Бенатова.

Росен Кукушев, поет
„Стратегическата дълбочина” на Ахмет Давутоглу, защото представя широка концептуална рамка за анализ на международните отношения от позицията на съседна на България държава. Задължително четиво за всички, които искат да разбират в дълбочина процесите в света около нас, а не да сърфират по тънкия лед на медийната пързалка. Освен това българският е един от малкото езици, на които книгата е превеждана досега.
„Недосегаемият” на Джон Банвил заради фината стилистика на повествованието, изящния психологизъм на образите и умението на автора да отграничи и обедини художествена реалност и историческа действителност. Книгата е отличен наръчник по стил за млади български романисти.
„Кой кой е” на Томаж Шаламун. Поезията на Шаламун изглежда достъпна, но съдържа много пластове. Метафизика и конкретика, лапидарност и разгърнати поетически образи, прекрачване на „допустими” езикови граници и „коректни” смислови конструкти. Препоръчително четиво за българските пишещи преди поредните им поетични „опити”.

Иван Сухиванов, поет
Поезия:
1. „Подготовка за напускане на сърцето” от Ани Илков… или завръщането на големия мъж
2. „Смяна на огледалата” от Аксиния Михайлова… навътре в любовния дискурс
3. „Първи и последни стихотворения” от Николай Кънчев

Проза:
1. „432 херца” от Недялко Славов… дистопията като романообразуващ прийом
2. „Боби Блажения и Другия американец” от Емил Андреев
3. „Орлов мост” от Владимир Зарев
4. „Гризли” от Деян Енев
5. „Печатарят” от Силвия Томова

Критика и есеистика:
1. „Романология”  от  Младен Влашки
2. „Употреба на британския ментор: рецепцията на Чарлс Дикенс в България“ от Владимир Трендафилов
3. „Тоталитарният опит. Човешкият отпечатък 1“ от Цветан Тодоров

Преводна литература:
1. „Подчинение”,  Мишел Уелбек
2. „Избрано Т. 1: Разкази и повести“, Андрей Платонов
3. „Някой си Лукас“, Хулио Кортасар

Светлозар Желев, Национален център за книгата
към НДК
1. „Балканският човек XIV–XVII век” т. 1 – 3 на Йордан Велчев – Това е труд, достоен за цял човешки живот, Йордан Велчев събира на близо 3 000 страници, цялата вселена на нашето, превърнало с в нарицателно в различни езици, географско кътче. Балканите са именно вселена, а балканският човек е нейният център. Пречупен през призмата на един град, събиращ в себе си цялата палитра от религии, битности, народности, връзки, различия и близости. Пловдив. Град, разположен в центъра на полуострова, търговско средище, кръстопът, град на истории и животи,, сблъсъци и разминавания. В българската история и литература няма толкова всеобхватно произведение, което да разглежда така силно и подробно хората, личностите, отделния човек, и неговото място в обществото, в света, в цивилизацията, в историческата и географска реалия на един двувековен период. Кондензирана капка, събрала в себе си есенцията от психология и манталитети, от тенденции и промени, процеси, памет. Непосилен труд, който ще остави автора си в пантеона на българската национална памет. Много трудно може да се обхване значението на един такъв разрез, на това увеличително стъкло, на това разгръщане на воаллите на времето и поглеждане в едни времена, когато са се формирали дълбинните характератистики на народопсихологията ни. Ще са нужни години, за да го осмислим. Сега трябва да го четем. И да се учим от него. Не веднъж съм казвал, че това е книгата, която трябва да присъства във всяка библиотека, тя е основата, носеща колона на разбирането ни за самите нас, истината за произхода, за движещите ни сили, за влиянията, за бурите и ветровете, които са ни одялали и формирали. Ако наистина има смисъл и желание в това да черпим сила от корените си, без романтизма, художествената измислица, патриотарското изкривяване и лъжетълкуване на фактите, „Балканският човек XIV–XVII век” е вековният дъб, дървото на живота за българщината. С всички смесвания, контакти, заемки, сливания, извори, въздействия, ние сме това, което сме.
2. „Животът, начин на употреба“ на Жорж Перек – Така, защо „Животът, начин на употреба“? Чели ли сте тази книга? Не сте? Излизала е на български може би в края на 80-те, в превод на изключителната Бояна Петрова. И сега е с нейн превод, но редактиран из основи и осъвременен. А за Перек чували ли сте? Хм. Както казах на скоро, за мен тази книга, заедно с „Одисей” на Джойс и „В търсене на изгубеното веме” на Пруст, третата библия на постмодернизма. Книга – култ, изцяло ново течение в литературата, еманация на подробността. Ако дяволът е в подробностите, както гласи известната поговорка, това е най-дяволската книга на света. Списъци, изброявани, цветове, имена, хора, животни, връзки, къщи, стаи, домове, улици, градове, семейства, родове, истории, срещи, случки, минало, настояще, небе, пейзажи, цитати, невиждан поток от думи, мисли, емоции, чувства, таблици, анализи, страсти, наука, старница след страница – вакханалия на знанието и усещането. Тази книга може да се разкаже, но точно от това няма смисъл, тя трябва да се изживее, да се потопиш между редовете й, да се оставиш да те носи течението от мътните води на изживяването на всеки миг на стотици животи на стотици места и в стотици ситуации. Тя е като цунами за душата. Може да се изгубиш, или да се намериш, с абсолютната увереност, че никога повече не можеш да бъдеш загубен. Ако Мартин е казал, че ако не четеш, то живееш само един чживот, а с книгите – изживяваш хиляди животи, то с „Животът, начин на употреба”  с една книга, ти изживяваш всичко, което е възможно за изживяване. Книга, след която трудно се говори, но и трудно се мълчи. Животът, какъвто си го направим. Прочетете тази книга, споделете я.
3. За накрая съм оставил три книги, но обеденени в една. По няколко признака и причини. Всяка една от тях е изключителна, различна, но изследваща историята и мястото на човека в нея. „Във времена на гаснещата светлина” на Ойген Руге, „Ще се видим там горе” на Пиер Льометр и „Резервен живот” на Лидия Димковска. Първата проследява животите на четри поколения мъже от едно германско семейство – от войната до 21. век, втората се развива след Първата световна война, а третата в Македония преди и след разпадането на Югославия. Всяка една от тях е човешка, силна, болезнена, оригинална, разтърсваща, литературна, дълбока, изпълваща. Много рядко има в литературата толкова компресирани, плътни, издържани, блестящи книги, всяка една с повече от 500 страници. Неслучайно всяка една е печелила едни от най-престижите награди – немската награда за литература, наградата „Гонкур“ и Европейската награда за литератра. Това са три книги – романи, в цялото величие на тази литературна форма, блестящи, искрящи, драскащи парченца литература, скъпоценни камъни с остри ръбове, които разтварят рани и душите на читателите. Трявба да се четат такива книги. Понякого ми се струва, че забравяме каква е истинската, важната цел на литературата, освен да носи забавление, накъдето тя все повече се е запътила, да засища всеичките ни сетива, да ни замисля, и най-важното – да ни прави повече човеци. Емпатията е тази тънка граница, която отделя нашата цивилизация, от цивилизациите на зрелището, както казва Льоса, и цивилизациите на хаоса, потънали във фанатизъм, недоверие, необразованост и агресия. Трябва да запазим тази човещина, тя ни прави хора, и книги като тези я подхранват.
Забелязахте, че няма нито една българска книга? Тази година са толкова много, книгите, които харесах, че за тях трябва да се каже отделно. Всяка една от номинираните за наградата „Хеликон“ 12 книги е чудесна, а останаха и още поне 5-6 извън номинациите. Има истински разцвет на българската литература, аз така смятам, и за тези български автори вие четете тук, на страниците на „Литературен вестник“ редовно. Моля ви, подарете книга на себе си и на близките си за Коледа. Няма по-прекрасен подарък, това е дар на светлина и обич.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s