Сезоните на филологията

Валери Стефанов

бр. 21/2015

IMG_5149Есента е рефлексивна, пролетта е склонна към въодушевление и екзалтации.
През последните две десетилетия за филологията се използва метафорика, свързана с природната цикличност. Най-често споменаваният сезон е есента. Очевидно е препращането към залез, снижаване на жизнените функции, умора, приключване. Внушението на скептичните тези е ясно – филологията е извървяла някакъв исторически път в своето дисциплинарно обособяване и развитие и е настъпил сезонът на равносметките. Време е да се проверят методологическите инструментариуми, основанията на познавателните надежди. Време е филологията да престане да бъде глухар, който, улисан в любовната си песен към Словото, не забелязва какво се случва и кой го дебне в гората свят.
Защо някогашната „царица на науките” се е озовала в рисковия сезон на отпадането, е въпрос, на който са дадени различни отговори. Те ще бъдат систематизирани накратко тук. Но преди да размислим за „есента”, редно е да се вгледаме в сезона на разцвета, на оптимизма, на силните себеидентификации.
Модерната филология има различни източници и „бащи”, но като най-обща дисциплинарна парадигма тя е четена като наследник на теологическата критика на текста от 17.-18. в. В легендарната биография на филологията влиза един радикален жест – през втората половина на 18. в. Фридрих Август Волф се записва за студент във филологическия факултет. Филологията съществува, но филологически факултети в тогавашните немски университети няма – това е легендарният жест на учредяването. През 1787 г. Волф основава първия филологически семинар в Хале. През 1795 г. Волф издава „Пролегомени към Омир”, според някои иронични изказвания – първото съчинение, обявило „смъртта на автора”.
Чрез тези жестове, както и чрез работата на поколение забележителни филолози, на дисциплинарно, институционално и методологическо ниво модерната филология е конструирана.  На тази филология са възложени високи и отговорни задачи.  Тя е изведена от консерваторското си битие, от ролята си на ревнив пазител и ограничен тълкувател на класическата и библейската древност.
Фридрих Август Волф конструира университетския семинар като диалогично и евристично продуктивно пространство. Както отбелязва Селин Тротман-Валер, именно усилията на учени като Волф, Шлайермахер, Йохан Херман, Август Бьок… утвърждават филологическото знание като работа с широк тематичен и проблемен обхват (изследване на източници, реконструиране на контексти, интерпретация на текстове) и хуманистичен залог (формиране на човека). Всичко това дава основания и на Антъни Графтън да твърди: „След Волф филологията става кралица на историческите дисциплини, образец за всички останали исторически науки…”.
Ако трябва да обобщим какво прави от филологията „кралица”, ще кажем, че това са: обширното дисциплинарно поле (наука за древността), евристичният потенциал (постигането и описанието на цял един „потънал континент”),  шансът за активиране на интелектуална мощ (филологът трябва да знае всичко), социален престиж (класическото образование като ключ към света).  Както отбелязва един изследовател, ако се бяха срещнали Маркс, Ницше и Фройд, може би щяха да си говорят на латински, доколкото са продукт на класическата образованост.
От цялото многообразие на възгледите за филологията ще представим накратко три гледни точки, за да очертаем обхвата и да осмислим надеждите й.
Във фрагментите от неосъщественото си съчинение „Ние, филолозите” Ницше разсъждава за двойната рефлексивност на филологията. Като наука за древността, тя се конструира според  методологическите условия и познавателните хоризонти на съвременността. Именно съвременността прави миналото живо и пластично, спасява го от мъртвината на безплодните филолози. В същото време самата древност е възможност да се опознае по-добре настоящето. Ако го кажем малко по-различно – филологията не е наука само за древността, а за споделимостта на опита, за неговия продуктивен обмен във времето. Филологическото знание е точката, където миналото и настоящето се опознават и взаимно се обогатяват. Затова според класическия филолог Ницше филологът на бъдещето трябва да бъде скептичен спрямо съвременната нему култура и радикален критик на самия „филологически цех”. Така е, защото филологическият цех е застиването, самодоволството, слабата рефлексивност, дисциплинарната скованост. Призванието на филолога е да бъде еманация на свободния дух, на самото богатство на човешкото.
През 1952 г. Ерих Ауербах пише статията си „Филология на световната литература”, една истинска проблематизация на филологическата работа и нейния обхват.  Ауербах също мисли филологическите занимания като възможност да се наблюдава и оценява динамиката на историческото време като натрупващ се опит.  В своето развитие човечеството постига различни начини на самоизразяване и това многообразие е разчетено като  шанс за филологическото знание. Нещо повече, като вписано в разбиращата историография това знание има висок онтологичен залог.  То разполага човека в хоризонта на един свят, оцветен от приключения и зареден с перспективи. Да се занимаваш с филология означава да имаш битието като многовремие, като пулсиращ опит между далечното и близкото, миналото и съвременното. Затова и времето на филологията  е осмислено като кайрос, а не като хронос. Кайрос е сгъстяването на опита, сграбчването на многообразието, интелектуалната мощ и битийната наситеност. Ауербах живее в екзистенциалната напрегнатост на кайрос-а и се тревожи доколко бъдещите поколения ще съумеят да удържат неговите дарове.
Спецификата на обекта и динамиката на самите познавателни условия са другото значимо предизвикателство според Ауербах.  Това е необходимостта от постоянно разширяване на контекстуалните компетентности. Литературата не е затворена просто в някакво време, а е открита към система от обстоятелства, към снопове от условия, условности, кодировки. Именно те следва да се познават, затова и на литературоведа е вменена задачата да бъде бдителен и съответно – компетентен, за предпоставки и обстоятелства от най-разнообразен характер – религиозни, философски, политически, икономически, естетически… Спрямо споровете за обхвата и фокуса на филологията от средата на 19. в. между Йохан Херман и Август Бьок Ауербах е очевидно на страната на Бьок. Той настоява за сходни неща – да се познае по нов начин познатото, да се разчетат говорите на миналото в тяхното автентично богатство.
Разтварянето на филологията към различни сфери на познанието е свързано с рискове, част от които Ауербах посочва с присъщата си пунктуалност. По принцип предметът на филологическото изследване се множи, разпада се на всевъзможни познавателни области и хронологизации. Това множене води до появата на методически специализации и локални терминологизации. В общия корпус на филологията се появяват и развиват „тайни езици”. Можем да продължим с последиците, без да следваме контретно разглеждания автор – появяват се дисциплинарни ландмарки, земи, обитавани от затворени професионални общности, ревниво пазени от терминологични специфики, и пр.
Вторият проблем възниква не от множествеността на обекта, а от съблазнителната атрактивност на самите познавателни условия и възможности. Казано простичко – в сферите на филологическото знание непрекъснато нахлуват терминологични иновации и методологически изкушения от най-различни сфери на хуманитарното знание, на социалните науки и дори от науките за природата. Бидейки чужди, те изкривяват познавателните условия и пренаписват задачите на филолога.
Чуждото е нечистота, а за нечистотата трябва да се бди. За Ауербах това бдение означава стриктна проверка – доколко нефилологическите понятия и методи са полезни и според какви критерии за приложимост могат да бъдат преработвани и евентуално използвани.
В края на шейсетте години на миналия век Сергей Аверинцев пише своето „Похвално слово за филологията”. При прочита му, редом със статията му „Филология”, написана за Большая советская энциклопедия, може да се добие добра представа за самочувствието на филологията от нейните славни, според някои, времена. За отбелязване е, че Аверинцев чете обхвата на филологическото знание максимално широко. Филологическото знание тръгва от анализа на писмените текстове, за да проникне в духовната култура на човечеството, основавайки се на широко разтворено ветрило от хуманитарни дисциплини – лингвистични, литературоведски, исторически. Филологията е призвана да обхване духовното битие на човека в неговата дълбочина и широчина. Тя се занимава с постигането и конструирането на смисъл, така както е потенциално даден в живото и пластично човешко слово. Смисълът е предизвикателството, което ентусиазира филологията – всяко любовно отношение към словото.
Структурата на филологията според изследователя е биполярна. От една страна, тя работи стриктно с конкретни текстове, обърната е делово към разбирането на езика и на литературата. От друга страна, тя  се занимава със съществото, което използва „говорещи” символи и тъкмо това занимание отваря непрестанно и предизвикателно бележника с нейните актуални задачи. От скромната служба при текста до готовност да посрещне универсалното, чиито предели не могат да бъде предварително зададени – това е максимално напрегнатото професионално битие на филолога. Оттук и обобщението, че в един идеален план филологът е длъжен да знае всичко, което може да му потрябва за проясняването и прочитането на даден текст. Подобно на Ауербах и Аверинцев не забравя за спирачките – онова, което спасява филолога от отлитане към философията и гарантира опазването на дисциплинарната му идентичност, е – все пак! – верността към текста.
Когато говорим за присъщите на филолога компетентности, не бива да забравяме и непрестанно подновяваното критично отношение към амбициозната всеобхватност. В статия със симптоматично заглавие „Къде свършва филологията” Александър Жолковский е пределно ироничен и критичен спрямо претенциите на така очертаната линия – „Защото филологът е специалист по граматика, метрика, тематика, метафорика, композиция, текстология, цитатност, теория на пародията и пр., а не по философия, политикономия или квантова механика”. Споровете около дисциплинарния промискуитет и методологическата нечистота на филологията са специална глава в нейната история и тук няма да я отваряме.
Дори беглото прелистване на тезите на тримата забележителни филолози от 19. и 20. в. показва, че филологическият проект има своите ентусиазиращи задачи и обосновани надежди. Той е обърнат към историческия опит на човечеството и е учредил много специфичен подстъп към него. Пътят на филологията върви през текстове отпечатъци, текстове събеседници, текстове-разкриващи-светове-и-съзнания. В плана на бдителната критичност – когато проектът има нужда от корекции и обновяване, ние, филолозите, ще бъдем неговите най-сурови критици и ще имаме силата да го будим за нов живот.
Тезите за есента на филологията от последния четвърт век четат по различен начин надеждите и са по-близо до обобщения за умората, отколкото до ентусиазма. Разбира се, тази постановка не бива да се генерализира, защото в състоялите се полемики оптимистичните гласове за бъдещето на проекта едва ли са по-малко и са по-слаби от песимистичните.
Можем да обобщим основната част от „есенните” аргументи и настроения. Първото е слабата дисциплинарна идентичност на филологията, нейната локална размитост. Мишел Еспан с основание уточнява, че в различните национални хуманитарни традиции филологията има различен обхват и съответно – престиж. Във Франция тя се идентифицира по-скоро с дидактическото изучаване на граматиката, докато в Германия се развива като всеобхватно знание, търсещо фундамента си в „съвкупността на хуманитарните науки”.
Но проблемът не е само  в националните специфики при употребите на филологията. В нейния корпус лекомислено се вписват противоречащи си изследователски практики и дисциплинарни проекти. Редица изследователи обръщат внимание на често лишеното от рефлексия съжителство на традиционната филология със структурната лингвистика, семиотиката, постструктуралистичната теория на текста и пр. Тоест самият корпус на филологията е исторически променлив, провокиран е от развоя на разбягващото се знание и поради това – неидентичен на самия себе си.
Второто основание е свързано именно с тази неидентичност – филологията назовава не само проблематичен дисциплинарен корпус, но и една научна парадигма, която е по-скоро старомодна, отколкото иновативно обещаваща.
Третото основание бихме могли да обобощим като институционална маргинализация и слаба социална ефективност. Кевин Плат не е единственият, който описва приключването на филологията като значим дисциплинарен проект в американските институции – „В САЩ „есента на филологията” отдавна е завършила. Ученият хуманитарист имаше важна роля „вътре” в културния живот – като критик, просветител и „жрец” на културния канон. Този модел на културен живот стремително заминава в миналото и веднага води до упадък на традиционната роля на учения хуманитарист. Какво да се прави? Една от възможностите е да се работи така както винаги сме го правили – бидейки последното поколение филолози в САЩ, можем да „потънем заедно с кораба”, да отидем в затвора на библиотеките, да станем монаси или отшелници – свещенослужители без паство”.
Така набелязаните характеристики и професионални самооценки за филологическия проект са симптоми. Те подсказват, че научната актуалност и социалната валидност не са нито гарантирани, нито веднъж завинаги дадени. Всяко знание функционира в система от потребности и от институционално изградени механизми за тяхното обезпечаване. Ако ние сме пламъкът на знанието свещ, то къде са пеперудите, готови да изгорят в него? – това се питат част от днешните филолози.
В този контекст не бива да се забравя най-важното – фактът, че филологическото знание е основано върху пропедевтичен залог. То е изиграло основополагаща роля при ценностното конституиране на самата модерна епоха и на въобразените общности. Фетишизирането на езиците, обслужването на националните канони, културната сегментация, просветителството, мисионерството, арбитражите на вкуса… са отчетливо вписани в тази роля.
Проблемът е, че подобно вписване вече е далеч от очевидността. Филологическата фабрика за производство на социална кохерентност и на пароли за престижност е затворила, а стопаните й дори не са заминали за Америка. Защото и в Америка, както донякъде се разбра, работа в тази област няма.
Все пак въпросът за бъдещето би могъл да се постави и така – доколкото светът ще продължи да бъде поддържан чрез налагане на символен ред (което включва разпореждане с разнородни когнитивни масиви и комуникативни потоци), може би „есента” не означава непременно приключване и опасно заминаване в далечното.
Редом с традиционните си залисии може би филологията ще има сили да участва в осмислянето на новите комуникативни предизвикателства, в поддръжката на нови символни констелации.
Може би езикът, смисълът, безсмислиците, домът, битието, Другият… са достатъчно мощни и интелектуално предизвикателни концепти, които ще позволят на филологията да доживее до пролетта, тоест да надмогне собствената си инерциалност, дребнавост и тавтологичност.

Вашият коментар

Filed under Uncategorized

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s