50-годишният юбилей на държавния поет

Археологии в зоната на 21 април 1985

Пламен Дойнов

бр. 26/2015

l-5

„Не се отказвам от нито един свой ред!“ Л. Левчев в последния комунистически парламент, 17 ноември 1989 г. Сн. Георги Панамски

По време на честването на 80-годищнината на Любомир Левчев на 29 април 2015 г. в зала 6 на НДК единственото стихотворение, което прочете лично юбилярът, беше „Аз, който не избягах от Помпей“, писано в началото на 90-те години и публикувано като начално стихотворение в книгата „Отвъд“ (1994). Очевидно за него стихотворението е от ония, които могат да се нарекат знакови. Неслучайно актьорът Стойко Пеев също го прочете към края на продължителния си рецитал. Алегорията за неизбягалия от Помпей повтаря важната за Левчев след 1989 г. теза, че не се отказва от нито една своя дума, че остава верен на Идеала, на Словото, на какво още, т.е. остава при себе си и край.

Вече сме забелязвали, че не е съвсем ясно при кое точно себе си остава Левчев, защото през последните десетилетия той последователно се опитва да подмени биографическия си текст с лирически, т.е. да пренапише биографията си и да преобразува творчеството си така, че на сцената на историята да остане само поетът Левчев, при това – един от неговите специално конструирани образи, по възможност на „световен“, а не на соцреалистически поет. За тази цел програмното стихотворение „Аз, който не избягах от Помпей“ е сякаш идеално – никак не се разбира откъде не е избягал автобиографичният лирически герой, защото мястото, където „той остава себе си, е съвършен симулакрум – предлага множество образи на личността, които могат да бъдат изживени единствено театрално.“

Но там, където референциите не помагат, внезапно могат да се появят други подсказвачи – откъм най-неочакваната зона, откъм самата поезия. Изведнъж в „Аз, който не избягах от Помпей“ започват да се чуват познати стихотворни стъпки. Ритъмът, дори сричките отекват, напомнящи за нещо вече изпято. Коварната памет на стихосложението се задвижва и вече работи като машина на времето.

Първо сме насред Помпей през 90-те години на ХХ  век:

 

Смъртта е тайнство. СтрахНо крайедва ли.

Земната люлка в пустотата ме люлей.

И чувам сферитекристалните сигнали

аз, който не избягах от Помпей.

 

Но машината превключва към 80-те:

 

Твърдяха, че звездата ми е луда

или че страшна тайна съм открил.

А аз печелех тези битки трудни,

защото носех в себе си Април.

 

И пак се връща към Помпей:

 

Смениха Бог. Проучиха Вулкана.

Градът развратен станал е музей.

И само аз при себе си останах

аз, който не избягах от Помпей.

 

Но пак превключва към Април:

 

През ледници от злобно безразличие

една сълза възторг съм съхранил.

И ме обичаха. И аз обичах

Защото носех в себе си Април.

 

Стихът започва да прескача – като игличка на грамофон „Респром“, усилен докрай в станцията на писателите във Варна, докато Тодор Живков танцува валс с Лада Галина:

 

Аз, който не избягах от Април.

 

Но Людмила Исаева слага шапка на Лада и я сменя във валса с Живков. Игличката прескача:

 

Защото носех в себе си Помпей.

 

Идва ред и на Лиляна Стефанова – тя слага шапка на Исаева и се впуска по дансинга с Живков. Игличката прескача няколко пъти:

Смениха Бог. Проучиха Вулкана.

Една сълза възторг съм съхранил.

И само аз при себе си останах

защото носех в себе си Април.

 

Помпей е Април. Април е Помпей. Описан е идеалният кръг на вечното завръщане към себе си.

Равносметката, произнесена от Левчев през 2015 г. и написана в средата на 90-те, е излята от стиховете и словото му от времето на неговия 50-годишен юбилей през 1985 г., алегорически преработени за публиката от новия ХХІ век. Поредното честване се опитва да повтори част от сюжета и ефектите на образцовия 50-годишен юбилей, само че вече без Април, без Живков. Задачата е невъзможна, разбира се. Просто няма как старият поет да компенсира своята лишеност от институционален авторитет – нито вече е член на ЦК на БКП и председател на СБП, нито Република България е готова да го увенчае така както го е сторила Народна република България. Единствената възможност за компенсация би бил евентуалният морален авторитет на Левчев, който обаче в началото на ХХІ век няма как да бъде припознат в него.

Впрочем в това се състои базисната разлика между народния поет и държавния поет. Както е известно, юбилеите на народните поети също ги подготвя държавата, а в класическия случай с Вазов парламентът през юни 1920 г. дори гласува решение, с което го провъзгласява за народен поет (Вж. повече за сюжета с юбилейното увенчаване на Иван Вазов в: Димитров, Емил. Памет, юбилей, канон. 2012). Но въпреки тази висша властова санкция, моралният авторитет е този, който издига Иван Вазов в съзнанието на публиката, която постепенно възприема титула „народен поет“ като естествено възникнал и утвърден, а не като наложен на обществото чрез парламентарно решение. Така Вазов е припознат от съвременниците си и от следващите поколения именно като народен поет.

Без легитимиращата сила на моралния авторитет, всеки писателски юбилей, дори най-старателно подготвеният и най-активно подкрепеният от държавата, може да произведе най-много увенчаване на държавен поет, не повече. Точно такива са повечето юбилеи в Народната република, а сред тях честването на 50-годишнината на Л. Левчев произвежда образец на юбилей на държавен поет в епохата на късната, Априлската НРБ.

В романа от спомени „Панихида за мъртвото време“ Любомир Левчев отделя на 50-годишния си юбилей точно четири страници, две от които са заети от т.нар. слово на Йордан Радичков, отправено към юбиляра.[1] Въпреки твърдението, че е отворил архива си преди да си спомни за юбилея, Левчев проявява уж спонтанна небрежност при изграждането на мемоарната сцена и разполагането на действащите лица върху нея:

 

В съботата, на 21 април, бе дадена голяма вечеря, която трябваше да изпълнява ролята на юбилей. Мъча се да си спомня кой я бе организирал. Може би никога не съм знаел кой е точно. Вероятно Управлението по безопасността, защото присъстваше Тодор Живков, половината Политбюро, министри и всякакви ВИП персони. Разбира се, основата бе Управителният съвет на писателската организация. Като първи заместникпредседател тамада беше Богомил Райнов. Той откри и прочете поздравителното писмо на Тодор Живков. […]

Данчо Радичков прочете своето слово за мен. Него го помня и го пазя.“[2]

 

Дребна подробност е, че през 1985 г. 21 април не е събота, а неделя. По-нататък обаче паметта на Левчев работи твърде минималистично и повече от избирателно. Не му е много ясно кой е организирал срещата, на която били присъствали Живков и хора от Политбюро, все пак допуска, че е УБО; Богомил Райнов бил прочел писмото на Живков, което съвсем бегло е цитирано от мемоариста; Радичков бил държал специално слово; Камен Зидаров подарил на Левчев наследствен сребърен ръчен часовник „Омега“, а на 27 април юбилярът направил „авторецитал за приятели“ в зала 2 на НДК и после дал „приличен коктейл“ в панорамния ресторант (днешния „Скай Плаза“). Това ли е?

 

*

Сега да подредим преамбюла на юбилейния сценарий от 21 април.

Прави впечатление, че юбилейното тържество е много изтеглено във времето – още на 21 април, т.е. със седмица преди рождения ден на Левчев – 27 април. Справката показва, че това е продиктувано не от случайност или припряност, а заради съобразяване с програмата на Тодор Живков, който седмица по-късно навлиза в серия от сериозни външнополитически ангажименти, първият от които е срещата в Полша на страните-членки на Варшавския договор на 25 и 26 април, на която се удължава с още 20 години срокът на действие на договора. Юбилейната среща на председателя на СБП е изтеглена седмица по-рано, за да може на нея да присъства генералният секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет.

После информацията за празника е задържана седмица, както за да се подготви и съгласува в ЦК на БКП (с Милко Балев и Стоян Михайлов[3]), така и за да излезе в печата след рождения ден на юбиляра. В официоза „Работническо дело“ е публикувана на 28 април[4], а в „Литературен фронт“ – на 2 май[5], като в текста нарочно не е посочена датата на събитието.

Спомените на Левчев също не са особено услужливи, когато трябва да разберем къде е проведена юбилейната среща. Може би е забравил, но официалните информации не крият мястото – в един от центровете на държавната власт, в правителствената резиденция „Лозенец“. Оказва се, че Живков е своеобразен домакин на юбилея на Левчев. В един съвсем определен смисъл празникът е и на двамата – на първия априлски поет и първия априлски вожд. Показателно е, че юбилейното тържество е държавно мероприятие, форматирано като Среща на другаря Тодор Живков с писатели. Такова е заглавието на еднотипното съобщение в пресата.

Без присъствието на Живков юбилеят би имал съвсем малка тежест в публичността на НРБ, почти нулева легитимност. Центърът на събитието е не просто поетът юбиляр Левчев, а държавният поет, обусловен чрез присъствието на абсолютния център – държавният глава Живков. С неговата програма е съобразен и личният календар на чествания писател. Когато се увенчава държавен поет, всъщност се отбелязва колкото неговата годишнина, толкова и пряката му обвързаност с държавата, с държавния глава, който осигурява престиж и легитимност на юбилея.

 

*

Какво се случва на 21 април, неделя, на „голямата вечеря“ в резиденция „Лозенец“?

В спомените си Левчев за пореден път е объркан. Празненството бил открил Богомил Райнов и бил прочел поздравителното писмо на Живков, сякаш с това се изчерпват официалните почести.[6]

Ето задължителните актове – по сценарий и според официалното съобщение:

– Заместник-председателят на Държавния съвет Георги Джагаров прочита Указ за награждаването на Любомир Левчев с орден „Георги Димитров“;

– Тодор Живков връчва на юбиляра ордена;

– Членът на Политбюро и секретар на ЦК на БКП Милко Балев прочита поздравителното писмо на Тодор Живков.[7]

Указ, орден, писмо – това са първите три стъпки, извършени съответно от Джагаров, Живков и Балев. Впрочем Богомил Райнов вероятно също е чел писмо, но в някакъв момент след това – служебният адрес, който се пише за всеки член на СБП.[8] Иначе писмото на Живков е централният епистоларен текст на вечерта. Макар и построено от клишета, то накратко чертае каноничния биографичен текст на водещия държавен поет и лидер на априлското поколение:

 

Ти и цяла плеяда твои връстници навлязохте в литературата дръзко, талантливо, с граждански патос и открита партийност. В това щастливо априлско поколение твоят поетически ръст се открои и ти стана един от неговите найярки представители. Твоята новаторска поезия и вълнуващата ти публицистика са пропити с комунистическите идеали […]

На всички отговорни постове, поверявани ти от партията, ти работиш предано и последователно за осъществяване на животворната априлска линия.“

 

В политико-културния актив на юбиляра са посочени три основни акцента – „укрепване на Съюза на българските писатели“, „гореща съпричастност към идеите на движението „Знаме на мира“ и „принос в организирането на софийските международни писателски срещи“[9].

След такова признание неформалната част на срещата вече може да започне, а днес да й изгубим следите – какви ли са произнесените щедри думи и очертаните широки жестове?

Мемоарите на Левчев продължават да сеят недоразумения. Там се твърди, че Йордан Радичков е прочел слово, като текстът му дори е представен изцяло в „Панихида за мъртвото време“. При по-бавно четене обаче се забелязва, че пред нас не е цялостно юбилейно слово, прочетено от Радичков, а негов асиметричен текст от две ясно обособени части – встъпителни думи и заключителни думи към вечерта, последните от които звучат доста подчертано протоколно. Ето белезите в първата част:

 

Позволете ми с това да открия нашата приятелска вечер, посветена на петдесетгодишнината на поета Любомир Левчев.“[10]

 

Значи Радичков открива вечерта или някакъв модул от нея.

И белезите във втората част:

 „Уважаеми другарю Живков,

Уважаеми гости,

Много моля да ни извините, но ниеписателите, сме като децата. Когато ни дойдат гости, искаме да кажем пред тях всичките си стихотворения и да изпеем песните, които сме научили в училище. Тоест, искаме да кажем всичко, което знаем! Моля ви да бъдете снизходителни!

Другари!

От името на присъстващите тук писатели искам да благодаря найсърдечно на другаря Тодор Живков за това, че отдели от своето драгоценно време на държавник, за да почете с присъствието си един поет на нашето време. […]

Благодаря и на всички останали гости и приятели, които зачетоха тази вечер и с присъствието си уважиха както човека Любомир Левчев, тъй и неговата поезия.

Позволете ми и на мен накрая да поздравя Любомир Левчев с неговата петдесетгодишнина и с високото държавно отличие, да му пожелая добро здраве и стоманено перо. Този поет знае къде да точи перото си! Той го точи в кремъците на народната душа!

Вдигам трапезата!“[11]

 

Радичков вдига трапезата, т.е. закрива вечерта или поне някакъв модул от нея. И дали мемоаристът Левчев не цитира всъщност стенограма от срещата?

Какво излиза? Че Йордан Радичков е бил водещ на юбилейната вечер на Левчев? Вероятно е помолен за това от Управителния съвет на СБП. Тридесет години по-късно очевидно на Левчев е нужен авторитетът на Радичков като може би най-достойната фигура на литературата, която е взела участие в юбилея му. Но ролята на водещ вече не звучи достатъчно престижно нито за писателя Радичков, нито за юбиляра Левчев, който със задна дата предписва по-сериозен ангажимент на белетриста към юбилея си и произвежда начално-финалните му изречения в по-висок ранг – в юбилейно слово.

Доколкото съдим от думите на Радичков и от публикации в „Литературен фронт“, различни малки слова произнасят или поне пишат Ефрем Каранфилов, Елисавета Багряна, Камен Зидаров, Дамян П. Дамянов, Любомир Николов, а Добри Жотев посвещава на Любомир Левчев и на поетите априлци „Юбилейни стихове“[12]. Всичко това е разбираемо – и колегиално, и куртоазно, и другарско.

 

*

Най-съществените празнини обаче в спомените на Левчев са две. Първата се очертава от самия него, т.е. от странната липса на негови ритуални думи, изречени по време на юбилейната среща. Разбира се, те съществуват, макар и забравени. Откриваме слово на юбиляра не само в архивите, но и в пресата, макар и в леко цензуриран вариант.

Словото е публикувано под характерното заглавие „Април – символ на сила и вдъхновение“[13] и представлява амбициозна житейска равносметка, синтетично побрана в шест машинописни страници, своеобразна публична автобиография на образцов априлски поет. Подбраните от Левчев биографеми изграждат работническо-комунистическо родово потекло, революционно-партийна политическа закваска и соцреалистическа литературна генеалогия.

След като започва с отдавна обикната от него „бойна“ лексика (възприема получаването на орден „Георги Димитров“ и на поздравленията така, все едно, че получава патрони), Левчев щрихира свой безукорен произход – с баща, който е запомнен отпреди 1944 г. „с бялата лекарска престилка и с черното за властта досие“, свързал го с „непокорения Ловешки край, край на революционери и поети“; с майка „със силна работническа кръв“; с човека, при когото е отраснал – член на военната организация на Комунистическата партия[14].

Литературната генеалогия на Левчев сякаш също е без пукнатини и прекъсвания. Пионерската връзка му връзва самият „поет-септемвриец“ Младен Исаев, а малкият Любомир не просто марширува, а носи знамето на дружинка, която е именувана на същия този поет. И пак Младен Исаев, вече като Герой на Народна република България, пише юбилеен портрет за порасналия Левчев, поместен в „Работническо дело“[15]. Знаците на съдбата следват един след друг – първото стихотворение на 15-годишния Любомир одобрява за печат „поетът-партизанин“ Добри Жотев, първата му книга редактира „поетът-партизанин“ Давид Овадия, за да дойде Георги Джагаров, който го проектира в новия генерационен проект на българската литература – обявява появата на бъдещето „априлско поколение“. Един поет-септемвриец, двама поети-партизани и един настоящ заместник-председател на Държавния съвет на НРБ – с такова литературно потекло няма как автобиографичната личност на Левчев да не се самоопише като успяла и заслужила. В следващ пасаж името на Маяковски като „велик бард на съветската литература“, като учител и приятел, окръгля семейството от литературни наставници на модерния социалистически реалист.

За малко и Жан Ерве Базен да се нареди сред най-близките публично споделени литературни имена. Името на председателя на Академия „Гонкур“, виден борец за мир и лауреат през 1980 г. на Ленинска награда „За укрепване на мира между народите“, наистина прозвучава в словото на Левчев, но при последвалата подготовка на материалите за публикуване в ЦК на БКП отпада, по препоръка на Петър Ничков, очевидно одобрена от Стоян Михайлов. Чрез името на Базен се трасира връзката със света и световната литература, на която Левчев държи все повече. Така индиректно се напомнят международните писателски срещи, на чието първо издание (1977) Базен е почетен председател, а пък Левчев като заместник-министър – основен организатор. Но през 1985 г. Левчев се престарава, защото вписва Базен в откровено подмазвачески контекст. Първо го назовава „знаменитият Базен“, а после препредава негови думи, според които френският писател завижда на „малка България“, че  „притежава такава огромна личност“ като Живков и споделя, че „такава личност е нужна на моята велика Франция“.

Очаквано цензурата реагира. Освен че не е сигурно дали Базен наистина е произнесъл тези думи, те се отнасят нелицеприятно към тогавашния френски президент Франсоа Митеран и могат да предизвикат излишни дипломатически обяснения. Абзацът с позоваването на Базен е зачеркнат.[16]

Политическата генеалогия на Левчев също се основава на фигури с висока атестация в НРБ. В младежките си години той странства из България като „инструктор и таен поет“, а „по строителните скели на априлска България“ намира героите си. Посочва Георги Карауланов (бивш създател на строителна бригада, директор на завод, а по времето на юбилея – секретар на ЦС на БПС и член на ЦК на БКП), но най-ярката метафора пази за Людмила Живкова:

 

По пътищата на света срещнах знаменити хораписатели, учени, революционериНо ако трябва да изпратя на бъдещето един образ, който да съдържа в себе си като Ноев кораб мъдрата и красива мечта на Априлското наше време, без колебание ще кажа, че това е образът на Людмила Живкова. От всички тежки и непростими дългове, които имам, найнеизпълнен е дългът ми към нейните светли идеи.“

 

Капсулата е изпратена към бъдещето. Но ценностната пирамида не е завършена. Все още липсва Тодор Живков.

Поразително е, че даже най-интимният пасаж, в който Левчев отдава дължимото на съпругата си Дора Бонева, препраща спомена към „леденото кремиковско поле“, където тя рисува „сияйното бъдеще“, докато той върши „своите комсомолски работи“. По този начин любовният епизод със замръзналата сълза е проявен върху епичното платно на главоломното строителство в НРБ. В житейския разказ на председателя на СБП дори любовта е сред декора на „сияйното бъдеще“, сякаш снабдена с по-голяма задача от простото човешко щастие – някак вписана в темповете на променяща се България, политически ангажирана любов.

В цялото слово автобиографичната личност на Левчев не се самопредставя като частна, а както наистина подхожда на държавен поет – проектира се на фон от политически събития и партийно-държавни фигури, свързва се, обуславя се, създава се от тях.

А финалът на словото е запазен за най-важната фигура. Към нея Левчев подхожда от името на цялото „априлско поколение“. Той е меродавният, ръкоположен от властта, говорител на поколението, което още от „буйните младини“ си избирало „най-славното, най-достойното име – за цял живот и за след това“:

 

„Но още от самото начало и винаги ние сме влагали в това прозвище [„априлско поколение“ – бел. м. П.Д.] само един-единствен смисъл – генералната линия на Партията и първия партиен ръководител в едно неразривно тъждество. С доста светла дискретност в думата „април“ ние винаги сме влагали и влагаме обичта и възхищението си към другаря Тодор Живков. Тази обич не е патент само на нашето поколение, напротив точно тя ни приобщава към всички поколения, тя ни е и най-здравата връзка с народа. Не е тайна нито за приятели, нито за врагове, че нашата съвременна българска поезия е пълна с този символ и синоним – Април. Това са нашите най-хубави стихотворения и никой никога не ще може да ги за личи от българската литература, нито от световната.“

 

Този пасаж притежава неоспорима литературноисторическа стойност. В него юбилярът съвсем еднозначно декодира символа Април, активиран в българската литература през 70-те години, но от 1980 г. (първата година на Любомир Левчев начело на СБП) вграден в основата на литературната Априлиада – масив от предимно лирически текстове, конструиращи художествения дискурс на един нов култ към личността на вожда. Това е специфично синонимизиране на Персоната (Живков) с Политиката (Априлската линия, Април), което частично завоалира директно изповядвания култ и пряко се родее с първичната салонна употреба на художествените творби. Това са текстове за посветени, първоначално дори подарени в ръкопис, но все пак публично обявени, четени и публикувани – не само в пресата, но и в авторски книги. Истинското начало е през лятото на 1980 г., когато по инициатива на новия председател на СБП при поредната среща на Живков с писателите край Варна му подаряват подвързан том с написани на ръка от поети стихове, станали известни като „Априлски сърца“.

Сам автор на няколко подобни стихотворения, Левчев дава интерпретативен ключ към априлската символика от 80-години. Той вече е написал лирическите произведения: фрагментът, на който е кръстена книгата – „Априлско сърце“ (датиран 4 август 1980 г.) и уж многозначното стихотворение „Първият“. Впрочем поезията му от първата половина на 80-те почти изцяло е изгубила каквато и да било дръзка пародийност и парадоксалност, видима все пак в текстовете му от 60-те; тя вече изцяло отговаря на етикета „държавна поезия“ – движи се по тематичния каталог на партията-държава, с поетика, заразена от свръхреторичност, помпозност, в един салонен стил, който ползва иронията само за да демонстрира ранговото превъзходство на пишещия, с лични и колективни тъги, напомнящи с идеологическата си тържественост за рутинен държавен траур. Става безпощадно ясно, че фразата „Левчев е подлога на властта, но иначе е голям поет“ е все повече невалидна. Публиката се среща с поезия, писана от автор на висока служба, за когото работи държавната машина, за да го въведе в ранг на „световен поет“.

В началото и в центъра на тази поезия е Април:

 

Двайсет и пет години!

Четвърт век – от фронт на фронт,

въоръжен със песен.

Април –

епично име на човек.

Април! –

благодаря, мой знак чудесен.[17]

 

Дискретният намек „Април – епично име на човек“ е към посветените и към онзи, на когото е посветено стихотворението. Април е знак за принадлежност, а изречено в милитерния стил на автора, който от фронт на фронт обикаля, въоръжен с песен, Април е паролата, с която през 80-те един поет може да бъде допуснат навсякъде – и в станцията на писателите, и в резиденция „Лозенец“. По-нататък поетът превключва в друга стъпка, в друг ритъм и следват вече цитираните тук емблематични стихове: „Защото носех в себе си Април.“

И за да няма символни недоразумения, на юбилейната си вечер Левчев изрича кристалната формула: Април = Тодор Живков.

Отново се оказва, че в мемоарите си от 2011 г. неизбягалият от Помпей автор сочи грешна следа. Там той, вероятно останал за пореден път при себе си, изповядва:

 

„През моите години думата „април“ за мнозина все още напомняше повече Априлското въстание, отколкото Априлския пленум. (По-късно терминът беше опошлен от употреба.)“[18]

 

Кой го опошли? Кога го опошли? Не беше ли опошлен от един юбиляр някъде през 1985 година, но и още преди това – през 1980-а?

След толкова клетви и благодарности към Партията и Тодор Живков, в словото на Левчев едва се забелязва (сякаш се дави и маха с ръчички в морето на сервилността) единственото свободно изречение: „Поезията е моят върховен бог.“ (Написан с малка буква, но все пак Бог.)

 

*

Втората празнина в спомените на Левчев за юбилейната му вечер издълбават липсващите думи на самия държавен глава. Може би юбилярът е бил крайно развълнуван и не е запомнил нищо от беседата, произнесена в свободен стил от Живков. Тя е стенографирана като приветствие, но има всички белези на невнимателно откровение. В него Живков решава доста фриволно да изложи своите ходове на пресметлив диктатор за привличането на младите литератори към каузата на партийно-държавната власт:

 

„И аз по отношение на младите поети и писатели приложих една такава тактика: тези, които бяха най-талантливи по моя оценка тогава, аз ги събрах – писатели, художници, артисти (артистки нямаше). От тях само един измени. И в Боровец сме се срещали и т.н., и т.н.

Това не беше продиктувано от желание аз да им помогна, а да ги задържа. (Весело оживление.) Защото иначе ще се удари по престижа на тия, които начертаха априлската линия.[…]

Така че ако той не можа да разгърне всичките си сили, вероятно може да има и такъв въпрос към него, то задръжката стана по моя инициатива.[…]

Но, както казват, „господ дава, но в кошара не вкарва“. Зависи от човека. Другарят Левчев оправда доверието на Централния комитет на нашата партия, на Политбюро, на Секретариата на Централния комитет и лично моето доверие, което аз винаги съм имал към него.“[19]

 

Живков очертава личния си ангажимент при подбора на кадри за „идеологическия фронт“. Личната си политика на сдържане, на въвличане в апарата, на лансиране и на корумпиране най-сетне. Зад думите му прозира изборът, който е извършил младият Левчев, за да стигне до ранга държавен поет.

Изменилият, за когото споменава Живков, най-вероятно е Георги Марков. Знаменателно: Живков смята стореното и написаното от емигриралия Марков за държавна, но и за лична измяна. Разбира се, името на писателя не е произнесено; то е табуирано, още повече, че напомня както за престъплението на комунистическия режим (убийството на Марков през 1978 г.), така и за тежките компромиси със свободата на словото, извършени от неизменилия Левчев и от почти всички от неговото поколение.

Тодор Живков се представя като инженер на кариерата на държавния поет Любомир Левчев. Едва ли преувеличава. „Така ли беше, Любо?“ – пита Живков. Юбилярът се съгласява: „Точно така беше“. Звучи очаквано угоднически, но и достоверно вписано в целия сюжет на юбилейното тържество от 21 април 1985 година.

 

*

Срещата в резиденция „Лозенец“ е само епизод от 50-годишния юбилей на Любомир Левчев. Централен епизод. Той се отличава със своята ритуалност, но и ограничена публичност. Не е последван от тържествено събрание в Народния театър например. Легитимацията на държавния поет е извършена на банкет в присъствието на държавния глава, с членове на Политбюро, на десетки писатели и с усърдието на държавните медии. Те са там – непокрити с лава, фигури от несъществуващия музей на НРБ. Те, които не избягаха от Помпей.

 

[1] Левчев, Любомир. Панихида за мъртвото време. Роман от спомени, С., 2011, с. 414–417.

[2] Пак там, с. 414.

[3] Вж. писмото на подготвилия текста на съобщението сътрудник на отдел „Изкуство и култура“ при ЦК на БКП Петър Ничков до Стоян Михайлов в: ЦДА, ф. 1 Б, оп. 78, а.е. 323, л. 1.

[4] Среща на другаря Тодор Живков с писателиРаботническо дело, бр. 118, 28.04.1985.

[5] Среща на другаря Тодор Живков с писателиЛитературен фронт, бр. 18, 2.05.1985.

[6] Левчев, Любомир. Панихида за мъртвото време…, с. 414.

[7] Вж. цитираните информации: Среща на другаря Тодор Живков с писатели

[8] Вж. служебния адрес, подписан от Богомил Райнов като първи заместник-председател на СБП: До другаря Любомир Левчев. ТукЛитературен фронт, бр. 18, 2.05.1985.

[9] Живков, Тодор. До народния деятел на културата Любомир Левчев. ТукЛитературен фронт, бр. 18, 2.05.1985.

[10] Левчев, Любомир. Панихида за мъртвото време…, с. 416.

[11] Пак там, с. 416.

[12] Вж. тези текстове в: Литературен фронт, бр. 18, 2.05.1985.

[13] Април – символ на сила и вдъхновение. Слово на Любомир ЛевчевЛитературен фронт, бр. 18, 2.05.1985.

[14] Тук и по-нататък се позоваваме и цитираме словото по машинописен екземпляр в: ЦДА, ф. 1 Б, оп. 78, а.е. 323, л. 6–11.

[15] Исаев, Младен. Поет на априлската пролетРаботническо дело, бр. 117, 27.04.1985.

[16] При публикацията на словото на Л. Левчев отпада още едно невралгично място, този път (по предложение на Милко Балев). От изречението „Моето поколение се самоназова „априлско“. В буйните младини ние си избирахме името, като гражданите с „помътено съзнание“, както сега се казва, търсехме най-славното, най-достойното име…“ е махнато сравнението „като гражданите с „помътено съзнание“, както сега се казва“, заради неудобната препратка към „възродителния процес“, който тече в НРБ от края на 1984 г.

[17] Стихотворението е публикувано както в сборника Априлски сърца, Варна, 1981, с. 84, така и в авторската книга: Левчев, Любомир. Заклинания, С., 1983, с. 11–12.

[18] Левчев, Любомир. Панихида за мъртвото време…, с. 285.

[19] ЦДА, ф. 1 Б, оп. 78, а.е. 323, л. 12–14.

 

3 коментара

Filed under Uncategorized

3 responses to “50-годишният юбилей на държавния поет

  1. Дачко

    Хамелеоните на престъпната комунистическа сган.

    • Ст. Либертов

      Левчо близачът е неотразим – едва ли има друго такова ярко явление на подмазването и преследването на властта в самозадоволяване на личното его, което се нарича онанизъм. Поза, вихрушки от думи, мятащи кукувичата си прежда, в съпровод от несдържана мегаломания и нестихващо нахалство – това е т.нар. поезия на еквилибриста и имитатора Левчо. Оказа се, че в тази наша територия и такъв вид хамелеони, подобни на охлюви, се раждат и несмутимо-дълго ни натрапват хлъзгавото си присъствие.
      Т.е. още една проява и явление на манипулацията тук, която се оказва вече тотална. Да не дава Господ тук да е твоето появяване в този свят!

  2. Иван Хаджиев

    Отплатата
    Коментари
    Галина Младенова
    7. Ноември 2015 , брой: 257 96 0
    Българите в Западните покрайнини открай време се оплакват, че са забравени от българските власти. И това е факт – залисани в собствените си неразбории, ние (разбирай – управляващите, без значение кои именно) изобщо не си и спомняме, че има едни наши сънародници съвсем наблизо, които имат спешна нужда от помощ. Сегашното правителство изглежда е решило да „поправи“ грешките и изпраща в Ниш нов генерален български консул – Едвин Сугарев.
    Сега вече дупе да им е яко на потисниците на българщината в Западните покрайнини! Гладуващият поет с богат дипломатически опит (все пак два пъти беше посланик – в Монголия и Индия) бързо ще им покаже къде зимуват раците. Ако ли не го послушат, може да спретне трета гладна стачка, това го умее. А после ще издаде поредната си книга за твърдоглавите сърби и неориентираните българи от Западните покрайнини.
    Всъщност не е много ясно каква точно работа ще свърши Сугарев в Ниш. Консулската служба е изключително специфична дейност и изисква сериозни познания, каквито поетът- дипломат едва ли притежава.
    Но пък Сугарев е много наясно с политическата хамелеонщина – от яростен привърженик на СДС той стана също толкова заклет поддръжник на ГЕРБ: неслучайно участва в предизборната кампания на тази партия миналата година.
    Отплатата не закъсня, заработил си го е човекът.

    Само дето външната ни политика за пореден път става жертва на задкулисни сделки. Неслучайно дипломацията ни се срина до това жалко ниво, при което никой не ни бръсне за нищо. Нали и без друго само чакаме какво ще кажат във Вашингтон и Брюксел и действаме според техните планове. Наши си нямаме.
    Така че и новият ни генерален консул сигурно е спокоен, докато си стяга куфарите за Ниш – за добра заплата и никаква работа…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s