Серджо Кастелито: Винаги ще съществува нуждата от метафора; Маргарет Мацантини: Писането е отлично средство за наблюдение на нас самите и на околния свят

бр. 39/2015

По случай своя 25-годишен юбилей издателство „Колибри” организира фестивала CineLibri, на който бяха показани някои от най-интересните киноинтерпретации на нашумели романи, преведени на български с марката на издателството. Сред гостите на фестивала бяха писателката Маргарет Мацантини и съпругът й, актьорът и режисьор Серджо Кастелито. Специално за читателите на ЛВ предлагаме интервюто на Дария Карапеткова със звездната италианска двойка.

 

6Доволни ли сте от посещението в София, как се чувствате?
Серджо Кастелито: Много добре, публиката навсякъде ни посрещна чудесно. А и кинофестивалът „СинеЛибри” беше нещо много оригинално. Нашата двойка се оказа много подходяща – Маргарет е автор на три книги, по които аз съм снимал филми, така че поназнайвам нещо относно превръщането на литературата в кино.

Променя ли се нещо в начина на писане на Маргарет, ако тя има съзнанието, че текстът й ще се превърне в сценарий? С първата й книга „Корито от цинк” това не се случи.
С. К.: Наистина, не филмирахме „Корито от цинк”. Въпросът е много уместен и отговорът му е „не, нищо не се променя“, Маргарет не пише с мисъл за киното. Пише с мисъл за литературата. Маргарет има невероятната способност да мени стила си, запазвайки непроменена матрицата, най-вече в подхода към анализа на образите. Съпричастна е към съдбата на героите и същевременно у нея няма сълзливо състрадание, а това й помага винаги да разкрива най-мрачните дълбини на същността им, за да разкаже след това и за възвишеното у тях. Така че не, тя не пише с мисъл за сценарий, но въпросът е другаде: тя има естествено кинематографичен начин на писане, силно визуален – понякога първо виждаш думите й, чак след това ги прочиташ, което е много въздействащо. Преходът към киното е естествен, включително защото Маргарет пише истории. Вътре в тях е заложено виждането й за света, но подаръкът за читателя е самата история. Всичките й книги могат да се разкажат с две-три изречения: един мъж среща една окаяна несретница от покрайнините на Рим, влюбва се в нея след една безсърдечна постъпка и след години разбира покрай смъртта на дъщеря си, че не е бил на висотата на тази любов. И иска прошка.

Серджо, от самото начало на режисьорската ви работа книгите са вашият стимул – извън тези на жена ви, дебютирате с филм по книга от Бруно Гамбарота.
С. К.: У нас в Италия не толкова, но за англоезичното и най-вече за американското кино това е много типично – то почти винаги се захранва от книги или пиеси. Това не само е качество, но е и голямо предимство – половината от работата е свършена. Какво по-прекрасно от това да работиш върху материал, в който вече има извършен анализ на действащите лица, има го разказа, нишката, обратите, нравствената теза и когато започнеш работа по него, не само е по-лесно, но е и по-вдъхновяващо, защото е все едно да поставиш електродите на електрошока върху книгата и да вдъхнеш живот чрез плът и кръв на тези герои благодарение на картината, лицата на артистите и т.н. Естествено, самото изживяване е различно – читателят си купува книгата, прочита двайсет страници, оставя я на нощното шкафче, продължава на другия ден, разсъждава, отхвърля я или пък е нетърпелив да се прибере и да си дочете, обсъжда я… В киното влизаш и виждаш резултата от нечие друго въображение – за мен Италия трябваше да изглежда като Пенелопе Крус, докато кой знае колко други лица са й дали читателите, преди да гледат филма.

Кое прави актриса като Пенелопе Крус подходяща за две така различни роли?
С. К.: Първия път беше резултат от много сполучлива среща, докато във втория случай имахме желание да работим отново заедно, да се съберем около нов проект, след като предишният мина така добре. Но и тя е силно податлива на оформяне в различните роли. Тук е заслугата на текста – е, и на мен, но когато актьорите се запознаят с образите, тези образи вече са много обособени. Не само тези на Пенелопе, но и на Клаудия Джерини например – толкова добре оформеният образ на съпругата, много ярка. Също и приятелите, целият „хор”. Другото предимство е работата върху детайла. Често върху детайлите не се работи, но те са това, което прави сцената.

Като преминаването на Маргарет във финалните кадри на „Чуй ме”?
С. К.: Това стана случайно! Тя дойде случайно на снимачната площадка същия ден, преди изобщо не беше идвала, и понеже снимахме финалната сцена, предложих да мине и така се получи много вълнуващото засичане на двама ни на онзи мост, сякаш авторът се среща с героите си, с призраците си.

Често каните музиканти в актьорския състав – Енцо Яначи играе в „Красотата на магарето”, Роберто Векиони в „Никой не се спасява сам”. Работата на венецуелския композитор Артуро Анекино за „Никой не се спасява сам” е много интересна. Как подхождате към музикалното оформление на филмите си?
С. К.: С Анекино се познаваме от много години. Той е чудесен театрален композитор, който добре умее да се съобразява с режисьорските намерения и да създава музика, която стои на втори план, никога не се налага. Не ми е по вкуса филмовата музика, която взема надмощие и се забелязва твърде много. Той е и голям пианист, затова винаги го карам да прави такъв музикален фон, който преминава през филма. В допълнение присъстват и песните: гласовете на Том Уейтс, Ленард Коен, Лучо Дала (в последния от филмите), които се превръщат на свой ред в разказвачи, да не говорим за Васко Роси, който се съчета с посланието на „Чуй ме” по невероятен начин, като даде свое обяснение на смисъла на „нонсенса” живот.
В „Чуй ме” всичко се гради около разкриването на една тайна, защото този мъж е изградил целия си живот върху лъжа – нещо съвсем човешко; допуснал е големи грешки и потвърждава факта, че често  несправедливостта не бива наказвана. Всъщност най-тежкото престъпление на Тимотео е неуважението към любовта, която онова клето момиче изпитва към него. Когато решава да й отдаде дължимото, вече е твърде късно. Когато Италия му казва, че е забременяла от него, рухва лъжовният сценарий, в който е щял да продължава да живее. Темата е наистина сложна, защото Тимотео е нещо като психоаналитичен архетип: имал е дистанциран и студен баща, жена му е организатор в любовта, но не и истински любяща; а дъщеря му Анджела се превръща в детонатора на цялата ситуация, на „завръщането” на престъпното деяние. Съвсем по Достоевски чувството за вина се завръща. Когато прочетох книгата и реших да се заема със сценария, който в случая написах сам, препрочетох изречението „вътре в мен има един празен стол” и филмът започва именно с празен стол – с детайл.

Напоследък се говори за признаци на подем в италианското кино. Споделяте ли това?
С. К.: От години се говори ту за криза, ту за подем. Днес подем ми се струва, че има при телевизията – по същество тя командва, във всякакъв смисъл, за съжаление, и в творчески, защото често тв сериалите са по-интересни от много филми в киното. Но в Италия например театърът  активно се съпротивлява на тази тенденция – в театъра спадът на зрители е много по-малък в сравнение с киното, което е красноречиво, защото в криза е киното, което е на колко? – на стотина години, нищо работа, киното е дебютант, докато театърът е на 4000 години, нали така? Винаги ще съществува нуждата от сцена с герой на нея и публика, която да го гледа, защото винаги ще съществува нуждата от метафора. Киното ще устои, ако успее да не спира да бъде метафора. Ако стане просто и само равнозначно на действителността, нея и така я виждаме.

Доколко е длъжно киното да задоволява масовия вкус?
С. К.: Който се занимава с тази професия, трябва да си поставя най-вече целта да създаде продукт с качество: повествователно качество, качество на намеренията. Артистите са за това – да помогнат да разберем по-добре разказаното, за да разберем по-добре света и самите себе си. Независимо дали става въпрос за трагедия или комедия – защото подтикването към смеха е свръхблагороден жест, точно както подтикването към плач или към размисъл. Задачата на работещите в тази сфера би трябвало да е да направят така, че това качество да достигне до максимално голям брой хора. Но за жалост, го има и момента с малцинството, което приема определен тип  продукт, и с мнозинството, което се задоволява с второкачествена стока. Не би трябвало, но често става така, включително по вина и заслуга на телевизията.

Споменахте смеха, но напоследък са много популярни драматичните сюжети за болести, смърт?
С. К.: Е да, защото са много задължаващи, историята става много ангажираща. Същото важи и за момичето, което катастрофира с мотор… И всички се питат какво ли ще стане после, което също е вид  повествователно намерение.
Първият ви филм по сценарий на Маргарет „Красотата на магарето” е в изцяло хумористичен ключ.
С. К.: О, разбира се, обожавам го! Доставихме си удоволствието да вземем на подбив еснафската образована класа, която при появата на нещо, което не може да контролира, изкарва на показ най-лошото от себе си. Както в „Познай кой ще дойде на вечеря”, само че вместо чернокожия младеж идва старец, а това общество не може да го преглътне, защото в него митът за младостта е доведен до, как да кажа, свирепа крайност. Старият трябва да си ходи. А всички знаем, че старите хора са хранилище на мъдрост, опит, топлота – фигурите на баба и дядо например, решаващи за запазването на човешката спойка и общността.

В Италия сякаш уважението към възрастните хора все още се е запазило непроменено.
С. К.: Донякъде да, донякъде не, откровено казано. Не знам как стоят нещата в България, но у нас е трудно. Светът препуска твърде бързо, има погрешно разбиране и относно техническия прогрес, който често ни изхабява, вместо да ни усъвършенства. Изолира ни, прави ни самотни. Когато пристигнахме със самолета и се качихме в летищното автобусче, бяхме 30-40 души и за момент, почти като в картина на Магрит, внезапно видях 40 човека с наведени глави и вторачени в телефоните си – чудесен кадър за филм. Никой не гледаше летището, слънцето… Всеки беше сам. Тези неща ни свързват с всичко и с нищо, защото ако нямаме връзка със себе си, никога няма да успеем да се свържем с другия.

Какъв тип актьор е синът ви Пиетро? Той има участие в три ваши филма, включително в „Да дойдеш на света”.
С. К.: Всъщност той не е актьор, завърши философия преди две години в „Сапиенца”. Не мисля, че иска да стане актьор в тесен смисъл, от което съм доста доволен. Мисля по-скоро, че има намерение да пише за киното и да прави филми. Пожелавам му го, макар че знам колко ще му бъде трудно, но е млад – на 23 години, може да си позволи лукса да упорства още няколко години. Но едва ли възнамерява да играе.

Въпрос от четвъртокурсниците в специалност „Италианска филология” на Софийския университет: какъв е смисълът, който влагате в посланието на „Чуй ме”? В тази история сякаш липсва положителен контрапункт.
Маргарет Мацантини: Според мен нагласата на писателя никога не бива да е морализаторска, т.е. не трябва да се изхожда от определена теза, не трябва да се търси наставническото в повествователната материя и тя да се подчинява на доказването на някаква теза. Тази материя е жива, ако е свободна. Даваш си сметка, че се получава книга, в момента, в който тя изработи собствена гледна точка и ти си просто този, който овладява материята, опитва се да поддържа в неговата цялост едно вещество, което сякаш пари. Това е магма, креативност, за която нямаш познание. Ако знаех какво съм на път да напиша, не бих го написала, няма да ми е интересно. Затова всеки път, когато си правя график и организирам дадена работа, после не я довеждам докрай. Губя интерес. Творческият процес всъщност е внезапен в своето осъществяване, непосредствен, освобождаващ, сам не знаеш откъде произлиза – вероятно от необяснимите дълбини на човешкото същество, от подсъзнанието, от фантазиите, от образите, които си натрупал през живота по време на непрекъснатото проучване. Защото животът е непрекъснато проучване, писането е отлично средство за наблюдение на нас самите и на околния свят. Така че смисълът на книгата дойде от само себе си: история за безгранично състрадание, за безгранична любов, за това, че скpомните и низвергнати човешки същества всъщност блестят с изключителна светлина. Италия, героинята в „Чуй ме”, е такава – архетип на жена, съвсем непретенциозна, употребена като сексуален обект, но в крайна сметка извървява с него болезнен път, за да се превърне в ангел, да се извиси. А мъжкият образ е утвърден в обществото, но не съумява да проникне в живота, прониква в него винаги с хирургически ръкавици – и действително, той е хирург, – така че той има усещане за студенина и сякаш е гостенин в собствения си живот. Това е контраст между двата свята: на скромната и истинска жена и мъжа, който вече не знае кой е, не успява докрай да бъде това, което е, и единствено с нея е истински.

Прави впечатление желанието ви да развенчавате ореола на съвременната еснафска двойка с привидно безпроблемен съвместен живот, чиито устои се разклащат още при първите признаци на сътресение.
М. М.: Категорично да, защото съм на мнение, че устоите всъщност трябва да почиват на съвсем други неща – на искреността, на съвместните планове, на съпричастността, които често липсват при една двойка. Така е – човек пише, за да търси истината и справедливостта в един свят, който му се струва несправедлив. И се оказва, че пише за всичко онова, което го възмущава, което не може да преглътне, което му присяда, включително в отношенията между хората. Никога не съм се крила зад литературата, тя е нужна, за да разобличава. Наред с това, разбира се, съществуват и писателските схеми – добре е, ако в книгата има тайна, ако има препятствия пред любовта, те дават възможност да се развива сюжетът. Историята за отношенията между мъжа и жената е историята на света, на Адам и Ева, и няма нищо по-интересно от този микрокосмос, който представлява връзката между един мъж и една жена, разликите в тези две гледни точки. Двойката еволюира според начина, по който еволюира обществото – новата ми книга „Блясък” е за връзката между двама мъже. За мен е интересен процесът на проучване на всичко това и после разобличаването. Мисля, че и в живота съм такава – винаги се стремя към разобличаване, към сваляне на маските. Това е и болезнено, защото би било по-добре да не виждаме всичко, като на кино – когато има платно, завоалиране, това смекчава нещата. Ако виждаш твърде ясно… За щастие, с годините зрението ми отслабва и това сигурно ще ми е от полза.

Преди време ЛВ публикува статия за вас, в която бяха откроени думите ви „Понякога езикът не ми е достатъчен”. Какво е положението днес, има ли промяна?
М. М.: Езикът никога не е достатъчен. Винаги търсиш нови и нови метафори… Литературата дава име на нещата, но сякаш обръща думите с хастара навън. Този процес е загадка, езикът е загадка, не знаеш откъде се появява в теб, всеки писател е въплъщение на езика. Езикът е живецът на писателя, микстура от онова, което е преживял, от диалектите, от поведението му, от прочетеното, останалото от предците. Чрез езика писателят се разкрива, но и се обновява непрекъснато. Литературата е непрекъснато експериментиране и се обновява чрез езика. Всеки път, когато открия език, откривам нова книга. Книгите ми винаги са били разнообразни по сюжет. Като в сграда с много прозорци винаги съм отваряла различен прозорец, не съм поглеждала от едно и също място. По същия начин всеки път съм искала да изнамирам различен език и щом го откриех, значи книгата беше готова. Така че и от диалектическа гледна точка книгите ми са разпознаваеми, но много различни една от друга.
Съзнавам, че рамката на историята е важна, защото помага да се удържи онази магма, за която стана дума – иначе човек може да се разпростре във всички посоки. Писателите често предпочитат страничните пътечки пред централното шосе на сюжета. Винаги съм се влюбвала във второстепенни герои и ситуации, защото мисля, че детайлът говори много повече. Със сигурност не мисля за кинематографичната страна, докато пиша, а мисля за изграждането на историята. Аз спонтанно съм писателка на истории, неочакваните обрати са заложени в самото ми писане точно както пунктуацията и т.н. Отегчавам се лесно и самата аз имам нужда от неочаквани обрати, защото иначе ми се доспива.

В „Да дойдеш на света” засягате деликатна тема, която надхвърля италианските граници. Как допринася погледът на една чуждестранна авторка към разказа за един конфликт, който не е част от историята на нейната нация?
М. М.: Не е част от историята на моята нация, но ние, италианците, сме ходили на почивка в бивша Югославия, имали сме близки контакти с тази държава, която се намира на съвсем малко разстояние по море. Цяла Европа не може да се чувства чужда на тази война – тя така или иначе избухва в сърцето й и всеки от нас е видял нещо от нея. Не беше възможно да нямаме отношение към тази война. Нещата трябва да се помнят. Писателите са най-подходящи, защото са най-свободни, най-чисти от идеологическа гледна точка. Освен това си служат със символи, метафори, с един по-различен език, който е много красноречив. Репортажът разказва това, което се вижда на екрана, докато литературата изобразява – има бял екран и на него тя нарежда фигури. Тези фигури в крайна сметка имат по-представителен характер, защото добрият роман говори повече за една история или епоха, отколкото например една студия. Когато литературата успее в това отношение, успява повече. А тази война остана вътре в мен като рана. Спомням си, че бях запазила цял сандък с изрезки от вестници и всякакви подобни неща. През 1991 г. тъкмо бях родила първото си дете. Какъв контраст имаше между това новородено и войната, която неумолимо започваше, и бежанците, децата по автобусите – ужасни гледки, които всички помним. Това ме накара да се замисля за смисъла на живота в днешно време – ние живеем тук, а недалеч от нас бушува адът.
С. К.: След края на Втората световна война в Европа бяхме свикнали да си представяме войните като нещо далечно от нас – във Виетнам, в Африка, Ирак, отвикнахме от мисълта, че Европа може да бъде обхваната от пламъци, тази травма беше изтласкана от европейците. Но Сараево е на един час със самолет…

Когато през 2011 г. публикувахте следващия си роман „Море на разсъмване”, очаквахте ли, че темата ще се нажежи допълнително? Имате ли намерение да снимате филм по нея? (В книгата се пресичат съдбите на бежанка от Либия и натурализирана италианка, прогонена от режима на Кадафи като дете, б. ред.)
С. К.: Пророческа книга се оказа… Малко ни възпира това, че е толкова пророческа, че изглежда едва ли не конюнктурна.
М. М.: Не е лесно да се направи филм по тази книга. Има историческа ретроспекция, връщане до началото на ХХ век, преживяното от една италианска майка в емиграция. За мен тази малка книжка стана много важна. Един писател може да има активна политическа позиция и по този начин – като разкаже за произхода на една държава, а историята на италианците включва и миграцията към Либия. Били сме и колонизатори, и колонизирани, и не бива да забравяме какво значение има това обстоятелство. Така можем да си дадем сметка, че и нашата човечност до голяма степен произтича от факта, че италианците са били емигранти по цял свят и следователно знаят какво значи да си прогонен, да се отнасят с теб като с животно, да ти гледат зъбите в устата и да проверяват дали не си болен…
С. К.: На Елис Айлънд американците са ни държали по 40 дни, преди да разрешат влизането в страната, като животни.
М. М.: В Белгия, в Германия, Швейцария, навсякъде… Но за миграцията към Либия не се е говорило много, почти беше забравено. Тези италианци, които после се завръщат, прогонени от Кадафи, живеят като бежанци в бежански лагери. Освен това трябва да добавим и очарованието на Средиземно море, което е невероятно и е побрало в себе си толкова история, а сега, уви, побира толкова трагедии.

Италия е страна, по отношение на която, за добро или лошо, съществуват множество стереотипи – както в изкуството, така и в обществения живот. Според вас от литературна гледна точка кои характерни черти от писането на новите поколения италиански автори би трябвало да станат част от образа ви в очите на външния свят?
М. М.: Вече ги няма школите от едно време – например неореализмът беше голяма школа. Днес имаме индивидуални личности на творци, до голяма степен това е характерната черта.
С. К.: По-конкретно що се отнася до литературата в Италия, а може би и другаде, фигурата на писателя в чиста форма вече я няма. Има писатели, които освен това водят седмична рубрика във в. „Република” или имат блог, и изобщо са свързани с медийния процес. Интересно е, че много често някои от тези писатели рекламират книгите си даже чрез билбордове, както се рекламират филми. Вече няма само писатели, какъвто може би едно време е бил Калвино например, или Франзен днес в Америка – ето, Франзен може би все още е „немедиен” писател. Днешните писатели с артистичните ризи… които преди всичко трябва да изглеждат млади и по младежки начин, да пишат в литературен салон – дали ще е този на „Кориере дела Сера”, дали ще е на „Стампа”, трябва да поддържат блог, да са във връзка с „потребителя”, даже вече не с читателя… Често си издействат телевизионно предаване, контакт от друг тип. В този смисъл Маргарет е нещо като музеен експонат, тя е писател и нищо друго. Е, пише сценариите, но е извън социалните мрежи, няма друга връзка с читателя. Тя се свързва с читателя в момента, в който той чете книгите й. Прав ли съм, точен ли бях?
М. М.: Да, напълно. Не съществуват литературни течения. Това, което днес много натоварва според мен, е размиването на границите. Всички се занимават с всичко. Имаш ли джиесем, снимаш клип; и писането на компютър улесни нещата. Фигурата на писателя през последните двайсет години се промени коренно. Когато аз започвах, не съществуваха такива шумни литературни събития. Днес писателят е почти като актьорите, обикаля, представя, снима се, също като звезда. Има множество панаири на книгата, също и в Италия, изобщо – промените са големи. Някои писатели живеят живот като на турне – обикалят света, представят произведенията си. Аз никога не съм го правила, не съм имала и възможност, имам четири деца. Освен това, честно казано, не обичам да повтарям като актьорите в театъра. Толкова съм играла в театъра, вече престанах и не ми се повтаря, искам винаги да внасям промени, да се обновявам. Така че мисълта да стоя и да повтарям все същото „аз така, аз иначе” не е за мен.
С. К.: Маргарет е писател от Кубриков тип.

Маргарет, съгласна ли сте?
М. М.: Да.
С. К.: Всеки път Кубрик прави нещо различно, но всичките му филми са обединени от обща вътрешна физиономия, която е съвсем монолитна и разпознаваема, и при все това сякаш са изстреляни към различни светове и посоки. Мисля, че всичките  й книги са такива. Тръгват в напълно различни посоки, като пуснати в лабиринт, всяка следва свой път, но всичките намират един и същи изход.

Разговора води
ДАРИЯ КАРАПЕТКОВА

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s