Олга Токарчук: Как написах „Книгите на Якоб”

бр. 30/2015

Чувствах се така, сякаш някакви независещи от никого сили желаеха да навлязат в историята, която описвах, сякаш някакви сили се бяха обединили и ми се притичаха на помощ. Сякаш светът държеше тази книга да бъде написана.
Олга Токарчук

OT_zdjecieЩе разкажа
За случайностите, които водят до съвсем неочаквани последици във вид на книга
Първа беше „Нова Атина” на отец  Бенедикт Хмелевски с прекрасното въведение на Мария и Ян Липски, която препрочитах през цялото си детство и младост. След години, през есента на 1997, някъде в книжарницата изрових странна книга, а всъщност бяха две тетрадки голям, нескопосан формат с небесносини, лакирани корици. Това беше „Книгата на божиите слова” – лекциите на Якоб Франк – макар той самият да е предпочитал да използва думата „дрънканици”, – редактирана от Ян Доктор. Четох я цяла зима, бавно, абзац след абзац, с нарастващо удивление. По Коледа вече имах акумулаторна батерия от книги. Напролет се появи отделна полица, която от този момент трябваше да расте и набъбва през следващите години. Нямах намерение да пиша книга за Франк, това беше по-скоро част от моето „лично обучение”, от дългогодишната ми страст към всякаква хетеродоксия (еретично отклонение от християнството, било то православие или католицизъм, б. пр.), към всичко, което излиза извън канона, което е отвъд определените граници, което е бунт и неприемане на утвърдената норма.
Историята на Якоб Франк е толкова невероятна, че чак е трудно да повярваме, че се е случила наистина. Много накратко: разказва се за това, как не малка група от евреи родом от Подолието, изповядващи учението на кабалиста и равин от седемнадесети век Шабтая Цви, който се е смятал за месия, преминава с трясък към католицизма, предвождана от покровителя си, търговеца Якоб Франк, като преди това за известно време е изповядвала исляма. След като бил обявен за еретик, вождът бил затворен за 13 години в ясногорската крепост, а когато по време на Барската конфедерация* бил освободен от руските войски, използвал бъркотията у дома и се отправил към Бърно в Моравия. Осветен от ореола на тайнствен еврейски мъдрец, само след няколко години той се превръща в добър приятел на император Йозеф II и довереник на майка му Мария Тереза. Когато императорското благоразположение приключва, Якоб заедно с цялата си свита се пренася в Офенбах на Майн, където създава огромен център, изпълняващ функциите на религиозно средище. След няколко години умира като полски барон. Неговите сподвижници се връщат в Полша и се разпръсват сред набиращата сила полска аристокрация и интелигенция.
***
Това е само повърхността на авантюристичната история на Якоб Франк, която има още няколко по-дълбоки измерения. Преди всичко документира растежа и разпространението на „най-зловещата и всяваща смут” – както пише Гершом Шолем, ерес в лоното на юдаизма. Този великолепен учен дори не се опитва да крие емоциите си, когато пише за Франк, смятайки го за мрачна и зла личност, а доктрината му дори за нихилистична. Също така признава, че няма как да се отрече размахът и силата на образа в „Книгата на божиите слова”, тази най-особена от всички „свещени книги”. Историята на групата хора, които, водени от трудна за разбиране смелост, предприемат едно опасно духовно и драматично, вътрешно и политическо пътуване, е абсолютен прецедент. Ако също така се вземе предвид упоритият (но в крайна сметка безуспешен) стремеж на Франк да обособи собствена, що-годе автономна територия в границите на Полското кралство, то днес можем да говорим за нещо от рода на „прационизъм”.
Беше ми трудно да повярвам, че тази невероятна и изключителна история толкова бързо е потънала в забвение. Вероятно са били успешни опитите за заличаване на собственото потекло от страна на самите потомци на франкистите в една враждебна, мнителна и често антисемитски настроена среда. Освен монографията на Александър Краушар „Франк и полските франкисти”, издадена през 1895 г., през всичките тези години не са се появили добри и изчерпателни исторически трудове. Едва сто години по-късно Ян Доктор се заема научно с темата, а в литературата въпросът за Франк  разработва Анджей Жулавски в книгата си „Моливда” и Кшищоф Рутковски в „Църквата на свети Рох. Легенди”. След това, вече докато пишех „Книгите на Якоб”, излезе страхотният и фундаментален труд на Павел Мачиейко „The mixed Multitude. Jacob Frank and the Frankist Movement, 1755-1816”, който с удоволствие използвах. Но това е малко, като се има предвид колко важна е тази тема. Културните последствия от франкизма за полската култура са наистина големи и все още неизследвани докрай. Вече няма как да не признаем, че доктрината на Франк със своята повече или по-малко езотерична форма е повлияла върху идеята за Полския романтизъм (в това число чувствително върху поезията на Мицкевич), а с това значително е щамповала крайъгълния камък на полското национално самосъзнание.

***
Бързо забелязах, че тази история е съпътствана на моменти от нещо от рода на посърнал, неизмерим и абсурден комизъм, а неочакваните и изненадващи обрати на статуквото сякаш са току излезли от някоя оперетка. Едно непрекъснато qui pro quo, игра на роли, преструвки, многоезиков контекст, водещ лесно към недоразумения, ярки личности – изглеждаше така, сякаш всичко това изискваше само поставяне в литературни рамки, в епическата стихия на разказа. Когато най-накрая си нахвърлях на един дълъг свитък сива хартия половин век от приключенията на Якоб Франк и неговите спътници, разбрах колко авантюристична е цялата тази история. Освен това престанах да гледам на тях като на мрачни и зловещи сектанти. По-скоро видях една универсална история на интуитивния стремеж към еманципиране в самия център на феодалната действителност, изпълнена с разделения, екстаз, предразсъдъци – в един свят, заключен с три резета. Франк и хората му създават един многостранен, многопластов преврат и вбесяват всички.
Франк със сигурност е бил харизматичен човек и със сигурност като такъв е бил също и малко психопат. Имал е силен характер, интелигентност и чар, с които привличал към себе си силните и слабите в тогавашния свят. Трудно е да бъде разбрана такава личност, докато човек чете само неговите записани, понякога нескопосани притчи, в каквато именно форма се е обръщал към последователите си. В този основен текст виждаме една амбивалентна личност: безкомпромисна, но също така чувствителна. Непредвидима, но същевременно внимателна. Луда, но в същото време прагматична и практична. Това е трикстер – магьосник и мошеник. Много дълго имах проблем с това да проумея как функционира подобен човек и за съжаление, четенето за сектантските предводители почти с нищо не ми помогна. Най-накрая – нека да ми бъде простено – започнах дискретно да наблюдавам психопатично-харизматичните си познати, онези няколко души от двата пола, които познавам, опитвайки се да разбера в какво се състои силата им да убеждават и умението да събират около себе си орди от верни сподвижници. Оказа се обаче, че и това не помогна. От чиста емпатия не умеех да се справя с тази фигура, не я разбирах. Затова реших винаги да представям Якоб Франк от гледна точка на другите, нямайки смелостта да се приближа прекалено, макар че колкото по-дълго се занимавах с него, толкова повече събуждаше симпатията ми.

За живота по време на писането на книгата
Когато седнах да пиша „Книгите на Якоб”, вече си бях нахвърляла по-важните случки и факти на моя свитък сива хартия и имах още много натрупани материали. Преседявах в библиотеката, копирах недостъпните книги, с бели ръкавици преглеждах стари книги. Осъществих няколко пътувания, по време на които направих няколко хиляди снимки.
През шестте години писане на тази книга много неща се случиха в живота ми. Няколко пъти се местих, някои от тези премествания бяха много болезнени и всяваха хаос в живота ми, преживях развод и започнах нова връзка, много пътувах, а синът ми стана самостоятелен. Написах криминален роман. Загубих няколко приятели и спечелих нови. Докато траеше последната редакция, почина баща ми. Навсякъде носех със себе си кашоните с материали и ги оставях на централно място, там, където се намирах, веднага закачах картите с габърчета, също списъците с героите и други нужни картинки. Измъчвах познатите си с накъсани разкази, по-малки или по-големи открития, давайки си сметка, че никога няма да успея да предам точно какво върша, с какво се занимавам, докато не напиша всичко до края. Така в продължение на шест години останах в странното състояние на писателска самота, където човек се превръща в директор на театър фантом, невидим за останалите и ежедневно за няколко или десет-петнадесет часа отива на призрачната работа, на която режисира драматичното представление, оставайки негов единствен зрител. За този спектакъл в сутрешния вестник няма да има никаква рецензия, няма никаква обратна връзка, никой не ръкопляска, докато той трае, и никой не негодува. Допълнително този театър ме завзема и след работните часове, по време на сън и почивка, по време на пътувания и срещи.
Животът притеснително се разделя, човек стои сякаш разкрачен, нагазил в два бързея на реалността, които рядко имат нещо общо. Накрая двете течения започват да се наслагват едно върху друго, преливат се и идва онзи момент, когато губиш ориентация къде наистина се намираш. Тогава е време да спреш.

За това как светът протяга ръка, за да помогне на писателката, или mundus adiumens
Често ме съпровождаше чувството, че ето, хванах края на някаква нишка и се придвижвам по нея, имайки доверието, че онова, което търся, след малко ще изскочи пред мен зад ъгъла. И така беше.
Не знам дали изобщо е възможно да бъде описан този феномен, с който преди многократно съм се срещала, докато пишех, но никога толкова често и толкова интензивно, както при тази книга. Искам най-накрая да го назова. Спонтанно и субективно това явление се усеща така, сякаш някакви независещи от никого сили желаеха да навлязат в историята, която описвах, сякаш някакви сили се бяха обединили, за да ми помогнат. ОК, знам как звучи това. Фантасмагория.
Но истината е, че много пъти ми се е случвало да стоя с чаша в ръка на нечие събиране, да посягам към случайна книга от рафта и да отварям също на случайна страница, за да разбера за свое голямо учудване, че там се намира точно това, което ми е било нужно – персонаж, случка, информация, връзка, заглавие, за което не съм знаела. Много пъти, просто така, съм срещала някого, който се е превръщал в решение на парещ проблем. Невинно пътуване към случайно място ме е извеждало на следа, за която съм нямала понятие.  В подобни ситуации човек започва най-напред съмнително да се оглежда наоколо, след това все пак ти идва на ум странната мисъл, че поради някаква причина  светът държи тази книга да бъде написана. Давам си сметка колко несериозно звучи това и как ме представя в двойствена светлина. Какво пък! Писателите са артисти в края на краищата, а артистите са си извоювали по-голямо поле на възможна ексцентричност, да речем, от учените, поради което се отказват от научни титли.
Но все пак, за да си дам повече смелост, избродирах сама за себе си подкрепа на латински – свят, който помага, mundus adiumens, това е нещо, което дава усещането, че сме водени за ръка и ни потапя в едно блажено състояние, приличащо на наркотичния транс, до лека, доста приятна и същевременно мъчителна, контролирана с голямо усилие психоза. Мисля, че ни прави зависими и когато се връщаме от пътешествието, наречено писане, само за момент усещаме олекване, че всичко вече е минало. Това състояние на ума – не прекалявам, – е благословено. Азът, който в естественото си състояние е толкова глезен и отглеждан, сега се свива до малки размери и позволява да бъде обзет от бурното съдържание на съзнанието и подсъзнанието, позволява да бъде залят от океан от думи и за целта привързва края на нишката в лабиринта.

За историята на цигарите
„Книгите на Якоб” е исторически роман, написан с цялото съзнание, че историческият наратив е вече създаден и върху него трябва да се надгражда. Например никога не бих повярвала, че истинското присъствие на жените в историческите събития е незначително, но  в историческите източници те се появяват бегло и не играят особена роля. Всеки, който е жив и има майка, жена, сестри или дъщери, знае, че не е възможно те да липсват в житейските събития. Освен ако това не е разказ за живота в армията или в някой мъжки орден. Липсата на жени в писаната история, която след това стига до учебниците, смятам за черта от патриархалния манталитет, който не вижда жените и не отчита тяхното участие. Намерих им място в моята история, ревностно събирайки всяка трохичка оскъдна информация. Направих това от чувство за справедливост, вярвайки, че по-голямата част от човешката история трябва да бъде пренаписана именно от тази гледна точка. Постарах се също, дотолкова, доколкото това е психологически възможно, да захвърля собственото си съвременно чувство за гордост. Съзнавах, че описвам един предвикториански свят, в който са важали други правила за съвместен живот. На много от принципните читатели те могат да се сторят прекалено волни.
Разбира се, не е възможно човек напълно да захвърли себе си и времето, в което живее. В този смисъл историческият роман не съществува, понеже корените му винаги остават в реалността на пишещия. Историята просто се превръща в непрекъсната интерпретация на истински и измислени събития от миналото, което ни позволява да съзрем в нея смисъл, който някога е бил несъзрим.
Завърших писането на „Книгите на Якоб” вечерта на 30 януари 2014 година и веднага извадих иззад секцията кутия цигари, която бях купила специално за този случай. Стоях на балкона в мразовитата зимна нощ и пушех цигарите една след друга, докато не ми стана лошо. Това трябваше да бъде точно ексцентричната и вредна награда за самата мен след цялото къртовско писане – наградата за режисьора на театъра фантом, след като завесата вече беше паднала.

Преведе от полски КРУМ КРУМОВ

Бележка на преводача: Всички имена и заглавия на книги в тази статия са лична интерпретация на преводача и нямат общо с бъдещите интерпретации на други преводачи. Заглавието на книгата на Олга Токарчук „Книгите на Якоб” (Księgi Jakubowe) е свободен превод, който не е консултиран с издателя на Олга Токарчук в България, нито с нейната официална преводачка.

Advertisements

Вашият коментар

Filed under Общи, Субектив

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s